Кристофър Райх
Правилата на измамата (18)

16.

— Чете ли пресата? — попита министърът на правосъдието Алфонс Марти веднага щом Фон Даникен влезе в кабинета му. — „Нойе Цюрхер Цайтунг“. „Трибюн де Женев“. „Тагес Анцайгер“. — Грабна купчината листчета с телефонни съобщения и ги смачка на топка. — Всички вестници в страната искат да знаят какво точно се е случило на летището вчера.

Фон Даникен свали палтото си и го преметна през ръка.

— Какво им отговори?

Марти запрати хартиената топка в кошчето.

— „Без коментар“. Какво друго можех да кажа?

Кабинетът, разположен на четвъртия етаж на федералния дворец Бундесхаус, действително можеше да се мери по пищност с царски палат. Високи тавани със златни декорации; картини, изобразяващи възнасянето на Христос към рая; полиран дървен под, покрит с ориенталски килими, и махагоново писалище, огромно като олтара на свети Петър. На стената висеше очукано дървено разпятие, в доказателство на това, че Марти е просто един най-обикновен човек.

— Е? — започна Марти. — Кога излетяха?

— Веднага щом поправиха двигателя — отвърна Фон Даникен. — Малко след седем тази сутрин. Пилотът е регистрирал Атина като крайна дестинация.

— Поредната лопата лайна, която американците очакват да преглътнем с усмивка. На тази тяхна практика да отвличат престъпници от европейски държави трябва да се сложи край. Смятам това да бъде крайъгълен камък в политиката на този кабинет. Рано или късно някой ще се раздрънка пред пресата и ще ме разпънат на кръст. — Марти печално поклати глава. — Затворникът беше на борда на самолета. Убеден съм в това. „Оникс“ не лъже.

„Оникс“ разполагаше с триста антени, подредени в бойна готовност високо в планината над град Лойк в долината Роне. Те улавяха всички цивилни и военни сигнали, които сновяха между равен брой сателити, разположени в геосинхронна орбита над земята. Алгоритмично базиран софтуер анализираше съобщенията, разбиваме ги на „ключови думи“ и ги сортираше по важност. Някои от тези важни думи бяха: ФБР, „разузнаване“ и „затворник“. В 04:55 часа вчера сутринта „Оникс“ се натъква на златна жила.

— Снощи прегледах разпечатката от прихванатия сигнал — продължи Марти. — Имена. Маршрут. Всичко е документирано. — Той плъзна по масата кожена папка. Фон Даникен я взе и заразглежда съдържанието й. Вътре имаше копие от факс, изпратен от сирийското посолство в Стокхолм до Сирийското разузнавателно управление в Дамаск, озаглавен „Пътнически манифест. Транспортиране на затворник №767“. Списъкът включваше имената на пилота и втория пилот, плюс две познати имена — Филип Палумбо и Валид Гасан.

— Обърни внимание на часа, Маркус. Манифестът е изпратен след излитането на самолета. Гасан е бил на борда. Изобщо не вярвам, че Палумбо го е хвърлил над Алпите. Знаеш ли какво си мисля? Някой е подшушнал на господин Палумбо, че възнамеряваме да претърсим самолета. Искам да започнеш разследване по случая.

— Само няколко от нас имаха копия от прихванатия сигнал. Ти, аз, заместниците ни и естествено, техниците от станцията в Лойк.

— Именно.

— Претърсихме самолета из основи — каза Фон Даникен и остави обратно папката върху писалището. — Нямаше и следа от затворника.

— По-точно, ти го претърси. — Изцъклените му сини очи го пронизваха.

— Струва ми се, че и ти беше там.

— Значи спокойно можем да изключим нас двамата — усмихна се Марти и извади развалените си зъби на показ. — Това ще улесни работата ти при разследването. Очаквам от теб да ми докладваш ежедневно. — Той чукна по папката с кокалчетата на пръстите си в знак, че въпросът е приключен. — Е? Какво друго? Секретарката ти каза, че си попаднал на нещо по случая със снощното убийство в Ерленбах. Защо ти е притрябвало разрешително за обиск?

Фон Даникен се поколеба, очаквайки Марти да му предложи да седне. Такава покана обаче не последва и той се впусна да му разказва всичко, което бе разбрал за Ламерс, включително за проектирането на артилерийски оръжия в миналото му и за настоящите му разработки на ЛМУ. Накрая сподели подозрението си, че холандецът е част от някаква голяма организирана мрежа и за да го провери, му е нужно разрешително за обиск в „Роботика“ АД.

— Това ли е всичко? — попита Марти. — В съдебно разпореждане за обиск не мога да впиша „подозрително миниатюрно самолетче“. Това е правен документ. Трябва ми основателна причина.

— По мое мнение Ламерс е представлявал заплаха за националната сигурност.

— Как по-точно? Човекът е мъртъв. Само защото си видял модел на самолет… Даже не и модел на самолет, ами някакъв чифт крила.

Фон Даникен се опита да се усмихне, за да прикрие надигащия се в него яд.

— Не става въпрос само за устройството, сър, а за цялостната картинка. Ламерс си е кротувал от доста време. В миналото си е играл с лошите и един ден, най-неочаквано, е екзекутиран пред прага на собствената си къща. Убеден съм, че има нещо гнило. Или ще го разберем, или ще го отхвърлим. Нищо чудно да открием доказателствата в кабинета му.

— Голи предположения — изсумтя Марти.

— Човекът криеше „Узи“ в работилницата си, заедно с куп превъзходно фалшифицирани паспорти, откраднати от граждани, живеещи или пребиваващи за кратко в Близкия изток. Това не са голи предположения.

Малко преди да влезе в кабинета на Марти, Фон Даникен бе получил обаждане от новозеландското посолство във Франция. Уведомиха го, че паспортът, намерен в колата на Ламерс, е бил откраднат от болница в Истанбул. Оказало се, че истинският притежател на паспорта е с парализирани крайници и е прикован на легло от три години. Дори не знаел, че паспортът му липсва. Ламерс приложил същия номер като в Йордания и се представил за бизнесмен, загубил паспорта си.

— Има само една причина някой да иска да открадне белгийски или новозеландски паспорт — продължи Фон Даникен. — Лесен достъп до Близкия изток. Особено до държави с ограничение за пътувания — Йемен, Иран, Ирак. Този вид дейност изисква не само финансиране, но също и инфраструктура, и дяволски сериозно търчане. Ламерс е бил уплашен. Очаквал го е. Определено има нещо гнило.

— Голи предположения — повтори Марти. — „Уплашен“ не е основателна причина да издавам разпореждане за обиск в законно регистрирана швейцарска компания. Става въпрос за корпорация, а не за обикновен гражданин.

Фон Даникен сведе поглед и се насили да преброи до пет.

— Между другото, сър, официалното название на въпросния апарат е „летателно микроустройство“. Наричат го още и „търтей“.

— Наречи го и „комар на стероиди“, ако щеш — подскочи Марти. — Пак няма да подпиша разпореждане. Ако пък толкова ти се прави обиск, пусни си молба при разследващ съдия в Цюрих. Ако той прецени, че съществува достатъчно сериозно основание да разпореди обиск, аз няма да ти трябвам.

— Това ще отнеме поне седмица.

— Е, и?

— А ако над Швейцария е надвиснала заплаха?

— О, божичко, нека не изпадаме в истерии!

Зад писалището на Марти висеше негова снимка от олимпийския стадион, запечатала образа му в края на катастрофалния му маратон. Дори на застиналия фотографски кадър изглеждаше така, сякаш продължава да се клатушка. Очевидно бе повърнал върху себе си, докато е тичал. Фон Даникен се зачуди кой нормален човек би извадил на показ себе си в най-лошия и най-унизителен момент от живота си.

— Ако смяташ, че съществува такава заплаха, тогава ми дай някакво доказателство — посмекчи тона Марти. — Спомена, че Ламерс е участвал в проекти за артилерийски оръжия. Хубаво. Покажи ми тогава някакво сериозно пушкало. Това разпореждане няма да потъне в някоя папка. Моята глава е в торбата и не мога да се подписвам наляво-надясно. Да пукна, ако ти позволя да действащ прибързано и да гърмиш патрони заради голи догадки.

Голи догадки? До това ли се свеждаха трийсет години професионален опит? Фон Даникен изгледа продължително Марти. Хлътналите му бузи. Твърде модерната му дълга коса, боядисана с твърде модерна къна. Ако речеше, можеше да тикне в затвора и кутия солени бисквити. Нарочно упорстваше, връщаше си го заради провала със самолета на ЦРУ.

— А какво ще кажеш за автомата в работилницата му? — попита Фон Даникен. — А за паспортите? Нормално ли ти се струва?

— Ти сам го каза. Бил е уплашен. Предчувствал го е. Сами по себе си тези факти не ни дават право да нахлуваме в личното му пространство.

— Човекът е мъртъв. Той вече няма лично пространство.

— Не ми се прави на остроумен и не се хващай за думата!

— Не дай боже да ядосаме някого — изпъшка Фон Даникен.

Той уважаваше конституцията като всеки гражданин. През цялата си кариера се бе съобразявал с нея до последната буква. Но полицейската работа се бе променила рязко през последните десетина години. Като антитерорист, трябваше да спре престъплението, преди да се е случило. Луксът да събират доказателства след деянието и да ги представят на съдията отдавна не съществуваше. Много често единственото доказателство, на което можеше да се опре, бяха опитът и интуицията, придобити след трийсет години работа.

Фон Даникен застана до прозореца и се загледа отвъд река Ааре. Сумракът бе превърнал небето в бойно поле надвисналите над покривите облаци. След кратко заптие снегът се сипеше отново, а свирепият вятър политаше снежинките в бесен водовъртеж.

— Забрави за съдебното разпореждане — каза най-после Марти.

Сетне стана, заобиколи писалището и стисна ръката му.

— Радвам се, че започваш да мислиш разумно — с облекчение въздъхна Фон Даникен, обърна се и се запъти към вратата. — Трябва да тръгвам.

— Чакай малко… Какво смяташ да правиш с онова самолетче ЛМУ?

Фон Даникен вдигна рамене, сякаш му бе все едно.

— Нищо… — отвърна той.

Лъжеше.