Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (24)

Глава 22

Княжество Монако, Френската Ривиера

Сам зави с наетия маслиненозелен луксозен джип „Порше Кайен“ по обградената от люляци алея и спря пред четириетажна вила с бял теракотен покрив. Прозорците й гледаха към водите на Поан дьо ла Вей.

Далечната правнучка На Арно Лоран, Ивет Фурние-Демаре, се оказа петдесет и пет годишна неприлично богата наследница на акциите на покойния си съпруг в множество бизнеси в Монако, включително половин дузина курорти и спортни мотоклубове. Според клюките тя беше най-желаната неангажирана жена в Монако и през последните петнайсет години след смъртта на съпруга си беше ухажвана от впечатляващ набор европейски господа — от принцове и знаменитости до пребогати бизнесмени. Беше излизала с всички тях, но с никого за повече от четири месеца. Говореше се, че отклонила дузина предложения за брак. Живееше сама във вилата си с неколцина прислужници и една шотландска еленова хрътка на име Хенри.

За голяма изненада на Сам и Реми без никакви проблеми си уговориха среща с тази фамозна дама. Представиха препоръките и молбата си пред адвоката на мадам Фурние-Демаре в Ница, който на свой ред се съгласи да се свърже с клиентката си. Още на следващия ден тя ги потърси по електронната поща. Настояваше веднага да я посетят.

Сам и Реми слязоха от „Поршето“ и поеха към вратата на вилата по алеята между двата фонтана. Сам натисна звънеца и отвътре се дочу тиха мелодия.

— „Марша на Монако“ — каза Реми.

— Моля?

— Мелодията на звънеца — това е „Маршът на Монако“, националният химн.

Сам се усмихна.

— Някой май е чел пътеводители в самолета?

— Когато си в Рим…

Вратата се отвори и пред тях застана мъж на средна възраст, слаб като върлина и облечен в сини раздърпани панталони и поло.

— Мистър и мисис Фарго? — попита мъжът с ясен британски акцент. Без да изчака отговор, той отстъпи встрани и вирна брадичка.

Сам и Реми влязоха в семпло, но подредено с вкус фоайе. Светлосивите египетски плочи на пода подчертаваха мекотата на средиземноморския син гипс по стените. Над английската масичка от деветнайсети век с форма на полумесец и боядисана в стил Шератон, стоеше огледало в сребърна рамка.

— Казвам се Лангдън — представи се мъжът и затвори вратата. — Мадам ви очаква на верандата. От тук, моля!

Мъжът ги поведе по коридора към жилищната част на къщата. Излязоха през един прекрасен френски прозорец и се озоваха на обширна веранда на няколко нива. Лакираният чворест орех, от който беше направена верандата, меко проблясваше на слънцето.

— Там ще я намерите — каза Лангдън, като махна с ръка към стълбите, виещи се покрай външната стена на вилата. — Сега ме извинете… — и той изчезна през френския прозорец.

— Божичко, каква гледка! — възкликна Реми, докато вървеше към стълбите.

Сам тръгна след нея.

Под високия бряг, покрит с камъни, палми и цъфнали тропични храсти, като индигов килим се ширеше Средиземно море.

— И на мен гледката никога не ми омръзва — чу се женски глас зад гърба им.

Обърнаха се. На края на стъпалата стоеше жена в семпла бяла рокля и слънчогледово жълта широкопола шапка. Това трябва да е Ивет Фурние-Демаре, но в никакъв случай жената не изглеждаше на повече от четирийсет. Лицето й имаше приятен тен, без да бъде обгоряло от слънцето, покрай очите с цвят на лешник имаше едва доловими бръчици от смях.

— Сам и Реми, нали? — попита тя, слизайки по стълбите с протегната ръка. — Аз съм Ивет. Благодаря ви, че дойдохте!

Английският й беше отличен, с много лека следа от френски акцент.

Стиснаха ръката й и я последваха нагоре по стълбите към закритата веранда с ефирни завеси и столове от тиково дърво.

Под един от столовете лежеше голямо слабо куче с кафяво-черна козина. Щом видя Сам и Реми, то понечи да се изправи. Но меката заповед на господарката му: „Седни, Хенри“, веднага го върна обратно.

Настаниха се удобно и мадам Ивет Фурние-Демаре се усмихна:

— Май не изглеждам според очакванията ви? — рече тя.

— Честно казано, не, мадам…

— Ивет, моля.

— Ивет. Честно казано, никак дори — довърши Сам.

Тя се засмя и белите й зъби проблеснаха на слънцето.

— А ти, Реми, сигурно очакваше някоя достолепна дама, френска снобка, накичена с бижута, с пудел в едната ръка и чаша за шампанско в другата?

— Простете, но да, така е…

— О, за бога, не се извинявай! Това, което току-що описах, е по-скоро правило, отколкото изключение по тези места. Истината е, че съм родена в Чикаго. Учих няколко години в тамошно начално училище, преди родителите ми да се върнат в Ница. Те бяха обикновени хора — доста богати, но със семпъл вкус. Ако не бяха те, можеше и да се впиша в стереотипа, който сте очаквали.

На стълбите се появи Лангдън и остави на масичката табличка с кана студен чай и чаши.

— Благодаря ти, Лангдън.

— Няма за какво, мадам.

Той се обърна да си върви.

— Приятно изкарване довечера, Лангдън. И късмет!

— Благодаря, мадам.

Когато мъжът се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, Ивет се наведе напред и прошепна заговорнически:

— Лангдън се среща с една вдовица вече цяла година. Тази вечер ще поиска ръката й. Той беше един от най-добрите пилоти във „Формула 1“ в Монако.

— Така ли? — учуди се Сам.

— Да, много е известен.

— Простете за въпроса, но защо…

— Защо работи за мен ли? Заедно сме от трийсет години, още откакто се запознах с покойния си съпруг. Плащам му добре и взаимно се харесваме. Не е точно иконом, по-скоро… как е думата… в американския футбол биха го нарекли…

— Свободна защита?

— Да, точно така. Върши много неща. Преди да се пенсионира, е бил командос в Британските специални военновъздушни сили. Кораво момче. Както и да е, ще направим сватбата тук — стига тя да каже „да“, разбира се. И вие трябва да дойдете! Ще пийнете студен чай, нали? — Тя наля в чашите им. — Може да не е богаташка напитка, но аз го обожавам.

Сам и Реми поеха чашите си.

— И така, интересува ви Арно Лоран, моят пра-пра-много-прадядо, нали?

— Да — потвърди Реми. — Но може ли първо да попитам защо приехте да се срещнем?

— Чела съм за вас и вашите приключения, както и за благотворителната ви дейност. Възхищавам се на начина, по който живеете. С риск да прозвуча грубо, но има семейства, които са плашещо богати, толкова, че и да се мъчат, не биха могли да похарчат парите си, и пак нищичко няма да дадат на другите. Мен ако питате, колкото повече си стискаш парите, толкова повече те те стискат за гушата. Не сте ли съгласни?

— О, да! — потвърди Сам.

— Затова поисках да се срещнем. Знаех, че ще ми харесате, и бях права. Освен това ми стана любопитно каква роля има Арно във вашето приключение. То е такова, нали?

— В известен смисъл.

— Чудесно! Дали не бих могла да се включа по някое време? Прощавайте, много избързвам. Ще споделите ли с мен естеството на работата си?

Реми и Сам се спогледаха. Един поглед им беше достатъчен да се разберат. Инстинктите им рядко ги подвеждаха, можеха да се доверят на Ивет Фурние-Демаре.

— Натъкнахме се на една бутилка вино, много рядка, която може би е свързана с Арно…

— Изгубената изба на Наполеон?

— Ами… да. Може би.

— Това е невероятно! — засмя се Ивет. — Страхотно! Ако някой открие избата, това ще сте вие двамата. Разбира се, че ще ви помогна, с каквото мога. Знам, че ще постъпите, както е редно. Да се върнем на Арно. Честно казано, не сте първите, които питате за него. Преди няколко месеца някакъв мъж се обадил на адвоката ми…

— Разбрахте ли името му? — бързо попита Сам.

— Адвокатът ми го има, аз не го помня. Беше нещо руско, струва ми се. Както и да е, той беше доста настойчив, дори малко груб, затова отказах да се видя с него. По лицата ви виждам, че това не е без значение за вас. Знаете ли за кого говоря?

— Може би — отговори Сам. — Лично се сблъскахме с един руснак с доста лоши маниери и като се има предвид колко далеч бе готов да стигне, предполагам, че става дума за същия човек.

— Нали не сте имали нежелани посещения? — попита Реми.

— Не, не! И това не ме притеснява. С Лангдън и тримата му приятели, които дебнат някъде наоколо, с алармената система и с Хенри съм в пълна безопасност. Да не говорим, че стрелям фантастично с пистолет.

— Ето нещо общо между двете ви с Реми — засмя се Сам.

— Вярно ли е, Реми, и ти ли си стреляш добре?

— Не бих казала…

Ивет се наведе и я потупа по коляното.

— Някой път, когато имаш повече време, ще идем да постреляме заедно, по момичешки. В Ментон, недалеч оттук, има чудесен клуб със стрелбище на закрито. Да се върнем на нашия руски злодей. Той много се интересуваше от гробницата на Арно на Елба. Предполагам и вие за това сте дошли?

— Да — потвърди Реми.

— Нищо не му казах. Подозирам, че вече е бил там и е останал разочарован, затова и се държа толкова зле.

— Какво имате предвид?

Ивет се наведе към тях и сниши заговорнически глас:

— Преди няколко години имаше вандалски прояви на Елба: бяха просто някакви полудели тийнейджъри, но ме накараха да се замисля. Като се има предвид кой е Арно и колко… ревностни могат да бъдат някои наполеонофили, решихме да преместим саркофага му.

— Къде? — попита Сам. — Извън острова?

— О, не, там си е! Арно не би одобрил да го махнем от Елба. Не, намерихме друго гробище с празна крипта и го преместихме в нея. Там е на сигурно място. Предполагам, че искате разрешението ми да надникнете в саркофага? Затова сте тук, нали?

— Радвам се, че го казвате — усмихна се Сам. — Не бях сигурен какъв е етикетът, когато искаш нечие позволение да ровиш около останките на прадедите му.

Ивет махна пренебрежително с ръка.

— Не се притеснявайте! Убедена съм, че ще се отнесете с уважение. Каквото и да вземете, после ще го върнете, нали?

— Разбира се! — увери я Реми. — Макар че може би дори няма да е нужно. Казаха ни, че Арно бил погребан с някои лични вещи. Случайно да знаете какви са те?

— Не, за съжаление. Сигурна съм, че единственият човек, който е знаел, е била съпругата му, Мари. И мога да ви уверя, че саркофагът не е бил отварян след смъртта му. С удоволствие ще ви кажа къде е гробницата, но при едно условие.

— Само кажете!

— Да останете за вечеря.

— С огромно удоволствие — усмихна се Реми.

— Чудесно! Когато стигнете до Рио Марина на Елба, тръгвате на запад по СП26 към планината…