Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (13)

13.

— Прилича на антикварно магазинче — каза Били.

Малката стая беше буквално претъпкана с лавици, ниши, масички и витрини, всички те отрупани с достойна за музейна изложба колекция без никаква система в подредбата. Пълни с раковини дървени кутии стояха до хербаризирана под стъкло пеперуда, чиито крила в кехлибарено и червено бяха големи колкото мъжка длан.

На една от лавиците имаше буркан с мумифицирана глава — човешка или на голям примат. Имаше и колекция от стъклени очи. И провесен от тавана алигатор. В ъгъла бяха подпрени огромни извити бивни на нарвал заедно с десетина ръждясали харпуна. Погледите им попаднаха на индийска чалма, на някакъв камък с ярка фасетка, десетина скелета на различни животни, мумифицирани прилепи в полет, прашна едноока котка и безумната комбинация от свързаните тела на огромна риба и маймуна.

Имаше представители на всички светове — растителен, животински и минерален; имаше дори абстракции като половин дузината дървени модели на изчанчени геометрични фигури. Нямаше и един сантиметър незаета повърхност. Дори стените и таванът на малкото помещение бяха шедьоври на мазаческото изкуство, изпъстрени със сложни модели на цветя, плодове, животни и птици — удивителен снежнобял фон за великолепното безумие на стотиците експонати и реликви.

Били се изкашля и цитира:

— „Просторен, дори огромен кабинет и в него всичко рядко по своята материя, форма или движение, което човешката ръка, посредством изразните средства на изкуство или механика, е създала; всичко, що е плод на шанса, безумието или случайността; всичко, което Природата е вдъхнала в неща, които се стремят към живот и могат да бъдат събрани, класифицирани и пазени.“ Сър Франсис Бейкън, 1594 година.

— Майтапиш се. Запомнил си всичко това?

Били кимна.

— Ползите от класическото обучение, както вече имах случай да изтъкна. Част от прочутите монолози на Бейкън от „Gesta Grayorum“, книгата за гости на странноприемница „Грей“.

— Адски прочути, няма що — засмя се Фин.

— Виж — каза Били и посочи.

Над вратата, там където стената и таванът се срещаха, в мазилката беше издълбан надпис на латински:

— Fugio ab insula opes usus venti carmeni — прочете Фин. — Избягай от моя остров на съкровищата… и нещо за някакъв вятър… venti.

— По-скоро: „Избягай на моя остров на съкровищата върху криле от музика“ — преведе веднага Били.

В центъра на стаичката имаше маса с много стара и прашна покривка, на която бяха подредени големи раковини и половин дузина медни навигационни инструменти, сред които и един астролаб, предшественикът на секстанта. Имаше и подвързана с телешки бокс книга, същата, която Вилем ван Боегарт държеше в ръка на портрета. Подпряна небрежно на масата, сякаш оставена там преди минути, стърчеше рапирата с извита дръжка, която холандецът беше държал в другата си ръка. Фин отново усети студените тръпки по гръбнака си. Призрачното присъствие на мъжа от картината беше толкова силно, сякаш той всеки миг щеше да влезе в стаята и да се представи на гостите си. Фин погледна несъзнателно през рамо към отворения вход.

— Сбирка от всички неща, които е видял по време на пътешествията си — отсъди Били. Пристъпи към масата и взе подвързаната с телешка кожа книга. — Това е рутер — каза той и прелисти на следващата страница. — И е на английски.

— Какво е рутер и защо е на английски? — попита Фин.

— Рутер е книга за навигация по инструменти, без ориентиране по звездите — обясни Били. — Изчисляваш следващата точка по пътя си въз основа на предишна точка, като включваш в уравнението скоростта, изминалото време и курса. Нещо подобно на играта заек и хрътки. Rutter е холандската дума. На френски се изписва routier. Капитаните са определяли по този начин курса си, когато не е имало свестни карти.

— А защо е на английски?

— Това е част от традицията на фамилията Боегарт. Децата били пращани задължително в училище „Шерборн“ в Дорсет, а след това в Кеймбридж. Както стана и с мен. — Той се усмихна. — Само дето аз бях черната овца и продължих обучението си в Оксфорд вместо в Кеймбридж. Така се е пръкнал и английският клон на семейството.

— Пак опираме до Кеймбридж значи — отбеляза Фин.

— По онова време е било логично да се пише на английски — продължи Били. — Рутерите са стрували тежестта си в злато. Холандските търговци не са искали конкуренцията им да знае къде отиват, затова да пишеш на английски било като да пишеш с шифър. Малцина можели да пишат, още по-малко на чужд език. — Прелисти книгата и се зачете. — Мили боже — прошепна след малко. — Това е рутерът на Ван Боегарт от първото пътуване на „Vleigende Draeack“ — „Летящият дракон“. — Прочете от първата страница: — „Това е пътуване в търсене на скритите острови и тайната на Бао Це Ту, Леопардовия цар.“

— „Vleigende Draeack“ — каза Фин. — Корабът от картината.

— Тази книга е нещо като карта на съкровище — възкликна развълнувано Били и прехвърли няколко страници. — Невероятно!

— Какви са тези скрити острови? — попита Фин. — Съществуват ли наистина?

— Според книгата — да — каза Били и размаха подвързаното с кожа томче. — Те са легенда, нещо като Невърленд в историята за Питър Пан. Острови някъде в Китайско море с лъвове, тигри, слонове и всякакви други твари.

— А този Леопардов цар с китайското име?

— Бао Це Ту. Китайският Марко Поло, който открил Извора на младостта на един от скритите острови и откраднал съкровището на императора.

— И Вилем ван Боегарт е намерил съкровището, така ли?

— Поне така твърди легендата — сви рамене Били.

— Ти вярваш ли? — полюбопитства Фин.

Били се пресегна към една от витринките и взе кървавочервен кристал с неравна форма. Беше голям колкото кокоше яйце.

— Ако това е рубин, може би наистина го е намерил.

— И какво ще правим ние сега, или няма нужда да питам?

— Мисля, че е твърде вероятно Пиетер Боегарт да е изчезнал, докато е търсел съкровището, открито от Вилем. Затова ни е тропосал и онзи кораб, „Кралица Батавия“.

— И ние трябва да тръгнем по стъпките му?

Били кимна.

— Мисля, че това е идеята.

— Защо не е взел рутера със себе си? — попита Фин и кимна към книгата в ръката на Били.

— Трябвало е да ни остави нещо. Сигурно е направил копие.

— А ако грешим за всичко това? — прехапа устни Фин. — Ако надценяваме Пиетер Боегарт? Може да е обикновено съвпадение — картината, тази стая, книгата. Може да няма връзка между тях. Може всичко да е плод на нашето въображение.

Били я изгледа продължително.

— Аз не съм като онези детективи от полицейските сериали, които не вярват в съвпаденията. Според мен съвпадения стават постоянно, но това?… — Той вдигна книгата. — Не ме интересува дали е съвпадение или някакво предупреждение от небесата. Кръвта на Вилем ван Боегарт тече във вените ми, а и в твоите, както изглежда. — Гласът му звучеше почти умолително. — Това е приключението, за което си мечтая цял живот. — Млъкна и Фин видя как мускулите на челюстта му се стягат от усилие да овладее емоциите си. — Какво ще кажеш?

— Ами онези хора в Лондон? — подхвърли Фин. — За тях това не е приключение, а сериозен бизнес. Искаха да ни убият. И сигурно още са по петите ни.

— И ще останат по петите ни, без значение какво ще направим — възрази Били.

Фин се замисли.

— Добре — съгласи се накрая тя. — Хайде да разберем какво е станало с братовчеда Пиетер и неговото изгубено съкровище.

— Прибери това в чантата си — каза Били и й даде рутера. — И да се махаме оттук.

Откриха фотокопирно студио наблизо, копираха стария капитански дневник, после изпратиха оригинала на Талкингхорн в Лондон с указания да го прибере на сигурно място. А после се заеха да организират пътуването си до Сингапур, да си направят нужните ваксини и да си купят подходящо за тропиците облекло. Това им отне почти целия ден и когато най-сетне приключиха, поеха назад към Дургердам, за да уредят дългосрочен престой за „Продъненият флош“. Слязоха от автобуса пред „Оуде Таверне“ и влязоха да хапнат. След близо седмица на тесните корабни койки решиха да се поглезят с една нощувка в стаите над ресторанта. Оставиха покупките си и поеха към пристанището по тясната улица покрай дигата.

Залязващото слънце превръщаше прозорците на малките къщи в огледала от течно злато, а небето тъмнееше в червено, преди да се прелее в копринения мрак на нощта. Въртящите се крила на старата мелница в полето се различаваха смътно зад къщите. Лек бриз къдреше водата вляво от тях. Гледката беше съвършеният образец на всемирен покой и Фин за пръв път от дни насам се почувства в мир със себе си. Дори Били се вписваше идеално в сцената и като гледаше как вятърът развява гъстата му руса коса, Фин лесно можеше да си представи холандските му предци, опънали платна към далечни земи.

— Досега не бях притежавала кораб — каза тя, докато вървяха, и едва не се разсмя на глас при тази абсурдна мисъл. Дори кола не беше притежавала, какво остава за деветстотин и петдесет тонно нещо си. — Какво означава водоизместимост от деветстотин и петдесет тона? — попита.

— Не е теглото на съда, а количеството вода, което измества. Има и брутен тонаж, който се изчислява в кубически метри по сложни формули и също няма нищо общо с теглото; има и нетен тонаж, който дава представа за трюмната площ, също и тонаж „мъртво тегло“, който е равен на реалната тежест на товарите, горивото, пътниците и продоволствието, които корабът може да поеме. „Куин Елизабет II“ например, ако не ме лъже паметта, има около четиридесет и пет хиляди тона водоизместимост и седемдесет хиляди брутен тонаж. Това помага ли ти?

— Не особено. В сравнение с „Куин Елизабет II“ „Кралица Батавия“ е доста малка, нали така?

— Да, а в сравнение с Тихия океан е направо нищожна — отвърна Били. — Но според информацията, която ни даде Талкингхорн, „Кралицата“ е с плитко газене, по-малко от четири метра, което я прави идеална за нашата цел. Това означава, че може да плава навсякъде, дори в речни води. — Стигнаха до дока, на който беше привързана яхтата, и слязоха по дървените стъпала до плаващия кей. — Гледала ли си някой от филмите на Жак Кусто по телевизията?

— Естествено. Ужасната песен на Джон Денвър и всички онези мъже с червени вълнени шапки.

— „Калипсо“, неговият изследователски кораб, е преустроен минотърсач, почти същият като „Кралица Батавия“, но по-малък.

Пристанището пустееше, а на вратата на малката къщичка в подножието на стълбите беше закачена бележка. Светеха единствено прозорците на голямата кръчма в дъното на крайбрежната алея.

— Сигурно е отишъл да вечеря — каза Били. Говореше за ръководителя на пристанището, на когото трябваше да доплатят за удължения престой на яхтата. — Хайде да проверим „Флоша“, а после ще го потърсим.

Свиха вляво по плаващия док успоредно на дигата. Беше се стъмнило и цареше тишина, като се изключат плисъкът на вълните в подпорите на кея и тъпият звук от удрянето на яхтите в съоръженията за акостиране.

Наближиха котвеното място, където бяха оставили „Флоша“ сутринта. Били пръв се прехвърли на палубата, Фин го последва. Яхтата се залюля леко под стъпките им. Чу се остър прищракващ звук. Фин вдигна поглед и видя Били — ясно очертан силует на фона на мачтата.

А после той се обърна рязко.

— Мирише ли ти на нещо?

Фин подуши въздуха. Миризмата беше слаба, но ясно различима.

Газ.

Били се хвърли към нея и я събори назад.

„Продъненият флош“ избухна. Сякаш слънце изгря на педя от тях. Трясъкът беше ужасен. Гореща вълна се разпукна като цветна пъпка, заля ги и после всичко изчезна.

Фин дойде на себе си след минутка — мокра до кости, раздирана от кашлица и ужасена до дъното на душата си. Седна, огледа се и видя, че ударната вълна я е изхвърлила във високата мочурлива трева между плаващия док и дигата. На двайсетина метра „Флошът“ догаряше и потъваше бавно във водата от другата страна на кея. Фин се надигна на колене. По косата й лепнеше кален пясък. Изправи се и тръгна със залитане към дигата.

— Били?

— Тук съм.

Чу кашлица и плисък на вода. Силует се надигна пред нея с протегната ръка. Тя посегна да я хване. С общи усилия се добраха до дигата и се прехвърлиха отгоре й. Обърнаха се да погледнат. „Продъненият флош“ беше като факла във водата. Кеят при котвеното му място също гореше. Откъм кръчмата тичаха хора. А после нов трясък и нажежена вълна разцепиха въздуха, когато газовият резервоар на петнайсетметровата яхта, вързана недалеч от „Флоша“ също избухна. Зловещи яркозелени пламъци извиха лудешка снага над водата.

— Какво стана? — прошепна Фин.

— Бомба — отговори Били.

— Чух някакъв звук точно преди…

— И аз. Детонатор със сензор за движение, предполагам.

— Миришеше на газ.

— Срязали са тръбата за горивото.

— За да прилича на злополука?

— Сигурно — кимна Били. Прокара ръка през косата си. Лицето му беше изопнато до неузнаваемост. — Копелетата взривиха лодката ми. Взривиха ми лодката. — В очите му имаше сълзи.

Фин го стисна за ръката. Хората от кръчмата наближаваха. Чуваше се и вой на сирена.

— Трябва да се махнем оттук. Ще задават въпроси. Въпроси, на които не можем да отговорим. Може да ни задържат с дни.

— Как можаха да го направят? Да взривят „Флоша“?

— Можеше да е по-лошо — изтъкна Фин. — Можеше да загинем. Ако не ме беше избутал от лодката, сега щях да съм мъртва. — Тя го целуна по бузата. — Вие ми спасихте живота, милорд.

— Стига глупости — каза той, но с усмивка. Светлината от горящите лодки танцуваше по лицето му.

— Ще им го върнем тъпкано — обеща Фин. — Но преди това трябва да си плюем на петите. По най-бързия начин.

Двамата изчезнаха в нощта.