Даниел Стийл
Светлините на Юга (7)

7.

Полетът до Чарлстън отне малко над два часа. Савана седя безмълвно, загледана през прозореца, а по бузите й се стичаха сълзи. Задряма през последните няколко минути. Шокът от внезапното напускане на дома й я изтощи, а емоциите от раздялата с майка й я съкрушиха. Никоя от двете не бе очаквала подобно нещо като последствие от работата на Алекса по делото. Том я наблюдаваше с обич, докато спеше, и я покри внимателно с одеялото. Беше наясно, че минималното му присъствие в живота й и предателството му преди десет години бяха направили връзката с майка й много здрава. Алекса бе всичко за дъщеря си, а сега Савана внезапно бе запратена в нов свят без нея. Най-лошото бе, че това беше свят, където не бе добре дошла. Том се тревожеше от реакцията на Луиза и съвсем основателно. Жена му не беше прочута с любезността, топлотата и съчувствието си. Той знаеше, че идването на Савана у дома им щеше да сложи началото на яростна битка. Всъщност, тя вече започна. Луиза му обяви война сутринта, а понеже я познаваше добре, той се страхуваше, че лошото тепърва предстои.

Приземиха се в Чарлстън и Савана се събуди и изгледа баща си изненадано. За момент беше забравила къде се намираше и къде отиваше. Но когато видя лицето на баща си, незабавно си припомни всичко.

— Пристигнахме, бебчо. Радвам се, че поспа малко. Имаше нужда.

Тя кимна, включи мобилния си телефон и видя съобщението от майка си, което гласеше: „Обичам те. Ще се видим скоро.“

Внезапно южняшкият акцент на Том се засили. Той си беше у дома. А Савана бе далеч от собствения си дом и се чувстваше като изгубена душа.

Излязоха от самолета и отидоха да си вземат багажа — трите големи куфара на Савана и малкия на Том и ските му. Алекса бе отнесла нейните у дома. Носачът ги последва навън с количката с куфари и баща й спря такси. Савана седна до него и се загледа през прозореца.

— Помниш ли нещо от Чарлстън от времето, когато живееше тук? — попита я Том ласкаво.

Савана поклати глава, ококорила очи. Изглеждаше много красива в дебелия пуловер и скиорския панталон. Косата й се спускаше по гърба като течно злато, а очите й бяха искрящо сини. Изглеждаше точно като майка си, когато Том се запозна с нея, и той знаеше, че и Луиза веднага щеше да забележи приликата. Савана бе само четири години по-малка от Алекса, като Том се влюби в нея, след като Луиза заряза и него, и синовете си заради друг мъж. Тогава той бе съсипан, но с Алекса намери щастие, на каквото не се бе надявал. А седем години по-късно, той се прояви като истински глупак, когато Луиза се върна и реши да го залови в капана си. Том знаеше, че си бе заслужил всичко, което последва. Но когато видя Алекса за първи път от десет години, осъзна, че и тя все още плащаше цената на предателството му. Изпитваше огромно чувство за вина заради това. Беше се надявал, че Алекса е превъзмогнала всичко, ала сега съзря болката в очите й. Надяваше се да успее да й помогне по някакъв начин, като се погрижи за дъщеря им. Този път нямаше да позволи на Луиза да го спре, както бе ставало преди. Възнамеряваше да направи всичко възможно за Савана. Тя също бе негово дете.

— Мисля, че си спомням училището — отвърна Савана тихо. — И може би къщата и градината… и Хенри и Травис.

Това бяха доведените й братя, с които не бе поддържала връзка от десет години.

Времето бе меко. Приличаше на пролет в Ню Йорк и Савана се сгорещи в дебелия си пуловер. След петнайсет минути стигнаха до Чарлстън и тя видя църковните кули, които се издигаха нависоко. Разглеждаше с любопитство и интерес красивите стари къщи, покрай които минаваха, боядисани в ярки цветове, украсени с балкони и огради от ковано желязо. Архитектурата беше старинна и изящна, а великолепни стари мостове водеха към малки островчета. Голямото пристанище беше пълно с яхти и лодки. Том й посочи извисяващия се насред него Форт Съмтър, мястото, където бе започнала Гражданската война между Севера и Юга. Градът бе невероятно красив, пълен с история и изтънченост. Преди да го намрази, Алекса винаги казваше, че Чарлстън е най-зашеметяващият град в Юга, може би дори и в света. Улиците бяха засенчени от високи дървета, от които висеше зелен мъх, макар да бе още февруари. Докато пътуваха към Маунт Плезънт, където живееше баща й, той й обясни, че това са дъбове.

— Утре ще те заведа да разгледаш града — обеща й той и стисна ръката й.

Савана се усмихна смело и кимна. Всичко беше толкова различно и ново, че се чувстваше като на друга планета.

Усещаше се, че и културата, и животът тук бяха различни, изпълнени с уважение към историята. Савана имаше чувството, че се носи из космоса, макар наоколо да бе необикновено красиво. Савана знаеше, че южняците са гордеят с историята си и преди години, когато бе разпитвала баща си за Гражданската война, той я бе поправил и нарекъл „Войната между щатите“, тъй като в нея нямало нищо цивилизовано. Баща й беше истински южняк и се гордееше с това. Том бе въплъщение на южняшкия джентълмен, макар Алекса да бе приемала с пълно мълчание думите на дъщеря си, когато Савана споменаваше това. Том не се бе отнесъл джентълменски с нея, но наистина имаше добри маниери. Те не променяха това, което бе причинил на Алекса, но го правеха приятен за общуване.

Шофьорът на таксито, възрастен негър, имаше силен и напевен акцент. Савана обичаше да слуша този говор. Винаги когато се запознаеше с някого от Юга, се сещаше за Том и казваше, че баща й е от Южна Каролина. Тя се гордееше с това, макар че в собствения си стил, навици и култура бе абсолютна нюйоркчанка като майка си. Янки.

Къщите, към които баща й сочеше от време на време, бяха строени преди Гражданската война. Таксито се задруса по застлани с павета улици. Том й обеща да й покаже и Френския квартал. Имало две реки, Купър и Ашли, а плажовете били великолепни, особено на Палмовия остров и остров Съливан. Каза, че ще я заведе там, когато времето се затопли. Градът не беше голям, но Савана щеше да има достатъчно развлечения. Имаше няколко колежа, кафенета, където се мотаеха студентите, и чудесни магазини. Том я попита дали може да шофира. Срамуваше се, че не знае нещо толкова обикновено за дъщеря си, но си помисли, че по някакъв начин бягството й от Ню Йорк можеше да се окаже благословия и за двама им. Ако не се бе наложило, Савана никога нямаше да пристигне тук. Луиза не бе допускала това през последните десет години. Том се засрами ужасно, когато си помисли за това. Знаеше, че би трябвало да се срамува от поведението си. Да, чувствал се бе неудобно, но никога не беше направил нищо по въпроса и не се бе изправил срещу жена си.

— Имам книжка — отвърна Савана, — но не я използвам. Мама няма кола, взимаме под наем, ако отиваме някъде за уикенда. Не е удобно да имаш кола в Ню Йорк. А трябва да си на двайсет и пет години, за да наемеш, така че не съм се упражнявала много.

— В Чарлстън е лесно да шофираш, особено след като опознаеш града. Можеш да вземеш една от нашите коли. Имаме няколко стари.

Том не добави „за слугите“, но Савана отгатна премълчаното. Е, все пак бе мило от негова страна да й предложи.

— Можеш да караш до училището — каза Том.

Мисълта за училището я уплаши. Тревожеше се за мястото, пълно с непознати, от които тя бе напълно различна. Савана отново замълча. Минаха по красив мост и влязоха в Маунт Плезънт, елегантния квартал на изток от река Купър. Един след друг се появяваха впечатляващи палати, издигащи се сред обширни имения, с безброй дъбове до оградите и покрай частните пътища. Том припомни на Савана, че се намираха само на десетина минути от плажа.

Архитектурата беше в колониален стил с високи бели колони, импозантни входове и красиви порти. Дълги частни пътища водеха към къщите. Това очевидно бе най-тузарската част от града, което не изненада Савана. Нищо не й изглеждаше познато, докато пътуваха, но внезапно таксито намали и зави. Савана ококори очи и се обърна към баща си.

— Помня този път — възкликна тя.

Том се усмихна доволно. На една от каменните колони до портата имаше малка месингова табелка, на която пишеше „Хилядата дъба“. Том обясни на дъщеря си, че в миналото, преди войната, хиляда дъба ограждали имота. Той никога не ги бе броил и се съмняваше, че сега са толкова много, тъй като земята бе намалена до десет акъра. Савана си спомни, че зад къщата имаше тенис корт и басейн, където тя плуваше с майка си и братята си. Том бе поръчал басейна за тях и Савана страшно го обичаше. Плуваше като риба и все още го правеше. В Ню Йорк участваше в плувния отбор на училището, както и във волейболния. И всичко това щеше да й липсва ужасно.

Докато минаваха по частния път, тя разгледа къщата по-добре. Беше огромна, като във филм — невероятно красива и много по-голяма, отколкото Савана очакваше. Градините, които я ограждаха, бяха прекрасни, а през пролетта щяха да са още по-хубави. Баща й се усмихна на впечатления й поглед. Може би на Савана щеше да й хареса тук и красотата на Чарлстън щеше да я утеши за временната липса на майка й. Поне той се надяваше така.

Къщата беше бяла, с високи колони, а предната врата от лъскаво черно дърво с огромно старинно месингово чукало в средата. Беше построена през осемнайсети век и бе част от бивша плантация, но сега бяха останали само къщата и десетте акъра земя. Порутените къщи за робите, сега използвани за складиране на инструменти, се намираха в задната част на имота. Не беше за вярване, че в малките стаички бяха живели по дванайсет-тринайсет човека. Майката на Том твърдеше, че семейство Бомонт винаги се е отнасяло добре с робите си, но това не беше нещо, с което той се гордееше. Савана му бе задавала въпроси за робите по време на срещите им, но той винаги променяше темата. Не мислеше, че робството е подходяща тема за разговор.

Шофьорът извади багажа им от таксито, а след миг се появиха двама негри, които поздравиха Том топло. Единият беше студент, който работеше почасово за него, а другият — изискан по-възрастен мъж с елегантна осанка. Джед работеше за семейството на Том от години. Беше живял тук и по времето на Алекса и сега не му бе трудно да разбере кое беше красивото русокосо момиче, макар да не бе предупреден за пристигането й. Тя изглеждаше абсолютно същата като майка си и той се усмихна широко, когато я видя.

— Добър вечер, госпожице Савана. Радвам се да ви видя отново — поздрави я сърдечно Джед, сякаш посещението й бе очаквано с нетърпение.

Тя не го помнеше, но се трогна, че той знаеше името й. Том го изгледа благодарно. Семейството на Джед бе работило за Бомонтови в продължение на няколко поколения, още от дните на робството. След като бяха освободени, те бяха останали тук. Джед имаше силна връзка със семейство Бомонт и дома им и работеше за майката на Том, когато той бе роден. Сега беше надзирател, пазач, а от време на време келнер и шофьор и бе почти като баща на Том.

Той го представи на Савана, после я запозна и с Форест, младия студент, и плати на шофьора. Савана остана близо до баща си и се оглеждаше нервно. Том нареди на слугите да отнесат куфарите й в синята стая. Тя беше най-голямата и елегантната от четирите стаи за гости и щеше да се чувства удобно в нея. Можеше да се забавлява там с новите си приятели от училище.

Савана го последва в къщата. Фоайето беше огромно, а от високия таван се спускаше гигантски кристален полилей, който първоначалните собственици бяха купили от Франция. Стълбището беше от онези, които човек виждаше само по филмите. Савана си спомни как двете с майка й бяха тичали по него, когато бързаха за някъде. Стаята й навремето се намираше близо до спалнята на родителите й и тази на братята й — хубава розова стая, пълна със слънце, плюшени животни, играчки и завеси на цветя. И беше в пълен контраст със стаята, която майка й бе обзавела в Ню Йорк — семпла, модерна и снежнобяла. По някакъв начин стаята й символизираше ледената пустиня в мозъка й, когато се нанесоха в апартамента в Ню Йорк. Животът на Алекса все още бе празна страница и Савана смяташе, че и домът им изглежда така. Майка й беше топла, но апартаментът им не. А „Хилядата дъба“ бе изпълнен с традиция и разкош. През седемте години, когато това бе нейният дом, Алекса изживя радостни дни тук. Савана също бе щастлива.

Баща й я въведе в изискана всекидневна с великолепни антики и статуи. Савана видя поредния красив полилей, мебели, тапицирани със скъп брокат, семейни портрети и вази, пълни с цветя. Стаята ухаеше нежно и Савана забеляза, че абажурите на лампите и завесите бяха украсени с пискюли. Гледката й напомни за Франция. Всичко беше безукорно подредено, но наоколо нямаше никого. От Луиза и дъщеря й нямаше и следа. Къщата беше безмълвна.

Влязоха в огромната трапезария, където на всички стени бяха окачени портрети на предшествениците им, генерали от Конфедерацията. После отидоха в кухнята, която бе просторна, светла и модерна. Том й каза, че може да ходи там и да си приготвя нещо винаги, когато поискаше. Основните ястия бяха грижа на готвач и двама помощници, но сега от тях нямаше и помен. Къщата беше безлюдна.

Том я поведе нагоре по стълбите към стаята й, която направо я зашемети. Беше стая за принцеса или кралица. Куфарите й бяха оставени на специални поставки, готови да бъдат разопаковани. Луиза не се виждаше никъде.

Том остави дъщеря си в стаята и отиде в спалнята си. Луиза лежеше на огромното легло с влажна кърпа на лицето. Очите й бяха затворени. Тя го чу да влиза в стаята, но не проговори.

— Тук сме — обяви Том, без да се доближи до нея.

От време на време той спеше в кабинета си, когато Луиза имаше „мигрена“, което означаваше, че двамата не си говореха. Бяха обяснили на Дейзи, че му се налага да оставя майка й сама заради главоболията й, тъй като не искаха да притесняват детето. Опитваха се да скрият факта, че бракът им не вървеше. Дейзи беше прекалено малка, за да разбере това, или поне те мислеха така.

— Луиза? — повиши глас, когато жена му не отговори.

Том знаеше, че тя не спеше. Беше стиснала зъби, а и бе напълно облечена. Носеше розов костюм на „Шанел“ и розова блуза с рюшове. Обувките от „Шанел“ в черно и розово бяха захвърлени до леглото. Той подозираше, че Луиза се бе пъхнала в леглото, като ги е чула да влизат в къщата. Очевидно жена му не възнамеряваше да поздрави Савана с „добре дошла“. Според нея мястото на момичето не беше тук и бе всичко друго, но не и добре дошла.

— Имам мигрена — отвърна тя с висок глас, който говореше противното.

Южняшкият й акцент бе още по-силен от неговия. Семейството му живееше в Чарлстън от векове, а нейното бе пристигнало тук от Ню Орлиънс преди Гражданската война. Корените и традициите и на двама им бяха дълбоко в Юга. Дори не би им дошло наум да живеят някъде другаде. Седемгодишното й приключение в Далас бе агония за Луиза. Смяташе тексасците за нецивилизовани и безвкусни, но пък харесваше факта, че повечето бяха богати. Поне тези, с които се бе запознала покрай мъжа си. Но обичаше да повтаря, че те имаха само пари, но не и маниери. Луиза беше страхотен сноб относно всичко южняшко, а според нея Тексас не беше в Юга и бе населен само от парвенюта. И не притежаваше нищо от историята и достойнствата на Чарлстън.

— Бих искал да дойдеш да поздравиш Савана — настоя Том твърдо, без да изрази съчувствие към главоболието й, в което бездруго не вярваше. — Тя е в синята стая.

— Разкарай я оттам веднага — изсъска Луиза със затворени очи. — Тази стая е за важните ни гости, а не за някаква си хлапачка. Настани я в една от стаите горе. Искам я там.

Луиза изрече всичко, без да отвори очи. Единственото, което се раздвижи, бе устата й. Стаята, за която говореше, бе една от слугинските стаи на тавана. Том побесня от думите й, но не се изненада. Луиза бе обявила война и на него, и на Савана още по телефона сутринта.

— Тя ще остане в синята стая — отсече той. — Къде е Дейзи?

— Спи.

Том си погледна часовника. Беше едва девет и половина.

— По това време? Какво й направи? Упои ли я? Дейзи не си ляга преди десет.

— Беше изморена — измънка Луиза и най-после отвори очи, но не се надигна от леглото.

— Какво й каза? — попита той напрегнато.

Знаеше, че това бе само началото. Също така знаеше на какво бе способна Луиза. Поведението й беше отвратително, когато решеше. Той изпита съжаление към Савана. Беше свикнал с враждебността на Луиза и злобата й, но дъщеря му не беше и нямаше представа какво я очаква. Беше я довел в дома си, за да я предпази от опасностите в Ню Йорк. И щеше да направи всичко, което зависеше от него, но Луиза можеше да превърне живота й в ад.

— За какво? — равнодушно промърмори Луиза в отговор на въпроса му за Дейзи.

— Знаеш какво те питам. Какво разказа на Дейзи за Савана?

Той се вгледа внимателно в жена си. Беше руса като Савана и Алекса, но в нейния случай цветът се дължеше на боя. Носеше косата си пусната до раменете от шестнайсетгодишна и ходеше на фризьор три пъти седмично, за я поддържа с огромни количества лак. Беше безумно суетна, носеше прекалено силен за вкуса му грим и много бижута, част от които бе наследила от майка си. За останалите бяха платили той и бившият й съпруг.

— Казах й, че като млад си имал една неразумна постъпка и Савана е резултат от нея.

Том я изгледа ужасен от наглостта й да твърди, че Савана бе незаконната му дъщеря, появила се внезапно.

— Спомена ли й, че съм бил женен за майка й?

— Казах й, че няма нужда да говорим за това и предпочитаме да не го обсъждаме. Савана ще остане при нас колкото се може по-кратко, защото майка й си има неприятности.

— За бога, Луиза, това звучи, сякаш майка й е в затвора или в клиника за наркомани.

Той бе отвратен, но не и изненадан.

— Дейзи е прекалено малка, за да знае, че престъпници заплашват живота на Савана. Това може да я травмира завинаги.

Лъжите, надрънкани от майка й, също можеха да я травмират, помисли си Том вбесен, но беше трудно да ги спре. Луиза беше въплъщение на всичко ужасно, което хората говореха за южняшките жени — лицемерни, нечестни, но скрити зад чар и сладост. Имаше много южняци, и мъже и жени, които не използваха добри маниери, за да прикрият лъжите си, ала Луиза не бе от тях и винаги имаше скрит мотив и план. А сега планът й бе да направи живота на Савана и Том колкото се може по-гаден.

— Искам да дойдеш да поздравиш Савана — повтори той с непривично твърд глас.

На Луиза това не й хареса никак. Седна на леглото и го погледна с присвити очи.

— Не се опитвай да ме въвлечеш в тази история. Не искам Савана тук.

— Това е ясно. Но тя е тук по изключително важни причини и ще остане. Искам само да бъдеш любезна с нея.

— Ще се държа прилично, когато я видя. Не очаквай нищо повече.

Том кимна и излезе от стаята. Очевидно Луиза нямаше да се запознае със Савана тази вечер. Той се отказа от битката и се върна в синята стая сам. Искаше да се отбие да види Дейзи, но първо отиде при Савана.

— Луиза не се чувства добре и си е легнала — обясни той.

Савана веднага прозря истината, но не каза нищо. Изпита облекчение, че нямаше да види Луиза тази вечер.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той.

— Не, добре съм, татко. Благодаря. Не съм гладна. Просто ще си разопаковам багажа.

Той кимна, затвори вратата тихо и се върна в кабинета си, за да прегледа пощата. Беше толкова ядосан на Луиза, че сметна за по-добре въобще да не влиза при Дейзи. Не беше в добро настроение и реши да остане да спи в кабинета си. Нямаше никакво желание да се разправя цяла нощ с жена си. Утре щеше да има предостатъчно време за това, както и през следващите три месеца до делото.

Савана остана сама в стаята. Тя седна в голямото удобно кресло и се огледа наоколо. Всичко беше в светло синя коприна и сатен. Тежките завеси бяха украсени със сини пискюли. Стаята беше ярко осветена и изискано обзаведена. Имаше и елегантен дневен кът с библиотека и две малки канапета, огромно легло с балдахин и красива старинна тоалетка с огледало. Много по-луксозна от това, с което бе свикнала. Определено беше прекрасна, макар да не я усещаше свой дом. Знаеше, че баща й е богат, но не бе осъзнавала, че живее в такъв разкош. Дори се стресна леко, когато влязоха в къщата, и все още бе леко притеснена. Струваше й се, че тук не може да се мотае боса и по джинси или по стара фланелена нощница, както правеше у дома. Беше къща, където човек се обличаше стилно и седеше с изправен гръб на тапицирани с коприна столове и никога не се отпускаше. Трудно можеше да си представи да живее тук и да се чувства спокойна. А още по-трудно й бе да си представи, че тук живееше дете, от което все още не бе видяла следи. Подобно на майка си, десетгодишната й сестра не ги посрещна и къщата бе абсолютно тиха. Савана се вторачи в куфарите си и се опита да събере кураж да ги разопакова. Но вместо това извади телефона си и звънна на майка си. Беше десет часът. Знаеше, че майка сигурно още работеше по това време и се изненада, когато осъзна, че я бе събудила. Алекса бе заспала дълбоко, след като плака в продължение на часове, но не спомена това на Савана.

— Как си? — бързо попита Алекса и дъщеря й въздъхна.

— Странно. Къщата е великолепна и татко е адски мил. Настани ме в огромна стая за гости, обзаведена в синьо.

Алекса познаваше стаята добре и бе отсядала в нея, когато идваше на гости на Том, преди да се оженят.

— Къщата изглежда невероятно лъскава и недокосвана, също като музей.

И бе толкова далеч от дом, макар да беше живяла тук като дете.

— В тази къща има много история и баща ти се гордее с нея. Баба ти живее в още по-голяма къща наблизо, или поне така бе навремето. Стара плантация, която дядо й купил, когато се оженил.

Информацията бе прекалено много за Савана. Липсваха й майка й и собствената й стая, както и животът й в града. Те бяха единственото, за което мислеше сега, а не за историята и елегантността на Юга.

— Липсваш ми, мамо — каза Савана тъжно. — Много.

Тя се мъчеше да не се разплаче, а и Алекса едва сдържаше сълзите си.

— И ти ми липсваш, скъпа. Но няма да останеш там дълго, обещавам. А аз ще дойда колкото се може по-скоро.

Алекса не очакваше пътуването с нетърпение, но би отишла и в ада, за да е с дъщеря си. А що се отнасяше до самата нея, Чарлстън и всичко, което бе преживяла там, бяха ад.

— Как е Луиза? — попита тя притеснено.

Знаеше на какво бе способна съпругата на Том и се ужасяваше от мисълта, че Савана бе изложена на злобата й.

— Не я видях. Татко каза, че имала главоболие и си легнала.

Алекса прехапа езика си и не каза нищо.

— Не видях и Дейзи. Тя също спяла. Май всички тук си лягат рано.

Всичко беше толкова различно от Ню Йорк, оживен и шумен през цялата нощ.

— Татко казва, че ще ми даде кола.

— Внимавай — предупреди я майка й. — Нямаш много опит.

Но градът бе малък и движението бе спокойно. Бе чудесно от страна на Том, че й подаряваше кола. Това щеше да й осигури свобода, особено когато започнеше училище.

— Нямам търпение да те видя — въздъхна тя тъжно.

— Аз също. Е, май е време да си оправя багажа. Утре ще ходим да разглеждаме града.

— Там е друг свят. Ще видиш. Конфедерацията още е жива. За тях „Войната между щатите“ никога не е приключвала. Все още ни мразят и не се доверяват на никого, освен на другите южняци. Но има и много чудесни неща, а Чарлстън е красив град. Обичах го, когато живеех там, и бих останала завинаги, ако… е, знаеш останалото. Мисля, че ще ти хареса. Има всичко — красота, история, великолепна архитектура, чудесни плажове, хубаво време, дружелюбни хора. Не е лесно да намериш по-приятно място.

Не бе трудно да се разбере, че Алекса бе обичала мястото силно, независимо какво изпитваше сега.

— Просто искам да съм си у дома заедно с теб — промълви Савана тъжно.

Красотата и историята на Чарлстън въобще не я вълнуваха, нито дори училището. Искаше да е в Ню Йорк със старите си приятели и да завърши там последната си година. А сега не можеше да го направи заради тъпите писма, написани от някакъв откаченяк. Не беше честно.

— Трябва да си подредя нещата. Прибра ли ми музиката?

— Разбира се — отговори Алекса, доволна, слава богу, че се бе сетила сама.

В стаята й нямаше следа от уредба, но Алекса бе изпратила айпода и дискмена й. Можеше да се наслаждава на любимата си музика, без да притеснява никого.

Приключиха разговора и Савана бавно отвори куфарите и започна да закача дрехите си. Всичките й любими неща бяха тук, както и някои от тези на майка й. Очите й се насълзиха, когато видя двата розови пуловера на Алекса, любимите й, чисто нови черни обувки с висок ток и леопардовия пуловер, за който не бе молила, но адски харесваше. После извади двете мечета и ги разположи на леглото с усмивка. Зарадва се да ги види за първи път от години. Приличаха на стари приятели, единствените й приятели засега. Подреди купчината дискове на тоалетката и внезапно усети нечие присъствие в стаята. Едва не подскочи, когато се обърна и видя малко момиченце в нощница, застанало до леглото и вторачено в нея. Детето имаше руса коса и огромни зелени очи.

— Здрасти — каза то.

Момиченцето имаше сериозно изражение, а ножницата му бе украсена с панделки и мечета. Приличаше на кукла.

— Аз знам коя си — обяви то сериозно.

— Здрасти — отвърна Савана меко, тъй като не искаше да го стресне. — Ние сме сестри.

— Не знаех за теб до днес. Мама ми разказа. Каза, че татко бил женен за майка ти преди дълго време, за няколко месеца или нещо такова, когато ти си се родила.

— Бяха женени седем години — отвърна Савана, защитавайки майка си и правото си да бъде тук, и внезапно се почувства също десетгодишна.

— Мама вечно говори лъжи — смръщи вежди Дейзи.

За десетгодишно дете бе трудно да признае подобно нещо за майка си, но пък беше вярно.

— Прави го много често. Никога не ми беше казвала за теб. Твърди, че татко се срамувал от теб, затова и той не ми казвал. А сега си тук, защото майка ти си има неприятности със закона.

Дейзи повтори думите на Луиза, а Савана се разсмя високо. Лъжата беше нагла и й показа ясно каква бе съпругата на баща й.

— Все още ли е в затвора? — попита Дейзи.

— Не — отговори Савана, като продължи да се смее, после седна на леглото, потупа мястото до себе си и Дейзи скочи до нея. — Майка ми е прокурор и се опитва да вкара в затвора един много лош човек.

— Прокурор лоша дума ли е? — тревожно я погледна Дейзи и Савана отново се засмя.

Знаеше за коя дума си мисли и не би се изненадала, ако Луиза бе споменала и нея, когато й бе говорила за майка й.

— Не, това означава адвокат. Мама е заместник-районен прокурор. Прибира престъпници в затвора. Сега ще е прокурор в много важно дело. Иска да заключи в затвора един много лош човек, извършил ужасни неща.

Не искаше да плаши Дейзи и да й обяснява, че престъпникът сигурно бе убил повече от седемнайсет жени.

— Един от приятелите му ми написа няколко гадни писма и мама искаше да замина някъде, докато делото приключи. И затова съм в Чарлстън.

— Той знае ли, че си тук? — разтревожи се Дейзи и Савана поклати глава.

— Не, и няма да разбере. Татко ме доведе тук, така че никой да не знае къде съм.

— А майка ти знае ли?

Дейзи се интересуваше силно от всичко, което Савана казваше. Вярваше й. А никога не вярваше на собствената си майка, колкото и тъжно да бе това. Луиза я бе лъгала безброй пъти за хора, които не харесваше, или понеже така й изнасяше. Беше уволнила любимата й гувернантка, защото мислеше, че Дейзи я харесва прекалено много и е твърде привързана към нея. И беше излъгала Дейзи, че жената бе напуснала и избягала някъде, без да се поинтересува от нея. Ала готвачката й бе казала истината. Дейзи никога вече не видя гувернантката си.

— Майка ми и баща ни се съгласиха, че трябва да дойда тук.

— Не мисля, че моята майка се радва на това — предупреди я Дейзи сериозно и Савана кимна.

— Мисля, че си права.

— Чух я да крещи на татко. Често го прави. И се карат.

Дейзи спомена този факт, сякаш скандалите бяха любимият спорт на родителите й. Савана не се изненада. Знаеше си какво да очаква. И засега бе съвсем права. Луиза не бе дошла да я поздрави.

— Мама може да е много гадна, когато се ядоса, затова трябва да внимаваш. Харесвам мечетата ти — каза Дейзи. — И аз си имам мече и спя с него — усмихна се тя свенливо.

— Искаш ли да послушаш музика, докато си оправям багажа? — предложи Савана и сестра й се ухили щастливо.

Савана взе айпода си, сложи слушалките на Дейзи и го включи. Момиченцето се усмихна широко и запя, после сниши глас, за да не го чуват. Не искаше Луиза да разбере, че е в стаята на Савана. Тук й харесваше, а голямата й сестра й харесваше още повече. Савана започна да разтребва нещата си. Имаше предостатъчно място. Вграденият гардероб бе огромен и имаше специална поставка за обувки.

Дейзи свали слушалките, за да продължи разговора със сестра си.

— Харесвам музиката ти. Готина е.

Момиченцето имаше същия южняшки акцент като баща си и звучеше много сладко. Вече бе единайсет часа.

— Харесва ли ти това, че майка ти е адвокат? — попита то. — Моята не прави нищо. Играе бридж, ходи да обядва и пазарува много.

— Аз също обичам да пазарувам — призна Савана. — Също и майка ми, но тя работи много. Работата й е адски интересна, освен когато се случи нещо тъпо, като писмата, които получих. Но това не е ставало никога преди. Баба ми също беше адвокат — добави тя. — А сега е съдия.

— Мислех, че съдиите са мъже — озадачи се Дейзи.

— Не — отвърна Савана. — Могат да са и жени. Баба ръководи Семейния съд, където хората се развеждат и решават кой да гледа децата.

— Сигурно е много умна — Дейзи бе видимо впечатлена.

— Да. И много мила. Ужасно я обичам.

— Моята баба е председател на Обединените дъщери на Конфедерацията — каза Дейзи, без да осъзнава, че жената беше баба и на Савана. — Имам и двама братя, Хенри и Травис.

Савана се засмя.

— Аз също.

— Така ли — изненада се Дейзи.

— Същите братя, защото имаме един и същ баща — обясни й Савана.

— Това е толкова странно — усмихна се Дейзи. — Винаги съм искала сестра.

— И аз.

— Знаеше ли за мен? — Дейзи се облегна на възглавниците и погледна сестра си.

— Да, знаех. Мама ми разказа преди много време — кимна Савана, после се сети нещо. — Искаш ли да спиш при мен тази вечер?

В огромното легло имаше място за десет човека и спането заедно щеше да засили връзката, която вече си бяха създали. Дейзи обмисли предложението и кимна.

— Искаш ли да си вземеш мечето? — попита я Савана, тъй като сестра й бе споменала, че спеше с любимата си играчка.

— По-добре да не го взимам. Мама може да ме чуе и да не ми позволи да се върна. Мога да спя с твоите мечета.

Дейзи беше умно хлапе.

Савана дръпна завивките и сестра й се пъхна под тях с широка усмивка. Савана отиде да си облече нощницата и се върна след няколко минути. Момиченцето я чакаше с ококорени очи. После тя загаси лампата и се пъхна в леглото.

— Страхуваш ли се, че си тук? — прошепна Дейзи след няколко минути.

И двете лежаха по гръб, вдигнали очи към синята коприна на балдахина. Въпросът накара Савана да се замисли за майка си, за това колко силно й липсваше Алекса и колко странно бе присъствието й тук.

— Малко — отговори тя, също шепнешком. — Затова те поканих да спиш при мен.

Дейзи пъхна малката си ръчичка в тази на сестра си и я стисна здраво.

— Всичко ще е наред — увери я тя. — Татко няма да позволи нищо да ти се случи, а лошият човек вече няма да ти пише. После майка ти ще го вкара в затвора. А ние с теб сме заедно.

Думите й и топлата й ръчичка докараха сълзи в очите на Савана.

— Благодаря ти — прошепна тя нежно и се наведе да целуне Дейзи по бузата.

Кожата й беше гладка и бебешка. Дейзи се усмихна, затвори очи и остави ръката си в тази на сестра си. След малко и двете заспаха.

След полунощ Том почука тихо по вратата. Нямаше отговор и той отвори и надникна вътре. Видя, че Савана си беше легнала и влезе предпазливо в стаята. После забеляза двете фигури в леглото. Видя двете си дъщери, които спяха, хванати за ръка. Загледа ги с нежна усмивка, а по бузите му потекоха сълзи. После излезе от стаята и внимателно затвори вратата.