Кристофър Райх
Правилата на измамата (89)

87.

Електричеството.

Фон Даникен лежеше в снега, без да усеща студ. По време на инструктажа два дни по-рано бяха обсъждали, че пултът за управление на „търтея“ консумира огромно количество електроенергия. Ако успееше да пререже кабелите към къщата, можеше да го извади от строя. Щеше да продължи да лети, но неуправляемо… Докато горивото му свърши. Имаше голяма вероятност да се приземи някъде сред природата и да се взриви, без да нанесе поражения. Но където и да паднеше, нямаше да погуби шестстотин души.

Мъжът се обърна по корем и надигна глава да огледа наоколо. Пред него веднага се забиха няколко куршума и очите му се премрежиха от лед и пръст. Залегна и устата му се напълни със сняг, но все пак успя да забележи правоъгълната метална кутия, от която се разпределяше електроенергията за квартала.

Намираше се на няколко метра разстояние, върху плосък участък, издълбан върху склона. Отвъд него се простираше част от древната крепостна стена. Големите каменни блокове щяха да му служат за прикритие.

Запълзя нагоре през дълбокия сняг. Трепереше неудържимо. След няколко метра спря и предпазливо надигна глава, готов да залегне незабавно. Изстрелите се чуваха почти непрекъснато, но вече не бяха насочени към него.

Идваха от другата страна на хълма. Различен калибър. Стреляха Рансъм и съпругата му…

Разнесе се тътен от реактивен двигател. На Фон Даникен му се струваше невъзможно толкова малък летателен апарат да издава такъв оглушителен шум. Звукът смени честотата и стана още по-мощен и пронизителен. „Търтеят“ излиташе. Фон Даникен се извъртя на една страна и погледна към небето. Над върховете на дърветата пробяга сребристо сияние и изчезна за секунда.

Той се надигна и пое нагоре. Вървеше приведен, без да си прави труда да вземе каквито и да било предпазни мерки. Знаеше, че представлява лесна мишена, ала стрелбата бе утихнала и това го изпълваше с чувство на безразсъдна смелост. Къщата изникна пред погледа му. Приличаше на бетонен бункер.

Добра се до разпределителната кутия и се стовари задъхан върху нея. На капака й висеше катинар. Отдръпна се назад, прицели се и стреля. Ключалката хвръкна във въздуха и кутията се отвори като мида. Приближи се и надникна вътре. Надписът от лепенката го предупреждаваше да не пипа нищо, поради опасност от токов удар. Картинка на череп и кости илюстрираше написаното.

Фон Даникен се вторачи в бъркотията от жици, някои от които — усукани заедно в дебели разноцветни плитки, а други — пристегнати зад гумени предпазители. Всичко това му изглеждаше ужасно сложно. Надявал се бе да открие някакъв централен прекъсвач, който просто да изключи. Проточи врат, за да огледа по-отблизо.

Куршумът го улучи в рамото и преди да разбере какво става, се озова по очи в снега. Обърна се по гръб, зашеметен, задъхан и внезапно обезсърчен. Полежа така няколко секунди, докато успее да дойде на себе си.

Коленичи, насочи пистолета към къщата и произведе няколко хаотични изстрела. Откатът на оръжието в ръката му го изпълни с усещане за мощ и измамно спокойствие. Прицели се в разпределителната кутия и изпразни пълнителя. Не се случи нищо.

Надигна се, олюлявайки се, и през замаяното му съзнание премина мисълта, че се намира в изключително нелепо положение. За пръв път от трийсет години насам използваше оръжието си, и то за да простреля огромна метална кутия. Внимателно приседна на земята. Снегът в краката му бе обагрен в червено. Опита се да раздвижи лявата си ръка, но не успя. Сякаш я нямаше. Загледа се в снега като хипнотизиран.

Вода, помисли си той.

Пистолетът нямаше да му помогне.

Бръкна с две ръце в кутията, сграбчи връзка кабели и ги отскубна. Отвътре се разхвърчаха искри. В края на един от кабелите лумна синкаво пламъче. Фон Даникен загреба шепа сняг със здравата си ръка и го хвърли вътре. Жицата изсъска, но продължи да хвърля искри. Нямаше представа какъв резултат очакваше, но със сигурност не беше това.

Опипа вътрешността на кутията и попадна на някаква тръба, с размерите на полицейска палка. Задърпа я с всичка сила и когато най-после успя да я изтръгне, отдолу се показа сноп медни жици.

Загледа се в тях и се замисли. За израелския самолет нямаше никаква надежда да избегне сблъсъка с „търтея“, също както и за човек — колкото и изплашен да беше — да надбяга акула в открито море. Замисли се и за Филип Палумбо, надупчен на решето, прострян на пода в онази тъмна стая.

Фон Даникен загреба още сняг и го хвърли върху оголените жици, само че този път го притисна здраво с ръка. Разнесе се силно пукане, после настъпи тишина.

За момент беше сигурен, че отново се е провалил, но веднага след това го разтърси болезнен спазъм и гърбът му се изви като дъга. Отвори уста да извика, ала гърлото му бе парализирано от минаващото през тялото му високо напрежение. С последни сили успя да издърпа ръката си от снега. Сякаш нещо избухна в гърдите му и го отхвърли мощно назад…

* * *

Джонатан тичаше по дълбокия неравен сняг през гората, провирайки се измежду дърветата. На два пъти падна на колене, но с мъка се изправяше и отново хукваше. След около петдесет метра зави надясно и пое по тясна пътека, успоредна на пътя. Бързо намери останките от каменната стена, ограждала града по време на римската епоха. Прескочи я и продължи приведен покрай нея до задната част на къщата.

Постройката стърчеше върху свободно носеща греда над стръмния наклон, подпряна от здрави стоманени колони, забити дълбоко в земята. Джонатан се спря до тях и наостри уши. Престрелката бе утихнала и наоколо цареше злокобна тишина. От билото на хълма се разнесе ръмжене от двигателите на няколко автомобила и поне един от тях потегли рязко надолу.

Стоманените колони бяха хлъзгави, влажни и леденостудени. Непоносимо бе да ги докосне, камо ли да се катери по тях. Обви ръце около едната и започна да се изкачва. Докато стигне до горния й край, подгизна до кости, а ръцете му изгаряха от болка. Пъхна коляното си в кухината между основата и горния край на колоната и се хвана за парапета. Пое дъх, залюля се и се оттласна, стисна перилата с две ръце и се прехвърли на терасата.

Плъзгащата се врата беше заключена.

Отстъпи назад и стреля срещу стъклото. Прозорецът се разби на парчета. Едно от тях изхвърча и се заби в глезена му. Джонатан потръпна от болка и рязко го издърпа. Обувката му подгизна от бликналата кръв.

Къщата бе притихнала и тъмна. Ако тук изобщо бе имало охрана, то всички бяха напуснали кораба. Долавяше единствено глухото бучене, издавано от някакъв уред, работещ на електрически ток. Прекоси стаята и тръгна по коридора. В дъното се натъкна на врата, която се отваряше с цифров код. Стреля по ключалката, ала безуспешно. И вратата, и бравата бяха от стомана.

Допря ухо до гладката повърхност. Долови тихо жужене и усети слаба вибрация по лицето си. Изведнъж жуженето утихна и вибрирането замря. Навсякъде се възцари гробна тишина.

Джонатан впери поглед в цифровата ключалка. Лампичката, която допреди малко светеше в червено, сега мигаше в зелено.

Електричеството беше прекъснато.

Протегна ръка и завъртя бравата.

Отвори се.

Насочи пистолета пред себе си и прекрачи в помещението, което приличаше точно на команден център. Огромният прозорец отляво откриваше гледка към летище „Цюрих“. Цялата отсрещна стена, от пода до тавана, бе заета от апаратура и контролни монитори. На стола пред тях, с гръб към него, седеше някакъв мъж, стиснал в ръка лост за управление. Джон Остин, по всяка вероятност…

Встрани от него още един мъж работеше трескаво по контролния пулт.

— Резервният генератор работи — каза вторият мъж. Бордовият механик, според Ема. — Сателитната връзка е възстановена. Имаме картина.

Вдигна поглед, забеляза Джонатан и насочи пистолета си към него. Джонатан го простреля два пъти. Мъжът залитна назад към стената.

После пристъпи към пилота.

— Отдръпни се от контролното табло — нареди Джонатан.

Пилотът не отговори. Продължаваше да стиска лоста и го премести надясно. Екранът пред него светеше в зловещо зелено. В първия момент Джонатан не видя нищо. После се вгледа по-отблизо и в далечината се появиха сиви очертания, чиято форма ставаше все по-ясна. Вече различаваше нос, опашка и редица светещи точици — светлините от прозорците на пътническия самолет. Така го виждаше инфрачервената камера.

Джонатан премести поглед към радарния монитор. Двете светещи точки в центъра му се намираха тревожно близо една от друга. Под едната от тях пишеше: „Ел Ал“ 863Н. Другата нямаше обозначение.

— Казах да се отдръпнеш от контролното табло.

— Твърде късно е — отвърна Джон Остин.

Джонатан се приближи до него, опря дулото на пистолета в тила му и натисна спусъка.

Пилотът рухна по очи.

Джонатан избута тялото му от стола.

Самолетът се виждаше още по-ясно. Успя да различи едното крило, очертанията на корпуса му и мигащите светлини за кацане. Беше изумително близо.

Джонатан бутна лоста напред. Образът на самолета се увеличи. Наистина беше твърде късно. „Търтеят“ щеше да го удари. На командното табло светна червена лампа. Безконтактен взривател готов за действие. Погледна към радара. Двете точки се сляха в една. После обратно към камерата. Самолетът изпълваше целия екран.

Джонатан инстинктивно се стегна, очаквайки сблъсъка.

Тогава самолетът изчезна от погледа му и екранът стана черен. Джонатан погледна към радара. Мигащата точка с надпис „Ел Ал“ 863Н все още се виждаше. Секунди по-късно се появи и втората и разстоянието помежду им започна да се увеличава.

Продължи да натиска лоста, докато „търтеят“ се стопи в мрака.

Откри висотомера сред уредите на таблото и проследи показанията му. Осем хиляди метра… шест хиляди… три хиляди… Нула.

Картината изчезна и на екрана се появи вихрушка от бели снежинки.