Даниел Стийл
Светлините на Юга (14)

14.

Този път, когато пристигна в Чарлстън, за да се види с дъщеря си, Алекса се чувстваше много по-удобно и в познати води. Не й се налагаше да преживява шока от връщането в свят, който навремето бе обичала и загубила. Втория път и „Уентуърт“ й се стори като дом и Алекса дори успя да се държи мило с Том, когато докара Савана. Беше успокоена и той го забеляза веднага. Това му вдъхна достатъчно смелост, за да я попита дали би обядвала с него. Не й се искаше да го прави, нито да пропусне и една минута със Савана, но не желаеше да се държи грубо. Все пак Том й помогна, като прие дъщеря им и дори рискува да си навлече гнева на Луиза. Алекса се поколеба, преди да отговори, но когато видя умолителния поглед на Савана, кимна и се съгласи.

— Но не за дълго — предупреди го тя. — Искам да имам достатъчно време със Савана. Тук съм заради нея.

— Разбира се.

Алекса остана с впечатлението, че Том искаше да зарови томахавката, но този път не в гърба или сърцето й. Още не бе готова за това, но можеше да приеме мисълта, че някой ден двамата щяха да станат приятели. Не близки приятели, разбира се, но да се държат цивилизовано един към друг, например на сватбата на Савана или дипломирането й. Предполагаше, че и Том цели същото. Студената война между тях бе продължила прекалено дълго, но Алекса най-после се съвземаше.

Той предложи да се срещнат в „Магнолия“ на следващия ден. Савана каза, че ще отиде на мача на Търнър, докато те обядваха. Алекса би предпочела да обядва с дъщеря си, но се съгласи, а Савана й благодари, когато се качиха в апартамента си. Покоите им бяха още по-великолепни този път, а цветята — още по-големи. В стаята ги очакваше шампанско и покрити с шоколад ягоди, които вървяха отлично с него. Изпиха само по чаша. Алекса не одобряваше идеята дъщеря й да пие, но в празничен случай бе прието. Тя самата не пиеше много. Беше нервна заради предстоящия обед с Том. Все пак засега не бяха приятели.

— Е, добре, разкажи ми за момчето, по което си полудяла. Кога ще се запозная с него? Какво ще кажеш за след мача? Можем да пием по кафе или нещо друго.

Савана се поколеба, после кимна. Изглеждаше леко засрамена.

— Той е готин, мамо, но не е нещо сериозно. Търнър е капитан на футболния отбор и се надява да отиде да учи в Техническия университет в Джорджия или в Методисткия университет в Далас.

— Мило южняшко момче — ухили се Алекса развеселена.

Южняците почти никога не заминаваха да учат на Север. Беше го забелязала още докато живееше в Чарлстън.

— Има трима по-малки братя, а майка му починала миналата година.

— Съжалявам — каза Алекса. — Мил ли е с теб? Това е единственото, което ме интересува. Искам само да се държи добре с теб. Колко често се виждате?

— Мил е — увери я Савана. — Виждаме се всеки ден в училище. Понякога обядваме заедно в трапезарията и излизаме един-два пъти седмично. Ходим на вечеря и на кино.

— Спиш ли с него? — безцеремонно попита майка й и Савана поклати глава отрицателно. — Взимаш ли си противозачатъчните? — поинтересува се Алекса и Савана се усмихна.

Беше изгубила девствеността си на шестнайсет години и майка й нямаше проблеми с това. Алекса беше реалистка, а и Савана бе спала само с едно момче досега. Но Алекса искаше да е сигурна, че дъщеря й е подготвена, в случай че отношенията с Търнър се задълбочи.

— Използвай и презервативи, моля те — напомни й тя, а Савана изстена и завъртя очи.

— Знам, знам, не съм малоумна. Но е още рано, почти не го познавам.

Но пък го харесваше. Много. И се целуваха все повече. Нещата се задълбочаваха.

— Е, бъди готова за всеки случай. Хората понякога се забравят. Не че аз помня — усмихна се Алекса тъжно.

Наистина не помнеше кога бе последното й приключение. Но пък и нямаше време за такива. Едва й оставаше време да отиде до тоалетната или да поспи, толкова заета беше с предстоящото дело.

За вечеря си избраха уютно малко бистро, където похапнаха пресни раци. По-късно се върнаха пеша до хотела хванати за ръка. Поръчаха си един от любимите си филми, а после се проснаха в огромното удобно легло. На сутринта се събудиха отпочинали и в добро настроение.

След закуска отидоха по магазините, както бяха постъпили и предишния път, после Савана се отправи към училищния стадион за мача на Търнър, а Алекса потегли към „Магнолия“. Том я чакаше в ресторанта и имаше напрегнат вид. Тя се чувстваше не по-малко притеснена.

Настаниха се на усамотена маса в задната част на заведението и започнаха да разглеждат менюто. След миг Алекса остави менюто си и прикова очи в Том.

— Съжалявам, но това наистина е странно. Просто трябваше да го кажа. Може би и ти се чувстваш така.

— Да, права си.

Том се засмя. Алекса винаги бе държала на истината. Отказваше да я прикрива. Това определено не бе южняшко поведение, но той винаги го бе харесвал. Нямаше игри, нито заблуди. Алекса въобще не се бе променила. Дори сега, единайсет години по-късно, бе още по-красива.

— Защо се чувстваме толкова странно? — попита Том, като я погледна в очите.

Луиза нямаше представа, че той обядваше с бившата си съпруга.

— Шегуваш ли се? — изненада се Алекса. — Ти ме заряза. През последните десет години те мразих силно. И въобще не знам защо обядвам с теб. А дъщеря ни живее при теб. Всичко това е повече от странно.

— Може и да не е. Имаш пълно право да ме мразиш и беше много мило от твоя страна да приемеш поканата ми за обяд, но винаги си била изпълнена със съчувствие и склонна да простиш.

— Не разчитай на това — отвърна тя откровено и той отново се засмя. — А защо и ти се чувстваш странно? И ти ли ме мразеше?

— Нямах за какво да те мразя — тъжно поклати глава той. — Само съжалявах за всичко, което се случи.

— Не се случи. Ти го направи. С помощта на Луиза и на майка ти. Те взеха решението вместо теб, накараха те да се отървеш от мен и да се върнеш при бившата си съпруга и ти изпълни желанието им. Предполагам, че и ти си го искал.

Том поклати глава.

— Не беше толкова просто. Не знаех какво искам. Исках да си върна гордостта, защото Луиза ме бе зарязала, но бях влюбен в теб.

— Тогава си постъпил много глупаво, Том.

— Да. Напълно съм съгласен с теб. А ако това е някаква утеха за теб, съжалявам за станалото още оттогава.

Алекса не искаше да научава повече подробности. Поръчаха си питки с раци и супа от омар. Бяха любимите им ястия и навремето. Някои неща не се променяха. Но Алекса си каза, че единственото общо между тях бе храната.

После заговориха за различни неща. За Савана. За делото на Алекса. За банката на Том. За Травис и Хенри. Алекса спомена, че Савана й е казала, че Хенри е гей и много го харесва. Не мислеше, че това е шокиращо и очакваше Том да разсъждава по същия начин, но веднага забеляза, че той изглеждаше натъжен.

— Съжалявам. Притеснен ли си за това?

Трудно бе да повярваш подобно нещо в наши дни, но пък Алекса знаеше колко старомоден и консервативен бе Том.

— Понякога — призна той. — Не е живот, какъвто си представях за един от синовете си, но в крайна сметка просто искам Хенри да е щастлив. Майка му отрича напълно хомосексуалността му, което прави положението по-тежко.

— Много глупаво от нейна страна — изтърси Алекса, после се намръщи. — Извинявай. Просто съжалявам Хенри, че трябва да се преструва пред вас. И Травис ли има проблеми с това? Той е консервативен като теб.

Алекса познаваше всички добре, макар да не ги бе виждала от десет години и да бе оставила момчета, когато бяха още тийнейджъри. Струваше й се адски странно да седи и да си бъбри с Том, сякаш бяха стари приятели, а тя не беше жената, която го бе обичала, а той бе изоставил заради друга. Животът наистина си правеше шеги с хората.

— Мисля, че Травис се опитва да го приеме. Но ти си права, той е доста консервативен. Момчетата вече не са толкова близки като преди. А и са съвсем различни.

— Винаги са били различни — отбеляза Алекса. — Жалко, че вече не са близки. Навремето бяха.

Том се засрами, че не бе подкрепял сина си достатъчно. Това бе още една постъпка, за която се чувстваше виновен. Имаше много неща, за които да се разкайва, а Алекса бе начело на списъка.

— Бях искрен за онова, което ти признах — каза Том, когато им поднесоха кафе и топъл прасковен сладкиш.

Десертът на Том имаше и топка сладолед отгоре, за разлика от нейния. Отново старите навици. За миг Алекса си припомни точно как се бе чувствала като съпруга на Том и колко това й бе харесвало, особено когато Савана беше малка. Бяха толкова влюбени тогава. А тя бе останала влюбена до самия край.

— За кое? — попита Алекса, наслаждавайки се на сладкиша, който се топеше в устата й.

Бяха говорили на безброй теми, най-вече за Савана, която бе прекрасна според Том.

— Говорех искрено, когато ти казах, че всеки ден, откакто те напуснах, съжалявам за това.

Том изглеждаше тъжен и потиснат, но очите на Алекса изстинаха, когато чу думите му.

— Съжалявам, Том. Не е лесно да живееш с това.

— Да, така е.

Том се самосъжаляваше. Очите на Алекса се вледениха.

— Също така не е лесно да бъдеш изхвърлена от съпруга си, когото обичаш силно, заради друга жена, която го е зарязала преди, но се е върнала, защото така й е било удобно. Щеше да е чудесно, ако беше прозрял това.

Той кимна и отново забеляза колко наранена бе Алекса. Очевидно не беше склонна да му прости. Беше издигнала стените си в мига, когато той заговори по темата.

— Не ти предлагам да ме приемеш обратно — обясни той.

— Добре, защото не бих го направила. Не и след сто години.

Искаше да му покаже това съвсем ясно, особено ако щяха да се опитат да бъдат приятели. Искаше категорични граници и никакви заблуди. Том все още бе много хубав мъж, а тя го беше обичала. Не искаше да е опасен за нея, а щеше да е, ако се влюбеше отново в него. Вече й бе доказал веднъж, че не можеше да разчита на него. Никога вече нямаше да му се довери, независимо колко силно го бе обичала и колко красив и очарователен беше.

— Просто исках да знаеш, че съжалявам безкрайно.

— Аз също. Оттогава никога не съм се доверявала на друг мъж и вероятно никога няма да мога.

И вината бе изцяло на Том.

— Това е ужасно — тъжно каза той и отново се почувства виновен и нещастен.

— Може би, но е реално. Поне за мен. Никога вече не мога да се доверя на мъж. Мислех, че ние с теб ще бъдем заедно завинаги.

— Аз също. Но после Луиза се върна и провали всичко и за двама ни.

Алекса кимна. Не желаеше да обсъжда бившия си брак.

— Знам само, че съжалявам и не съм имал и един хубав ден оттогава. Луиза е отвратителен човек.

— Защо тогава не се разведеш с нея? Не заради мен, а заради самия себе си.

— Просто не искам да минавам през всичко това отново. Нашият развод едва не ме уби.

— Странно, мен също — горчиво отвърна Алекса, после се засмя. — Съжалявам, май все още съм ядосана. Майка ми твърди, че трябва да превъзмогна чувствата си, но е трудно. Посещавах психоаналитик в продължение на пет години, но накрая се отказах. След безкрайните сеанси си останах все така гневна, наранена и огорчена. Предполагам, че е нужно повече време. Поне за мен. Заздравявам бавно. Веднъж си счупих ръката и ми бяха нужни шест месеца да оздравея вместо обичайните шест седмици.

— Знам — каза Том и едва не се насълзи. — Бях с теб.

— А, да — припомни си тя, после го погледна в очите. — Слушай, да бъдем честни. Сигурна съм, че някъде дълбоко в себе си все още те обичам. Ако не беше така, нямаше да те ненавиждам толкова силно, но не мисля, че сега те мразя. Дори не съм ядосана. Обядвахме заедно и ми беше приятно. Имаме прекрасна дъщеря и те обичах с цялото си сърце. Може би винаги ще е така. Възможно е изтърканата фраза „докато смъртта ни раздели“ да е вярна. Надявам се да не е, но не знам. Мразя мисълта, че ме заряза заради Луиза, но сега правиш нещо мило за Савана и съм ти благодарна. Не ми се налага да се тревожа за нея в момента, тъй като е при теб, а това означава много. Сваля огромно бреме от раменете ми. А и ти все още си най-хубавият мъж, когото познавам, и най-чаровният. Обичах живота си с теб, както и Юга, но накрая възневидях и двете. Вероятно бихме могли да станем приятели сега. Но не искам да заблуждавам нито себе си, нито теб, че можем да сме заедно отново. Не искам да причиня на Луиза онова, което тя, а и ти ми причинихте. Не искам да се влюбя в теб отново. Мисля, че ще ми се отрази ужасно, особено ако пак ме нараниш. Дори не искам да рискувам, независимо дали ти съжаляваш, или не. Не мога. Нямам толкова сили. Нужни ми бяха десет години, за да започна да се успокоявам. Единственото, което искам сега, е да сме приятели и нищо повече. Ако Луиза ти скапва живота, разведи се. Но дори и да го направиш, няма да сме повече от приятели. Родители сме и е хубаво да се държим цивилизовано и приятелски, но това е всичко.

Алекса бе напълно откровена с него. И винаги се бе държала по този начин. Това бе едно от милионите неща, които харесваше у нея, но бе забравил или поне се бе опитал да забрави.

— Разбирам, Алекса. Съжалявам, че дори заговорих за това. Просто исках да знаеш, че все още те обичам и съжалявам.

Думите му отново я вбесиха. Не беше честно да й казва, че все още беше влюбен в нея. Не и сега, десет години по-късно, след всичко, което бе преживяла, болката, агонията и сълзите. Тя го изгледа гневно.

— Никога вече не ми го казвай. Сега съжаляваш, но къде беше през последните десет години? С Луиза. Можем да бъдем приятели само ако никога вече не го споменеш. Ясно ли е?

Той кимна. Знаеше, че има късмет, задето Алекса бе съгласна да бъдат приятели.

— Ясно е. Съжалявам.

— Добре. А сега се прибирай при жена си. Аз отивам да се видя със Савана на футболния мач.

Том се почувства натъжен и разстроен от думите й. По някакъв глупав начин се бе надявал, че можеше да си я върне. Беше мислил по въпроса, още откакто я видя в Ню Йорк, но не знаеше как да действа. Надяваше се, че и тя се чувства по същия начин. Но сгреши. Беше я наранил прекалено много навремето. Можеше и да му прости, но никога нямаше да се върне при него. Вече не се съмняваше в това.

Излязоха заедно от ресторанта и тя му се усмихна.

— Благодаря ти. Вече се чувствам по-добре.

Беше чакала десет години, за да му каже всичко това, и най-после бе получила възможност. Виждаше, че Том се чувства зле, но това вече не бе неин проблем.

Остави го пред ресторанта и подкара към стадиона. Савана тъкмо слизаше по стълбите към игрището, където я чакаше високо, хубаво момче. Савана му се усмихна с блеснали очи и сърцето на Алекса се сви. Ако това момче наранеше дъщеря й, щеше да го убие. Е, не наистина, но щеше да й се иска да го направи. Все още бе разтърсена от думите на Том по време на обяда. Ако се бе съгласила, той щеше да зареже Луиза и да се върне при нея. Може би. Или просто щеше да изкара кратка връзка с нея и отново да разбие сърцето й. Ако майка му изобщо му позволеше или пък ако имаше достатъчно кураж за подобно нещо. Но Луиза и майка му го бяха лишили напълно от смелост. Не беше честно от негова страна да твърди, че все още я обича, но поне се беше извинил и изглеждаше искрено разкаян. Може би това бе достатъчно. Алекса се чувстваше по-лека, отколкото през последните десет години.

Тръгна по игрището към младежите и Савана я запозна с Търнър.

— Търнър, това е майка ми.

— Здрасти — широко се усмихна Алекса.

Търнър изглеждаше мило момче и толкова младо. А после си спомни, че бе загубил майка си и го съжали.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо. Чувал съм много чудесни неща за вас от Савана.

Търнър беше типичен южняк, любезен и добре възпитан, но изглеждаше искрен.

— И аз чух хубави неща за вас. Как мина мачът?

— Спечелихме — ухили се той, а Савана му се усмихна щастливо и после и на майка си.

— Търнър вкара два гола — гордо обясни тя, а Алекса се почувства на хиляда години, но щастлива за дъщеря си.

Заведе ги в любимото им заведение за хамбургери. Бъбриха си весело около час, после двете със Савана се върнаха в хотела и отидоха на маникюр. Това беше лукс, на който и двете се наслаждаваха. Алекса каза на дъщеря си, че бе харесала Търнър много и Савана изглеждаше невероятно доволна.

Когато се върнаха в стаята си след маникюра, Алекса разказа на Савана какво бе станало по време на обяда. Никога не криеше тайни от нея. Бяха не само майка и дъщеря, но и най-близки приятелки.

— Баща ти ме попита по заобиколен начин дали бих се върнала при него. Каза, че още ме обичал и съжалявал за всичко, което ми е причинил.

— А ти какво му отговори? — впи очи Савана в майка си.

Алекса изглеждаше по-щастлива от когато и да било преди.

— Помолих го никога вече да не ми казва нещо подобно. Предостатъчно е да бъдем приятели. И е цяло чудо след всичко, което се случи. Никога вече не мога да му имам доверие.

— А той как реагира?

— Мисля, че беше шокиран — призна Алекса.

— Ядоса ли се?

— Не мисля. Натъжи се. Но не беше честно от негова страна да ме моли да го приема обратно. Мина прекалено дълго време, а и той ме нарани силно.

Савана кимна в съгласие. Знаене колко наранена и огорчена бе майка й.

— Разбирам, мамо. Постъпила си правилно.

Дори Савана си спомняше как майка й бе плакала часове всеки ден в продължение на години. Том не можеше да се върне сега при нея, защото бе отегчен от жена си или съжаляваше за избора, който бе направил.

— Не смятам, че може някога ще напусне Луиза — заключи Савана мъдро. — Тя ръководи всичко и той й позволява да го прави.

— Винаги го е правил — отбеляза Алекса. — Дори в края на брака ни. Заслужават се един друг.

Савана кимна, макар да изпитваше съжаление към баща си. Луиза беше ужасна, но той си я бе избрал. Два пъти.

Прекараха чудесно и разговаряха до късно през нощта. Търнър звънна на Савана и Алекса го покани да закуси с тях на следващия ден. Травис им се обади сутринта. Искаше да се види с Алекса и двамата със Скарлет се отбиха след църковната служба за няколко минути. Савана и Алекса бяха прекалено сънливи, за да отидат на църква този път, а и не искаха отново да се сблъскат с Луиза. Зарадваха се на решението си, когато Травис им съобщи, че ходили на църква заедно с майка му.

Той седна с Алекса в дневната на апартамента и заговориха за старите времена и живота му сега. Извини й се, задето не й бе писал, а тя го успокои, че го разбираше. Беше млад, а майка му му бе забранила. Алекса го знаеше, макар че от лоялност към майка си той не го призна. Беше учтив и мил, също както когато беше малък, и бе много горд да я запознае със Скарлет. Годеницата му изглеждаше чудесно момиче и Алекса се надяваше да бъдат много щастливи заедно. Поговориха няколко минути за сватбата и трескавата организация по нея, после двамата младежи си тръгнаха. Щяха да обядват с родителите на Скарлет, за да обсъдят списъка с гости.

Останалата част от деня измина светкавично и скоро стана време Алекса да си тръгне. Том ги чакаше във фоайето, за да вземе Савана. Алекса му благодари за обяда предишния ден. Той я изгледа тъжно.

— Благодаря ти, че се съгласи да обядваш с мен — каза той, осъзнал колко трудно й бе това и каква смелост бе проявила.

Сега наистина разбираше колко жестоко я е наранил. В продължение на почти единайсет години той бе съсредоточен само върху собствената си болка и загуба, но никога не бе схващал нейните. Но сега знаеше, че я бе загубил завинаги. И го разбра точно когато пожела да си я върне. За нея обаче бе прекалено късно и независимо колко го бе обичала, никога вече не можеше да му се довери. Том се чувстваше ужасно. Надеждата му бе умряла предишния ден. Но тази на Алекса бе унищожена още преди десет години.

Савана целуна майка си и се прибра у дома с баща си. Алекса обеща да се върне след две седмици. Времето минаваше бързо, а Савана вече бе свикнала с живота си тук. В някои отношения се чувстваше у дома си, но в други като абсолютна чужденка. Алекса й призна, че също се бе чувствала по този начин, защото колкото и да обичаш Юга, ако не си роден там, никога не ставаш един от тях. А сега и Савана започваше да разбира това. Тук все още говореха за южняци и янки, а знамето на Конфедерацията се вееше от много къщи.

По пътя Савана забеляза колко нещастен изглеждаше баща й.

— Добре ли си, татко?

Том кимна и й се усмихна, но очите му си останаха тъжни. Савана подозираше, че думите на майка й предишния ден го бяха засегнали силно. Но не можеше да я вини за тях.

Луиза го чакаше, когато се прибраха, издокарана в черен костюм на „Шанел“ и голямо количество бижута и грим. Скара му се, задето е закъснял. Отиваха на вечеря с приятели. Това беше животът му сега. Животът и жената, които бе избрал. А онази, която истински обичаше, вече бе далеч от него.