Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (15)

15.

„Черният дракон“ навлезе с лекота в тясното заливче при устието на малкия речен естуар. Призрачният боен кораб беше почти невидим в нощната мъгла. Кан стоеше на носа и се ослушваше. Облечен беше с лека маскировъчна униформа, открадната от товар, предназначен за филипинската армия. С нея вървеше и шапка с провиснала периферия, но Кан предпочиташе семплата черна барета на полицейските части. На врата му висяха очила за нощно виждане, като онези, които бяха на въоръжение в американската флота, но Кан ги използваше рядко. Предпочиташе собствените си сетива. Чуваше далечния прибой в тясната ивица рифове и близкия плисък на вълните в корпуса на „Черният дракон“. Надушваше сладникавия мирис на мангровите дървета в плитчината, смрадта на гниещата в корените им растителност, вонята на мъртва риба и едва доловимата миризма на газ.

— Сигурен ли си? — обърна се той към Фу Шън, който стоеше на крачка зад него.

— Да. Гази почти девет метра. Трябва им дълбока вода, за да хвърлят котва.

— Защо тук?

— Има извор на половин миля нагоре по реката. Гребат със скиф дотам за прясна вода.

— Колко са?

— Четирима. Трима мъже и една жена. Млада.

— Жена? Странно. Тези неща не са женска работа.

— Те са американци — каза Фу Шън и вдигна рамене, сякаш националността им обясняваше всичко. — Момичето е нещо като препоръка, струва ми се.

— Препоръка? — вдигна вежди Кан.

— За пред жертвите им. Събличат я по бикини и я пращат да се пече на палубата. Тя маха и се усмихва. Значи всичко е наред, нали така? Помисли.

— После щракват капана, а вината пада върху нас.

Фу Шън кимна.

— Така действат. — Нов звук надви ритмичния рев на прибоя. Гъргорене на двигател. Все по-силно и по-наблизо. Двамата мъже чакаха и се ослушваха. — Те са — каза тихо Фу Шън. — Какво ще наредиш, туан?

— Изчакайте да пуснат котва и да потеглят със скифа. — Кан се замисли. — Колко отиват за вода?

— Двама. Момичето и един от мъжете остават. Вече няколко пъти ги наблюдаваме.

— Убийте двамата в скифа, когато наближат брега. Корабът им ще превземем от „Дракона“, преди да им е останало време да избягат.

— Да, туан — кимна Фу Шън. Обърна се, тръгна към кабината с щурвала и слезе долу.

Кан стоеше на носа и чакаше яхтата да се отправи към заложения й капан. Яхта, която обикаляше района повече от две години, а той така и не я беше видял. Първоначално плавала под името „Живак“ и била собственост на богат търговец на недвижима собственост от Ванкувър, който обикалял света със съпругата и единайсетгодишната си дъщеричка. И мъжът, и жената били опитни в корабоплаването и не би трябвало да допуснат толкова глупава грешка, но така или иначе не проверили що за хора са двамата младежи, които качили на стоп и които уж обикаляли азиатското крайбрежие, като се хващали на временна работа по частни и туристически яхти. Двамата стопаджии заклали мъжа посред нощ няколко дни след като напуснали пристанището на Манила, а жената и момичето оставили живи повече от седмица, през което време ги изнасилвали многократно. Междувременно „Живак“ се срещнала с втора яхта — „Артемезия“, управлявана от другите двама членове на бандата. След още два дни на групови изнасилвания, майката и дъщерята били прехвърлени без храна и вода на „Артемезия“, по-малката от двете яхти, и изоставени на произвола на съдбата. Или не точно, защото бандитите се погрижили да подпишат смъртната им присъда, като повредили двигателя на яхтата и отворили пробойна в корпуса й, преди да я изоставят в открито море. Яхтата обаче не потънала изцяло и след време била забелязана от гмуркаческа лодка, дошла от курорта на Пулау Тига — острова, където се провело първото риалити състезание „Сървайвър“. Когато стигнали до „Артемезия“, детето вече било мъртво от обезводняване и вътрешни травми, но майката живяла достатъчно, за да разкаже какво е станало. Под няколко различни имена „Живак“ била забелязвана тук и там, от Хаваи на север до Нова Зеландия на юг, и с нея се свързвало изчезването на редица обявени за издирване хора. Така и не беше извършена сигурна идентификация на бруталните „пирати“, но имаше косвени данни, че един от тях е Гнусния сърфист, търсен за няколко въоръжени обира в Лос Анджелис.

Звукът на яхтата стана още по-силен и Кан вдигна очилата за нощно виждане. Светът грейна в зелено и той веднага различи плячката. Яхтата беше четиринадесетметрова „Сабре“, построена в Мейн едва преди пет години. Главното й платно беше свалено и привързано за мачтата. Дизеловият двигател с мощност петдесет хиляди конски сили можеше да развие скорост от осем възела, но в момента яхтата едва ли се движеше с повече от четири срещу силното, макар и почти невидимо течение на мътната река. Светлинните обозначения бяха изключени. Мъж с дълга коса стоеше на щурвала и насочваше яхтата срещу течението. На носа стоеше друг мъж, с шорти и бейзболна шапка. На рамото му висеше пушка, на колана — голямо мачете и пистолет в кобур. Голям револвер, сякаш.

Яхтата намали и двигателят й млъкна. Мъжът на носа клекна, после се изправи с малка котва и найлоновото й въже в ръка. Метна котвата през борда и я притегна на къс повод. Отиде при кърмата, пусна още една котва, после се зае да изтегли скифа, който се поклащаше на дълго въже зад яхтата. Скифът беше триметрова надуваема лодка в маскировъчен цвят. Изглеждаше доста износен и значително по-стар от сабрето, навярно откраднат от друга яхта и от друг американски глупак, решил да си поиграе на мореплавател в опасни води. Кан отправи кратка мълчалива молитва за момиченцето, загинало по ужасен начин в ръцете на тези мъже, после насочи отново вниманието си към двамата, които се прехвърляха в надуваемата лодка, понесли половин дузина пластмасови туби от по пет галона. Мъжът с пушката седна на кърмата и включи извънбордовия двигател. Слаб мъркащ звук размърда неподвижния въздух и скифът потегли. С периферното си зрение Кан различи движенията на собствените си хора. Изчака скифът да се отдалечи от яхтата, преди да даде заповед.

— Сегаранг — тихо каза той. Сега.

Един от хората му произведе кратък залп с китайската картечница „Тайп-64“. Оръжието имаше вграден заглушител и не издаде почти никакъв звук, докато изстрелваше пълнител с трийсет патрона за по-малко от секунда. Куршумите разкъсаха надуваемата лодка на парцали и поне пет-шест уцелиха мъжете. Няколко рикошираха шумно в извънбордовия двигател. Мъжете потънаха с писъци в неспокойната кафява вода. През окулярите на специалните си очила Кан видя как две масивни тъмни сенки се мятат от обраслите с мангрови дръвчета плитчини при далечния бряг и се плъзгат към мятащите се тела на ранените мъже от лодката. Единият дългонос соленоводен крокодил изправи снага и захапа главата на дългокосия. Чу се слаб хрущящ звук, черепът се спука и светлата влажна буца на мозъка се разпадна на няколко парчета като презрял плод. Вторият мъж размахваше трескаво ръце с надежда да се добере до брега, но второто влечуго го стисна през кръста и го завлече под водата.

— Лекас! — Бързо.

Гръм разцепи нощния въздух, когато огромните двигатели на „Черният дракон“ се събудиха. Оборотите нараснаха главоломно и конструираният за бързи нападения съд изскочи с рев от скривалището си сред мангровите дръвчета на път към яхтата при другия бряг на реката. Не беше минала и половин минута откакто прозвучаха първите изстрели. В кабинката на яхтената палуба се появи някакъв тип — гол, ако не се броят боксерките. И пистолетът.

— Лампу кари — нареди Кан и свали очилата за нощно виждане от очите си. Прожекторът на носа грейна и окъпа яхтата в синкаво сияние.

Полуголият мъж вдигна ръка да заслони очите си. Беше атлетичен, загорял от слънцето и рус.

— Хвърли оръжието! — извика силно Кан.

— Кои сте вие, по дяволите? — извика русият от яхтата.

— Ке далам сунгай — нареди Кан на мъжа с китайската картечница. Мъжът вкара нов пълнител и се прицели във водата до яхтата. Натисна спусъка и водата край кърмата на сабрето завря. — Хвърли оръжието — повтори Кан.

Този път мъжът на яхтата се подчини. Пистолетът цопна във водата. Фу Шън застана до Кан. И през неговото рамо висеше една „Тайп-64“, на кръста му имаше половинметрово мачете в ножница от зебло.

„Черният дракон“ застана успоредно на яхтата. Фу Шън и мъжът, стрелял по надуваемата лодка, прехвърлиха въжета през двата съда и се качиха на яхтата, после вързаха въжетата, за да не ги раздели течението. Мъжът с боксерките стоеше в кабинката на яхтата с вдигнати ръце. От едното му рамо през гърдите минаваше широк неравен белег. Спомен от отдавнашно сбиване с нож, реши Кан. От онези дълбоки рани, които получаваш в затвора. Очите на мъжа гледаха студено под блясъка на прожектора. Нямаше страх в погледа им, само гняв.

Фу Шън и мъжът с картечницата тръгнаха към кабината. Фу Шън слезе в трюма, а другият остана на палубата. След малко Фу Шън се появи отново, побутвайки пред себе си млада жена. Беше гола и напразно криеше с ръце срамотиите си. Кожата й беше бледа, косата — тъмна, не беше много хубава, но имаше големи гърди и дълги крака. Сълзи се стичаха по бузите й. Беше много уплашена. Ярката светлина разкриваше целулита по бедрата й. От сълзите гримът й се беше размазал. Беше по-стара, отколкото му се стори в началото. От разстояние и с бански костюм не би имало значение. Кан се запита що за жена си слага грим насред океана. Жена, която би се съблякла гола за мъж като онзи с белега, отговори си сам. И двамата, и мъжът, и жената, му напомняха на онези плоскоглави водни змии, които беше виждал в блатата. Хора без души.

— Ауак болех бербахаса ингерис? — попита мъжът с белега. Произношението му беше ужасно.

— Да — отговори Кан. — Говоря английски.

— Защо правите това? Не сме ви сторили нищо.

— Това е моя територия — каза Кан. — Нямате работа тук.

— Тогава ни пусни.

— Може би. Не още.

— Вие убихте Ханк и Джими! — изврещя голото момиче. — Копелета такива!

— Как й е името? — обърна се Кан към мъжа с белега.

— Бони.

— Кажи на Бони, че ако не си мълчи, ще й отрежа езика и ще го хвърля на крокодилите, които изядоха приятелчетата й преди малко.

— Да не си посмял да ме докоснеш! — изпищя Бони и се задърпа от Фу Шън. — Аз съм американска гражданка, проклет да си! — Дръпна се отново.

Фу Шън замахна със свободната си ръка и я удари с все сила през лицето. Няколко зъба се счупиха, носът й също. Кръв рукна по брадичката й. Жената се свлече на колене с гъргорещи хлипове. Фу Шън я пусна. Тя се сви на топка върху дъските на палубата и застена жално. Мъжът с белега не отдели и за миг очи от Кан.

Пиратът се обърна и подаде очилата си за нощно виждане на кормчията. Тръгна към парапета и се прехвърли на по-ниската палуба на яхтата. Прекрачи кървящата жена и слезе по трите стъпала към главния салон.

— Мембауа мерека — нареди Кан, без да се обръща. Доведете ги.

Плъзна поглед по обстановката. Беше луксозна, макар да личеше, че никой не е чистил от доста време. Таванът беше от корк с вградени на стратегически места светлинки. Всичко останало беше от някаква светла екзотична дървесина. Вдясно имаше кухненски бокс с всички съвременни удобства, сред тях газова печка, хладилник и вградена микровълнова фурна. Срещу кухнята имаше навигационна станция с впечатляващо оборудване. Тесен коридор водеше към просторно помещение, вероятно капитанската каюта. Пред кухнята и навигационната станция се намираше самият салон. Отдясно имаше канапе, от онзи вид, който се разтяга в единично легло, и трапезария вляво тип сепаре. Тапицерията на канапето и на пейките около масата в сепарето беше издържана в наситено морскозелено. И от двете страни имаше овални люкове. Денем салонът сигурно беше светъл и уютен. Друг коридор водеше напред към врата в преградната стена. Вероятно малка каюта с двуетажно легло.

Кухнята беше в безпорядък, а на масата в сепарето имаше мръсни чинии. Цялото помещение миришеше на пот и алкохол. Кан клекна и издърпа вградено под дивана чекмедже. Пълно беше със скъпо наглед облекло за лошо време. „Жил Оушън Рейсър“ в яркосиньо, червено и жълто. Скъпо наистина. Предишният собственик е бил грижлив и не е жалил средства. Хората след него са били прасета. Но и на това беше дошъл краят. Равновесието беше на път да се възстанови.

Фу Шън избута полуголия мъж по стъпалата към салона. Другият войник доведе момичето. Тя се срина на канапето и се сви, хълцайки, прикрила с ръка разбитата си уста и натрошен нос. Фу Шън бутна мъжа с боксерките на една от пейките в сепарето. Кан седна срещу него. Сега вече мъжът изглеждаше уплашен. Малките му сини очи бяха неспокойни.

— Знаеш кой съм, нали? — попита Кан.

— Ти си Кан, пиратският бокап.

— А ти си Гнусния сърфист.

— Така ли ми викат? — Мъжът изкриви лице в кисела усмивка.

— Обирал си магазини.

— Ми да, случвало се е.

— А после си дошъл тук.

— На времето ми се стори добра идея.

— Смяташ се за забавен.

— Понякога.

— Но не и сега — каза Кан. — Сега не се шегуваме.

— Май така излиза.

Кан бръкна в джоба си и извади малко, лъскаво парче метал. Сложи го на масата помежду им. Беше златно кюлче, приблизително два и половина на пет сантиметра, с леко заоблени ръбове. В единия му край имаше печат с шестнайсетлистна императорска хризантема и числото 777 отдолу.

— Това познато ли ти е?

— Не — отвърна мъжът с боксерките.

— Лъжеш. — Кан вдигна поглед към Фу Шън, който стоеше до масата. — Ниа танган — каза той.

Капитанът се пресегна и стисна ръката на полуголия мъж. Извади гумена хирургическа тръбичка от джоба си и я стегна здраво около китката на мъжа.

— Какво правиш?

— Това ще спре кървенето — поясни Кан.

— Какво кървене?

С едно-единствено движение Фу Шън изтегли мачетето от ножницата на кръста си и стовари острия му като бръснач връх върху ръката на полуголия мъж, отсичайки пръстите му при първата става. Парчетата отскочиха заедно с острието и се разпиляха по пода. Блед като платно, мъжът с боксерките гледаше втренчено кръвта и осакатената си ръка. Фу Шън прибра мачетето в ножницата и пристегна още по-силно гумената тръбичка. Кървенето от отсечените пръсти намаля. Русият мъж изглежда беше на косъм да припадне. Голата жена на дивана местеше безумно поглед между ръката му и разпилените по пода парченца от пръсти, после взе, че повърна.

— Това е златно кюлче с тегло една унция от „Нипон Гинко Банк“. Японско. От времето на Втората световна война. Сега струва ли ти се познато?

— Да — процеди мъжа през стиснати зъби.

— Продал си го на малайски търговец на ценни метали. Името му е Уей Ян, а сделката е сключена на Лабуан. — Лабуан беше остров със свободно пристанище на няколко километра от брега на Бруней.

— Да.

— Откъде го взе?

— От един тип, с когото се запознах в… един бордей. Китаец.

— Как се казва?

— Не попитах.

— Откъде го е взел?

— От някакъв кораб.

— Какъв кораб?

— Контрабанден. Опитали се да превземат кораба на китаеца. Само че станало обратното.

— Китаецът убил ли контрабандистите?

— Да. Всичките.

— Колко?

— Петима.

— Какъв е бил корабът?

— Приличал на платноходка за лов на перли. Може да е бил и стар траулер. Стотина тона някъде. Някакъв американец я преустроил за живеене преди много години. Контрабандистите го убили и му взели кораба. Бърз, с големи двигатели. Но с незначително въоръжение. — Мъжът с осакатената ръка простена издълбоко. Лицето му беше станало пепеляво. Шок. След няколко минути щеше да припадне.

— Корабът имал ли си име?

— „Педанг Емас“.

„Златен меч“.

— От кое пристанище?

— Онзи не каза.

— Замбоанга?

— Може би. Може да е бил и „циганче“. Без пристанище.

— И защо ти е казал всичко това?

— Искаше да ми продаде кюлчето. Беше пиян. Нямаше търпение да се похвали.

— Къде стана това и кога?

— Преди два месеца. В Кампонг Сугут.

Крайбрежно селце в провинция Кудат. На източния бряг на море Сулу. Три нощи път с „Черният дракон“. „Златният меч“ вероятно е бил на доходоносен курс от Замбоанга, натоварен с всякакви стоки, от наркотици до оръжие, идващи от китайския материк.

— Китаецът разпитал ли е контрабандистите за златното кюлче?

— Не знам.

Кан вдигна поглед и кимна на Фу Шън. Той изтегли мачетето от ножницата и го вдигна над главата си. Мъжът с осакатената ръка примижа и се сви.

— Попитал ли е за златното кюлче? — повтори въпроса си Кан.

— Да.

— И какво казал контрабандистът?

— Пробутал му някаква измишльотина. Глупава.

— Каква?

— За мъж на сал.

— По-точно?

— Мъжът бил с униформа. Окъсана.

— Каква униформа.

— Каза, че била японска.

— Японска?

— От Втората световна.

— А златото?

— Онзи го предложил на контрабандистите, ако го качат на кораба си. Твърдял, че имал и още кюлчета. Онези го измъчвали. Човекът умрял, преди да им каже откъде е взел златото.

— Шантава история.

— Да, шантава.

— Кампонг Сугут.

— Казах ти вече.

Кан се замисли за теченията и ветровете и за сала с неговия самотен пътник. Посегна да вземе малкото златно кюлче и потри мекия метал между палеца и показалеца си.

— Малкото момиче — проговори Кан.

— Какво?

— Малкото момиче, което е било на тази яхта.

— Какво за нея?

— Изнасилил си я, после си оставил нея и майка й да умрат.

— Е, и?

— Как се казваше?

— Какви ги дрънкаш?

— Дори името й ли не знаеш? Изнасилваш дете и нямаш представа как се казва?

— Майната ти.

— Диа лехер — нареди Кан на Фу Шън.

Китаецът сграбчи мъжа за косата и изви главата му назад, откривайки гърлото. Кан сви ръка в юмрук и го удари с всичката си сила, смаза малките кости и мускули на ларинкса и спука тиреоидния хрущял, по-познат като адамова ябълка. Гърлото се поду моментално и отокът над трахеята спря притока на въздух към дробовете. Лицето на мъжа посиня, той започна да се дърпа неистово, но така или иначе се задушаваше.

Момичето гледаше ужасено.

— Какво става? — изпищя тя. — Какво правите?

Кан удари мъжа повторно, счупи носа и зъбите му, така че кръвта да се стече по синусите и оттам в гърлото — за да го удави.

— Изкарай го на палубата — каза той на Фу Шън на малайски. Измъкна се от тясното сепаре и когато отново излезе на чист въздух, вдиша дълбоко и с облекчение наситения аромат на река и джунгла.

Зад него Фу Шън влачеше умиращия мъж, чиито очи се бяха издули от ужас, докато дробовете му отчаяно се опитваха да всмучат кислород през смазаното гърло.

— Хвърли го през борда — нареди Кан. Бръкна в левия джоб на униформената си куртка, извади тънка, ръчно свита цигара и я запали с клечка кибрит. После погледна към китаеца, който тъкмо прехвърляше умиращия през парапета на „Черният дракон“.

Мъжът потъна в калната вода, после изскочи отново. Лицето му беше посиняло съвсем, дългата коса лепнеше мокра по скалпа. Размаха трескаво ръце, когато първият крокодил го нападна под повърхността на водата. Задавен писък излезе от смазаното му гърло, когато второто влечуго го захапа през кръста и откъсна таза и краката му. Първият крокодил изскочи над водата и разтръска торса му във въздуха. Черва се пукаха под натиска на големите лъскави зъби. Мъжът беше още жив, с отметната назад глава и размахани безсилно ръце, когато крокодилът се превъртя, стисна челюсти и раздроби гръдния му кош. После го отнесе под водата.

— Пак историята за японския моряк — каза Фу Шън.

— Смяташ ли, че има нещо вярно в нея? — попита Кан.

— Чуваме я за трети път.

— Подобни слухове се носят от години.

— Този път беше споменато и конкретно място — Кампонг Сугут.

— Какво мислиш, стари приятелю?

— Мисля, че слуховете са си слухове, а фактите — факти.

Кан се усмихна.

— А приказките, дето бабите ги разправят на внучетата си?

— Имаш предвид Нага Пулау?

— Да. — Нага Пулау, Драконовият остров, Островът на бурите, легендарният дом на Кинабалу и Ямато Не Орочи. Трите съкровища и Кусанаги, Свещения меч. Легендарният остров, обвит в мъгли, обграден от рифове и хиляди потънали кораби, дебнещ някъде в Южнокитайско море и в най-кошмарните сънища на всеки моряк. Нищо чудно там да се кореняха историите за Кинг Конг или за Джурасик парк дори.

Фу Шън изсумтя.

— Мисля, че драконите са за видеоигрите и за белите жени, които си въобразяват, че разбират нещо от фън шуй. Мисля, че приказките са за баби и внучета. Плавам из тези води от момче и никога не съм го виждал. Нага Палау не съществува.

Кан се засмя, после дръпна силно от цигарата си.

— Ти си един кисел старчок.

— Вярно, но поне съм жив старчок, което не може да се каже за нашия приятел Гнусния сърфист. — Фу Шън поклати глава. — Наистина ли са му викали така?

— Явно.

— Американците наистина са странен народ. Не се различават много от анимационните си филмчета в събота сутрин. — Фу Шън беше отдавнашен и верен фен на Бъгс Бъни и компания. Сега той сведе поглед към бързата кална река. — Какво ще правим?

— Ще продължим нататък. Потегляме с „Черният дракон“ към Кампонг Сугут. Ти ще ни последваш с яхтата. Ще се срещнем там след пет дни.

— А нашите приятели от Амстердам?

— Веднъж пропуснахме шанса си. Това няма да се повтори. Намери ми „Кралица Батавия“.