Джейн Костело
Нежененият ми приятел (33)

Глава 33

Всеки път, когато телефонът ми пиукаше тази сутрин, почти подскачах от стола си, сякаш през него преминаваше ток. Този път започнах да тършувам из чантата си, като отново се молех Пол да ми е пратил съобщение, за да имам поне нещо, което да ме утеши.

Когато го отворих, се оказа, че беше от Хенри. Прободе ме разочарование.

„Надявам се, че си по-добре, и не забравяй: поне речта ти беше паметна.“

Целувки, Хенри

Въпреки всичко се усмихнах. Разкъсвах се между чувство на благодарност, че имах приятел в лицето на Хенри, и отчаянието, че нямах гадже в лицето на Пол.

— Чух, че съм бил избран, за да спася положението — съобщи Дрю, настани се на стола си и ловко насочи ръката си към постоянното й местожителство между двата му крака. — Няма да можеш да се справиш сама?

— Способността ми да изпълнявам няколко задачи едновременно не се простира чак дотам, че да съм на две места в едно и също време. — Тогава се овладях, като си напомних, че той ми помагаше. — Виж, благодаря, че се намеси. Болницата е важен клиент, така че оценявам помощта ти.

— Хубаво. — Той сви рамене. — О, чух за снощната ти реч. Жалко, че не успях да присъствам. Струва ми се, че твоята част е била гвоздеят на програмата.

Температурата на кръвта ми започна да се повишава, като достигна малко под точката на кипене на лития.

— Как си прекара с Дейвид Карутърс? — продължи Дрю. — Той е един от любимите ми клиенти.

Потръпнах:

— Нима? Да не би да сте се запознали в училището за чаровници?

— Предложих на Линет да го сложи до теб, докато изготвяше плана за настаняване — ухили се той. — Реших, че двамата ще се спогодите за нула време.

— О, така ли? — Опитах се да държа устата си затворена, но това изискваше толкова голямо усилие, че ме заболяха зъбите.

— Здравей, народе! Опасявам се, че днес няма почти никаква поща.

Вдигнах поглед и забелязах, че Малката Линет беше прекалила със спрея за тен, който беше с цвят на продължително накиснат лешник.

— Направо пращиш от здраве, Линет — каза Дрю, като кръстоса ръце на тила си и я изгледа от горе до долу преценяващо.

Тя се разкикоти.

— Едва ли ще мине номерът, ако кажа, че съм била на Барбадос. Дължа го на лосион за изкуствен тен — прошепна ми тя. — Кака ти знае, Луси. Препоръчвам ти онзи салон в квартала „Уайтчапел“, нанасят идеално лосиона и прониква дълбоко. Не като последното място, на което бях. Когато излязох от там, приличах на проклетата Уензди Адамс!

Всъщност познавах Малката Линет от седем години и тенът й никога не е бил с един нюанс по-светъл от кестеновия.

— Отива ти — ухили се Дрю, — но като се замисля, не мога да се сетя за нищо, което не би ти отивало.

Тя отново се закиска доволно.

— Знаеш ли — продължи той, — преди няколко дни ми мина през ум, че никога не съм те виждал след работа в „Кучето и свирката“, Линет. Как ще те свалям, ако никога не идваш за по питие?

— „Кучето и свирката“ не е никак по вкуса ми — извинително отвърна тя, като намекваше, че в близкия бар, ако човек си поръчаше „Космополитън“, обикновено го пращаха до будката за вестници и списания.

— Сериозно? — каза той. — Нито дори и вечерта, когато в бара се организира викторина? Ела в моя отбор, Линет, и ще ти покажа какво означава да си един от победителите в живота. Казвал ли съм ти, че съм в печелившия отбор при състезанията „Годишна викторина на бара“ в Северозападната част вече три години?

— Не и през последните три минути — измърморих аз.

— Ами, всъщност си го споменавал — обади се впечатлената Линет. — Всичко бих дала да съм толкова умна.

— Ходил съм в свястно училище — добави Дрю, явно обзет от нетипичен за него пристъп на скромност.

— Нима не си късметлия? — замечтано изрече тя. — Ако трябва да съм честна, така и не завърших университет.

— В това няма нищо лошо, Линет. — Той впи поглед в деколтето й. — Няма съмнение, че имаш много други качества.

Остатъкът от деня премина в сглобяването на заключителните части от представянето на играта и подготовката на нещата, преди телевизионният екип да е пристигнал в болницата. Като се имаше предвид фактът, че днес Дрю трябваше да се погрижи за този клиент, човек би си помислил, че действаше. Вместо това работата бе поверена на мен. Тичах като луда, за да организирам всичко — да уговоря часовете и местата, да инструктирам персонала и да умолявам моя човек в новинарската станция да вземе интервю от Лена Уилямс, изпълнителния директор на болницата.

Междувременно Дрю си играеше с прессъобщенията, които трябваше да се изготвят до четвъртък идната седмица, и, за мое огромно учудване, проведе само един телефонен разговор през целия следобед — с бизнес редакцията на „Джърнъл“ относно статията за „Ернст Самър“, която все още не се беше появила във вестника.

Когато дойде време да излизам за обяд, се чувствах като жонглиращ октопод. Но подготовката и за двете представяния бе приключена и бях доволна, че единственото нещо, което Дрю трябваше да направи, бе да се появи и да изиграе ролята си на бавачка.

Но въпреки всичко се чувствах притеснена, и то не само защото заслужаваше толкова доверие, колкото и генерал Пиночет. Телевизионните екипи са всеизвестни с това, че те изоставят в последната минута, за да се втурнат да отразяват някоя извънредна новина. Докато видеоматериалът не ни беше вързан в кърпа, не приемах нищо за даденост.

Обядът бе като вихрушка: раздразнени хора от отдел „Маркетинг“, изнервени търговски директори, объркани техници и тълпи представители на медиите, което означаваше, че премина гладко. Защото тълпите представители на медиите неминуемо водеха до купища репортажи и добре свършена работа.

Качих се в колата, а топлите благодарности на операционния директор все още кръжаха в главата ми, но щях да се отпусна едва когато се срещнех с Дрю. През последния час и половина непрекъснато му бях изпращала съобщения, за да се успокоя, но не получих никакъв отговор. Когато обърнах колата, за да изляза от паркинга, включих хендсфрито на телефона, набрах номера му и ме заля облекчение, когато ми вдигна.

— Как мина? — попитах припряно.

— Що за поздрав е това?

— Хайде, Дрю, кажи ми. Появиха ли се екипите?

— Луси, няма нужда да бъдеш толкова агресивна.

— За бога, Дрю! Моля те, кажи ми какво се случи този следобед.

— Съжалявам, Луси, влизам в тунел, няма да има обхват…

Връзката прекъсна. Цели двадесет минути безуспешно се опитвах да се свържа с него, след което започнах да се страхувам, че се бе случило най-лошото. Опитвах се да си вдъхна увереност, че бях направила всичко по силите си, че го бях планирала до най-малката подробност. Всичко, което бе трябвало да направи, бе да се появи. Нямаше съмнение, че дори и Дрю не би могъл да прецака работата…

После си спомних, че все пак ставаше въпрос за Дрю. Роджър можеше и да вярва, че той прелива от потенциал, но що се отнасяше до мен, смятах, че, общо взето, преливаше от нещо друго.

Отново го набрах, но за енти път се включи гласовата му поща.

— Дрю, слушай… можеш ли да ми се обадиш и да ми разкажеш как мина? Знаеш колко важен за мен е този клиент. Хайде, сложи край на мъките ми!

Все още нямах никаква вест от него, когато завих по нашия път. Спрях колата на тротоара и изскочих. Входната врата беше заключена и в безразсъдния си опит да подражавам на Кагни и Лейси^[1] я прескочих, ударих си пръста на крака и закуцуках по стълбището като някоя прегърбена госпожа Оувърол^[2].

— Исусе! — възкликна Хенри, когато нахлух във всекидневната.

— Бързам, ще ти обясня по-късно — казах му аз, грабнах дистанционното и включих телевизора точно когато засвири началната музика на регионалните новини.