Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (33)

Глава 31

Наблюдаваха го цяла минута. Мъжът стоеше неподвижно като статуя и само от време на време завърташе глава, за да огледа зад гърба си и настрани.

— Пазач? — предположи Реми.

— Може би. Но ако беше мързелив пазач, който се опитва да се скрие от дъжда, дали щеше да стои толкова неподвижно? Щеше да пуши или да се разхожда напред-назад. — Сам бавно бръкна в джоба си и извади далекоглед „Никон“. Насочи го към постройката и го фокусира върху лицето на мъжа. — Не прилича на нито един от хората на Холков, които сме виждали.

— Ако са те, как са стигнали дотук? Не видяхме други лодки.

— Те са обучени командоси, Реми. Работата им е да се промъкват.

Сам огледа бавно наоколо, изследвайки сенките и тъмните входове, но не видя друг човек.

— Чудесна идея за коледен подарък — рече той, — далекоглед за нощно виждане.

— С удоволствие.

— Не виждам никого. Чакай…

Мъжът под стряхата се раздвижи, за да се огледа през рамо. На ръкава на якето му имаше емблема, а на колана му висяха фенер и ключодържател.

— С радост докладвам, че съм сгрешил — измърмори Сам. — Все пак е пазач. Въпреки това ще бъде добре да не ни хванат, че се промъкваме във френски национален паметник посред нощ.

— Така си е.

— Когато ти кажа, тръгни бавно по тунела и спри в средата. Не влизай в двора. И бъди готова да замръзнеш на място.

— Добре!

Сам наблюдаваше пазача през далекогледа, изчака го отново да отклони поглед, и каза:

— Сега!

Реми заобиколи ъгъла приведена, после продължи покрай стената и влезе в тунела. Сам наблюдаваше мъжа и търпеливо чакаше отново да отклони поглед. Най-сетне пазачът помръдна и Сам притича до Реми.

— Разтупа ми се сърцето — призна тя.

— Това е удоволствието от адреналина.

Постояха малко да си поемат дъх, после се промъкнаха през тунела до двора. Спряха до врата с едно стъпало пред нея.

Вляво от вратата имаше къса стена и дървена пейка. Вдясно се виждаха стъпала с парапет от ковано желязо, които вървяха покрай вътрешната стена на двора, а после завиваха наляво и се изкачваха към една от кулите. Там се разклоняваха и преминаваха в пътечка, обхождаща целия двор. Сам и Реми я огледаха внимателно, спирайки очи върху всяка правоъгълна врата или прозорец и дебнейки за някакво движение. Не видяха нищо.

Тъкмо се канеха да тръгнат, оглеждайки още веднъж двора и пътечката, когато дълбоко в сенките под стъпалата Сам видя още един свод.

Нищо не помръдваше. С изключение на дъжда, беше пълно мъртвило.

Сам обходи с поглед двора, после се наведе и прошепна в ухото на Реми:

— Когато кажа, тръгвай право към стъпалата и влез в кулата. Аз веднага…

В тунела зад гърба им нахлу светлина.

— Реми, давай!

Реми се втурна като спринтьор и изкачи стъпалата през две. Сам падна по очи и замръзна. Лъчът на фенера обходи тунела, после всичко отново потъна в мрак. Сам изпълзя до двора, изправи се и изтича в кулата при Реми.

— Видя ли ни?

— Скоро ще разберем.

Изчакаха две минути, почти убедени, че пазачът ей сега ще дойде, но той така и не се появи. Сам огледа тъмната вътрешност на кулата.

— Дали уцелихме правилната?

В картата на брошурата бяха отбелязани няколко входа към нивото на „забравените“. Един от тях трябваше да е в тази кула.

— Да, на следващата площадка, струва ми се — потвърди Реми, като кимна към витите стълби. Друга стълба водеше нагоре към бойниците.

Реми заслиза надолу, Сам я последва. На следващата площадка наистина имаше дървена врата в пода с резе с катинар. Сам извади малък лост тип „кози крак“ от колана си. Предвид каменната конструкция на замъка и думите на Мюлер, че брат му е намерил бутилките в някаква цепнатина, предположиха, че подобен инструмент ще им е от полза.

Катинарът изглеждаше нов, което не можеше да се каже за резето, почерняло и олющено от годините и соления въздух. Реми насочи фенерчето си към резето, но Сам я спря, преди да го е включила.

— Първо да се скрием.

След около трийсет секунди внимателно боравене с козия крак, той успя да извади резето от дървото. Вдигна дъската и под нея се показа дървена стълба, спускаща се в тъмна шахта.

— По-добре аз да я пробвам — каза Реми.

Тя седна, спусна крака в дупката и заслиза надолу. След десет секунди прошепна:

— Добре. Около четири метра е. Стъпвай внимателно. Стълбата е закрепена за камъка, но изглежда е стара като резето.

Сам се спусна и затвори капака над себе си, като остави пролука за пръстите си, за да може да придърпа резето. С малко късмет, дори да минеше оттам, пазачът нямаше да забележи нищо.

Сам заслиза надолу пипнешком. Стълбата изскърца, разлюля се и изстърга в каменните си дупки. Той замръзна, затаи дъх, преброи до десет и тръгна отново.

Стъпалото под единия му крак се разцепи и Сам пропадна надолу. Улови се с ръце, но рязкото движение се оказа непосилно за стълбата и тя се изкриви на една страна. Болтовете поддадоха със скърцане и пукот и Сам пропадна. Опита се да се свие, но падна по гръб.

— Сам! — Реми се завтече и коленичи до него.

Сам изпъшка, премигна бързо няколко пъти, после се подпря на лакти.

— Добре ли си?

— Май да. Само гордостта ми е наранена.

— И опашката.

Тя му помогна да се изправи.

Стълбата се беше превърнала в купчина трески. Дългите й страници се бяха откачили, а стъпалата стърчаха под странни ъгли.

— Е, поне е ясно, че няма да излезем оттук — отбеляза Реми.

— Всяко нещо си има и хубавата страна — съгласи се Сам.

Реми светна фенерчето и се огледаха. Зад гърба им имаше каменна стена, а пред тях — тунел, малко по-висок от ръста на Сам. За разлика от външните стени на укреплението, камъните тук бяха тъмно сиви и грубо издялани, а следите на длетата отпреди четиристотин години още личаха. Това беше горното ниво на тъмницата, под него имаше още едно, а най-долу трябваше да са ублиетите, „третият свят на забравените“.

Реми изгаси фенерчето. Хванати за ръка, двамата тръгнаха бавно по тунела.

След двайсетина крачки Сам включи своето фенерче, огледа се и пак го изключи. Не се виждаше краят на тунела. Продължиха напред. След още двайсет крачки Реми го стисна за ръката.

— Чух ехо — прошепна тя. — Отляво.

Сам светна и пред очите им се показаха дванайсет килии, по шест от всяка страна на тунела. От съображения за безопасност железните решетки бяха свалени. Влязоха в най-близката килия и се огледаха.

Тунелите бяха доста мрачни, но малките килии бяха същински кошмар. В брошурата пишеше, че екскурзоводите разделят групите от туристи на по трима-четирима, после гасят осветлението и ги оставят в пълен мрак и тишина за трийсетина секунди. Макар Сам и Реми да имаха опит с подобни ситуации — за последно в Ръм Кей, килиите в замъка Иф предизвикваха у тях невероятен ужас, сякаш между стените им още витаеха затворени духове.

— Стига толкова! — каза Сам и излезе в тунела. По-долу вдясно откриха входа към следващия тунел.

Той беше малко по-дълъг, с двайсет килии. Този път ги обиколиха по-бързо. В края на тунела намериха дървена врата. Беше затворена, но нямаше нито резе, нито катинар. До вратата имаше табела с надпис на френски: „Влизането забранено. Вход за служебни лица“.

— Защо не е заключена? — учуди се Реми.

— Може би, за да не могат своенравни туристи да се заключват по невнимание, където не им е мястото.

Сам пъхна пръст на мястото на ключалката и леко дръпна вратата. Пантите изскърцаха и тя се открехна. Сам спря, пое си дъх, после я отвори докрай.

Реми се промуши, той я последва и затвори вратата след себе си. Останаха неподвижно няколко секунди, ослушвайки се, после Реми включи фенерчето. Намираха се на тясна площадка метър на метър. Отдясно на вратата имаше парапет, а зад гърба им — стълба, водеща надолу. Надникнаха над парапета.

Лъчът от фенерчето успя да освети само десетина стъпала надолу.