Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (2)

Пролог

Проходът Гран Санбернар, Апенински алпи^[1], май 1800 г.

Внезапно духна силен вятър и посипа сняг в краката на коня. Животното изпръхтя неспокойно и направи крачка встрани от пътеката, но ездачът изцъка с език и го успокои. Наполеон Бонапарт, императорът на Франция, загърна яката на шинела си и присви очи срещу виелицата. На изток се мержелееше назъбеният петхилядиметров силует на Монблан.

Императорът се приведе напред и погали коня по шията.

— И по-лошо си виждал, Стири, стари приятелю.

Стири, арабският кон, който Наполеон доведе от похода си в Египет преди две години, беше превъзходен боен кон, но студът и снегът определено не му понасяха. Той беше роден и израсъл в пустинята и беше свикнал да гази в пясък, а не в сняг.

Наполеон се обърна и направи знак на камериера си Констан, който стоеше на няколко крачки назад и държеше мулетата. Зад него на километри напред по виещия се път се точеше върволица от хора. Четирийсетте хиляди войници от резервната армия^[2] на Наполеон вървяха към прохода със своите коне, мулета и сандъци.

Констан развърза едното муле и забърза напред. Наполеон му подаде юздите на Стири, слезе от коня и нагази в дълбокия до колене сняг.

— Да му дадем малко почивка, а? — каза императорът. — Мисля, че тази подкова пак го тормози.

— Ще се погрижа, генерале.

У дома Наполеон предпочиташе титлата „първи консул“, а на поход — „генерал“. Императорът пое въздух с пълни гърди, намести синята си униформа и впери поглед в гранитните върхове, които се извисяваха над тях.

— Прекрасен ден, не мислиш ли, Констан?

— Щом казвате, генерале — измърмори камериерът.

Наполеон се усмихна. Констан беше с него от много години и беше от малцината му подчинени, на които беше разрешена малка доза сарказъм. Пък и беше старец, помисли Наполеон и го побиха хладни тръпки.

Бонапарт беше среден на ръст, със здрава шия и широки рамене. Орловият му нос стърчеше над твърдата уста и квадратната брадичка, а сивите му проницателни очи мигом анализираха всичко, което се изпречеше пред тях.

— Някакви вести от Лоран?

— Не, генерале — отвърна Констан.

Предния ден дивизионният генерал Арно Лоран, един от най-доверените командири и близък приятел на Наполеон, беше повел отряд войници на разузнаване в прохода. Малко вероятно беше да се натъкнат на вражески сили, но Наполеон се беше научил, че трябва да бъде готов и за невъзможното. Прекалено много велики мъже са се хващали в капана на допускането. Тук обаче най-лошите врагове бяха времето и релефът.

Проходът Гран Санбернар бе разположен на две хиляди и петстотин метра надморска височина и бе видял немалко армии, пресичащи Алпите — галите през 390 г. пр.Хр. на път към Рим, прочутите слонове на Ханибал през 217 г. пр.Хр., Карл Велики през 800 г. на връщане от коронацията си в Рим като първият император на Свещената Римска империя.

Добра компания, помисли Наполеон. Дори един от неговите прадеди, Пипин Къси, крал на Франция, през 753 г. беше прекосил Ленинските Алпи, за да се срещне с папа Стефан III.

„Само че там, където други крале са се проваляли във величието си, аз няма да го допусна“, напомни си той. Империята му щеше да се разрасне, надминавайки най-смелите мечти на всички преди него. Нищо няма да се изпречи на пътя му — нито вражеските армии, нито времето, нито планините, със сигурност не и някакви надути австрийци.

Докато той воюваше в Египет, австрийците набързо си присвоиха италианската територия, присъдена на Франция според договора от Кампо Формио^[3]. Но триумфът им ще е краткотраен. Австрийците нито очакваха нападение по това време на годината, нито можеха да си представят, че някоя армия ще посмее да премине през планините през зимата.

С отвесните си скални стени и виещи се клисури тази част на Алпите беше истински кошмар за самотните пътешественици, да не говорим за четирийсетхилядна армия. Още от септември проходът се покриваше с десет метра сняг, а температурите редовно падаха под нулата. На всеки завой над главите на войниците надвисваха преспи, високи на места колкото десетима мъже, заплашвайки да ги погребат заедно с конете. Дори в най-слънчевите дни в прохода се стелеха мъгли чак до следобед. Често без никакво предупреждение извиваха виелици, превръщайки спокойния ден в страховит снежен кошмар, в който не се виждаше и на крачка. Но най-страшни бяха лавините — достигащи половин километър ширина, те ревяха по склоновете, готови да погребат всеки, който е имал лошия късмет да се изпречи на пътя им. Дотук Господ пощади всички, с изключение на двеста души от хората му.

— Докладът на интенданта?

— Ето го, генерале — камериерът извади сноп листа от шинела си и ги подаде на Наполеон, който набързо прегледа цифрите. Истината беше, че бойната готовност на армията минава през стомаха. Дотук мъжете му бяха погълнали 19 817 бутилки вино, един тон сирене, 770 килограма месо.

Някъде отпред се чуха викове:

— Лоран, Лоран!

„Най-сетне!“, измърмори Наполеон на себе си.

От снежната виелица изникнаха дузина ездачи здрави и силни войници, най-добрите, които имаше, също като командира си. Нито един не яздеше приведен, всички стояха изправени с високо вдигнати брадички. Генерал-майор Лоран спря коня си пред Наполеон, отдаде чест и слезе. Наполеон го прегърна, после отстъпи назад и направи знак на Констан, който бързо дотича и подаде бутилка бренди на Лоран. Генералът отпи две глътки и върна бутилката.

— Рапортувай, приятелю — рече Наполеон.

— Минахме петнайсет километра, сир. Няма и следа от вражески сили. С понижаването на височината времето се оправя и снегът намалява. От тук нататък ще е по-лесно.

— Добре… много добре.

— Има и друго — каза Лоран, като хвана Наполеон за лакътя и го отведе няколко крачки встрани. — Открихме нещо, генерале.

— А би ли бил така любезен да ми разкриеш какво е това нещо?

— По-добре сам да видите.

Наполеон се взря в лицето на Лоран, в очите му блестеше едва сдържано нетърпение. Познаваше го от шестнайсетгодишен, когато и двамата служеха като лейтенанти в артилерията. Лоран нямаше склонност да преувеличава или излишно да се вълнува. Каквото и да беше намерил, то беше голямо.

— Далеч ли е?

— Четири часа с кон.

Наполеон погледна небето. Следобедът преваляше. Над върховете се виждаше линия тъмни облаци. Задаваше се буря.

— Много добре — каза той и потупа Лоран по рамото, — тръгваме призори.

 

 

Както обикновено Наполеон спа пет часа и стана в шест сутринта, още преди първите слънчеви лъчи. След като закуси, той прочете нощните рапорти от бригадните командири над канче горчив черен чай. Лоран пристигна с отряда си малко преди седем и заедно тръгнаха към долината по пъртината, проправена предишния ден от Лоран и хората му.

След снощната буря беше навалял малко пресен сняг, но свирепите ветрове бяха натрупали нови преспи, които се издигаха като стена от двете страни на Наполеон и войниците му. От ноздрите на конете излизаха кълба пара и с всяка крачка във въздуха се вдигаха облаци сняг. Наполеон отпусна юздите на Стири, уверен, че конят сам ще върви по пътя, и гледаше очарован изваяните от вятъра преспи.

— Малко зловещо, а, генерале?

— Тихо е — продума Наполеон. — Досега не съм чувал такава тишина.

— Красиво е — съгласи се Лоран, — и опасно.

Като бойно поле, помисли Наполеон. С изключение може би само на собственото му легло, на бойното поле той се чувстваше повече у дома, отколкото където и да било другаде. Ревът на снарядите, пукането на мускетите, миризмата на барут във въздуха… обичаше всичко това. И само след няколко дни, щом се измъкнат от тези проклети планини… Той се усмихна на себе си.

Отпред водачът вдигна свит юмрук: знак всички да спрат. Наполеон го наблюдаваше как слиза от коня и нагазва в дълбокия до бедрата сняг с извита назад глава, за да огледа надвисналите преспи. После изчезна зад завоя.

— Какво търси?

— Призори е най-опасното време за лавини — обясни Лоран. — През нощта вятърът втвърдява горния пласт на снега, а слоевете отдолу остават меки. Когато слънцето изгрее, разтопява горния пласт. Често единственото предупреждение е звукът: все едно сам Бог надава рев от небесата.

След няколко минути водачът отново се появи. Той даде знак на Лоран, качи се на коня и продължи напред.

Продължиха да яздят още четири часа, следвайки змийските извивки на долината, спускаща се към подножието на планината. Не след дълго навлязоха в тясна клисура от назъбени сиви гранити, прорязани от лед. Водачът отново даде знак да спрат и слезе от коня. Този път Лоран го последва, Наполеон също.

— Тук ли? — огледа се генералът.

— Тук — усмихна се дяволито дивизионният генерал, като откачи две маслени лампи от седлото. — Последвайте ме, ако обичате.

Тръгнаха надолу по пътеката, подминавайки шестте коня пред тях, докато ездачите стояха мирно пред генерала си. Наполеон кимна тържествено на всеки поотделно, а когато стигна до края на колоната, двамата с Лоран спряха. След няколко минути водачът се появи иззад една скала отляво и се приближи към тях.

— Може би помните сержант Пелетие, генерале.

— Разбира се — потвърди Наполеон. — На ваше разположение съм, Пелетие. Водете ме.

Пелетие козирува, грабна намотаното въже от седлото си и тръгна по пъртината, която току-що бе прокарал през стигащите до гърдите им преспи. Озоваха се в подножието на гранитната стена, тръгнаха успоредно на нея и след още петдесетина метра спряха пред една правоъгълна ниша.

— Чудно местенце, Лоран. Какво гледам?

Лоран кимна на Пелетие, който вдигна мускета високо над главата си и замахна с приклада срещу скалата. Вместо дървото да се сцепи от удара, се чу пукането на лед. Пелетие замахна още четири пъти, докато не зейна отвесна цепнатина, три педи широка и почти един човешки бой висока.

Наполеон надникна вътре, но не видя нищо в тъмнината.

— Предполагаме, че през лятото входът е закрит от храсти и увивни растения, а през зимата го покриват преспи — обясни Лоран. — Подозирам, че някъде вътре има източник на влага. Това обяснява тънката ледена завеса, която, както по всички личи, се образува всяка нощ.

— Интересно… А кой го намери?

— Аз, генерале — обади се Пелетие. — Бяхме спрели конете да си отдъхнат, а аз трябваше… имах нужда да…

— Разбирам, сержант, продължавайте.

— Ами явно съм се отдалечил повечко. Когато свърших, се облегнах на стената и ледът зад гърба ми се пропука. Направих няколко крачки навътре, без да очаквам нещо особено, докато не видях… всъщност вижте сам, генерале.

— Ти влизал ли си? — обърна се Наполеон към Лоран.

— Да, генерале. Аз и сержант Пелетие. Никой друг.

— Много добре, Лоран. След вас.

Навлязоха в скален тунел, дълъг около пет-шест метра. Постепенно тунелът се стесняваше и ги принуди да вървят приведени. Изведнъж пред очите им се откри пещерата. Лоран и Пелетие отстъпиха встрани, за да може Наполеон да мине пред тях, и вдигнаха лампите си, които хвърляха жълти отблясъци по стените.

Пещерата с размери приблизително петнайсет на двайсет метра приличаше на леден дворец. Стените и подът бяха покрити с лед, на места дебел повече от метър, а на други толкова тънък, че Наполеон виждаше тъмната сива скала отдолу. От тавана висяха лъщящи сталактити, които докосваха издигащите се от пода сталагмити, образувайки ледени скулптури, напомнящи на пясъчни часовници. За разлика от гладкия под, ледът по тавана беше груб и отразяваше светлината като осеяно със звезди небе. Някъде дълбоко в пещерата се чуваше звук от капеща вода и едва доловимо свирене на вятър.

— Великолепно е — продума Наполеон.

— Ето какво намери Пелетие до входа — каза Лоран, като се приближи до стената. Наполеон го последва. Дивизионният генерал насочи лампата си към един предмет на пода. Щит.

Плетеният щит, покрит с кожа и изрисуван с припокриващи се червени и черни квадрати, беше към метър и петдесет на височина и около шейсет сантиметра широчина.

— Старичък е… — измърмори Наполеон.

— Поне на две хиляди години по моему — потвърди Лоран. — Познанията ми по история леко са избледнели, но мисля, че се казва „герон“. Използван е от леката пехота на персийските войски.

— Боже мой…

— Има и още, генерале. Насам.

Провирайки се между гората от сталактити, Лоран го поведе към дъното на залата и през друг тунел с груба овална форма, висок малко над един метър.

Зад тях Пелетие размота въжето и завърза единия му край в основата на колоната.

— В пъкъла ли слизаме? — пошегува се Наполеон.

— Не днес, генерале — отвърна Лоран, — ще минем над него.

Лоран освети тунела с лампата. На няколко метра пред тях се виждаше леден мост, шейсетина сантиметра широк, който се простираше над пропастта долу и водеше към друг тунел от отсрещната страна.

— Минавахте ли вече по него?

— Доста е здрав. Под леда има скала. Но за всеки случай.

Той върза въжето около кръста на Наполеон, после и около своя. Пелетие подръпна за последно вързания край и кимна на Лоран.

— Внимавайте къде стъпвате, генерале — каза той и тръгна напред.

Наполеон изчака няколко секунди, преди да го последва.

Запъплиха бавно над пропастта. Към средата на пътя Наполеон надзърна надолу, но не видя нищо друго, освен непрогледен мрак и полупрозрачните сини ледени стени, които се спускаха в бездната.

Най-после стигнаха отсрещната страна и влязоха в следващия тунел, който след шест-седем метра в зигзаг стигна до друга ледена зала — по-малка от предишната, но с висок заоблен таван. Вдигнал лампата пред себе си, Лоран се насочи към центъра й и се спря до нещо, което приличаше на два обледенени сталагмита, високи по четири метра и с отсечени върхове.

Наполеон се приближи до единия, после спря и присви очи. Разбра, че не е сталагмит, а солидна ледена колона. Сложи ръка върху нея и се взря отблизо.

Отсреща го гледаше златно лице на жена.