Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (43)

Глава 41

— … Три!

Приведен, Сам отвори вратата.

С изключение на лунните лъчи, които се процеждаха през тавана, оранжерията тънеше в тъмнина. Тя беше отделена от зоната на лабораторията и тук не валеше. Водата от коридора обаче започна да залива пода й.

Сам и Реми чакаха и се оглеждаха. Тишина. Нищо не помръдваше.

— Къде са…? — прошепна Реми.

В този момент една звуково заслепяваща граната се удари в стената до вратата и се приземи в краката им. Сам я изрита и тресна вратата. От другата страна се чу трясък, а през процепите се видя бяла светлина.

Сам открехна леко вратата. Този път го посрещнаха тежки стъпки и фенери, които вървяха през оранжерията към тях.

— Може ли? — попита Сам и взе МР5 от ръцете на Реми. — Щом започна да стрелям, ти тръгни надясно. Свали някой прозорец и излез в двора.

— А ти?

— Аз ще поразруша тук. Хайде!

Сам блъсна вратата, насочи и двете оръжия към тавана и откри огън. Приведена, Реми се втурна към двора, а от „Глока“ в ръката й проблеснаха оранжеви пламъчета.

Сещайки се, че стъклото сигурно е бронирано, Сам се прицели в монтажните елементи в горната част. Те се разтрепериха и с продължителен пукот поддадоха. Първото стъкло падна навътре, последвано от още едно и още едно, които се срутваха върху палмите и решетките на пълзящите растения. Чуха се крясъци на руски, но почти веднага бяха заменени от писъци, защото стъклата се разхвърчаха като шрапнели из оранжерията.

Сам следеше всичко това с периферното си зрение, защото вече тичаше след Реми. Тя бе успяла да свали едно от стъклата на стената. Чакаше го приклекнала на двора и му махаше да побърза. Усети как нещо го закача по ръкава, после почувства три ужилвания по лицето. Наведе глава и продължи да тича. Скочи през отвора при Реми.

— Кървиш — каза тя.

— Ще си имам белег от куршум. Хайде!

Той й подаде отново едното оръжие, после се обърна и хукна към плета. Протегнал ръце напред като клин, той разцепи гъстите клони и се обърна да издърпа Реми след себе си. От другата страна на плета продължаваше да се чува трясък от падане на стъкла: цялата оранжерия се срутваше. Гласове крещяха на руски и на английски.

Сам и Реми се снишиха на тревата, за да си поемат въздух и да се ориентират. На петдесетина метра вдясно се намираше стената на имението откъм скалите, зад тях беше западното крило, основната част на имението и източните крила, а право напред, на стотина метра разстояние, се виждаше редица от близко разположени борове, пред които растяха трънливи храсти.

 

 

Сам погледна часовника си: четири сутринта. Два часа преди зазоряване.

— Да откраднем някоя кола — предложи Реми, като събу обувките си, отчупи високите им токове и пак ги обу. — Ще караме с пълна газ към Севастопол и ще намерим някое оживено място. Бондарук няма да посмее да направи нищо пред хора.

— Не разчитай на това. Освен това е прекалено очевидно. Вече са заградили периметъра. Не забравяй, че той ще разбере кой е бил, чак когато прегледа записа от камерата или покаже снимките ни на мъжа от лабораторията. В момента единственото, което знае, е, че в дома му е настъпил ад. Най-добре да поддържаме загадката.

— Как?

— Като се върнем обратно по същия път. Последното място, което ще проверят, е там, откъдето дойдохме.

— През тунела? А после какво, ще плуваме ли?

Сам сви рамене.

— Дотам още не съм стигнал. И все пак мисля, че това е най-доброто, което можем да направим.

Реми помисли малко, после каза:

— Значи по контрабандисткия тунел. Освен ако не забележим хеликоптер или танк по пътя.

— Ти ми намери танк, Реми Фарго, и ти се кълна, повече никога да не превишавам скоростта.

— Само обещаваш.

 

 

От всички неизвестни за имението на Бондарук, имаше две, които най-много тревожеха Сам и Реми: първо, дали има кучета пазачи, и второ, с колко стрелци разполага — на място или готови да се отзоват при повикване.

Макар да не знаеха отговора и на двата въпроса, предпочетоха да допуснат най-лошото и да се махнат, докато все още цареше суматоха и домакинът не бе успял да мобилизира двукраките или четирикраките си хрътки.

Приведени, двамата изтичаха на прибежки покрай плета, спряха се за миг да се огледат дали наоколо е чисто и пребягаха през откритата морава до храсталака. Сам свали сакото си и го подаде на Реми, после падна ничком и се запровира между бодливите клони към тясната ивица трева пред боровете. Няколко секунди по-късно Реми го настигна и понечи да съблече сакото.

— Задръж го, температурите падат.

Тя се усмихна.

— Винаги джентълмен… Сам, ръцете ти!

Той ги погледна. Тръните бяха изподрали ръкавите на ризата му и те бяха опръскани с кръв.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност, но тази риза ще ни издаде.

Продължиха да пълзят още няколко метра между боровете. Сам изрови една шепа пръст от земята и започна да я втрива в ризата и лицето си. Реми натърка гърба му, после собствените си ръце и лице. Сам не можа да сдържи усмивката си.

— Изглеждаме така, сякаш сме били на коктейл в ада.

— Не е далеч от истината. Я виж там!

На стотина метра от тях иззад ъгъла на къщата проблеснаха три фенера и тръгнаха към тях.

— Чуваш ли кучета? — попита Сам.

— Не.

— Да се надяваме, че няма. Хайде!

Навлязоха още по-навътре между дърветата, промушвайки се или заобикаляйки ниските клони, докато стигнаха до тясна пътечка, водеща от север на юг. Тръгнаха по нея на север към конюшните. Боровата гора беше стара и недокосната, може би на стотина години, което беше едновременно проклятие и благословия: преплетените клони често ги принуждаваха да пълзят и да се навеждат, но пък им осигуряваха идеално прикритие. Няколко пъти спираха да поемат дъх и да погледнат охраната, която се движеше от другата страна на дърветата, на не повече от десет метра от тях, но клоните бяха толкова гъсти, че фенерите им осветяваха само на няколко крачки разстояние.

— Все някога ще пратят някого в гората, но с малко късмет дотогава няма да сме тук — отбеляза Сам.

— Колко има до конюшните?

— Към четиристотин метра по права линия, но гората върви на зигзаг, така че може би двойно. Готова ли си?

— Ако ти си, аз също съм готова.

Следващите двайсет минути си пробиваха път по пътечката, спираха през десетина крачки и се ослушваха. Виждаха светлините и силуетите, които се движеха из имението — понякога на стотици метри от тях, друг път толкова близо, че трябваше да залегнат неподвижно и да затаят дъх, докато фенерите обходят дърветата.

Накрая горичката започна да се разрежда и пътечката стигна до поляна, от другата страна на която се виждаше южната стена на конюшните. Сам се промъкна напред, разузна набързо и се върна при Реми.

— Моравата с партито се пада отдясно. Гостите ги няма, но колите са още на паркинга.

— Вероятно Бондарук ги е вкарал вътре и ги е строил за разпит.

— Няма да се изненадам. Не видях постове, само един, но за лош късмет той стои точно до входа на конюшнята.

— Някакъв шанс да го разкараме?

— Не и ако не се науча да левитирам. Постоянно си върти главата. Няма да стигна и до средата, без да ме види. Обаче имам идея.

Той обясни.

— Какво е разстоянието?

— Шейсет или седемдесет метра.

— Над покрива на конюшнята? Далече се целиш — ще извиняваш за играта на думи.

Няколко минути ровиха около дърветата, докато събраха половин дузина камъни с размера на топки за голф. Сам взе един, припълзя до края на поляната, изчака охранителят да погледне на другата страна и метна камъка. Той направи голяма дъга над покрива на конюшнята. Сам приклекна отново и бързо се върна.

Тишина.

— Не уцели — прошепна Реми.

Сам взе още един камък и опита отново. Пак пропусна. Хвърли трети, после и четвърти. Когато вдигна петия камък, го разтърси в ръката си като зарче, после го поднесе пред устните на Реми. „За късмет“. Тя завъртя очи, но послушно целуна камъка.

Той изпълзя пак навън, изчака подходящия момент и хвърли камъка.

Минаха две секунди.

От паркинга се чу звук на строшено стъкло, последван от ритмичния вой на автомобилна аларма.

— Потопи един кораб — усмихна се Реми.

Включената аларма предизвика незабавен и драматичен ефект. Пазачът от конюшнята веднага се втурна натам. От различни посоки от имението се чуха викове.

Сам и Реми се спуснаха към стената и стигнаха за по-малко от десет секунди. Приведени надве, те се промъкнаха покрай нея. Пред себе си видяха петима или шестима мъже, които тичаха през глава през моравата и плета.

— Бързо! — каза Сам.

Двамата заобиколиха и влязоха в конюшните.

Едва бяха направили две крачки вътре, когато пред очите им изникна едра тъмна фигура. Сам бутна Реми наляво и се завъртя надясно. Конят, мастилено черен арабски жребец, висок поне метър и шейсет, се изправи на задните си крака и размаха копита пред лицето на Сам. Изпръхтя силно, после стъпи тежко на земята и в галоп избяга през отворената врата.

Вратата зад Сам се отвори. Пазачът видя първо Реми и се насочи към нея, вдигайки МР5 в ръце. Преди да успее да каже и дума, Сам го удари в слепоочието. Мъжът залитна и падна настрани. Реми вдигна оръжието, а Сам затвори вратата и сложи резето. Отвън се чуваха стъпки от тежки обувки в чакъла.

— Дотук с тайното измъкване.

— На този етап вече ще бъда доволна на какво да е измъкване — отвърна Реми.

Обърнаха се и се затичаха с всички сили към стаята с амунициите.