Кристофър Райх
Правилата на измамата (2)

Пролог

Студеният полъх на извилия се над полето вятър понесе пеперудата във въздуха. Удивителното насекомо се стрелкаше насам-натам, издигаше се нагоре, после рязко се спускаше надолу. Красив екземпляр с яркожълти крила, нашарени с черна мрежовидна окраска — напълно различен от останалите в региона. И името му беше необичайно: Papilio Argus.

Пеперудата прелетя над охраняемия път, над оградата с високо напрежение и навитата на спирала бодлива тел. Зад оградата се простираше ливада, осеяна с полски цветя — поразително красиви с разнообразието и цветовете си. Никъде наоколо не се виждаха сгради — никакви къщи, плевни или каквито и да било постройки. Единствено купчините прясно разкопана пръст, които едва се забелязваха изпод цветния килим, напомняха за приключилата неотдавна работа.

Въпреки дългото си пътешествие, пеперудата не обърна внимание на цветята. Не потърси благоуханния им прашец и не вкуси от сладкия им нектар. Предпочете да отлети още по-високо, сякаш се хранеше от самия въздух.

Остана си там — искрящо жълто флагче на фона на синьо-зеленото небе. Не кацна да отпочине на някой лавандулов храст. Не пийна от никой от бързеите, които слизаха от суровите, величествени планини и лъкатушеха през плодородните пасища. Всъщност нито веднъж не дръзна да се отдалечи на километър от оградата. Стигаше й да кръжи над пъстрото поле, стрелкайки се назад-напред, ден след ден, нощ след нощ, без храна, без вода, без почивка.

Седмица по-късно от север нахлу свиреп вятър — nashi. Фучеше надолу през планинските проходи право към равнината, набираше мощ и помиташе всичко по пътя си. Пеперудата не успя да се пребори с безмилостната му сила. Обиколките й я бяха изтощили и направили уязвима. Извилата се вихрушка я завъртя във въздуха, запокити в земята крехкото й телце и тя повече не помръдна.

Патрулът, охраняващ частния път, забеляза жълто-черния проблясък в пръстта и спря джипа си. Приближи предпазливо и коленичи във високата до глезените трева. За пръв път срещаше подобна пеперуда. По-голяма от всички, които бе виждал досега. От копринената кожа на твърдите й крила се подаваха нащърбени парченца тънък като хартия метал. Мъхестият гръден кош бе разделен на две половини, съединени помежду си със зелена жичка. Озадачен, мъжът я вдигна от земята и внимателно я разгледа. Както всички, работещи на обекта, той бе преди всичко инженер и по неволя — войник. Това, което видя, го разтърси.

В гръдния й кош имаше батерия в алуминиева обвивка, не по-голяма от зрънце ориз, с прикрепен към нея микровълнов предавател. С нокътя на палеца си обели кожичката на пипалото й и отдолу се показа сноп оптични кабели с дебелината на човешки косъм.

Не, трескаво разсъждаваше той. Не може да бъде. Не и толкова скоро.

Скочи и хукна обратно към джипа. В главата му нахлу порой от тревожни мисли. Търсеше обяснения, но никое от тях не се връзваше. Препъна се в някакъв камък и се просна на земята. Изправи се и продължи да тича към джипа. Всяка минута беше ценна.

Ръката му трепереше, докато се свързваше с командването по радиостанцията.

— Открили са ни.