Джефри Юдженидис
Мидълсекс (6)

Минотаври

Събитие, с което аз никога няма да имам нищо общо. Подобно на повечето — но съвсем не на всички — хермафродити, аз не мога да имам деца. Това е една от причините да не се оженя. Това е една от причините, освен срама, да реша да вляза във Форин Сървис. Никога не съм искал да стоя на едно място. След като заживях като мъж, с майка ми напуснахме Мичиган и оттогава не съм спирал да се местя. След година-две ще напусна Берлин, ще ме пратят някъде другаде. Ще ми бъде тъжно. Този някога разделен град ми напомня за мен самия. За моята битка за единение, Einheit. Родом от град, който все още е разполовен от расова омраза, в Берлин аз изпитвам надежда.

Няколко думи за срама ми. Аз не търся извинение за него. Правя всичко възможно да го преодолея. Движението на интерсексуалните си е поставило за цел да сложи край на операциите за корекция на външните полови органи при бебета. Първата стъпка в тази битка е да бъде убеден светът — и по-конкретно педиатрите ендокринолози, — че хермафродитните гениталии не са заболяване. Едно на всеки две хиляди бебета се ражда с неопределени полови органи. Това значи, че днес в Съединените щати, с население от двеста седемдесет и пет милиона души, живеят сто трийсет и седем хиляди интерсексуални.

Но ние, хермафродитите, сме хора като всички други. Аз не съм политически активист по природа. Не обичам групите. Макар да съм член на Обществото на интерсексуалните в Северна Америка, никога не съм участвал в неговите демонстрации. Живея си своя живот и сам си ближа раните. Не е най-добрият начин да се живее. Но съм такъв.

Най-прочутият хермафродит в историята ли? Аз? Приятно ми беше да го напиша, но ми предстои дълъг път. В работата никой не знае какъв съм, разкривам се само пред неколцина приятели. Когато по коктейлите се случа до бившия посланик (също родом от Детройт), си говорим за „Тайгърс“. Само няколко души тук в Берлин знаят моята тайна. Сега казвам на повече хора, отколкото преди, но в това няма никаква логика и последователност. Случва се някоя нощ да го споделя с хора, с които току-що съм се запознал. В други случаи запазвам мълчание завинаги.

Това важи с особена сила за жените, които ме привличат. Когато срещна жена, която харесвам и която като че ли ме харесва, аз се отдръпвам. Често вечер, като отида на заведение и добия кураж от доста скъпото риоха^[1], аз забравям за физическото си затруднение и си позволявам да се надявам. Шитият по поръчка костюм пада. Ризата „Томас Пинк“ също. Дамите неизменно се впечатляват от физическата ми форма. (Под бронята на двуредните сака има още една — от напомпани в залата мускули.) Но последната защита, широките, дискретни боксерки — тях не махам. Никога. Вместо това си тръгвам, като измислям някакво оправдание. Тръгвам си и никога повече не се обаждам. Като истински мъж.

И не след дълго пак подхващам същото. Опитвам още веднъж, играейки по правилата. Тази сутрин пак видях моята колоездачка. Този път научих името й: Джули. Джули Кикучи. Израснала в Северна Калифорния, завършила Школата по дизайн на Роуд Айланд, понастоящем в Берлин със стипендия от „Кюнстлерхаус Бетаниен“. Но по-важното в момента: момичето, с което ще изляза в петък вечер.

Нищо особено, първа среща. Няма да стигна доникъде. Няма причина да споменавам чудатостите си, броденето из лабиринта през всичките тези години, далеч от погледите на хората. И от любовта.

 

 

Едновременното оплождане се случило в ранните часове на двадесет и четвърти март 1923 година, в отделни спални, намиращи се една над друга, след ходене на театър. Без да подозира, че скоро ще го уволнят, дядо ми бил развързал щедро кесията си и купил четири билета за представлението „Минотавър“, което се играело в Семейния театър. Отначало Дездемона не искала да отиде. Тя не одобрявала театъра по принцип, и особено водевила, но в крайна сметка, неспособна да устои на елинската тема, си сложила нови чорапи, черна рокля и палто и излязла с останалите, а после седнала в страховития пакард.

Когато завесата в Семейния театър се вдигнала, моите роднини очаквали да видят цялата история. Как Минос, царят на Крит, не принася в жертва на Посейдон бял бик. Как Посейдон в гнева си прави така, че жената на Минос Пасифая да се влюби лудо в един бик. Как детето от този съюз, Астерий, се ражда с глава на бик и тяло на човек. А след това Дедал, Лабиринтът и тъй нататък. Ала щом прожекторите светнали, нетрадиционният уклон на постановката станал ясен. Защото по сцената заподскачали… балерини. Облечени в сребристи трика и прозрачни ризи върху тях, те танцували, рецитирайки строфи, чийто ритъм се разминавал с мистериозната мелодия на флейтите. Появил се Минотавър, актьор с глава на бик от папиемаше. Лишен от какъвто и да било усет за психологията на античността, актьорът изобразявал своя герой получовек като истинско чудовище от филмите. Той изръмжал, барабани задумкали; балерините запищели и побягнали. Минотавър ги погнал и, разбира се, ги хващал една по една, забивал в тях зъбите си и завличал поредното бледо, безжизнено тяло навътре в лабиринта. И накрая завесата паднала.

На осемнадесетия ред баба ми изразила критичното си мнение.

— Като картините в музея — казала тя. — Най-обикновено оправдание да се показват хора без дрехи.

Тя настояла да си тръгнат преди второ действие. У дома, докато се приготвяли за лягане, четиримата вършели обичайното за всяка вечер. Дездемона си изпрала чорапите, запалила кандилото в коридора. Зизмо изпил чаша сок от папая, който хвалел като благотворен за храносмилането. Лефти закачил прилежно костюма си, изпъвайки всяка гънка на панталона, а Сурмелина си махнала грима със студена сметана и си легнала. И четиримата — всеки в своята орбита — се престрували, че пиесата не им е повлияла ни най-малко. Ето че Джими Зизмо угасил светлината. Легнал в единичното си легло — и открил, че то вече е заето! Сурмелина, която сънувала балерините, била минала като сомнамбул по килимчето, което разделяло леглата им. Шепнейки строфи, тя се отпуснала върху съпруга си — дубльор. („Виждаш ли? — казал Зизмо в мрака. — Няма вече жлъчка. От бобровата мас е.“). На горния етаж Дездемона може би щяла да чуе нещо през дъските на пода, ако не се преструвала, че спи. Колкото и да не й се искало, представлението било възбудило и нея. Дивите, мускулести бедра на Минотавър. Неприличните протягания на неговите жертви. Засрамена от възбудата си, тя с нищо не я показала. Угасила лампата. Пожелала лека нощ на съпруга си. Прозинала се (също театрално) и се обърнала с гръб към него. А Лефти се прилепил към нея.

Стоп кадър. Изключително важна нощ за всички замесени лица (и аз сред тях). Искам да регистрирам позициите (Лефти — по гръб, Лина — по корем), обстоятелствата (амнистията на нощта) и пряката причина (пиеса за едно чудовище-хибрид). Би трябвало родителите да предават на децата си физически черти, но аз съм убеден, че в наследство преминават и всякакви други неща: мотиви, сюжети, дори съдби. Няма ли и аз да се примъкна към някое момиче, като се преструвам, че спя? Няма ли и в моя живот да има представление, в което някой умира на сцената?

Оставям настрана тези въпроси на родословието и се връщам към биологичните факти. Също, като студентки, които живеят в една стая в общежитието, Дездемона и Лина били синхронизирали месечния си цикъл. Тази нощ бил четиринайсетият ден. Не било потвърдено с термометър, но няколко седмици по-късно това сторили гаденето и свръхчувствителното обоняние.

— Който го е нарекъл сутрешно гадене, е бил мъж — обявила Лина. — Просто го е забелязал сутринта, когато се е прибирал вкъщи.

Гаденето не идвало в определен час; то нямало часовник. Повдигало им се и следобед, и посред нощ. Бременността била кораб в бурно море и те не можели да слязат. Затова се завързали за мачтите на леглата си и гледали да оцелеят в бурята. Всичко, до което се докосвали — чаршафи, възглавници, самият въздух, — започнало да ги дразни. Дъхът на мъжете им станал нетърпим и когато не им се гадело толкова, че да не могат да мръднат, те ги отпъждали, като просто махвали с ръка.

Бременността направила съпрузите смирени и кротки. След първоначалния прилив на мъжка гордост те бързо осъзнавали дребната роля, която природата им била отредила в драмата на размножаването, и скоро, зашеметени и безмълвни, се отдръпнали в запас, след като изпълнили ролята си на катализатори в експлозия, която не можели да обяснят. Докато жените им страдали величествено в спалните, Зизмо и Лефти се оттегляли в сала, за да слушат музика, или отивали с колата до едно кафене в Грийктаун, където миризмата им нямало да дразни никого. Играели табла, бистрели политиката и никой не говорел за жени, защото всеки мъж в кафенето бил ерген, независимо на колко години бил или колко деца му е родила жена му — деца, чиято компания предпочитала пред неговата.

Разговорите били все за едно и също — за турците и техните зверства, за Венизелос и грешките му, за крал Константин и неговото завръщане и за неотмъстеното престъпление — опожаряването на Смирна.

— И дава ли някой пет пари? Не!

— Така е, както Беренже казал на Клемансо: „Онзи, който владее петрола, владее света“.

— Проклетите турци! Главорези и насилници!

— Оскверниха „Агия София“, а сега разрушиха и Смирна!

Но тук се обадил Зизмо:

— Стига сте се вайкали. Гърците си бяха виновни за войната.

— Какво!

— Кой нахлу? На чия територия? — попитал Зизмо.

— Турците нахлуха. Още през 1453 година.

— Гърците не могат да управляват дори собствената си страна. Защо им е друга?

В този момент мъжете рипнали и столовете им се прекатурили.

— Зизмо, кой си ти, по дяволите? Проклет понтиец! Симпатизант на турците!

— Аз симпатизирам на истината — извикал Зизмо. — Няма доказателства, че турците са запалили огъня. Направили са го гърците, за да хвърлят вината върху турците.

Лефти се вклинил между мъжете, за да предотврати сбиването. След този случай Зизмо вече не споделял гласно своите политически възгледи. Седял навъсен и пиел кафе, прочитал някое и друго списание или брошура с теории за пътуване в космоса и древните цивилизации. Дъвчел си лимоновите кори и съветвал Лефти да следва примера му. Между тях се установило случайното другарство на мъже, които били в предградията на раждането. И както при всички бъдещи татковци, мислите им се насочили към парите.

 

 

Дядо ми така и не бил казал на Джими причината да го уволнят от „Форд“, но Зизмо бил съвсем наясно защо е станало така. Затова няколко седмици по-късно той се опитал да го компенсира, както можел.

— Дръж се така, все едно сме излезли да се поразходим с колата.

— Добре.

— Ако ни спрат, не казвай нищо.

— Добре.

— Тази работа е по-добра, отколкото в „Руж“. Вярвай ми. Пет долара на ден са нищо. Тук можеш да ядеш толкова чесън, колкото ти душа иска.

Двамата са в пакарда, карат покрай увеселителните съоръжения на „Електрик Парк“.

Навън е мъгливо, късна нощ — малко след три часа̀. Честно казано, лунапаркът би трябвало да е затворен по това време, но за целите на моето повествование този път той работи цяла нощ, а и мъглата внезапно се вдига, единствено за да може дядо ми да погледне през прозореца и да види как едно увеселително влакче се носи по релсите. Само миг на евтина символика, а после трябва да се подчиня на строгите правила на реализма, тоест да призная: те не виждат абсолютно нищо. Пролетна мъгла се стеле над подпорите на новооткрития мост „Бел Айл“. Жълтите глобуси на уличните лампи сияят, сдобили се с ореол в мъглата.

— Доста коли за толкова късен час — учудва се Лефти.

— Да — казва Зизмо, — мястото е много популярно нощем.

Мостът плавно ги издига над реката и отново ги спуска от другата страна. Бел Айл, остров с формата на чехълче насред река Детройт, се намира на по-малко от километър от канадския бряг. Денем паркът е пълен с хора, излезли на пикник или на разходка. Рибари стърчат край тинестите му брегове. Религиозни групи опъват шатри за събирания. Но стъмни ли се, над острова пада сухоземната атмосфера на разпуснати нрави. Любовници паркират в уединени кътчета. Автомобили, тръгнали на съмнителни мисии, минават по моста. Зизмо шофира в мрака край осмоъгълните беседки и паметника на героя от Гражданската война и влиза в гората, където навремето индианците отава издигали летния си бивак. Мъглата забулва предното стъкло. От брезите се посипва пергамент под мастиленочерното небе.

Нещо, което липсва при повечето коли през двайсетте години: огледало за обратно виждане.

— Поеми кормилото — повтаря Зизмо и се обръща назад, за да види дали не ги следят.

По този начин, като ту единият, ту другият държи кормилото, те карат по елипсата на „Сентръл авеню“ и „Странд“, обикаляйки острова три пъти, докато Зизмо не се успокои. Спира колата в североизточния край с предница, насочена към Канада.

— Защо спираме?

— Почакай и ще видиш.

Зизмо примигва с фаровете три пъти. После излиза от колата. Лефти също. Те стоят в мрака сред звуците от реката, плисъка на вълните, сирените за мъгла на товарни кораби. Сетне се чува друг звук — далечно бръмчене.

— Имаш ли си кантора? — пита дядо ми. — Склад?

— Това ми е кантората — Зизмо прави полукръг с ръка. Сочи към пакарда. — А това ми е складът.

Бръмченето се засилва; Лефти присвива очи, за да види нещо в мъглата.

— Навремето работех за железниците — Зизмо вади от джоба си сушена кайсия и я захапва. — На запад, в Юта. Счупих си гръбнака. После поумнях.

Но бръмченето вече е стигнало почти до тях; Зизмо отваря багажника. И от мъглата изниква извънбордов мотор, лодка с двама мъже на борда. Те изключват мотора и лодката се скрива в тръстиките. Зизмо подава плик на единия мъж. Другият отмята брезента на кърмата. Под лунната светлина се белеят спретнато подредени дванайсет дървени щайги.

— А сега си имам своя железница — казва Зизмо. — Започвай да разтоварваш.

Така било разкрито точното естество на вносителския бизнес на Джими Зизмо. Той не внасял сушени кайсии от Сирия, халва от Турция и мед от Ливан. Внасял уискито на Хайрам Уокър от Онтарио, бира от Квебек и ром от Барбадос по река Сейнт Лорънс; сам въздържател, той си изкарвал прехраната, като търгувал с алкохол.

— Какво да правя, като всичките американци са пияници? — оправдал се, когато си тръгнали няколко минути по-късно.

— Трябваше да ми кажеш! — извикал ядосано Лефти. — Ако ни хванат, няма да получа гражданство. Ще ме върнат в Гърция.

— Какъв избор имаш? Да не би да ти предлагат по-добра работа? И не забравяй: и двамата скоро ще ставаме бащи.

Така започнал престъпният живот на дядо ми. През следващите осем месеца той бил част от контрабандната схема на Зизмо и, подчинявайки се на нередовния график, ставал посред нощ и вечерял призори. Усвоил жаргона на нелегалната търговия, обогатявайки английския си речник четири пъти. Научил се да нарича алкохола „стока“, „бинго“, и „роса“, а заведенията — „дупки“, „бърлоги“, „халби“. Научил къде се намират незаконните кръчми в целия град, погребалните бюра, които пълнели труповете не с течност за балсамиране, а с джин, църквите, които предлагали нещо повече от осветено вино, и бръснарниците, в чиито буркани с „Барбицид“^[2] имало „Синя смърт“^[3]. Лефти опознал бреговете на река Детройт, скритите заливчета и тайните пристани. Можел да разпознае полицейските лодки от четвърт миля. Контрабандата на алкохол била опасна работа. В голямата си част тя се контролирала от Пурпурната банда и мафията. Те великодушно позволявали да тече известно количество любителска контрабанда — еднодневните пътувания до Канада, рибарските лодки, излезли на нощна разходка. Жените взимали ферибота до Уиндзор с шишета от по един галон, скрити под роклите. Стига подобна контрабанда да не пречела на сериозния бизнес, бандите я позволявали. Но Зизмо прехвърлял границата многократно.

Излизали пет-шест пъти седмично. Багажникът на пакарда побирал четири каси алкохол, широката задна седалка, закрита със завеска — още осем. Зизмо не зачитал нито правила, нито територии.

— Веднага щом гласуваха забраната, отидох в библиотеката и погледнах картата — казал веднъж, обяснявайки как е влязъл в бизнеса. — И ей ги на̀, Канада и Мичиган, почти се допираха. Затова си взех билет за Детройт. Като дойдох тук, нямах пукната пара. Отидох при един сватовник в Грийктаун. Защо, мислиш, давам на Лина да кара колата? Тя плати за нея. — Той се усмихнал доволен, но после продължил наум мисълта си и лицето му станало сериозно. — Да знаеш, не одобрявам жени да карат кола. А сега им дават и да гласуват! — измърморил. — Помниш ли оная пиеса, дето я гледахме? Всички жени са такива. Стига да могат, всичките биха развратничили с бик.

— Това са само легенди, Джими — казал Лефти. — Не можеш да ги приемаш буквално.

— Защо не? — продължил Зизмо. — Жените не са като нас. Те са похотливи по природа. Най-доброто, което можеш да направиш с тях, е да ги затвориш в лабиринт.

— За какво говориш?

Зизмо се засмял.

— За бременността.

Наистина било като лабиринт. Мъчейки се да намери удобна поза, Дездемона се въртяла насам и натам, на лявата страна и на дясната страна. Без да става от леглото, бродела из тъмните коридори на бременността, като се препъвала в костите на жените, които били минали по този път преди нея. Първо майка й Ефросина (на която тя неочаквано започнала да прилича), бабите й, пралелите й и всички жени преди тях, далеч назад в праисторията чак до Ева, чиято утроба била прокълната. Дездемона опознала физически тези жени, споделяла техните болки и въздишки, техния страх и закрилническо чувство, тяхното възмущение, тяхното очакване. Също като тях тя слагала длан на корема си, крепейки света; чувствала се всемогъща и горда; а после някой мускул на гърба й се свивал в болезнен спазъм.

Ето ви сега цялата бременност в поредица от снимки с отместване във времето. В осмата седмица Дездемона лежи по гръб, завита до подмишниците. Светлината от прозореца примигва със смяната на ден и нощ. Тялото й мърда рязко; легнала е настрани, коремът й се вижда; завивките сменят формата си. Вълненото одеяло се появява и изчезва. Подноси с храна се появяват на нощното шкафче, изчезват за миг и отново се връщат. Но по време на лудия танц на неодушевени предмети в центъра на картината си остават промените в нейното тяло, което не спира да се върти. Гърдите й набъбват. Зърната потъмняват. В четиринайсетата седмица лицето й започва да се закръгля и така за пръв път аз мога да разпозная яя̀ от моето детство. В двайсетата седмица тайнствена черта тръгва надолу от пъпа й. Коремът й се надига като тиган с пуканки. В трийсетата седмица кожата й изтънява, а косата й става по-гъста.

Тенът й, отначало блед от гаденето, лека-полека се освежава, докато накрая се появява и руменина. Колкото повече наедрява, толкова по-инертна става. Вече не лежи по корем. Неподвижна, тя се издува в посока на фотоапарата. Примигването на прозореца продължава. В трийсет и шестата седмица сякаш преде в пашкула на чаршафите. Те се издигат и спускат, разкривайки лицето й, изтощено, еуфорично, примирено, нетърпеливо. Очите й се отварят. Тя изплаква.

Лина мажела краката си с маджун, за да предотврати разширени вени. Разтревожена, че дъхът й мирише лошо, тя държала кутийка с ментови бонбони до леглото. Теглела се всяка сутрин с прехапана долна устна. Радвала се на новата си закръглена фигура, но се терзаела за последствията.

— Гърдите ми никога няма да са същите. Знам си. След това просто ще увиснат. Както в „Нашънъл Джеографик“.

Бременността я карала да се чувства като животно. Срамно било да си така публично колонизиран. Лицето й пламтяло от изблика на хормони, потяла се; гримът й се размазвал. Целият този процес бил остатък от по-примитивни стадии на развитието. Той се свързвал с нисшите форми на живот. Тя си мислела за пчелите-майки, които изхвърляли яйца. Мислела за колито на съседите, което предната пролет копаело дупка в двора.

Единственото спасение било радиото. Не сваляла слушалките в леглото, на дивана, във ваната. През лятото изнасяла своята „Аериола Джуниър“ навън и сядала под черешата. Изпълвайки главата си с музика, тя се изплъзвала от тялото си.

В една октомврийска сутрин през третия триместър пред къщата на „Хърлбът“ номер 3467 спряло такси и оттам слязъл висок и слаб човек. Той проверил адреса на едно листче, взел си багажа — чадър и куфар — и платил на шофьора. Свалил си шапката и се втренчил в нея, все едно четял инструкции, написани на хастара й. После пак си я сложил и тръгнал към портата.

Дездемона и Лина чули почукването едновременно. Засекли се при входа.

Като отворили, мъжът взел да мести поглед от единия към другия корем.

— Значи съм дошъл тъкмо навреме — казал.

Бил доктор Филобосян. С ясни очи, гладко избръснат, преодолял скръбта.

— Запазих адреса ви.

Те го поканили вътре и той им разказал историята си. На борда на „Гюлия“ наистина се бил заразил от фавус, заболяване на очите. Но лекарската диплома го спасила от връщане в Гърция; Америка се нуждаела от лекари. Доктор Филобосян прекарал един месец в болницата на Елис Айланд, след което с поръчителство от Агенцията за помощ на арменците бил допуснат в страната. През последните единайсет месеца живял в Ню Йорк, в южен Ист Сайд. „Шлифовах лещи при един очен лекар.“ Неотдавна успял да си върне някои авоари от Турция и пристигнал в Средния Запад.

— Смятам да отворя кабинет тук. В Ню Йорк вече има твърде много лекари.

Останал за вечеря. Деликатното положение на жените не ги освобождавало от домашните задължения. Въпреки подутите си крака, разнасяли чинии с агнешко и ориз, бамя в доматен сос, гръцка салата, оризов пудинг. След това Дездемона сварила гръцко кафе и го поднесла в малки чашки с кафява пяна, лакия, отгоре. Доктор Филобосян рекъл на мъжете, седнали насреща:

— Вероятността е сто на едно. Сигурни ли сте, че е станало в една и съща нощ?

— Да — отвърнала Сурмелина, която пушела до масата. — Сигурно е имало пълнолуние.

— Обикновено на жената са необходими пет-шест месеца, за да забременее — продължил лекарят. — А това вие двете да го направите в една и съща нощ — сто на едно!

— Сто на едно? — Зизмо погледнал към Сурмелина в другия край на масата, а тя отместила поглед.

— Най-малко сто на едно — уверил го лекарят.

— За всичко е виновен Минотавъра — пошегувал се Лефти.

— Не ми споменавай за онази пиеса! — сгълчала го Дездемона.

— Защо ме гледаш така? — попитала Лина.

— Нима не мога да те гледам? — отговорил мъжът й.

Сурмелина въздъхнала раздразнено и си избърсала устата със салфетка. Настъпило напрегнато мълчание. Доктор Филобосян, наливайки си още една чаша вино, го нарушил.

— Раждането е нещо удивително. Да вземем дефектите например. Преди хората са мислели, че причина за тях е въображението на майката. Онова, което майката е гледала или за което си е мислела по време на съпружеския акт, оказвало влияние върху детето. Има една легенда от Дамаск за някаква жена, над чието легло висяло изображение на Йоан Кръстител, облечен с традиционната риза от камилска вълна. В разгара на страстта горката жена случайно погледнала към тази картина. Девет месеца по-късно бебето й се родило космато като мече!

Докторът се засмял развеселен, отпивайки от виното.

— Нали това не е истина? — попитала Дездемона, внезапно разтревожена.

Но доктор Филобосян бил във вихъра си.

— Има и друга история за някаква жена, която докоснала жаба, докато се любела. Бебето й се родило с изпъкнали очи и цялото покрито с брадавици.

— Това в някоя книга ли го пише? — попитала Дездемона с напрегнат глас.

— Повечето истории са от „За изчадията и чудесата“ на Паре. Църквата също се интересува от това. В своята „Embryologia Sacra“ Канджиамила препоръчва вътреутробно кръщение. Тревожите се, да речем, че носите изчадие. Има си лек за това. Просто се напълва една спринцовка със светена вода и бебето се кръщава, още преди да бъде родено.

— Не се безпокой, Дездемона — казал Лефти, виждайки тревогата й. — Лекарите вече не мислят така.

— Разбира се — потвърдил доктор Филобосян. — Всички тези бабини деветини идват от Средновековието. Сега вече знаем, че повечето деформации се дължат на единокръвието на родителите.

— На какво? — попитала Дездемона.

— На бракове между кръвни роднини.

Тя пребледняла.

— Това причинява всевъзможни проблеми. Дебилност. Хемофилия. Я вижте Романови. Или кое да е царско семейство. Мутанти, всичките до един.

 

 

— Не помня за какво съм си мислила в онази нощ — казала по-късно Дездемона докато миела чиниите.

— Аз помня — рекла Лина. — За третата отляво с червената коса.

— Очите ми бяха затворени.

— Тогава няма за какво да се тревожиш.

Дездемона пуснала по-силно водата, за да заглуши гласовете им.

— Ами онова, другото нещо? Онова едино… едино…

— Единокръвието ли?

— Да. Как се разбира дали бебето го има?

— Не може да разбереш преди да се роди.

— Мана!

— Защо, според теб, църквата не разрешава да се женят братя и сестри? Дори първи братовчеди трябва да получат разрешение от владиката.

— Мислех, че… защото… — тя млъкнала, нямала отговор.

— Не се тревожи — рекла Лина. — Лекарите преувеличават. Ако бракът с роднини беше толкова опасен, тогава всички щяхме да имаме по шест ръце и нито един крак.

Но Дездемона продължила да се тревожи. Мислела за Битиниос, мъчела се да си спомни колко деца там са се родили с някакъв недостатък. Мелия Салакас имала дъщеря, на която липсвало парче по средата на лицето. Брат й, Йоргос, цял живот си останал осемгодишен. Дали е имало някакви бебета с козина? Ами бебета-жаби? Дездемона си спомнила, че майка й разправяла за някакви странни деца, които се раждали в селото. Те се появявали през няколко поколения, бебета с някаква болест, която Дездемона не можела да си спомни точно, пък и майка й говорела с недомлъвки. Тези бебета се появявали от време на време и винаги свършвали трагично: или сами се убивали, или избягвали и влизали в някой цирк, или пък ги виждали години по-късно в Бурса да просят или да продават телата си. Нощем, докато лежала сама в леглото, а Лефти бил навън по работа, Дездемона се мъчела да си спомни подробностите около тези истории, но било твърде отдавна, а Ефросина Стефанидис била вече мъртва и нямало кого да попита. Тя се опитала да си представи нощта, в която забременяла, да възстанови събитията. Легнала на една страна. Сложила възглавница на мястото на Лефти, притиснала я към гърба си. Огледала стаята. На стената нямало никакви картини. Не била докосвала жаби.

— Какво виждах? — попитала се. — Само стената.

Ала не само нея я мъчели страхове. Сега малко безразсъдно и предварително отхвърляйки всякакви претенции за истинността на това, което ще съобщя — понеже от всички актьори в моя Епидавър на Средния Запад този, който носи най-голямата маска, е Джими Зизмо, — ще ви помогна да надзърнете в неговите емоции през последните три месеца. Бил ли се развълнувал за това, че ще става баща? Носел ли вкъщи хранителни корени и правел ли хомеопатичен чай? Не, не носел, не, не правел. След онази вечер, в която доктор Филобосян дошъл на вечеря, Джими Зизмо започнал да се променя. Може би заради онова, което докторът казал за едновременното забременяване. Шанс сто към едно. Може би тази едничка реплика била виновна за все по-мрачното му настроение, за подозрителните погледи, които хвърлял към бременната си жена. Може би се чудел каква е вероятността един-единствен полов акт след пет месеца суша да доведе до успешно забременяване. Дали Зизмо оглеждал младата си жена и се чувствал стар? Измамен? В късната есен на 1923 година минотаври преследвали моето семейство. За Дездемона те идвали под формата на деца, от които непрекъснато течала кръв или били покрити с козина. Чудовището на Зизмо било добре познато, онова, зеленоокото. То се вторачвало в него от речния мрак, докато чакал на брега доставката на алкохол. Криело се край пътя и изскачало пред пакарда. Претъркулвало се в леглото, когато се прибирал вкъщи преди разсъмване — зеленооко чудовище, легнало до младата му непроницаема жена, но после Зизмо примигвал и чудовището изчезвало.

 

 

Когато жените били в осмия месец, паднал първият сняг. Лефти и Зизмо носели ръкавици и шалове, докато чакали на брега на Бел Айл. Но макар че бил добре опакован, дядо ми треперел. На два пъти през изминалия месец полицията едва не ги пипнала. Полудял от ревниви подозрения, Зизмо не можел да се съсредоточи, забравял да насрочва срещи, избирал места за предаване на стоката без необходимата подготовка. И още по-лошо, Пурпурната банда консолидирала влиянието си върху контрабандата на алкохол в града. Било само въпрос на време да се сблъскат с тях.

Междувременно на „Хърлбът“ една лъжица се люлеела. Сурмелина лежала по гръб в будоара си с превързани крака, докато Дездемона правела първото от многото си предсказания, които щели да свършат с мен.

— Кажи ми, че е момиче.

— Не ти трябва момиче. Прекалено много грижи създават. Трябва да се тревожиш за тях, като излизат с момчета. Да събираш зестра, да им намериш мъж…

— В Америка не се дава зестра, Дездемона.

Лъжицата се залюляла.

— Ако е момче, ще те убия.

— Дъщеря, с която да се караш.

— Дъщеря, с която да си говоря.

— Син, когото ще обичаш.

Дъгата, изписвана от лъжицата се разширила.

— Ще… Ще…

— Какво?

— Започни да спестяваш пари.

— Така ли?

— Заключи прозорците.

— Така ли? Наистина?

— Готви се за скандали.

— Значи е…

— Да. Момиче. Категорично.

— Слава тебе, Господи.

… И една от стаите за дрехи бива разчистена. Боядисват стените в бяло, за да стане на детска стая. От „Хъдсън“ пристигат две еднакви кошчета. Баба ми ги подрежда в детската, а после окачва между тях одеяло, в случай че нейното дете е момче. Навън в коридора спира до кандилото, за да се помоли на всички светии:

— Нека моето бебе да няма онова с хемофилията! Ние с Лефти не знаехме какво правим. Кълна се — никога повече няма да родя друго бебе! Само това!

 

 

Трийсет и три седмици. Трийсет и четири. В басейните на утробите бебетата изпълняват сложни фигури, премятат се презглава. Сурмелина и Дездемона, така синхронизирани в забременяването, накрая се разминали. На 17 декември, докато слушала една радиопиеса, Сурмелина си свалила слушалките и обявила, че има болки. Три часа по-късно доктор Филобосян изродил момиче, както Дездемона била предсказала. Бебето тежало само килограм и деветстотин грама и трябвало да го държат в инкубатор една седмица.

— Видя ли? — казала Лина на Дездемона, докато гледала бебето през стъклото. — Доктор Фил сбърка. Виж! Косата й е черна. Не червена.

После Джими Зизмо се приближил до инкубатора. Свалил си шапката и се навел съвсем близо, за да се взре по-добре. Дали потрепнал от болка? Дали светлата кожа на бебето потвърдила съмненията му? Или пък дала някакви отговори? Например защо една жена постоянно се оплаква от всякакви болежки? Или защо като по чудо й минава, за да докаже, че тъкмо той е бащата? (Независимо от всички съмнения, детето било негово. Просто тенът на Сурмелина бил надделял. Генетика, напълно непредсказуема работа.)

Всичко, което знам, е следното: скоро след като Зизмо видял дъщеря си, той замислил последния си удар. Седмица по-късно казал на Лефти:

— Готви се. Довечера ни чака работа.

 

 

В този момент големите къщи по брега на езерото са осветени от коледни лампички. На просторната заснежена морава на „Роуз Терас“, имението на семейство Додж, се издига дванайсетметрова коледна елха. Елфове се надбягват около нея в миниатюрни седани „Додж“. Шофьорът на Дядо Коледа е елен с шапка на главата. (Рудолф все още не е измислен, затова носът на елена е черен.) Край портите на имението минава черно-кафяв пакард. Шофьорът гледа право напред. Пътникът зяпа огромната къща.

Джими Зизмо кара бавно, заради веригите на гумите. Минават по „Джеферсън“, покрай „Електрик Парк“ и моста „Бел Айл“. (И ето че сме тук, в моя квартал: Грос Пойнт. Тук е къщата на семейство Старкс, където Клемънтайн Старкс и аз ще „се упражняваме“ да се целуваме през лятото преди трети клас. Тук е и девическото училище „Бейкър енд Инглис“, високо на хълма над езерото.) Дядо ми е съвсем наясно, че Зизмо не е дошъл в Грос Пойнт, за да се възхищава на големите къщи. С известна тревога той чака да види какво е намислил Зизмо. Недалеч от „Роуз Терас“ се открива изглед към езерото — черно, празно и заледено. Близо до брега ледът е натрупан на късове. Зизмо кара покрай брега и стига до една отбивка, където лодките застават на пристан през лятото. Той свива в нея и спира колата.

— Да не би да смяташ да минеш по леда? — пита дядо ми.

— Най-лесният път до Канада в момента.

— Сигурен ли си, че ще издържи?

В отговор на въпроса на дядо ми Зизмо само отваря вратата откъм своята страна — за да може по-лесно да излезе. Лефти следва примера му. Предните колела на пакарда стъпват върху леда. Сякаш цялото замръзнало езеро се раздвижва. Следва остър пронизителен звук, все едно зъби се забиват в ледени кубчета. След няколко секунди това спира. Стъпват и задните. Ледът се успокоява.

Дядо ми, който не се е молил откакто е напуснал Бурса, изпитва желание да го стори. Езерото Сейнт Клеър се контролира от Пурпурната банда. Няма дървета, зад които да се скрият, нито странични пътища, по които да се измъкнат. Той захапва палеца си, чийто нокът липсва.

В безлунната нощ виждат само това, което слабите фарове осветяват: четири метра и половина зърниста леденосиня повърхност, пресечена от следи на гуми. Снегът се завихря пред тях. Зизмо избърсва с ръкава на ризата си замъгленото предно стъкло.

— Отваряй си очите за тъмен лед.

— Защо?

— Означава, че е тънък.

Не след дълго се появява първият такъв участък. Там, където има плитчини, плискащата се вода изтънява леда. Зизмо завива покрай него. Скоро обаче се появява нов тъмен участък и той трябва да свърне в друга посока. Надясно. Наляво. Надясно. Пакардът върви на зигзаг, следвайки следите от гумите на други контрабандисти. От време на време ледница им препречва пътя и те трябва да заобикалят по същия път, по който са дошли. Ту надясно, ту наляво, ту назад, ту напред, движат се в мрака по лед, гладък като мрамор. Зизмо се навежда над волана, присвил очи към мястото, където се губят лъчите от фаровете. Дядо ми държи вратата си отворена, заслушан в стенанията на леда…

… Но ето че над шума от двигателя се чува друг шум. Същата тази нощ в другия край на града баба ми сънува кошмар. Тя е в спасителна лодка на борда на „Гюлия“. Капитан Контулис е коленичил между краката й, маха сватбения й корсет. Разкопчава го, разгръща го, пушейки карамфилова цигара. Дездемона, засрамена заради внезапната си голота, поглежда надолу към предмета, който е приковал вниманието на капитана — дебело корабно въже, което изчезва в недрата й. „Раз-два!“ — вика капитан Контулис и тогава се появява Лефти с разтревожен вид. Той хваща края на въжето и започва да дърпа, а после…

Болка. Болка насън, истинска, но не действителна, само треска на невроните. Дълбоко в Дездемона се взривява балон с вода. Топлина струи по бедрата й и кръв изпълва лодката. Лефти дръпва въжето, после още веднъж. Кръв изпръсква лицето на капитана, но той нахлупва ниско козирката си и устоява. Дездемона изплаква, лодката се люлее, после се чува гърмеж и на нея й става зле, все едно я разкъсват на две, а там, накрая на въжето, е нейното дете, възелче от мускули с цвят на ожулено и тя търси с поглед ръчичките, но не ги намира, търси с поглед крачетата, но не ги намира, а после главичката се надига и тя поглежда лицето на своето бебе, само един полумесец от зъби, който се отваря и затваря, без очи, без уста, само зъби, нагоре и надолу…

Дездемона се събужда рязко. Минава миг, преди да осъзнае, че истинското й реално легло е цялото подгизнало. Водите й са изтекли…

… а на леда фаровете на пакарда светят по-силно при всяко натискане на газта, понеже повече ток тече от акумулатора. Вече са в средата на езерото, на еднакво разстояние от двата бряга. Над тях небето е огромна черна купа, пронизвана от огънчетата на звездите. Те вече са забравили по кой път са дошли, колко пъти са завили, къде е коварният лед. Замръзналата повърхност е издраскана със следи от вериги, които водят във всички възможни посоки. Минават покрай изоставени таратайки с предници, пропаднали в леда и врати, надупчени от куршуми. Има разхвърляни полуоси, тасове и няколко резервни гуми. В мрака и снежната вихрушка очите на дядо ми му играят номера. На два пъти му се привижда колона от приближаващи автомобили. Колите си играят с него, изникват ту отпред, ту отстрани, ту отзад, идват и си отиват толкова бързо, че не е сигурен дали изобщо ги е видял. В пакарда вече се разнася и друга миризма, по-силна от миризмата на кожа и на уиски — строга, металическа миризма, която надделява над дезодоранта на дядо ми — миризмата на страх. Точно тогава Зизмо казва със спокоен глас:

— Не мога да се начудя на едно. Защо не казваш на никого, че Лина ти е братовчедка?

Този въпрос, зададен ни в клин, ни в ръкав, хваща дядо ми натясно.

— Не го пазим в тайна.

— Така ли? — казва Зизмо. — Никога не съм те чувал да го споменаваш.

— Там, откъдето идваме, всички са братовчеди — опитва се да се пошегува Лефти. — Докъде трябва да стигнем?

— От другата страна на плавателния канал. Все още сме от американската страна.

— А там как ще ги намериш?

— Ще ги намеря. Искаш ли да карам по-бързо? — И без да дочака отговор, Зизмо настъпва педала.

— Така е добре. Дай по-бавно.

— И още нещо, което винаги съм искал да знам — казва Зизмо, като продължава да натиска газта.

— Джими, внимавай.

— Защо Лина е трябвало да напусне селото, за да се омъжи?

— Караш прекалено бързо. Не смогвам да огледам леда.

— Отговори ми.

— Защо замина ли? Ами защото нямаше за кого да се омъжи. Искаше да дойде в Америка.

— Само това ли? — и той отново натиска педала.

— Джими. Намали!

Но Зизмо натиска педала докрай. И вика:

— Ти си!

— За какво говориш?

— Кой е? — изревава отново Зизмо и моторът вече вие, ледът свисти под колата. — Питам те, кой е?

… Но преди дядо ми да измисли отговор, друг спомен препуска към тях по леда. Неделя вечер, аз съм дете и баща ми ме завежда на кино в Детройтския яхтклуб. Качваме се по стълбите, застлани с червен килим, минаваме покрай сребърните купи и масления портрет на състезателя с хидроплан Гар Уд. Влизаме в залата на втория етаж. Дървени сгъваеми столове са наредени пред филмов екран. Ето че светлините угасват и тракащият прожекционен апарат пуска лъч светлина сред милиони прашинки, танцуващи във въздуха.

Единственият начин, който баща ми можеше да измисли, за да ми внуши чувство за културното ми наследство, беше да ме води на озвучени италиански версии на древногръцки митове. И така всяка седмица ние виждахме как Херакъл убива немейския лъв, открадва пояса на царицата на Амазонките („Пояс и половина, а, Кали?“) или е хвърлен безпричинно в змийско гнездо. Но най-любим ни беше Минотавърът…

… На екрана се появява актьор с проскубана перука.

— Това е Тезей — обяснява Милтън. — Виж, той носи кълбо прежда, което му е дала неговата приятелка. То ще му помогне да намери пътя за излизане от лабиринта.

Ето че Тезей влиза в лабиринта. Факлата му осветява каменните стени, направени от мукава. Кости и черепи се търкалят в краката му. Кървави петна тъмнеят по фалшивия камък. Без да откъсвам очи от екрана, протягам ръка. Баща ми бърка в джоба на сакото си за бонбонче лакта. Докато ми го дава, шепне:

— Ето, идва Минотавърът!

И аз треперя от страх и възхита.

Тогава за мен това е нещо отвлечено, тъжната съдба на едно чудовище. Астерий, без вина родено чудовище. Отровният плод на предателството, обект на срам, скрит надалече; на осем години аз не разбирам нищо. Само стискам палци на Тезей…

… а баба ми през 1923 година се готви да посрещне създанието, скрито в нейната утроба. Сяда на задната седалка на таксито, като си придържа корема, а Лина, настанена отпред, вика на шофьора да побърза. Дездемона вдишва и издишва, като спринтьор, който успокоява пулса си.

— Изобщо не ти се сърдя, че ме събуди — казва Лина. — Така или иначе сутринта щях да ходя в болницата. Позволяват ми да си взема бебето вкъщи.

Но Дездемона не слуша. Тя отваря куфара, стегнат предварително, и търси опипом сред нощниците и чехлите своята броеница. Нейните зърна, кехлибарени като захаросан мед, разтопен от топлината, са я превели през кланетата, през похода на бежанците и горящия град и тя ги отброява едно по едно, докато таксито се носи по тъмните улици, опитвайки се да изпревари нейните контракции…

… а Зизмо пришпорва пакарда по леда. Стрелката на скоростомера се покачва. Моторът трещи. Веригите на гумите се хлъзгат и оставят ветрилообразни следи. Пакардът фучи в тъмното и занася на места.

— Двамата с нея сте го планирали, нали? — крещи той. — Лина да се омъжи за американски гражданин, за да може да ти стане поръчителка!

— За какво говориш? — опитва се да го вразуми дядо ми. — Когато вие с Лина се оженихте, аз дори не знаех, че ще идвам в Америка. Моля те, намали.

— Такъв ли беше планът ви? Да намерите мъж и после да се нанесете в неговата къща!

Неизменните неочаквани обрати във филмите за Минотавъра. Чудовището винаги се появява там, откъдето най-малко го очакваш. По същия начин на езерото Сейнт Клеър дядо ми си отваря очите на четири за Пурпурната банда, докато всъщност чудовището е до него, зад волана на колата. Вятърът, който нахлува през отворената врата, развява назад къдравата коса на Зизмо като грива. Той е свел глава, с разширени ноздри. Очите му блестят от ярост.

— Кой е?

— Джими! Обърни! Ледът! Ти не гледаш леда.

— Няма да спра, докато не ми кажеш.

— Няма какво да ти кажа. Лина е добро момиче. Добра съпруга. Кълна ти се!

Но пакардът продължава да лети. Дядо ми се залепя към облегалката.

— Ами бебето, Джими? Помисли за дъщеря си.

— Кой казва, че е моя?

— Разбира се, че е твоя.

— Изобщо не трябваше да се женя за това момиче.

Джими няма време да спори. Без да отговаря повече на никакви въпроси, той се претъркулва през отворената врата, изпада от колата. Вятърът го удря със силата на твърд предмет и го блъска в задната броня. Той гледа като на забавен каданс как шалът му на забавен каданс се увива около задното колело на пакарда. Усеща го как се стяга като примка, но след това се изхлузва от врата му и тогава времето отново забързва и Лефти се оттласква от автомобила. Покрива лицето си, когато пада на леда и се плъзга доста надалеч. Щом вдига очи, вижда пакарда, който продължава напред. Не може да прецени дали Зизмо се опитва да обърне, или да удари спирачка. Лефти се изправя, цял и невредим, и гледа как Зизмо лети като луд в мрака… петдесет метра… осемдесет… сто… докато внезапно се чува друг шум. Силен трясък надвива рева на мотора, последван от светкавица, която пълзи под краката му — пакардът е попаднал на тъмен участък в замръзналото езеро.

Също като леда и човешкият живот се пропуква. Характери. Идентичности. Наведен над волана на пакарда, Джими Зизмо вече се е променил до неузнаваемост. И точно тук следата изстива. Мога да ви доведа дотук, но не и по-нататък. Може да е било яростен пристъп на ревност. Или пък е преценил какви възможности се очертават пред него. Сравнил е зестрата с разходите по отглеждане на дете, помислил си е, че това не може да продължи завинаги, разцвета на контрабандата при забрана на алкохола.

А има и още една възможност: може през цялото време да се е преструвал.

Но няма време за тези размишления. Защото ледът се пропуква с гръм и трясък. Предните колелета на Зизмо пропадат. Тромав като слон, който застава на предните си крака, пакардът се изправя върху решетката си. За миг фаровете осветяват леда и водата под него, като басейн, но после покривът пропада с трясък и след дъжд от искри настава мрак.

 

 

В Родилния дом Дездемона раждала в продължение на шест часа. Доктор Филобосян изродил бебето, чийто пол разкрил по обичайния си начин — разтворил краката и погледнал.

— Поздравления! Син.

Дездемона проплакала с огромно облекчение:

— Има коса само по главата.

Лефти пристигнал в болницата скоро след това. Бил се върнал пеш до брега, а после един камион, разнасящ мляко, го взел на стоп. Сега стоял до прозореца на бебешкото отделение, като подмишниците му още вонели на страх, дясната му буза била зачервена от падането на леда, а долната му устна била отекла. По щастливо стечение на обстоятелствата същата сутрин бебето на Лина било наддало достатъчно, за да го извадят от инкубатора. Сестрите вдигнали към прозореца двете деца. Кръстили момчето Милтиадис, на великия атински генерал. Но всички щели да го знаят като Милтън, великия английски поет. Момичето, което щяло да израсне без баща, било наречено Теодора, скандалната императрица на Византия, от която Сурмелина се възхищавала. По-късно и то щяло да получи американско умалително име.

Но има още нещо, което искам да спомена за тези две бебета. Нещо, което не можело да се види с невъоръжено око. Погледнете по-внимателно. Ей там. Точно така.

Всяко имало по една мутация.