Метаданни
Данни
- Серия
- Фин Райън (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rembrandt’s Ghost, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Кристофър. Призракът на Рембранд
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2009
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-023-1
История
- — Добавяне
3.
СЪР ДЖЕЙМС Р. ТАЛКИНГХОРН, Q.C.[1], KCBE[2].
Адвокат
ул. Грейт Расъл G47/12,
централен Лондон
телефон: 020 7347 1000
телеграми: до кантора Талкингло
„Уважаема г-це Райън,
Във Ваша полза ще е да присъствате на среща в моя кабинет утре следобед в два часа. В случай че решите да дойдете, моля, носете със себе си документ за самоличност със снимка, за предпочитане валиден паспорт.“
Дотогава оставам:
Писмото беше подписано с нечетлива драскулка. Носеше дата от предния ден и беше доставено на ръка — нямаше нито марка, нито пощенски печат. Подписът, изглежда, беше положен с перо, наоколо му имаше пръски от мастило, хартията беше кремава и с най-високо качество. Името на този тип, писмото и дори адресът бяха като излезли от роман на Дикенс. За последното можеше да гарантира, защото в момента седеше в местния „Макдоналдс“ само на три врати от въпросния адрес. Кантората на Талкингхорн се намираше над антикварна книжарница на име „Джарндайс“, която изглеждаше като от времето на Дикенс с малката си прашна витрина и мъждиво осветление. Според плочата на стената, тук бил живял прочутият илюстратор на детски книжки от викторианската епоха Рандолф Калдекот.
Фин пъхна писмото в плика и го прибра в чантата при паспорта си. После — не за пръв път — се зачуди какво прави тук. Никога не беше чувала за този тип Талкингхорн, нямаше и представа каква „полза“ би имала от срещата с него. От друга страна, след като „Мейсън-Гудуин“ внезапно изчезна от живота й, нямаше какво друго да прави.
Невероятно, но дъждът се беше изнесъл към някоя друга нещастна английска провинция, поне засега. Беше топло и грееше слънце, затова Фин предпочете да седне на една от малките масички пред заведението. Пиеше кафе, гризеше бисквитка и се оглеждаше. Малко по-надолу от другата страна на улицата се трупаха хора — в просторния открит двор на Британския музей, който приличаше на огромен гръцки храм, трансплантиран в сърцето на Лондон.
Пред оградата от ковано желязо чакаха немски туристически автобуси, черни и със затъмнени стъкла, лъскави като огромни бръмбари, а туристите се изсипваха на тротоара като дребни белезникави личинки. Бърбореха развълнувано, припкаха по напечения от слънцето двор и изчезваха в сумрачните дълбини зад редицата гигантски колони, решени да прекарат един културен следобед, като позяпат прочутия Розетски камък, прословутия Блатен човек и мраморните скулптури от Партенона — в края на краищата те бяха част от декорите за „Мумията 1 и 2“. Щом са заслужили вниманието на Брендън Фрейзър, значи ставаха и за една домакиня от Щутгарт и нейния съпруг. Фин изсумтя презрително и отпи от кафето си. Беше останала твърде дълго под ботуша на Лейди Рон — прихванала беше от цинизма му.
— Здравейте.
Гласът й беше познат. Тя вдигна глава и заслони с ръка очи от ярката светлина на ранния следобед. Беше Били Пилгрим, или по-точно Негова Светлост херцогът на нещо си и другото там. Този път от харвардския суичър нямаше помен. Облечен беше в костюм с чудесна кройка, хубава памучна риза в бледосиньо и подходяща на цвят вратовръзка. Обувките бяха лъснати, косата — сресана, по брадичката и страните нямаше набола четина.
— Добре изглеждате, милорд — каза Фин.
— Значи сте разбрали.
— Уведомена бях еднозначно. Даже ме уволниха, задето не познавам родословното ви дърво — процеди тя, неспособна да прикрие студенината в тона си.
— О, боже! — Русокосият мъж изглеждаше ужасен. Отпусна се тежко на стола срещу нея. — Бих могъл да говоря с тях, ако искате, да обясня обстоятелствата… сигурен съм, че ще разберат.
На Фин не й убягна острата нотка в последните думи. Родословното дърво си имаше тежест и той го знаеше.
Тя отхвърли предложението със свиване на рамене.
— Не си правете труда. Рано или късно щеше да се случи. Онова място ми идваше в повече.
— И все пак… искам да кажа, аз наистина…
— Няма проблем. — Фин млъкна, като го гледаше втренчено. Мълчанието се проточи. Някой извика нещо на немски от другата страна на улицата. Прозвуча като заповед от продраното гърло на армейски сержант, а не като майка, която вика децата си. Накрая Фин каза: — Срещаме се пак и мисля, че това не е съвпадение, нали?
Пилгрим се изчерви до ушите. Отиваше му. Фин си спомни името на лодката му, „Продъненият флош“. Ако винаги се изчервяваше толкова лесно, значи беше лош покерджия.
— Да, боя се, че не е съвпадение — отвърна Пилгрим.
— Знаели сте, че ще ме намерите тук?
— Не точно тук, но знаех, че този следобед ще дойдете на улица „Грейт Расъл“, или поне се надявах да е така.
— Откъде?… — А после направи връзката. — Талкингхорн.
Пилгрим кимна.
— Сър Джеймс е семейният ми адвокат. Е, един от семейните адвокати.
— А появата ви в аукционната къща? И тя не е била случайна, предполагам.
— Да. Спомената сте като бенефициент в завещанието на мой роднина. Обстоятелствата са донякъде необичайни. Исках да ви видя предварително.
— Знаехте ли, че картината е фалшификат?
— Не — заяви той и се засмя. — Винаги съм си мислел, че е Ян Стеен. Така казваха. А би трябвало да се досетя. Половината от бижутата на майка ми също се оказаха фалшиви. — Усмихна се срамежливо. — Боя се, че херцогството ни е лишено от съдържание. Не е като в добрия стар дванайсети век, когато сме грабили под знамето на Ричард Лъвското сърце, гонили сме сарацинските орди и прочее. — Засмя се отново.
— Звучи забавно — каза Фин. — Значи наистина сте искали да я продадете? Картината?
— И още как. — Той кимна енергично. — „Флошът“ има нужда от смяна на такелажа и почистване на корпуса, да не говорим за фамилното имение на брега. Разпада се горкото. Дори Националният фонд не го иска, а данъците са убийствени. Meur ras a’gas godrik dhe’n wiasva ma! — Последното изречение прозвуча ритмично, почти като мелодия. И красиво, като нещо от „Властелинът на пръстените“.
— На какъв език беше това? — попита Фин.
— На езика на Пендрагон и Требаруит Странд, езика на Тинтагел и Крал Артур.
— Корнуолски.
— Да, какъвто съм и аз — изтъкна херцогът. Подаде ръка през малката маса. — Простено ли ми е за измамата?
— Май да, Ваша Светлост — отговори Фин и му стисна ръката.
— Били, моля те — настоя той. — Никой не ме нарича Ваша Светлост, освен Талкингхорн и пралеля ми Елизабет.
— Пралеля ти Елизабет?
— Кралицата — поясни Били.
— Шегуваш се!
— Уви, не. Аз съм голямо разочарование за всичките ми братовчеди. А братовчеди колкото искаш — ние сме от люпилото на Виктория и Албърт, а то е многобройно дори без плодовете на някоя и друга забежка, както се говори в семейството. От мен се очакваше много повече. Даже поло не мога да играя!
— Какъв ужас.
Той вдигна ръка и раздвижи пръсти.
— Левак съм. А в полото не приемат леваци, с изключение на братовчеда Чарлз.
— Принцът?
— Същият. — Той се ухили. — Няма и пилоти леваци.
— Никога не съм се замисляла за това.
— Най-голямото малцинство в света. Дискриминирани сме ужасно. С изключение на Бил Гейтс. Той също е левак.
— Както и Бил Клинтън.
— Вярно. Същото важи и за Джордж Буш старши.
— Микеланджело — оповести Фин.
— Леонардо да Винчи — добави Били Пилгрим.
— Кърт Кобейн.
— Кой?
— Един мъртъв музикант — обясни Фин.
— Пралеля Елизабет.
— Това не го знаех.
— Също и кралица Виктория. Вторият ми братовчед Уилям. Предава се в семейството.
Фин се засмя.
— Започваме да изглупяваме. По-добре да спрем.
— Съгласен. — Били погледна часовника си — голямо и тежко стоманено нещо, което би изглеждало на мястото си върху китката на водолаз. Нищо общо с изящната дрънкулка, която носеше Рони. — Минава два. Сър Джеймс вече ни чака. Изпи ли си кафето?
Фин кимна и стана. Тръгнаха по тротоара към тесния вход за кантората над антикварната книжарничка.
— Какви са тези необичайни обстоятелства, за които спомена? — попита Фин, докато се качваха по тъмното стълбище.
— Не съм съвсем сигурен. Талкингхорн не беше особено изчерпателен по телефона.
Стигнаха до втория етаж и продължиха по къс коридор. Спряха пред първата врата вдясно. Били я отвори и въведе Фин в стаята. Ако писмото на адвоката напомняше Дикенс, то кабинетът му беше категорично в стил крал Едуард.
Имаше всичко на всичко три помещения — заседателна зала вдясно, малка, обточена с лавици библиотечка вляво и кабинет в средата. Място за секретарка нямаше. Голямо дъбово бюро с кожена тапицерия в тъмночервено клечеше между двата големи прозореца с изглед към „Грейт Расъл“. На стените край прозорците бяха закачени ретуширани фотографии на тема лов на лисици.
Лакираното дюшеме беше застлано с изтънял от употреба килим, вляво имаше тухлена камина. Електрически огън примигваше студено в огнището. Стените бяха облицовани с квадратна ламперия от екзотична дървесина като липа, черен орех и бразилска череша. Старомодният стол зад бюрото беше тапициран със същата тъмночервена кожа. На писалището имаше старомодна мастилница с основа от оникс и писалка от слонова кост със златен писец. Вляво бе поставена настолна лампа със зелен абажур, вдясно — поставка за лула и буркан с тютюн. Бурканът беше син и с колониален дизайн, с капак от мед и рисунка на индийка с тюрбан. На страната откъм Фин имаше герб с три преплетени букви — ВОК. Холандското лого на Източноиндийската компания, сети се Фин.
Мъжът зад бюрото беше облечен с тъмен костюм и риза с висока яка. Беше като излязъл от историческа драма на независимото кино — и лицето му, като мебелировката, се числеше към началото на двайсети век и управлението на крал Едуард. Тъмносиви очи над увиснала сбръчкана кожа, несъразмерно дълга долна половина на лицето, тънки безкръвни устни и оредяваща стоманеносива коса, пригладена над широко чело с дълбоки бръчки, което в момента служеше за постамент на тежки очила с рогова рамка.
— Сър Джеймс — поздрави Били.
Мъжът се изправи със скърцане от стола и се поклони леко.
— Ваша Светлост — отвърна. Протегна ръка и Били я стисна.
Талкингхорн беше прехвърлил седемдесетте, ръката му беше костелива и разкривена от артрит. Фин забеляза колко внимателно я пое Били, сякаш го беше страх да не се счупи в неговата.
— Това е госпожица Файона Райън — представи я той.
— Фин. — Усмихна се и стисна леко ръката на стареца.
Талкингхорн седна и им махна към кожените кресла пред бюрото. Никакви приказки за времето и прочее. Прошареният мъж сведе поглед към купчината документи на бюрото, нагласи очилата на носа си и стисна тънките си устни. Този човек, помисли си Фин, сигурно рядко се усмихваше и никога не се смееше.
— Настоящият правен въпрос касае ваш братовчед по майчина линия, Ваша Светлост, човек на име господин Пиетер Боегарт, живущ на… доста места, но — тук адвокатът погледна отново документите, разлисти ги и продължи: — адресът, посочен тук, е Мейфеър, Саут стрийт №511, апартамент 9.
— Той изчезна, доколкото си спомням — каза Били.
Талкингхорн кимна.
— Така беше. Точно преди дванайсет месеца. Някъде в Далечния изток, Сарауак или Бруней, или нещо такова. — Талкингхорн дръпна едно чекмедже и извади цветна фотография. Приличаше на уголемена паспортна снимка и показваше мъж на средна възраст с тясно лице, оредяваща червена коса и внушителна брада. Приличаше на викинг.
— Падаше си по приключенията — добави Били.
— Може и така да се опишат склонностите му — измърмори адвокатът по начин, който ясно намекваше, че лично той би ги описал другояче. — Така или иначе, господин Боегарт остави инструкции, които да бъдат изпълнени, в случай че не се върне в Лондон до една година или не се свърже междувременно с мен, за да нареди друго. Същите инструкции следваше да бъдат изпълнени в случай на насилствена смърт. Годината изтече миналата сряда.
— На колко години е бил този… е този Боегарт? — попита Фин.
— Господин Боегарт е на петдесет и осем години, или е бил на толкова към трето число на този месец.
— И какво общо има това с мен?
Старецът подреди купчината документи пред себе си. Устните му изтъняха още, челото му се навъси допълнително. Посегна към поставката за лули, избра си една от корен на изтравниче и я напълни с тютюн от буркана. Бръкна в джобчето на сакото си, извади обикновена клечка за кибрит и я драсна в пожълтелия нокът на палеца си. Всмукна дълбоко няколко пъти да разпали лулата и стаята се изпълни с ароматен дим.
Извади лулата от устата си и се закашля. После каза:
— Ако съм разбрал правилно, господин Боегарт е имал интимни отношения с вашата майка в продължение на години. — Талкингхорн се изкашля отново, този път повече от неудобство, отколкото от дима. — Господин Боегарт смяташе, че има вероятност той да е вашият биологичен баща — изстреля и се облегна назад.
— Какво? — изуми се Фин.
— Мили боже! — възкликна Били.
— Хм — изсумтя старият адвокат, без да вади лулата от устата си.
— Нищо не разбирам — поде Фин изумено. — Това е някаква глупост. Баща ми се казваше Лиман Андрю Райън, доктор по археология и преподавател в университета в Охайо.
Талкингхорн разлисти отново документите, като си мърмореше под нос. След малко вдигна поглед и кимна.
— Да, ето го — каза той. — Според моята информация баща ви е бил хоноруван преподавател в кеймбриджкия Магдален Колидж, където е учил като студент на младини.
— Точно така. Бил е там по време на Втората световна. А през шейсетте са го поканили да чете лекции.
— През шестдесет и девета, ако трябва да сме точни — подчерта Талкингхорн. — Преподавал там десет години, с прекъсвания заради разкопки. Върнал се в университета в Охайо през лятото на седемдесет и девета, за да оглави факултета им по археология.
Фин кимна.
— Майка ми е искала да се родя в Щатите.
— Мда, наистина — измърмори Талкингхорн. — Така или иначе, Пиетер Боегарт следвал археология в Магдален Колидж от 1970 до 1973. Лиман Райън бил негов преподавател и научен ръководител. От 1973 до юни 1979 господин Боегарт бил асистент на баща ви, участвал и в няколко негови разкопки в Централна Америка.
— Познавал е баща ми. Това още не значи, че е бил любовник на майка ми.
— Да — съгласи се Талкингхорн. Остави лулата и отвори централното чекмедже на бюрото си. Извади малък пакет писма, стегнати с широк гумен ластик. Писмата изглеждаха стари. Пликовете бяха бледозелени, любимият цвят на майка й. — Ето тези доказват, че Пиетер Боегарт е бил любовник на майка ви. — И бутна пакетчето към нея с костеливия си пръст.
Фин изгледа подозрително писмата.
— Какви са тези писма?
— Любовни. Интимна кореспонденция. От майка ви до господин Боегарт. Имат си дати и са доста еднозначни, боя се.
— Чели сте ги?
— Господин Боегарт настоя, когато изразих загриженост във връзка с молбата му.
— И защо сте изразили загриженост? — попита кисело Фин, която още не можеше да отдели поглед от писмата.
— Госпожице Райън, Пиетер Боегарт е основен наследник на една от най-големите корабоплавателни компании в световен мащаб. В интерес на истината, „Нидерландс-Боегарт“ е най-голямата транспортна корпорация в света. Става дума за огромно богатство. И подобен въпрос за недоказано бащинство е сериозен правен проблем. Като нищо може да се окажете прът в колелата.
— Какво? — не разбра Фин.
— Гаечен ключ в механизма — тихо обясни Били.
— Проблем, по-просто казано — досети се Фин.
— Да — потвърди Талкингхорн и погледна към Пилгрим над очилата си.
— И защо Боегарт е смятал, че съм негова дъщеря?
— Заради времето — отвърна старецът. — Според господин Боегарт връзката му с вашата майка приключила през август седемдесет и девета, малко преди тя да напусне Англия с баща ви. Вие сте родена през май осемдесета, девет месеца по-късно. Почти сигурно е, че сте била, хм, зачената тук. Най-вероятно в Кеймбридж.
— Това още не значи, че съм негово дело.
— Ако се вярва на писмата, баща ви, Лиман Райън, не е можел да има деца.
— Това пък какво значи? — раздразни се Фин. — Имал е здравен проблем с оплодителната си способност?
— Не — каза Талкингхорн. Неудобството му придоби мъчителни размери. — От писмата излиза, че е бил неспособен да извърши акта на… — млъкна и вдигна ръка да притегне възела на вратовръзката си, — … акта на коитус.
Думата беше толкова архаична и медицинска, че Фин би се разсмяла с глас, ако цялата история не беше толкова ужасна и строго интимна.
— Изглежда също — продължи старецът, — че той мълчаливо е одобрявал връзката между господин Боегарт и майка ви. — След кротко мълчание добави: — Доколкото разбирам, налице е била и разлика във възрастта.
— Двайсет години — унило поясни Фин.
Когато се запознали, баща й бил навършил четиридесет, а майка й била само на двайсет и една. Пролетно-есенен брак, брак между преподавател и студентка. Десет години по-късно ролите явно се разменили. Майка й била на трийсет и една, а Боегарт — младият студент, едва на двайсет.
Фин се взираше в снимката на плота. Баща й не беше червенокос, нямаше и лунички, но пък косата на майка й беше кестенява, а през лятото носът й се покриваше с малки петънца. Изглеждаше възможно, вероятно дори. Имаше някаква ужасна ирония във всичко това. За няколко минути Фин беше научила за родителите си повече, отколкото би искала да знае. Все неща, които никое дете не бива да узнава.
— Защо ми казвате това? — попита ядосано тя.
— Съжалявам — каза Талкингхорн. — Не искам да ви засегна, нито да ви ядосам. Кръвното ви родство с господин Боегарт няма отношение към завещанието му, нито към статута ви като облагодетелствана страна. Претенции към останалата част от имуществото му би изисквала някакво потвърждение обаче. ДНК анализ. Реших, че трябва да сте наясно, преди новините да стигнат до пресата, което е неизбежно. Така или иначе, последствия ще има.
— Нямам никакви претенции към каквото и да било — заяви Фин.
— Както кажете — кимна Талкингхорн. — Така или иначе, инструкциите на господин Боегарт относно вас двамата са съвсем ясни.
— Относно нас двамата? — попита Били.
— Инструкциите на господин Боегарт се отнасят за три неща, които са завещани и на двама ви.
— И какви са те? — поинтересува се Фин.
— Една картина, която е в съседната стая, една къща в Амстердам и корабът „Кралица Батавия“, който по последни данни е някъде недалеч от западния бряг на Сарауак.