Джефри Юдженидис
Мидълсекс (2)

Сватосване

Когато тази история види бял свят, аз може да стана най-прочутият хермафродит, живял някога. Преди мен е имало други. Алексина Барбен учила в девически пансион във Франция, преди да се превърне в Абел. Оставила автобиография, която Мишел Фуко открил в архивите на френския Департамент по обществената хигиена. (Нейните мемоари, които свършват малко преди да се самоубие, са незадоволително четиво и след като ги привърших преди време, за пръв път ми хрумна идеята да напиша свои.) Готлиб Гьотлих, роден през 1798 година, живял като Мари Розин до трийсет и три годишна възраст. Един ден Мари отишла на лекар заради стомашни болки. Той проверил за херния и вместо това открил непроявени тестиси. От този ден нататък Мари облякла мъжки дрехи, приела името Готлиб и натрупала цяло състояние, като обикаляла Европа и се показвала на медици.

От гледна точка на медицината, аз съм още по-интересен случай в сравнение с Готлиб. Доколкото феталните хормони влияят на химията и хистологията на мозъка, аз имам мозък на мъж. Но са ме отгледали като момиче. Ако търсите експеримент, с който да измерите до каква степен природата влияе на човека и до каква — възпитанието, не можете да измислите нищо по-подходящо от моя живот. По времето, което прекарах в клиниката му преди близо три десетилетия, доктор Лус ме подложи на цяла канонада от изследвания. Направиха ми теста на Бентън за визуална памет и визуално-моторния гещалт, тест на Бендер. Измериха словесния ми коефициент на интелигентност и куп други неща. Лус дори анализира стила ми на писане, за да провери дали повествованието ми е по мъжки линейно или по женски кръгово.

Но аз знам само това: въпреки моя андрогенизиран мозък историята, която имам да разкажа, притежава вродена женствена кръгообразност. Както всяка генетична история. Аз съм последното подчинено изречение преди точката; изречение, започнало много отдавна и на друг език, което трябва да се прочете от началото до края, където е моето появяване.

И сега, след като раждането ми е факт, аз ще върна филма назад — и розовото одеялце отлита, кошчето изчезва, пъпната ми връв отново е цяла, аз проплаквам и потъвам обратно между краката на майка ми. Тя отново става огромна. Превъртам още малко назад и лъжицата спира да се люлее, а термометърът скача обратно в кадифената кутийка. „Спутник“ се връща по ракетната следа до площадката за изстрелване и полиомиелитът се развихря по света. Кратък кадър на баща ми на двайсет години, как свири на кларнет в телефонната слушалка парче на Арти Шоу, а после го виждаме в църквата, осемгодишен, възмутен до дън душа от цената на свещите; след това дядо ми раздипля на касата първата си американска банкнота през 1931-ва. После напускаме Америка; вече сме сред океана, музиката звучи смешно наопаки. Появява се параход, на палубата му една спасителна лодка се клати подозрително; по после корабът влиза в пристанището, с кърмата назад, и пак сме на твърда земя и там филмовата лента се развива, до самото начало…

 

 

В края на лятото на 1922 година баба ми Дездемона Стефанидис предсказвала не раждания, а смърт, и по-точно — своята собствена смърт. Тя била в бубарника си, високо по склоновете на планината Олимп в Мала Азия, когато сърцето й неочаквано прескочило един удар. Усетила го съвсем ясно: сърцето й спряло и се свило на топка. А след като тя застинала, то пак запрепускало, блъскайки в ребрата й. Тя изпищяла от изненада. Нейните двайсет хиляди копринени буби, чувствителни към човешките емоции, спрели да предат пашкулите си. Присвивайки очи в сумрака, баба ми погледнала надолу и видяла, че блузата й потрепва; и в този миг, като разпознала метежа в себе си, Дездемона се превърнала в това, което щяла да си остане до края на живота: болник, затворен в здраво тяло. И така, неспособна да повярва в своята дълговечност, въпреки че сърцето й вече се усмирило, тя излязла от бубарника, за да погледне за последен път света, който нямало да напусне още петдесет и осем години.

Гледката била впечатляваща. На триста метра под нея старата османска столица Бурса лежала като дъска за табла, разтворена върху зеления филц на долината. Червените диаманти на керемидените покриви били инкрустирани в белите диаманти на варосаните къщи. Тук-таме гробниците на султаните се издигали като купчини светли пулове. През 1922-ра автомобилно движение не задръствало улиците. Ски лифтове не прорязвали просеки в боровите гори. Металургични и текстилни заводи не опасвали града, изпълвайки въздуха с пушек. Поне от триста метра височина Бурса изглеждала приблизително така, както през предишните шест столетия — свещен град, некрополис на османците и център на търговията с коприна, с тихите си улички на баир, по които цъфтели минарета и кипариси. Плочките на Зелената джамия били посинели с времето, но това била едничката промяна. Дездемона Стефанидис обаче, в позицията на кибик, застанал на разстояние, се взряла в дъската и видяла това, което играчите пропускали.

Ако трябва да направим психоанализа на сърцебиенето на баба ми: то било проява на скръб. Родителите й били мъртви — убити в неотдавнашната война с турците. Окуражавана от Обединените нации, гръцката армия нахлула в Западна Турция през 1919 година, завладявайки наново древните гръцки територии в Мала Азия. След като години наред живели в изолация високо в планината, жителите на Битиниос, селото на баба ми, слезли сред другите, закриляни от мегали идея — Голямата идея, мечтата за Велика Гърция. Сега гръцките войски били окупирали Бурса. Гръцкото знаме се веело над бившия османски сарай. Турците и техният водач Мустафа Кемал били отстъпили на изток, в Ангора. За пръв път в живота си гърците в Мала Азия не били под турско владичество. Вече не били гяури („неверни псета“), на които се забранява да носят ярки дрехи, да яздят коне и да слагат седла. Никога повече османските управници нямало да идват в селото всяка година, както правели през последните векове, и да откарват най-силните момчета да стават еничари. Сега, когато мъжете от селото носели коприната на пазара в Бурса, те били свободни гърци, в свободен гръцки град.

Ала Дездемона, която скърбяла за родителите си, още била в плен на миналото. Затова стояла на планинския склон, гледала освободения град и се чувствала измамена, понеже не можела да се зарадва като всички останали. Години по-късно, вече вдовица, след едно десетилетие на легло, през което с огромна жизненост се беше мъчила да умре, тя най-накрая щеше да приеме, че онези две междувоенни години половин век по-рано са били единственото поносимо време в живота й; но дотогава всички, които познаваше, щяха да са покойници и тя щеше да може да го каже само на телевизора.

Почти цял час Дездемона се опитвала да пренебрегне лошото си предчувствие, като работила в бубарника. До ниската колиба с тръстиков покрив се стигало като излезеш от задния вход на къщата и минеш през ухаещата на сладко лозница и стъпаловидния двор. Киселата миризма на ларви не я дразнела. Бубарникът бил личният зловонен оазис на баба ми. Навред около нея, сякаш в небесната твърд, белезникавите копринени буби се прилепвали към вързани на снопове черничеви клонки. Дездемона ги гледала как предат пашкули, движейки главите си сякаш под такта на музика. Докато ги съзерцавала, тя забравила за външния свята, за промените и сътресенията в него, за ужасната нова музика (която щяла да прозвучи всеки момент). Вместо това чула майка си Ефросина Стефанидис, която преди години й разкривала тайните на бубите в същата тази колиба: „За да имаш хубава коприна, трябва да си чист човек — казвала тя на дъщеря си. — Бубите знаят всичко. Винаги се познава какво е мислил човекът, като погледнеш коприната му“. А после Ефросина давала примери — „Ето, виж Мария Пулос, която си вдига полите за всекиго — виждала ли си нейните пашкули? По едно петно за всеки мъж. Погледни ги другия път“. Само единайсет-дванайсет годишна, Дездемона попивала всяка дума, но и сега, вече на двайсет и една, тя все още вярвала донякъде на моралните поучения на майка си и затова огледала плеядите какавиди, търсейки някаква следа от своята нечистота (какви сънища сънувала!). Гледала да открие и други неща, понеже майка й твърдяла също, че бубите разбират и исторически зверства. След всяко клане, дори в село на осемдесет километра оттам, копринените влакна ставали кървавочервени — „Виждала съм ги да кървят като нозете на самия Христос“, казвала Ефросина, и години по-късно, спомняйки си това, дъщеря й присвила очи под мъждивата светлина, за да види дали някои от пашкулите не са почервенели. Тя извадила един панер и го раздрусала; после втори; и точно тогава усетила сърцето си да спира, да се свива на топка и да я блъска отвътре. Тя изпуснала тепсията, видяла как блузата й се надига от вътрешна сила и разбрала, че сърцето й действа по свои собствени команди и тя няма власт над него, както всъщност и над нищо друго.

Затова моята яя̀, връхлетяна от първата си въображаема болест, стояла и гледала надолу към Бурса, сякаш търсела да намери там видимо потвърждение на невидимия си страх. Но ето че то дошло откъм къщата, във вид на звук: брат й Елефтериос (Лефти) Стефанидис запял. На безсмислен английски, с лошо произношение:

— „Всяка сутрин, сутрин всяка, колко ни е кеф“ — пеел Лефти, изправен пред огледалото в тяхната спалня, както правел всеки следобед по това време, закопчавайки новата целулоидна яка на новата си бяла риза, а после цръкнал малко помада за коса (ухаеща на лимон) в дланта си и я втрил в новата си прическа а ла Рудолф Валентино. И продължил: — „И по всяко друго време, време друго — кефът си е кеф“.

Текстът не значел нищо и за него, но мелодията била достатъчна. Тя говорела на Лефти за лекомислената ера на джаза, за коктейли с джин, момичета с цигари; карала го да си приглажда косата със замах… а навън на двора Дездемона го чула да пее и реагирала различно. В нейното съзнание песента извиквала единствено съмнителните барове, в които ходел брат й, когато слизал в града, свърталищата, където пушели хашиш и пускали ребетика и американска музика, където имало леки жени, които пеели… а през това време Лефти си облякъл новия раиран костюм и сгънал в джобчето си червената кърпа, която била в тон с червено му шалче… и тя изпитала странно усещане в тялото си, и най-вече в корема, разбунен от объркани чувства, тъга, гняв и още нещо, което не можела да определи, но то боляло най-много.

— „Нямаме за наем, мила, нито за кола“ — напявал Лефти с мелодичния си тенор, който щях да наследя от него по-късно; и отвъд музиката Дездемона пак чула гласа на майка си, последните думи на Ефросина Стефанидис, изречени точно преди да умре, пронизана от куршум: „Грижи се за Лефти. Обещай ми. Намери му жена!“… и Дездемона отвърнала през сълзи: „Обещавам, обещавам“…, всички тези гласове говорели един през друг в главата на Дездемона, докато тя вървяла през двора, за да си влезе вкъщи. Минала през малката кухня, където се готвела вечеря (за един) и отишла право в спалнята, която деляла с брат си. Той още пеел — „Кинти не достигат, скъпа…“ — сложил си копчетата за ръкавели и разделил косата си на път; а после вдигнал очи и видял сестра си, — „Но и без кинтите… — продължил, вече пианисимо — дори, кеф ни е като преди“ — и млъкнал.

За миг в огледалото се появили двете лица. На двайсет и една, много преди зле сложените зъбни протези и самоналожената инвалидност, баба ми била красавица. Носела дългата си черна коса на плитки, прибрани с фиби под забрадката. Плитките не били нежни като на момиченце, а тежки и женствени, изпълнени с естествена мощ, като опашката на бобър. Години, сезони, студ и пек се били отпечатали в тези плитки; и когато ги разпускала през нощта, те падали до кръста й. Сега в тях били вплетени и черни копринени панделки и те изглеждали още по-внушителни на онези, които можели да ги видят, а те били малцина. На показ, за обща консумация, било лицето на Дездемона: големите й печални очи, восъчнобледата кожа. Трябва също да отбележа — със закърнялата завист на някога плоскогърдо девойче — пищната фигура на Дездемона. Тялото й непрекъснато я притеснявало. Все се изтъквало без нейно разрешение. В църквата, когато коленичела, на двора, докато тупала чергите, под прасковата, докато беряла плодовете, женските й атрибути се измъквали от хватката на сивите ограничаващи дрехи. Над полюшващото се тяло нейното забрадено лице оставало далечно, сякаш леко възмутено от деянията на гърдите и бедрата й.

Елефтериос бил по-висок и по-слаб. На снимките от онова време прилича на героите от подземния свят, на които толкова се възхищавал — кльощавите мустакати крадци и комарджии, които пълнели крайбрежните барове на Атина и Константинопол. Носът му бил орлов, очите — проницателни, като цяло в лице приличал на ястреб. Но като се усмихнел, се виждала мекотата в очите му, която издавала, че Лефти всъщност не е бандит, а глезен зубрач, син на заможни родители.

В онзи летен следобед на 1922-ра Дездемона не гледала лицето на брат си. Очите й се спрели на сакото, лъскавата коса и раираните панталони, докато се мъчела да разбере какво е станало с него през последните месеци.

Лефти бил с една година по-малък от Дездемона и тя често се чудела как е преживяла без него първите дванайсет месеца. Понеже, доколкото си спомняла, той винаги бил от другата страна на келими — козето халище, което разделяло леглата им. Зад него той разигравал куклени представления, превръщайки ръцете си в гърбавия хитрец Карагьозис^[1], който винаги надлъгвал турците. В мрака той съчинявал стихове и пеел песни и донякъде тя мразела новата му американска музика именно защото я пеел най-вече на себе си. Открай време Дездемона обичала брат си така, както една сестра, израснала в планината, може да обича своя брат: той бил цялото й забавление, най-добрият й приятел и довереник, другар в търсенето на преки пътеки и монашески килии. Още от най-ранна възраст емоционалната й връзка с Лефти била толкова силна, че понякога тя забравяла, че са отделни същества. Като деца катерели баирите като четирикрак човек с две глави. Тя била свикнала вечер сиамската им сянка да подскача по варосаната стена на къщата и щом се случело да види там само своя силует, струвало й се, че е разрязана надве.

Мирът сякаш променил всичко. Лефти се облагодетелствал от новопридобитата им свобода. През последните месеци бил слизал в Бурса общо седемнайсет пъти. В три от тях бил останал да пренощува в странноприемницата „Пашкул“ срещу джамията на султан Ухан. Една сутрин тръгнал натам обут с ботуши, три четвърти чорапи, шаячен панталон, долама и жилетка, а на следващата вечер се върнал с раиран костюм, копринено шалче, подпъхнато под яката като на оперен певец, и черно бомбе на главата. Настъпили и други промени. Започнал сам да учи френски с помощта на малък лилав разговорник. Усвоил превзети жестове; например, пъхал си ръцете в джобовете и подрънквал дребните монети или поздравявал с повдигане на шапката. Като го перяла, Дездемона намирала в джобовете му листчета, изписани с цифри. Дрехите му миришели на мускус, на цигарен дим, а понякога и на нещо сладникаво.

В този миг сдвоените им лица в огледалото не можели да скрият, че все повече се раздалечават. И баба ми, чийто телесен разцвет бил изригнал като бясно сърцебиене, погледнала брат си, когото някога приемала като своя половинка, и усетила, че нещо липсва.

— Къде отиваш така издокаран?

— Къде да отивам? В Коза хан. Да продавам пашкули.

— Нали ходи вчера?

— Сега им е сезонът.

Лефти сресал косата си на среден път с гребен от черупка на костенурка и сложил още малко помада върху една непокорна къдрица, която не искала да стои пригладена.

Дездемона се приближила. Вдигнала шишето с помадата и я помирисала. Не такава била миризмата от дрехите му.

— И какво друго правиш, като слезеш долу?

— Нищо.

— Стоиш по цяла нощ и не правиш нищо?

— Пътят е дълъг. Докато стигна дотам, става късно.

— Какво пушиш в тези барове?

— Каквото има в наргилето. Не е прилично да се пита.

— Ако мама и татко знаеха, че пушиш и пиеш така… — тя замълчала.

— Ама не знаят, нали? — казал Лефти. — И никой нищо не може да ми направи.

Безгрижният му тон не бил убедителен. Преструвал се, че е преодолял смъртта на родителите им, но Дездемона виждала зад тази маска. Тя се усмихнала ледено на брат си и безмълвно протегнала ръка, свита в юмрук. Машинално, все възхищавайки се от себе си в огледалото, Лефти също вдигнал юмрук. И двамата преброили:

— Едно, две, три… Давай!

— Камъкът смазва змията, аз печеля — казала Дездемона. — Е, кажи ми.

— Какво да ти кажа?

— Какво толкова интересно има в Бурса?

Лефти пак си сресал косата напред и я разделил на път, обръщайки я наляво. Завъртял глава пред огледалото на едната и на другата страна.

— Как е по-добре — отляво или отдясно?

— Дай да видя.

Дездемона нежно вдигнала ръка към косата на Лефти… и я разрошила.

— Ей!

— За какво ходиш в Бурса?

— Остави ме на мира.

— Кажи, де!

— Значи искаш да знаеш? — рекъл Лефти, вече вбесен от сестра си. — Заради какво мислиш, че ходя? — и продължил натъртено. — Заради жени.

Дездемона се хванала за корема и сложила ръка на сърцето си. Отстъпила две крачки и от тази позиция изгледала брат си с нови очи. Мисълта, че Лефти, който имал нейните очи и вежди, който спял в съседното легло, може да бъде обзет от подобно желание, никога не й била хрумвала. Макар и физически зряло, тялото на Дездемона продължавало да бъде чуждо на стопанката си. Нощем, в тяхната спалня, тя била виждала как насън брат й се притиска към конопения дюшек, сякаш му е ядосан за нещо. Още като малки веднъж го заварила в бубарника да се потърква невинно в една дървена подпора. Но това не й направило кой знае какво впечатление. „Какво правиш?“ — попитала го, докато той, осем-девет годишен по това време, стискал подпората и прикляквал, притиснат към нея. С нетрепващ, решителен глас й отвърнал:

— Опитвам се да усетя онова нещо.

— Кое нещо?

— Нали знаеш… — сумтене, тежко дишане, приклякване — онова нещо.

Но тя не знаела. Щели да минат години, докато един ден, както режела краставица, наведена над ъгъла на кухненската маса, неволно се притиснала малко по-силно. След това заставала в същата поза всеки ден — с ъгъла, стиснат между краката й. И досега, като готвела за брат си, тя понякога подновявала несъзнателно близостта си с кухненската маса. Всъщност го вършело нейното тяло, с лукавството и безмълвието на всички тела.

Но посещенията на брат й в града били друго нещо. Той явно знаел какво търси; общувал безпрепятствено с тялото си. Умът и тялото му били станали едно, обсебени от една мисъл, и за пръв път Дездемона не можела да прочете тази мисъл, знаела само, че няма нищо общо с нея.

Това я влудявало. А подозирам, че изпитвала и ревност. Нали тя била най-добрата му приятелка? Нали винаги си споделяли всичко? Нали правела всичко за него — готвела, шиела, въртяла къщата както майка им преди? Нали сам-самичка се грижела за бубите, за да може той, умното й братче, да ходи на уроци при свещеника, да учи старогръцки? Нали му казвала: „Ти си гледай книгите, аз ще гледам бубите. Само трябва да продаваш пашкулите на пазара“. А когато той започнал да преспива в града, нали не се оплаквала? Нали не споменавала листчетата хартия, зачервените му очи или мускусно-сладникавата миризма, с която били пропити дрехите му? Дездемона подозирала, че отнесеният й брат е започнал да пуши хашиш. Където има ребетика, винаги има хашиш. Лефти се справял със загубата на родителите им по единствения възможен начин — като чезнел в облак дим от хашиш и слушал най-тъжната музика на света. Дездемона разбирала всичко и затова не казвала нищо. Но сега виждала, че брат й се опитва да избяга от скръбта по начин, който не била очаквала; и вече не желаела да мълчи.

— Искаш жена, така ли? — попитала с недоверие в гласа. — Каква жена? Туркиня ли?

Лефти мълчал. След изблика той отново се захванал да реше косата си.

— Може би искаш момиче от харем. А? Мислиш, че не знам какви са ония леки жени, ония путани? Знам, и още как. Не съм толкова глупава. Значи ти харесва някоя дебелана да си тресе шкембето пред тебе? С украшение на пъпа. Значи искаш една от тях? Нека ти кажа нещо. Знаеш ли защо туркините си покриват лицата? Да не мислиш, че е заради религията? Не. Понеже иначе никой няма да ги погледне!

И тук вече се разкрещяла:

— Засрами се, Елефтериос! Какво ти става? Защо не си вземеш момиче от селото?

В този момент Лефти, който си четкал сакото, изтъкнал пред сестра си нещо, което тя пропускала.

— Може да не си забелязала — рекъл той, — но в селото вече няма никакви момичета.

Всъщност нещата стояли общо взето така. Битиниос никога не е било голямо село, а през 1922-ра станало по-малко отвсякога. Хората започнали да се изселват през 1913 година, когато филоксерата унищожила черничевите дръвчета. Продължили да се изселват и по време на Балканските войни. Сурмелина, братовчедката на Лефти и Дездемона, отишла в Америка и сега живеела в град на име Детройт. Издигнато на полегат планински склон, Битиниос не било опасно място сред планинските чукари. Къщите от жълт хоросан с червени покриви били елегантно, или поне хармонично, скупчени. Най-големите сред тях, две на брой, имали чикма — еркерни прозорци, издадени над улицата. Най-бедните къщи, доста на брой, представлявали всъщност едностайни кухни. Освен това имало и къщи като тази на Дездемона и Лефти, с претрупана от мебели дневна, две спални и кухня, а в задния двор — клозет с европейска тоалетна. В Битиниос нямало магазини, нито поща, нито банка, само църква и таверна. На пазар хората ходели до Бурса, до някъде пеша, а после с конски трамвай.

През 1922-ра в селото живеели едва сто души. По-малко от половината били жени. От четирийсет и седемте жени двайсет и една били старици. Други двайсет били на средна възраст и омъжени. Три били млади майки с пеленачета. Една от тях била сестра му. Така оставали две девойки за женене. И Дездемона побързала да му ги предложи.

— Как така да няма момичета? Ами Лусил Кафкалис? Тя е хубаво момиче. Ами Виктория Папас?

— Лусил мирише — отвърнал Лефти съвсем основателно. — Сигурно се къпе веднъж в годината. На именния си ден. А Виктория — той прокарал пръст по горната си устна, — Виктория има мустак, по-гъст от моя. Не искам с жена ми да ползваме общ бръснач — сетне оставил четката за дрехи и си облякъл сакото. — Не стой будна да ме чакаш — казал и излязъл от спалнята.

— Върви! — викнала след него Дездемона. — Пет пари не давам. Ама когато турската ти жена си свали фереджето, да не хукнеш обратно към селото!

Но Лефти вече бил излязъл. Стъпките му заглъхнали. Дездемона усетила как тайнствената отрова отново се надига в кръвта й. Не й обърнала внимание.

— Не обичам да се храня сама! — извикала, без да се обръща към никого.

Вятърът откъм долината извил както всеки следобед. Духал през отворения прозорец на къщата. Под напора му потраквали ключалката на сандъка с нейния чеиз и старата броеница на баща й, която лежала отгоре. Дездемона взела броеницата. Запрехвърляла зърната между пръстите си, също като своя баща, дядо и прадядо, изпълнявайки щателно наследения ритуал, обзета от огромна тревога. Зърната тракали и Дездемона се предала на властта им. Какво му ставало на Господ? Защо отнел родителите й и я оставил да трепери за брат си? Какво да прави с него?

— Пушене, пиене, а сега и по-лошо! И откъде взема пари за тия глупости? От моите пашкули, ето откъде!

С всяко зърно, което се изнизвало между пръстите й, тя отбелязвала един по един своите ядове. Дездемона с тъжните очи, с лицето на момиче, принудено да порасне твърде бързо, се тревожела, потраквайки с броеницата, също както всички мъже от рода Стефанидис преди нея и след нея (чак до мен, ако аз изобщо се броя).

Тя отишла до прозореца и подала глава навън, чула вятърът да шуми в боровете и бялата бреза. Продължила да брои зърната и малко по малко те си свършили работата. Почувствала се по-добре. Решила да продължи напред. Лефти нямало да се върне тази вечер. Много важно! На кого му е притрябвал така или иначе? По-лесно щяло да й бъде, ако изобщо не си дойде. Но имала дълг пред майка си да се погрижи той да не хване някоя срамна болест или по-лошо — да избяга с някоя туркиня. Дездемона продължавала да прокарва зърната едно по едно между пръстите си. Но вече не брояла своите болки. Сега зърната извиквали в ума й образите от едно списание, скрито в старото бюро на баща им. Едното зърно било прическа. Второто — копринен комбинезон. Следващото — черен сутиен. Баба ми била започнала сватосването.

 

 

А през това време Лефти, нарамил торба с пашкули, се спускал надолу по склона. Когато стигнал до града, минал през Капалъ Чарши Каддеши, свил в Борса сокак и скоро влязъл в двора на Коза хан. Вътре, около аквамариновия фонтан, имало стотици натъпкани догоре чували с пашкули, които стигали до кръста му. Гъмжало от мъже, едни продавали, други купували. Били започнали да викат веднага след като звънецът обявил началото в десет сутринта и вече били прегракнали. „Добра цена! Добро качество!“ Лефти, помъкнал своя чувал, се промушвал по тесните пътечки между пашкулите. Той никога не проявявал интерес към семейното препитание. Не можел като сестра си да оценява копринените пашкули на пипане или на мирис. Носел ги на пазара само защото там не било позволено да ходят жени. Блъсканицата, бутането и провирането между чувалите го изнервяли. Мислел си колко хубаво би било, ако всички спрат да се движат за миг, ако замръзнат на място, за да видят как пашкулите сияят в здрача; но разбира се, никой не спирал. Продължавали да викат и да тикат пашкулите си в лицето на другите, да се надлъгват и да се пазарят. Бащата на Лефти обичал пазарния сезон в Коза хан, но синът му не наследил неговия търговски инстинкт.

Близо до закритата галерия Лефти зърнал един познат търговец. Показал му чувала си. Търговецът бръкнал надълбоко в него и извадил един пашкул. Топнал го в купа с вода и го огледал. Сетне го топнал в чаша с вино.

— Трябват ми за тъкане на органзин. Не са достатъчно здрави.

Лефти не му повярвал. Коприната на Дездемона винаги била най-добрата. Той знаел, че от него се очаква да се изрепчи, да се направи на обиден, да се престори, че ще занесе стоката си на друг. Но бил дошъл толкова късно, че още малко звънецът за затваряне щял да иззвъни. Баща му винаги го съветвал да не носи пашкули, когато денят преваля, понеже тогава трябва да ги продадеш с отстъпка. Кожата на Лефти била настръхнала под новия костюм. Той искал да приключи сделката час по-скоро. Срамувал се заради човешкия род, заради неговата любов към парите и към измамите. Без да се пазари, приел предложената цена. Щом сключили сделката, бързо излязъл от Коза хан, за да се погрижи за истинската си работа в града.

Не било това, което Дездемона си мислела. Вгледайте се внимателно в Лефти: кривнал елегантно бомбето си, крачи по стръмните улици на Бурса. Но когато минава покрай едно кафене, не влиза. Собственикът го поздравява, но Лефти само му махва. На следващата улица минава край прозорец, зад чиито кепенци го викат женски гласове, но той не им обръща внимание, следва криволичещите улички край сергии с плодове, край механи, докато не стига до друга улица, където влиза в една църква. И по-точно — бивша джамия, чието минаре е срутено, а писанията от Корана са замазани с хоросан, за да се осигури чисто платно за християнските светци, които се изографисват в този миг. Лефти подава една монета на старата жена, която продава свещи, запалва една и я бодва в пясъка. Сяда на най-задния ред. И по същия начин, по който моята майка ще се моли по-късно за напътствия относно зачатието ми, Лефти Стефанидис, моят прачичо (и не само това) се взира в незавършения Христос Вседържител на тавана. Молитвата му започва с думи, които е научил като дете: Кирие, елейсон, Кирие, елейсон, не съм достоен да се изправя пред трона Ти…, но не след дълго се отклонява, добива личен оттенък: Не знам защо изпитвам това, не е естествено… а после става леко обвинителна: Ти си ме направил такъв, аз не съм искал да мисля подобни неща… но накрая стига до унижение: Дай ми сила, Христе, не ме оставяй така, само тя да знаеше… Здраво стиснати очи, ръце, които прегъват периферията на бомбето; думите се издигат заедно с тамяна към недовършения Христос.

Молил се пет минути. После излязъл, сложил си пак шапката и подрънкал дребните пари в джоба си. Изкачил се обратно по стръмните улици и този път (с леко сърце) се спрял на всички места, на които устоял по пътя надолу. Влязъл в едно кафене за чаша кафе и цигара. В друго се спрял за едно узо. Табладжиите викнали:

— Ей, Валентино, една игра?

Той се оставил да го склонят, само за една игра, но изгубил и трябвало да играе двойно или нищо. (Сметките, които Дездемона намирала в джобовете на панталоните му, били дългове от комар.) Времето минавало. Узото все така се леело. Пристигнали музикантите и зазвучала ребетика. Те свирели песни за сласт, смърт и затвор, за живота на улицата.

— „Веднъж, когато пушех си хашиша на брега и търсех как с тъгата си да се простя — пеел с тях Лефти, — не щеш ли, две девойки погледа ми спряха, излезли от харема те май бяха, на пясъка лежаха като в несвяст, ала красавици, каквито не бях и зървал дотогаз.“

И през това време пълнели наргилето. Към полунощ Лефти се заклатушкал навън.

Надолу по стръмното, завой, задънена улица. Отваря се врата. Едно лице се усмихва, кимва. Като се опомня, Лефти седи на един диван до трима гръцки войници и гледа седем закръглени парфюмирани жени на две кушетки насреща им. (Грамофонът върти песента, която пускат навсякъде: „Всяка сутрин, всяка вечер…“.) И в този миг неотдавнашната му молитва е напълно забравена, защото когато съдържателката се провиква „Която си поискаш, сладур“, очите му отминават русата синеока черкезка, арменката, която многозначително дъвче праскова, и монголката с бретона. Очите му продължават да ги обхождат, докато се заковават върху едно хрисимо момиче в края кушетката, в ъгъла, с тъжни очи, съвършена кожа и тъмна коса на плитки. („За всеки кинжал си има ножница“ — казва съдържателката на турски и курвите се смеят.) Без да съзнава въздействието на своята привлекателност, Лефти се изправя, опъва сакото си и протяга ръка към своята избраница… и едва когато тя го повежда нагоре по стълбите, някакъв глас в главата му прошепва колко много това момиче прилича на… не е ли профилът й също като на… но ето че вече са стигнали стаята с мръсни чаршафи и газена лампа с кървавочервено стъкло, която мирише на розова вода и мръсни крака. В опиянението на младите си сетива Лефти не обръща внимание на все повечето прилики, когато отворената роба на момичето се разкрива. Очите му поглъщат големите гърди, тънкия кръст, косите, които се сипят чак до беззащитната опашна кост; но Лефти не прави асоциации. Момичето му пълни наргиле. Скоро се унася, не чува повече гласа в главата си. В благия наркотичен унес през следващите часове изгубва представа кой е и с кого е. Краката и ръцете на проститутката стават краката и ръцете на друга жена. Няколко пъти той извиква едно име, но вече е прекалено опиянен, за да забележи. Едва по-късно, когато го изпраща, момичето го връща към действителността.

— Впрочем, аз съм Ирини. Тук нямаме Дездемона.

На следващата сутрин той се събудил в странноприемница „Пашкул“, потънал в самообвинения. Напуснал града и поел обратно към Битиниос. Джобовете му (празни) не издавали никакъв звук. С махмурлук и треска, Лефти си казал, че сестра му е права: време било да се ожени. Щял да вземе Лусил или Виктория. Щял да стане баща и да спре да ходи в Бурса и малко по малко щял да се промени; щял да остарее; всичко, което изпитвал сега, щяло да се превърне в смътен спомен и накрая да изчезне. Той кимнал решително и си нахлупил шапката.

 

 

А в Битиниос Дездемона давала последни уроци на двете начинаещи. Докато Лефти още си отспивал в странноприемница „Пашкул“, тя поканила вкъщи Лусил Кафкалис и Виктория Папас. Девойките били по-млади и от нея, още живеели с родителите си. За тях Дездемона стояла по-високо — била стопанка на свой собствен дом. Изпълнени със завист заради красотата й, те я гледали с възхита; поласкани от нейното внимание, й се доверявали; и щом започнала да ги напътства за външния им вид, те я слушали. Тя казала на Лусил да се къпе по-често и я посъветвала да се маже с оцет под мишниците против потене. Пратила Виктория при една туркиня, майсторка в премахването на нежелани косми. За една седмица Дездемона научила момичетата на всичко, което самата тя била усвоила от единственото списание за красота, което била виждала — опърпан каталог със заглавие „Ленжери Паризиен“. Каталогът бил на баща й. Съдържал трийсет и две страници със снимки на модели, носещи сутиени, корсети, колани с жартиери и чорапи. Нощем, когато всички спели, баща й го вадел от най-долното чекмедже на бюрото. Сега Дездемона разглеждала тайно каталога и запомняла снимките, за да може по-късно да ги възпроизведе.

Казала на Лусил и Виктория да се отбиват при нея всеки следобед. Те влизали в къщата, люлеейки бедра, както ги била научила, и минавали под асмата, където Лефти обичал да чете. Всеки път носели различни рокли. Освен това променяли прическите си, походката, украшенията и жестовете. Под ръководството на Дездемона двете невзрачни момичета се превърнали в цяло едно градче с жени, всяка със свой смях, с личен скъпоценен камък, с любима песен, която си тананикала. След две седмици Дездемона излязла един следобед под асмата и попитала брат си:

— Какво правиш тук? Защо не си в Бурса? Мислех, че вече ще си намерил едно хубаво туркинче, за което да се ожениш. Да не би всичките да имат мустаци като Виктория?

— Като отваряш дума за това, забеляза ли? Виктория вече няма мустак. И още нещо — надигнал се усмихнат, — дори Лусил вече мирише хубаво. Всеки път като идва, подушвам цветя.

(Лъжел, разбира се. За него нито Виктория изглеждала по-привлекателно, нито Лусил миришела по-хубаво от преди. Ентусиазмът му бил само опит да се предаде на неизбежното: уредена женитба, домашен уют, деца — пълна катастрофа.)

Той се приближил до Дездемона.

— Ти беше права — казал. — Най-красивите момичета на света са тук, в това село.

Тя го погледнала свенливо в очите.

— Настина ли?

— Понякога човек не забелязва онова, което е под носа му.

Стояли и се гледали, и Дездемона пак усетила онова странно чувство под лъжичката. А за да ви обясня това усещане, трябва да разкажа друга история. В своето обръщение през 1968 година като председател на ежегодната конференция на Дружеството за научни изследвания на сексуалността (проведена в Мазатлан, сред множество събуждащи неприлични асоциации пиняти^[2]) д-р Лус представя понятието „перифесенция“. Сама по себе си думата не значи нищо; Лус я измисля, за да избегне каквито и да било етимологически асоциации. Но състоянието на перифесенция е добре известно. То обозначава първата трескава възбуда, когато двама души се обвързват. Причинява замайване, въодушевление, гъделичкане в гръдния кош, порив да се покатериш до балкона по въже, сплетено от косите на любимата. Перифесенцията назовава онези първи мигове на опиянение и щастие, когато часове наред лежиш до любимия и го вдишваш като уханен мак. (Тя трае, по думите на Лус, най-много две години.) Древните биха обяснили чувствата на Дездемона като дело на Ерос. В днешно време специалистите ще сведат всичко до химията на мозъка и еволюцията. И все пак трябва да подчертая: Дездемона усетила перифесенцията като топла вълна, която тръгнала от корема и се разляла в гърдите й, като 90-градусов огнен поток от ментовозелен финландски ликьор. Изпомпван от две пулсиращи жлези на врата й, той сгрял лицето й, после на топлината й хрумнало друго и нахлула в места, на които Дездемона не можела да я допусне, затова отместила очи и се обърнала. Отишла до прозореца, загърбвайки перифесенцията, и ветрецът откъм долината я охладил.

— Аз ще говоря с родителите на момичетата — казала тя, имитирайки тона на майка си. — После ти трябва да ги ухажваш.

 

 

На следващата нощ, досущ като бъдещото знаме на Турция, луната била като сърп. Долу в Бурса гръцките войски тършували за храна, гуляели и стреляли по поредната джамия. В Ангора Мустафа Кемал позволил да напишат във вестника, че ще дава чаено парти в Чанкая, а в действителност тръгнал за полевата щабквартира. Заедно с хората си той изпил последната ракия, която щял да си позволи преди края на битката. Под прикритието на нощта турските части се придвижили не на север към Ескишехир, както всички очаквали, а на юг — към здраво укрепения град Афион. Турските части в Ескишехир запалили лагерни огньове, за да изглеждат по-многобройни. Малка част започнала диверсионна маневра на север към Бурса. А докато се разгръщали тези операции, Лефти Стефанидис, с две букетчета в ръце, излязъл от къщи и закрачил към дома на Виктория Папас.

Това било събитие от ранга на раждането или смъртта. Всеки от стотината жители на Битиниос бил чул за предстоящите посещения на Лефти и старите вдовици, омъжените жени и младите майки, както и старците, чакали да видят коя девойка ще избере. Заради малкия брой жители старите ритуали по ухажването почти били изчезнали. Липсата на романтични възможности породила порочен кръг. Няма кого да обичаш — няма любов. Няма любов — няма бебета. Няма бебета — няма кого да обичаш.

Виктория Папас стояла в полусянка, досущ като на фотографията от осма страница на „Ленжери Паризиен“. Дездемона (гардеробиерка, сценограф и режисьор накуп) била вдигнала косата й с фиби, като оставила няколко букли да падат над челото и я предупредила да държи в сянка възголемия си нос. Парфюмирана, депилирана, наклепана с омекотяващ крем, с черен молив около очите, Виктория оставила Лефти да я огледа. Тя усетила горещия плам в неговия поглед, чула тежкото му дишане, чула как на два пъти понечил да каже нещо — дрезгав глас от пресъхнало гърло — и после стъпките му, които се приближавали към нея, и тогава се обърнала с онова изражение, на което Дездемона я била научила. Но усилието да свие устни като французойка, която рекламирала бельо, така я погълнало, че не осъзнала, че стъпките не се приближават, а се отдалечават; и като се обърнала, видяла, че Лефти Стефанидис, единственият момък за женене в селото, си е тръгнал…

… През това време у дома Дездемона отворила раклата с чеиза си. Бръкнала вътре и извадила своя корсет. Бил от майка й, дала й го преди години с надеждата да дочака сватбената й нощ с думите: „Надявам се някой ден да го изпълниш“. Сега, пред огледалото в спалнята, Дездемона вдигнала пред тялото си това странно и сложно нещо. Свалила три четвъртите си чорапи и сивото бельо, полата с висока талия и туниката. Захвърлила забрадката и разплела косите си, които покрили голите й рамене. Корсетът бил от бяла коприна. Докато го слагала, Дездемона имала чувството, че сама преде своя пашкул, очаквайки метаморфоза.

Но когато пак погледнала в огледалото, видяла себе си. Нямало смисъл. Никога нямало да се омъжи. Тази вечер Лефти щял да се върне, вече избрал невеста, а после щял да я доведе вкъщи да живее с тях. Дездемона щяла да си остане там, където била, да трака със зърната и да се почувства още по-стара. Отвън някакво куче завило. Някой се препънал в наръч съчки и изпсувал. Моята баба заплакала безмълвно, понеже щяла да прекара остатъка от дните си броейки ядове, които никога не свършвали…

… А през това време Лусил Кафкалис стояла точно както й било заръчано, в полусянка, с бяла шапка със стъклени черешки, с пелеринка върху голите рамене, със светлозелена деколтирана рокля и високи токчета, като не помръдвала от страх да не падне. Дебелата й майка се заклатила към къщата ухилена и викнала:

— Ей го, идва! И една минута не стоя при Виктория!…

… Вече подушвал оцета. Току-що бил прекрачил прага на Кафкалис. Бащата на Лусил го приветствал и казал:

— Ще ви оставим сами. Да се опознаете.

Родителите излезли. В стаята било полутъмно. Лефти се обърнал… и изпуснал още едно букетче.

Едно нещо Дездемона не била предвидила: нейният брат също бил висял над страниците на „Ленжери Паризиен“. В интерес на истината, правел го от дванайсет до четиринайсет годишна възраст, когато открил истинското съкровище: скрити в един стар куфар десет снимки с размера на пощенска картичка, показващи „Сермин, момичето от Палата на удоволствията“ — отегчена двайсет и пет годишна жена с дебело дупе, която заемала разнообразни пози на възглавнички с пискюли в бутафорен сарай. Когато я намерил в джоба за тоалетни принадлежности, все едно потъркал лампата с духа. Тя се въртяла сред облак блестящ прах: само по чехлички а ла „Хиляда и една нощ“ и шарф около кръста (щрак); излегната апатично върху тигрова кожа, галела ятаган (щрак); къпела се в мраморен хамам под светлината от зарешетени прозорци. Тези десет жълтеникави фотографии сложили началото на запленението на Лефти от града. Но той така и не забравил напълно първите си любими от „Ленжери Паризиен“. Можел да си ги представи винаги, щом поискал. Когато видял Виктория Папас да имитира момичето от осма страница, Лефти бил най-силно поразен от разстоянието между нея и идеала от детството му. Опитал да си представи, че е женен за Виктория, че живее с нея, но в средата на всяка картина, която се явявала в съзнанието му, зеело празно място — отсъствието на онази, която обичал най-много и познавал най-добре от всички хора. И затова той избягал от Виктория Папас, продължил нататък по улицата и намерил Лусил Кафкалис, която също го разочаровала, защото и тя не можела да се мери с Момичето от двайсет и втора страница…

… И ето, случва се — през сълзи Дездемона сваля корсета, сгъва го и го прибира в раклата с чеиза. Хвърля се на леглото, леглото на Лефти, и продължава да плаче. Възглавницата мирише на неговата помада и тя я вдишва, хлипайки…

… накрая, отмаляла от плач, тя заспива. Сънува сън, който й се явява често напоследък. В него всичко е като едно време. Двамата с Лефти отново са деца (но имат тела на възрастни). Лежат в същото това легло (но то е леглото на родителите им). Насън шават с крака и ръце (и това е много приятно, а леглото е мокро)… и тогава Дездемона се събужда, както обикновено. Лицето й е пламнало. Има странно усещане в стомаха, някъде дълбоко, и сега почти може да назове това усещане…

… както си седя в стола „Аерон“^[3], разсъждавайки в духа на Е. О. Уилсън^[4]. Дали е било любов, или просто възпроизводство? Случайност или съдба? Престъпление или дело на природата? Може би генът е имал ръчно управление, което да осигури неговото проявление — и това би обяснило сълзите на Дездемона и вкусът на Лефти към проститутки; не привързаност, не емоционална връзка; единствено необходимостта това ново нещо да дойде на бял свят и оттук — играта, в която било намесено сърцето. Но аз не мога да го обясня, както и Дездемона и Лефти не са могли, така както никой от нас, като се влюби, не може да отдели хормоналното от онова, което му се струва божествено, и, кой знае, може би аз съм се вкопчил в тази работа с Бога заради някакъв вроден алтруизъм, чиято цел е да се запази вида. Опитвам да се върна мислено във времето преди генетиката, преди всички да добият навика да казват за какво ли не: „В гените е“. Време преди днешната ни свобода — но толкова по-свободно! Дездемона нямала представа какво става. Тя не си представяла своите вътрешности като огромен компютърен код, само единици и нули, безкрайност от поредици, всяка от които би могла да съдържа дефект. Днес ние знаем, че носим навсякъде тази карта на самите себе си. Дори когато стоим на ъгъла, тя диктува съдбата ни. Тя вдълбава в лицата ни същите бръчки, отпечатва същите старчески петна, каквито имат и родителите ни. Кара ни да подсмърчаме по идиосинкратичен, характерен начин, типичен за целия род. Гените са запечатани толкова дълбоко, че контролират очните ни мускули — и две сестри примигват по един и същи начин, а близначетата пускат лиги в унисон. Понякога, когато нещо ме тревожи, аз се улавям, че си играя с хрущяла на носа, също както прави и брат ми. Нашите гърла и гласови кутии, образувани под едни и същи заповеди, изтласкват въздуха със сходни тонове и децибели. И това може да се екстраполира и назад във времето, така че когато аз говоря, говори и Дездемона. Тя пише сега тези думи. Дездемона, която не подозира за армията в себе си, изпълняваща милионите заповеди, нито за онзи войник, който не се подчинява, който извършва самоотлъчка…

… Бяга като Лефти от Лусил Кафкалис, обратно към сестра си. Тя чула бързите му стъпки, докато си обличала полата. Избърсала си очите със забрадката и си наложила да се усмихне, когато влязла в стаята.

— Е, коя си избра?

Лефти не казал нищо, само изгледал сестра си. Ненапразно цял живот бил делил една спалня с нея — веднага познал, че е плакала. Косата й била разпусната, скривала почти цялото й лице, но очите, обърнати към него, преливали от чувства.

— Никоя — казал той.

Дездемона изпитала огромно щастие, но казала:

— Какво ти става? Трябва да избереш.

— И двете приличат на курви.

— Лефти!

— Така е.

— Значи не искаш да се ожениш за никоя от тях?

— Не.

— Трябва. — Тя вдигнала дланта си, свита в юмрук. — Ако аз спечеля, ще се ожениш за Лусил.

Лефти, който никога не можел да устои на облог, вдигнал своя юмрук.

— Едно, две, три… давай!

— Брадвата троши камъка — казал Лефти. — Аз печеля.

— Още веднъж — казала Дездемона. — Този път, ако аз спечеля, ще се ожениш за Вики. Едно, две, три…

— Змията поглъща брадвата. Пак аз печеля! Сбогом, Вики.

— Тогава за коя ще се ожениш?

— Не знам — хванал ръцете й и я огледал от глава до пети. — За теб?

— Жалко, че съм ти сестра.

— Не си ми само сестра. Освен това си ми и трета братовчедка. Третите братовчеди могат да се женят.

— Лефти, ти си луд!

— Така ще е по-лесно. Няма да разбутваме къщата.

Полу на шега, полусериозно, Дездемона и Лефти се прегърнали. Отначало се гушнали както обикновено, но след десет секунди прегръдката започнала да се променя; положението на ръцете, галенето на пръстите не били обичайния израз на братска любов, те говорели на свой език, заявили нещо съвсем ново в смълчаната стая. Лефти я завъртял във валс по европейски маниер; извел я с танц навън, през двора, чак до бубарника и обратно до асмата и тя се засмяла и покрила с длан устата си.

— Добре танцуваш, братовчеде — казала и сърцето й пак се разтупкало, а тя си помислила, че може да умре на място, в обятията на Лефти, но, разбира се, не умряла; продължили да танцуват. И нека не забравяме къде танцували, в Битиниос, планинското селце, в което трети братовчеди се женели понякога помежду си и всички били роднини; затова докато танцували, те се прегърнали по-силно, вече не на шега, и просто танцували, както понякога могат да танцуват мъж и жена, когато са самотни и притиснати от обстоятелствата.

И насред всичко това, преди да се изрече на глас каквото и да било и да се вземат някакви решения (преди страстта да реши вместо тях), точно тогава, насред валса, те чули взривове в далечината, погледнали надолу и видели под светлината на огньовете как гръцката армия е в пълно отстъпление.