Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (42)

Глава 40

Посрещна ги ослепителна бяла светлина. Преди очите им да успеят да се нагодят, се чу глас с шотландски акцент:

— Хей, кои сте вие? Какво…

Закрил очи с ръка, Сам вдигна „Глока“ и го насочи срещу гласа.

— Горе ръцете!

— Добре, добре, за бога, не стреляйте.

Очите им се приспособиха. Намираха се в лабораторна зала, цялата боядисана в бяло, с изключение на пода, който беше покрит с бели, антистатични и антимикробни гумени плочки. В средата на помещението имаше работна маса с размери три и шейсет на метър и осемдесет, заобиколена от столове на колелца. По рафтовете и масите имаше, по преценка на Сам, реставрационно оборудване за четвърт милион долара, включително автоклави, хладилни блокове със стъклени витрини, два микроскопа „Цайс“, поляризационен флуоресцентен микроскоп и ръчен апарат за рентгенова флуоресценция. На масата с покритие „Формика“ бяха поставени части от военната колекция на Бондарук: счупена дръжка от копие, двустранно острие на брадва, потъмняла и изкривена кавалерийска сабя от Гражданската война. От тавана светеха три халогенни лампи от неръждаема стомана.

Мъжът, който стоеше пред тях, беше нисък и плешив, като изключим няколко кичура рижа коса над ушите.

Носеше бяла престилка до коленете. Очите му изглеждаха смешно големи зад дебелите очила с черна рамка.

— Ето нещо познато — каза Реми, като посочи един от мониторите, на който се виждаше напукано парче кожа с редица символи на него.

— Еврика — измърмори Сам.

После се обърна към мъжа.

— Кой сте…

Преди да довърши, мъжът се втурна към стената, където беше монтиран паникбутон с формата на гъба.

— Спри! — извика Сам, но без полза. — По дяволите!

Реми обаче вече беше реагирала. Тя скочи напред, грабна дръжката на копието от масата и го метна странично. Дръжката се завъртя във въздуха в хоризонтална дъга и удари мъжа зад коленете. Той изохка и политна напред. Главата му се удари глухо в стената непосредствено под бутона, после се свлече по лице на земята в безсъзнание.

Сам я зяпаше с широко отворени очи, без да се сеща да свали пистолета. Тя сви рамене и се ухили.

— Като дете тренирах хвърляне на папка.

— Личи си. Бас държа, че си печелила всички игри по мятане на подкова.

— Дано не съм го убила. О, боже, нали не е мъртъв?

Сам се приближи, коленичи и завъртя мъжа по гръб. На челото му стърчеше лилава яйцевидна цицина. Провери пулса му.

— Просто ще поспи повечко. Няколко дни ще го боли глава, но нищо друго.

Реми стоеше пред монитора, на който се виждаха символите.

— Мислиш ли, че това е бутилката от Ръм Кей?

— Надявам се. Ако ли не, значи Бондарук е намерил не само една бутилка. Да се огледаме дали е някъде тук.

Провериха шкафовете с контрол на влажността, хладилниците и чекмеджетата под работната маса, но не намериха и помен от бутилката или етикета.

— Вероятно е цифров образ — каза Реми, взирайки се в монитора. — Виждаш ли левия край? Цветовете изглеждат усилени.

— Колкото и да ми се иска да отмъкнем бутилката от Бондарук, това може би ще ни бъде достатъчно. Виж дали можеш да отпечаташ… — Той изведнъж млъкна и наклони глава. — Чуваш ли това? О, по дяволите!

Той посочи към ъгъла, частично скрит от шкафа, където на стената имаше монтирана видеокамера. Тя спря да се върти, фокусирана право към него.

— Ще си имаме компания — отбеляза Реми.

— Бързо, провери клавиатурата и виж дали можеш да го разпечаташ!

Реми веднага се захвана за работа, а Сам изтича до ъгъла и откачи захранващия кабел на камерата. После се втурна към вратата, изгаси лампите и се върна при Реми, която каза: „Намерих го!“ и натисна един клавиш. Лампичките на лазерния принтер премигнаха в зелено.

Откъм контролната зала се чу как се отваря врата, затваря се и пак се отваря. По линолеума затропаха стъпки, после утихнаха.

— Залегни — прошепна Сам, падна по корем и дръпна Реми със себе си. — Стой тук и вземи разпечатката. — После изпълзя до късата страна на масата и подаде глава.

Дръжката на вратата бавно се завъртя. Той се прицели с „Глока“.

Лазерният принтер забръмча ритмично.

— Печата — прошепна Реми.

Вратата се отвори с трясък и на фона на светлината от мониторите се очерта тъмна фигура. Сам стреля веднъж. Куршумът уцели мъжа в прасеца точно под коляното. Той изкрещя и залитна напред. Оръжието му — компактен полуавтоматичен „Хеклер Кох МР5“, отскочи от гумения под и падна на метър от Сам. В контролната зала се чу приглушен глас, който излая нещо на руски — съдейки по тона, ругатня. Мъжът, когото Сам простреля, охкаше и пълзеше към вратата.

— Стана! — извика Реми. — Идеално копие, ще можем да го използваме.

— Ела насам — прошепна Сам. Тя припълзя до него и го потупа по глезена. Той се обърна, подаде й „Глока“ и каза: — Когато ти кажа, стреляй три пъти през вратата. Цели се в стъклената стена.

— Добре.

Сам се изправи на колене и си пое дъх:

— Сега!

Реми стана и започна да стреля. Стъклото се пръсна. Сам изскочи иззад масата, хвърли се наляво, грабна полуавтомата и побърза отново да се скрие.

— Какво чакат? — попита Реми.

— Подкрепление или по-сериозно оръжие, предполагам. Трябва да изчезнем, преди някое от двете да е дошло.

Сякаш по знак от рамката на вратата се появи ръка, която метна нещо в стаята. То отскочи от ръба на масата, падна на пода, завъртя се и спря.

— Залегни! — изкрещя Сам.

Движейки се по инстинкт и разчитайки, че правилно е разпознал хвърления предмет, той скочи и го шутира обратно към вратата. Щом стигна до прага, предметът избухна. Разнесе се ослепителна бяла светлина и оглушителен гръм. Сам залитна назад и падна зад масата.

— Какво, за Бога, беше това? — попита Реми, тръскайки глава, за да се окопити.

— Звуково заслепяваща граната. Специалните части ги използват, за да отклонят вниманието на лошите. Много шум и светлина, но без шрапнели.

— Как разбра?

— От „Дискавъри“. Сега поне знаем едно: опитват се да избегнат стрелбата тук.

— А какво ще кажеш сега ние да им отвлечем вниманието? — предложи Реми, насочвайки „Глока“.

Сам се огледа. На стената срещу паникбутона имаше плексигласова кутия с голяма жълта гъба, на която беше нарисуван знак във формата на водна капка.

— Това ще свърши работа. Два изстрела, ако обичаш.

— Готово.

— Давай!

Реми изскочи и откри огън. Сам се хвърли срещу стената и разби плексигласовата кутия с приклада на МР5. Дръпна ръчката надолу. От невидимите високоговорители се разнесе компютърен женски глас, който направи съобщение първо на руски, после на английски език:

„Предупреждение. Пожарогасителната система е активирана. Незабавно напуснете района. Предупреждение. Пожарогасителната система е активирана.“

Сам се върна при Реми.

— Ще вали. Пази разпечатката!

— Вече съм я скрила.

— В пазвата?

— На по-сигурно място. Намерих найлоново пликче с цип.

С периферното си зрение Сам мерна движение до вратата вдясно. Завъртя се и стреля три пъти. Един монитор в контролната зала се пръсна със заря от искри, после задимя. Сам отново се скри зад масата.

От тавана се спуснаха сребристи дюзи. След секунда се чу свистене и шурна вода. Сам надникна над масата точно навреме, за да види как един мъж бяга през нишата и изчезва през вратата.

— Да се махаме, преди да е пристигнала кавалерията — изплю Сам вода от устата си.

— Чакай да проверя колко куршума ми остават… Девет. Готова съм, когато кажеш.

— Щом тръгна, стреляй три пъти през вратата и ме последвай. Движи се точно зад мен. Ясно?

— Да! — Хайде!

Сам се изправи и хукна. Докато минаваше край масата грабна един от столовете на колелца. На три метра от вратата го блъсна пред себе си и го изрита. В този момент иззад касата се показа мъж. Столът, който вече се носеше напред и се въртеше, подсече краката му. Той размаха ръце и падна назад върху димящия монитор. С още три крачки Сам вече беше излязъл през вратата. Обърна оръжието и удари мъжа с приклада. Носът изхрущя зловещо и мъжът се свлече безжизнен върху стола.

Сам взе неговия МР5 и го подаде на Реми.

— Сега какво? — попита тя, отмятайки мократа коса от лицето си.

— Нищо особено. Ще бягаме, за да си спасим кожата.

Изтичаха през първата врата, през нишата, после през вратата с четеца за карти и по коридора, където водата вече стигаше до глезените им. Флуоресцентните лампи на тавана бяха угаснали.

— Имаш план, нали?

— Не бих го нарекъл план. По-скоро скица.

— И това става.

Сам се обърна към Реми и я хвана за свободната ръка.

— Готова ли си? Може да се наложи да направиш нещо, което не искаш.

Реми се усмихна. По бузите й устните й се стичаха струйки вода.

— Например да застрелям някого? Не се безпокой, те започнаха първи.

— Това е моето момиче. Добре, на три. Стой ниско за прикритие. Ако нещо мръдне, стреляш.

— С удоволствие.

Сам хвана дръжката на вратата.

— Едно, две…