Кристофър Райх
Правилата на измамата (9)

7.

Управлението на Службата за анализи и сигурност се намираше в модерна сграда от стомана и стъкло на Нусбаумщрасе в Берн. Служителите в швейцарското контраразузнаване наброяваха по-малко от двеста души. Работата им се състоеше главно в събиране и анализ на информация. Включваше наблюдение на регистрираните агенти от чужди правителства, пребиваващи в Берн, и проследяване на съобщенията към страната, които се считаха за подозрителни.

Ала само трийсет от служителите се занимаваха с по-активна дейност — ежедневно проучване и инфилтриране в екстремистки групировки, действащи на швейцарска територия, включително чужди терористични ядра. Бяха малка група с добре организиран начин на работа.

Маркус фон Даникен пристигна точно в седем сутринта и веднага се залови за работа. Вдигна телефона и набра вътрешен номер. Отсреща се обади жена:

— Шмид. ИСВС.

Фон Даникен се представи.

— Трябва ми цялата ни налична информация за лице от списъка ни за наблюдение. Казва се Тео Ламерс. Спешно е.

— Да, сър. Ще я изпратя незабавно — докладваха му мигновено.

Минута по-късно компютърът му сигнализира за току-що получен имейл. Фон Даникен с радост установи, че съдържа очаквания от ИСВС файл. Това беше доклад с информацията, прехвърлена към тях от белгийската полиция.

Теодор Албрехт Ламерс, роден в Ротердам през 1961 година. Защитил докторат по машинно инженерство в университета в Утрехт. Местил се от работа на работа в няколко посредствени фирми в Амстердам и Хага. Привлякъл вниманието на властите през 1987 година, докато работел като сътрудник на Джералд Бул, американски оръжеен конструктор. По това време Бул се трудел над създаването на „супер оръжие“ за Саддам Хюсеин. Носело кодово име „Вавилон“ и всъщност представлявало гигантско артилерийско оръдие, способно да изпрати снаряд на стотици километри с убийствена точност. Работата на Бул за диктатора от Близкия изток не беше тайна за никого. Въпреки това, той и сътрудниците му — в това число Тео Ламерс, били взети под наблюдението на белгийската полиция.

Фон Даникен и сам знаеше продължението на историята. Джералд Бул бе убит през 1990 година с пет куршума в тила от килър, дебнещ във фоайето на апартамента му в Брюксел. В началото се смяташе, че убийството е станало по поръчка на Мосад, израелската разузнавателна служба. Тази хипотеза обаче се оказа погрешна. По онова време израелците поддържали далечни, но топли взаимоотношения с Бул. Като вероятни купувачи са били нетърпеливи да узнаят върху какво точно е работел в момента. Именно заради това е бил убит от иракчаните. Щом проектът „Вавилон“ бил завършен, Саддам Хюсеин не искал Бул да разкрива подробности за него на никого, най-малко на израелците.

Фон Даникен затвори имейла, изправи се и застана до прозореца. Утрото беше сиво и мрачно; от ниските, плътни облаци се сипеше мокър сняг. Отвън се виждаше паркингът, а зад него — недовършена административна сграда, с щъкащи по етажите строителни работници, въпреки лошото време.

Ами Ламерс? Той се зачуди. Какви ли ги е вършил, щом му се е налагало да държи автомат в работилницата си и куп различни паспорти подръка? И щом зад бараката за дърва в двора му го е дебнел наемен убиец?

Фон Даникен се върна на бюрото си. Отгоре лежаха няколко досиета: „Летища и имиграция“; „Антитероризъм — вътрешен“; „Антитероризъм — международен“ и „Незаконна търговия“. Прехвърли набързо съдържанието им и остави „Антитероризъм — международен“ за накрая.

Папката съдържаше телеграфни съобщения от международни служби за сигурност. През 1971 година, разтревожен от големия брой престъпления по политически подбуди, директорът на швейцарската разузнавателна служба спомогнал за създаването на конфедерация от западноевропейски полицейски кадри, отговорни за вътрешната сигурност в своите държави. Организацията станала известна като „Клуб Берн“. След 11-ти септември променили името си на „Група Анти терор“.

Най-горният доклад беше от шведската служба за сигурност и съобщаваше, че Валид Гасан, подозиран екстремист (Швеция не одобряваше думата „терорист“.), е бил засечен в Стокхолм. По-нататък се казваше, че Гасан се смята за главния заподозрян за бомбения атентат в хотел „Шератон“ в Аман, Йордания, както и за няколко неуспешни опита за нападение. Обръщаха се към тях с молба незабавно да препращат всяка информация, отнасяща се до Гасан или негови съучастници, към шведската разузнавателна служба.

Докладът беше точен, но непълен.

Валид Гасан беше минал през Швейцария през януари. След получено сведение от свой информатор от джамията в Женева, Фон Даникен бе изпратил екип да го проследи и арестува. Въпреки че Швейцария не одобряваше това, издадено от Интерпол разпореждане, даваше пълномощия на Фон Даникен да го задържи. Съдбата обаче явно бе на страната на Гасан и терористът успя да напусне страната, а на Фон Даникен не му оставаше нищо друго, освен да подаде сигнал за местонахождението му.

Замисли се за нокътя, който намери в самолета… Може пък докладите му за дейността на Гасан да са свършили някаква работа. Нямаше представа обаче дали терористът е бил отвлечен от улиците на Стокхолм, или от някой друг европейски град. Нека Филип Палумбо, шеф на Специалния наказателен отдел към ЦРУ, уведоми швейцарците за настоящото местонахождение на Гасан, ако изобщо сметне за целесъобразно…

Фон Даникен слезе по стълбите до втория етаж, прекоси дългия хладен коридор, застлан със сив килим, и застана пред последната врата вдясно. На табелката пишеше ОКДС — Отдел за координация на документи за самоличност.

ОКДС се занимаваше с набавянето на образци от документи за самоличност от всички държави по света. В претъпканите им шкафове имаше поне по едно копие от всеки паспорт, свидетелство за правоуправление, акт за раждане и всички останали документи, издавани понастоящем в повече от двеста държави в цял свят.

Фон Даникен отвори вратата и надникна.

— Макс, зает ли си?

Макс Зайлер ръководеше ОКДС. Беше нисък, синеок мъж с широки гърди и оредяваща руса коса.

— Очаквах да наминеш — каза той и вдигна глава от бюрото си. — Разбрах, че не си скучал тази нощ.

Фон Даникен му разказа за случилото се.

— Открихме това в дома на жертвата — обясни той и му подаде трите паспорта.

Зайлер внимателно ги огледа.

— Агент ли е бил?

— Агент, трафикант, мошеник… Все някое от трите.

Зайлер взе червения паспорт. На корицата имаше герб със златна корона и надпис: Koninkrijk der Nederlanden.

— Този ли е истинският?

— В разрешителното му за постоянно пребиваване е отбелязана холандска националност. В ИСВС е под наблюдение след дипломирането му от холандски университет. Съмнявам се да е бил вербуван преди осемнайсетгодишна възраст. Но въпреки това искам пълно проучване. Пусни всички паспорти за проверка през Идентигейт, а после се разрови за съпътстващи документи и се свържи с органите, които са ги издали.

Съпътстващите документи включваха карти за социално осигуряване и актове за раждане — правителството ги издаваше като потвърждение за действителността на нечия самоличност.

Зайлер се присегна и разчисти един стол от струпаните отгоре му бумаги: италиански свидетелства за правоуправление, немски карти за медицинска застраховка, английски актове за раждане. Всичките фалшиви.

— Джулс Гай, роден през 1962 година в Брюксел — прочете на глас той, след като отвори белгийския паспорт. Разлисти страниците, за да разгледа печатите от пътувания извън страната, върна се пак на първата страница и я пъхна под светлината на ултравиолетовата лампа на бюрото си. Появи се блед образ на белгийския кралски дворец.

— Реактивното мастило изглежда наред — отбеляза Фон Даникен.

— Новите белгийски паспорти са добри. Този тук има пет белега за защита от фалшификация. Лазерно гравирана снимка на притежателя; воден знак с образа на Алберт II; оптично променливо изображение на Белгия, сменящо цвета си от зелено към синьо, в зависимост от зрителния ъгъл, и два микрочипа. На пръв поглед смятам, че е истински.

— Искаш да кажеш, като истински?

— Не. Искам да кажа, че е истински паспорт. Официално издаден от съответните органи.

— Сигурен ли си? — Скептицизмът на Фон Даникен се коренеше в дългия му професионален опит. Белгийските паспорти бяха фолксвагените в търговията с фалшиви документи. Евтини, сигурни и лесни за намиране. От 1990 година насам бяха откраднати над 19 000 паспорта от белгийски консулства, посолства, кметства и дипломатически пратки по цял свят. Държавата пилееше паспортите си така, както някои хора губеха ключовете си.

— Можем да проверим. — Зайлер влезе с паролата си в компютъра и вкара номера на паспорта в Идентигейт, база данни на швейцарската полиция с регистрирани над два милиона откраднати и подправени паспорта от цял свят. — Белгийците редовно губят личните си документи, но за сметка на това са съвестни и незабавно ги обявяват в полицията за откраднати — каза той. — Ако е задигнат, ще разберем веднага.

Минута по-късно на лицето му се изписа искрена изненада.

— Нищо. За белгийците този паспорт е истински.

— Сигурен ли си, че не е фалшифициран?

— Убеден съм. Фотографиите са врязани в самата хартия. Физически е невъзможно Ламерс да е подменил снимката на собственика със своя.

— Мога ли да ползвам телефона ти?

— Разбира се.

Фон Даникен набра номера на свой познат от Отдела за лични документи към белгийската Федерална полиция.

— Франк, имам един ваш паспорт на бюрото си. Принадлежи на човек, който е убит снощи. Ако не бях сигурен, че документът е фалшификат, щях да се закълна, че е истински. — Той продиктува името и номера.

— Истински е — потвърди Франк Винсент почти незабавно. — Номерът е в системата.

— Странна работа. Въпросният мъж фигурира при нас като Ламерс, холандски гражданин. Има разрешително за постоянно пребиваване в Швейцария. Направи ми услуга и проучи подробно този Джулс Гай. Колкото се може по-назад във времето. Искам да знам дали е чучело, или истински.

— Ще ми трябва малко време. Довечера става ли?

— Преди обяд ще е още по-добре. И още нещо — искам адреса, на който сте изпратили паспорта.

Фон Даникен остави слушалката. Макс Зайлер разглеждаше новозеландския паспорт. Същата работа — не беше подправян и номерът му не излезе в нито една база данни за откраднати документи.

Фон Даникен погледна часовника си. В Окланд беше 17:30 часа вечерта. Реши да звънне в новозеландското посолството в Париж, за по-сигурно. Заради десетчасовата разлика, повечето служебни справки постъпваха там. Той набра номера и получи същия отговор — паспортът беше истински. Според новозеландските власти, притежателят му — Майкъл Карингтън, живеещ в Крайстчърч, на „Виктория Лейн“ 24 — беше гражданин с неопетнена репутация. Официално — КН. Криминално непроявен.

Поиска проучване на съпътстващите документи. Увериха го, че ще го направят незабавно.

— Какво мислиш? — попита Фон Даникен, след като затвори.

Зайлер вдигна рамене.

— Трудно ми е да кажа. Два истински паспорта със снимката на твоята жертва. Има само един отговор, не е ли така? Гай и Карингтън са измислица. Изключваме възможността да е някой бизнесмен мошеник. Изглежда си имаш работа с нелегален.

„Нелегален“ беше определение за обучен правителствен агент, действащ тайно на чужда територия без покровителството на собствената си държава. Шпионин под дълбоко прикритие.

Фон Даникен кимна и се качи в офиса си обезпокоен. За последните седем години се сблъскваше с подобен случай за пръв път. Оставаха само два въпроса. За кого работеше Ламерс? С какво се бе занимавал в Швейцария, та е трябвало да плати за това с живота си?