Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фин Райън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rembrandt’s Ghost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Пол Кристофър. Призракът на Рембранд

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2009

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-023-1

История

  1. — Добавяне

5.

На двеста километра навътре в сушата прословутият пират, известен просто като Кан или понякога като Тим-Таман, Верния, си почиваше в своя временен дом — колиба на подпори, която местните наричаха рума, издигната в естуара на северозападния канал на река Ренанг. Натежалата му от златни пръстени ръка премяташе разсеяно гердана, който той използваше като един вид броеница. Само че тази негова броеница представляваше наниз от човешки зъби, някои потъмнели от старост, други по-бели и значително по-нови, а от един-два още висяха разръфани парченца месо и нерви. Герданът беше подарък от дядо му по майчина линия, позорно известния пенгхулу, Темонгонг Кох.

От хамака си на широката веранда Кан виждаше другите къщи на речното село, и те руми като неговата. Част бяха бараки от типа на бунгалата, които японците бяха строили по време на бойните действия, имаше и една-две от дългите къщи, като онази, в която беше отраснал дядо му, пълни с пушек, смях и призраците на мъжете, жените и децата, чиито изсушени глави красяха в изобилни количества рафтовете като трофеи от едно дивашко минало.

Като мнозина от племето си, Кан беше отчасти малаец, отчасти китаец и отчасти местен меленау, но за разлика от всички останали се смяташе за пряк потомък на истинския Бял раджа, самият Чарлс Брук, пътешественик, който дошъл в Сарауак в средата на деветнайсети век и чието семейство управлявало еднолично в продължение на стотина години. Кан не просто се смяташе за негов потомък, а можеше да го докаже, защото макар свирепите му черти да бяха типична китайско-малайска смесица, очите му бяха наситеносини — сини очи, които можеха да правят заклинания, да провиждат през лъжите, да надникват в бъдещето или така поне вярваха по-суеверните поданици в неговото пиратско царство. Кан поощряваше тази представа, а понякога и сам вярваше в нея.

Откъм океана духна силен вятър и дъждовни капки пронизаха въздуха, трополейки по ламаринения покрив на колибата като хвърляни с шепи камъчета. Кан се изхлузи от хамака, отиде до ръба на откритата веранда и се загледа в дупчената от дъжда река. Краката му стъпваха боси по тъканите черги на пода, облеклото му се състоеше от семпъл саронг на черно каре. Беше едър и висок, масивните му мускули потрепваха, златистокафявата му кожа лъщеше от тънък слой пот. Косата му беше гарвановочерна, подстригана на паница, както повеляваше обичаят. Той беше ибан, морски даяк и боен пенгхулу на своя клан от главата до петите.

Взе чашата от парапета на верандата и отпи от огненото оризово вино туак, нажабурка се със силното питие, после го изплю в речната вода долу. Дъждът започна да отслабва, трополенето по покрива се разреди до бавно потропване на гневни пръсти.

Преди време съществуваше реална възможност Кан да поеме по различна пътека. Тогава той беше Джеймс Хау Линг Сингбат Аладин Сюлейман Кан, по-малкият син на сарауакския министър на здравеопазването в кабинета на Стивън Калонг Нингкан, привилегирован млад човек, който завърши престижното училище „Лодж“, представи се отлично на приемните изпити за „Филипс Академи Андовър“ в Америка, а после отиде в „Харвард“ и защити докторска степен по бизнес управление и международно право.

По време на дългия му престой в чужбина — повече от десетилетие — писмата от семейството му разказваха за промените в родината, промени, които не вещаеха нищо добро. Корупцията придобивала размерите на епидемия и заразявала всичко, до което се докосне. Баща му бил свален от поста си, имотите и парите му били отнети, а накрая острието на платен убиец сложило край на еретичните му изказвания по политически теми.

Когато се завърна у дома, Кан завари майка си на смъртно легло, брат му се беше издигнал на висок и корумпиран пост в правосъдното министерство, а страната извършваше бавно самоубийство под егоистичния режим на Хаджи Абдул Таиб Махмуд, природните й ресурси се отдаваха на онзи, който предложи най-високата цена, горите и реките й се унищожаваха, хората страдаха и гинеха като мухи. А после майка му умря и той остана сам.

Джеймс Хау Линг Кан взе малкото полагащи му се активи и избяга нагоре по реката в джунглите на Ренанг, поднови приятелства и стари семейни връзки с местното население и постепенно създаде пиратската си империя, която нямаше съюзници, а само врагове; ограбваше кораби, без значение под чий флаг плават, стига да са толкова глупави, че да навлязат в обсега на гнева му; флотилията му контролираше района от Суматра до Замбоанга в море Сулу, а мародерстващите му бойни кораби дебнеха като водни змии в тайни речни бази като тукашната.

Имаше и друг бизнес — редовни доставки на севернокорейски метамфетамини, фалшива американска валута, суров опиум от Виетнам, редки орхидеи от Сабах, понякога и специални човешки пратки, които разтоварваха тихомълком на пусти плажове покрай северноавстралийския залив Карпентария, както и най-редовния и печеливш товар във вид на пушки и друго оръжие, доставяни на малайзийските муджахидини, „Дарул Ислам“, „Абу Саяф“, Националния освободителен фронт на моро, „Джемая Исламия“ и на всеки друг, готов да плати високите транспортни такси.

През ударния пулс на дъжда Кан различи друг звук, по-басов, който бързо се избистри до познатия рев на личния му кораб „Черният дракон“ — един от половин дузината бързи и повратливи кораби за преследване на подводници „Каро-Тей“ от Втората световна война, които беше открил, забравени и ръждясващи, в старо замаскирано подводничарско укритие на ненаселен остров в морето Сулу. Конструирани по откраднати планове на предвоенните американски кораби за крайбрежна охрана „Сикс-Битър“, „Каро-Тей“ бяха двайсетметрови съдове с плитко газене, задвижвани от двойка самолетни двигатели от по осемстотин конски сили, способни да развият скорост от тридесет и осем възела.

Малките кораби бяха тежковъоръжени с по две двайсетмилиметрови оръдия и картечница при кърмата. Бяха построени изцяло от дърво, което правеше радарните им сенки почти невидими, и имаха екипажи от петнайсет души, повече от достатъчни да заловят всеки невъоръжен кораб без значение какво е времето. Те бяха най-смъртоносните оръжия в арсенала на Кан, а с годините той ги беше направил дори по-страховити, снабдявайки ги с руски ракетни установки, модерна навигационна електроника, която не отстъпваше, а често превъзхождаше системите на корабите, които пращаха срещу него, а тунингованите двигатели осигуряваха нужната за набези и спешно отстъпление скорост.

Тесният кораб със заострен нос се появи през ръмливата мъгла, подбирайки бавно пътя си през плитките води на естуара, а сиво-зеленикавата маскировъчна окраска го сливаше с околния пейзаж. Кан се усмихна студено, докато корабът наближаваше и двигателите му мъркаха на заден ход. „Черният дракон“ беше единственото място, което можеше да нарече свой дом, откакто се беше върнал в Южнокитайско море.

Двигателите на стройната бойна лодка замлъкнаха и „Черният дракон“ измина безшумно последните стотина метра. Бос моряк се появи на палубата и се зае с предното въже. Лодката се удари леко в плаващия док под румата, морякът скочи и нави въжето около дървения кнехт. Нисък и набит човек излезе от кабината на щурвала, прекоси палубата и слезе на дока. Тръгна към тежката бамбукова стълба в края му и се изкачи с лекота на верандата. Облечен беше с камуфлажна униформа и военни ботуши, на еполетите му имаше по три звезди. Кожата му беше тъмна, изгорена до червеникавокафяво от годините под открито небе. Суровите черти на мъжа бяха китайски. Казваше се Фу Шън и беше дясната ръка на Кан. Двамата мъже се познаваха от почти двайсет години.

Старият приятел на Кан стъпи на верандата.

Апа кабар, Дапу Шън? — попита Кан на танджонг, древен диалект, който се говореше от няма и стотина човека, повечето членове на собствения му клан. — Какви са новините? — Дапу беше прякорът на Фу Шън и означаваше Голяма пушка.

Каба баик, туан — отвърна Фу Шън и се поклони леко. — Новините са добри, господарю. — Сетне продължи: — Говорих с нашите хора в корабната компания. Те потвърдиха информацията. Корабът все още е на известно разстояние южно от нас.

— А онова в Лондон?

— Работи се по въпроса — каза Фу Шън и вдигна рамене. За него Лондон беше място, за което само е чувал, и нещата там не предизвикваха особен интерес.

— Следвайте кораба, но засега не предприемайте нищо. Колкото до Лондон, дръж ме в течение.

— Да, туан. Ти тук ли ще останеш?

— Не повече от три дни, след това ела да ме вземеш. На клоуните от Морската полицейска агенция им е време за поредния патрул. Нека не открият нищо.

— Не знам защо си правиш толкоз труд да се криеш, туан — каза Фу Шън. — Техният молив няма връх — изсумтя презрително той. — Ние имаме повече кораби от тях и повече оръжие.

— Не искам да започвам война, Дапу Шън. Целта ми е да правя пари. Точно затова плащаме подкупи — за да е тъп моливът им.

— Това не носи чест, туан — изръмжа Фу Шън. Явно не смяташе да се предава лесно и гласът му се оцвети от гняв и съжаление.

— Може и така да е, стари приятелю, но пък е разумно. Живеем в свят, който не тачи честта. Честта е нещо отмряло, точно като езика, който говорим. — Посегна и сложи ръка върху широкото рамо на Фу Шън. — Не му е сега времето.

— А ще му дойде ли някога времето?

— Дори по-скоро, отколкото си мислиш, Фу Шън. Нашите предци ни зоват. Ако се вслушаме в гласовете им, и нашият ден ще дойде.

— Говориш с гатанки, туан.

— Може би — усмихна се Кан. — Но пък какво са гатанките, ако не загадки, които чакат някой да ги разбули?