Джефри Юдженидис
Мидълсекс (1)

Сребърната лъжица

Родих се два пъти: най-напред като момиче, в един необикновено лишен от смог ден в Детройт през януари 1960 г.; и после отново — като момче в юношеска възраст, в кабинет на спешно отделение близо до Петоски, Мичиган, през август 1974 г. Възможно е хора, които следят специализираната литература, да са попадали на моя случай в труда на д-р Питър Лус „Полова идентичност при 5-алфа-редуктаза псевдохермафродити“, публикуван в „Списание по педиатрична ендокринология“ през 1975 г. А може и да сте виждали снимката ми в шестнайсета глава на вече за жалост остарялата „Генетика и наследственост“. Да, това съм аз на страница 578 — без дрехи, до ска̀ла, измерваща ръста, с черна лентичка през очите.

В свидетелството ми за раждане е вписано името Калиопа Хелън Стефанидис. В последната ми шофьорска книжка (издадена във Федерална република Германия) като лично име фигурира просто Кал. Ето и някои от заниманията ми: вратар на отбор по хокей на трева, дългогодишно членство във фондация „Спасете морските крави“, епизодични посещения в гръцката православна църква, а през по-голямата част от зрелия си живот служител в Държавния департамент на САЩ. Също като Тирезий бях първо едно, а после — друго. Съучениците ми се подиграваха, лекарите ме използваха като опитно зайче, тялото ми бе палпирано от специалисти и проучвано от фондацията „Марч ъф Даймс“^[1]. Едно червенокосо момиче от Грос Пойнт^[2] се влюби в мен, без да знае какво съм. (Нейният брат също ме харесваше.) Влязох редом с един танк в градска битка; един аквариум ме превърна в мит; напусках тялото си, за да обитавам други — и всичко това се случи още преди да навърша шестнайсет години.

Но сега, на четирийсет и една, усещам, че се задава ново рождение. След десетилетия нехайство се улавям, че мисля за споминали се пралели и прачичовци, за отдавна изгубени дядовци, за непознати пети братовчеди или — при семейство с бракове между близки родственици като моето — всички тези неща накуп. Ето защо, преди да е станало твърде късно, искам да опиша това веднъж завинаги: шеметното пътуване през времето на един-единствен ген. О, Музо, възпей рецесивната мутация на моята пета хромозома! Възпей как разцъфнала преди два века и половина по склоновете на планината Олимп, докато козите блеели и маслините се ронели. Възпей как се предавала в течение на девет поколения, трупайки се невидимо в замърсения генофонд на рода Стефанидис. И възпей как Провидението, предрешено като масово клане, пратило този ген отново на път; как прелетял като семенце през океана до Америка, където се носил под индустриалните дъждове, докато най-накрая попаднал на плодородна почва в утробата на майка ми, родена в Средния Запад.

Прощавайте, че понякога изпадам в омировски настроения. Това също ми е генетично заложено.

 

 

Три месеца преди да се родя, вечерта след един от обилните ни неделни обеди, моята баба Дездемона Стефанидис заръчала на брат ми да й донесе кутията от копринените буби. Чаптър Илевън^[3] се бил отправил към кухнята да си сипе допълнително от оризовия пудинг, когато тя му препречила пътя. На петдесет и седем години, с ниското си дундесто тяло и страховитата си мрежичка за коса, баба ми все едно била родена да препречва пътя на хората. Зад нея в кухнята събралите се жени се смеели и си шушукали. Изпълнен с любопитство, Чаптър Илевън се опитал да надникне зад нея, за да види какво става, но Дездемона се пресегнала и здравата го ощипала по бузата. След като вече не го разсейвало нищо, тя очертала във въздуха правоъгълна форма и посочила към тавана. Сетне изфъфлила през хлабавите си протези:

— Иди донеси на яя̀^[4].

Чаптър Илевън знаел какво да прави. Затичал се по коридора към дневната. Изкатерил на четири крака парадното стълбище до втория етаж. Профучал по коридора край спалните. В края му имало почти невидима врата, облепена с тапет като вход към таен проход. Чаптър Илевън намерил малката топка на вратата, която била на едно ниво с главата му, дръпнал я с все сила и я отворил. Зад нея имало още едно стълбище. Известно време брат ми гледал с колебание тъмнината нагоре, а после се изкачил, вече съвсем бавно, на тавана, където живеели баба ми и дядо ми.

По гуменки той тихо отминал дванайсетте застлани с влажни вестници кафеза, които висели от гредите. Придавайки си смелост, се потопил в противната смрад на папагалите и особената миризма на баба ми и дядо ми — смес от нафталин и хашиш. Заобиколил внимателно затрупаното с книги бюро на дядо ми и колекцията му от плочи с ребетика^[5]. Накрая, след като се ударил в кожения диван и кръглата месингова масичка за кафе, стигнал до леглото на баба ми и дядо ми и напипал отдолу кутията.

Изработена от маслиново дърво, малко по-голяма от кутия за обувки, тя имала тенекиен капак с пробити малки дупчици и релефен отпечатък с иконата на неузнаваем светец. Лицето на светеца било изтрито, но пръстите на дясната му ръка били вдигнати сякаш да благословят една ниска лилава черница, която имала ужасно наперен вид. След като позяпал известно време това живописно ботаническо изображение, Чаптър Илевън измъкнал кутията изпод леглото и я отворил. Вътре имало две венчални корони, изплетени от въже, и две дълги плитки, навити на кълбо като змии, всяка вързана с разнищена черна панделка. Той докоснал с показалец едната плитка. Точно тогава един папагал изкряскал и брат ми подскочил, затворил кутията, пъхнал я под мишница и тръгнал с нея надолу, към Дездемона.

Тя го чакала на вратата. Взела кутията от ръцете му, обърнала се и влязла в кухнята. Чаптър Илевън най-сетне успял да надникне вътре, където всички жени стояли смълчани. Отстъпили, за да мине Дездемона, и тогава видял по средата на линолеума майка ми. Теси Стефанидис седяла отпуснато на един кухненски стол, затисната под огромното, опънато като барабан кълбо на бременния си корем. На лицето й, зачервено и запотено, греело щастливо безпомощно изражение. Дездемона сложила кутията на масата и вдигнала капака. Поровила под венчалните корони и плитките и извадила предмет, който Чаптър Илевън не бил забелязал — сребърна лъжичка. Дездемона вързала дръжката й с конец. После се навела и я залюляла над издутия корем на майка ми и съответно над мен.

До този момент Дездемона се славела с безпогрешна репутация — двайсет и три верни прогнози. Била познала, че Теси ще бъде Теси, била предсказала пола на брат ми и на всички бебета на приятелките си от църквата. Единствените деца, чийто пол не предрекла, били собствените й, понеже това носело лош късмет — майка да се рови в тайните на собствената си утроба. Ала сега без страх разлюляла лъжичката над утробата на майка ми. След известно първоначално колебание лъжицата се люшнала от север на юг, което означавало, че ще се роди момче.

Разположена на стола, с извити навън ходила, майка ми се помъчила да се усмихне. Тя не искала момче. Вече имала едно. Всъщност била толкова сигурна, че ще е момиче, че била избрала само едно име: Калиопа. Но когато баба ми възкликнала на гръцки: „Момче!“, викът обиколил стаята, излязъл в коридора и стигнал до дневната, където мъжете бистрели политиката. И майка ми, като го чула повторен толкова пъти, повярвала, че може и да е истина.

Но щом викът стигнал до баща ми, той нахълтал в кухнята, за да каже на майка си, че този път вече лъжицата й греши.

— Ти пък откъде знаеш? — попитала го Дездемона. А той отвърнал с това, което биха казали мнозина американци от неговото поколение:

— Въпрос на наука, мамо.

 

 

Щом решили да си родят второ дете — ресторантът вървял добре и Чаптър Илевън отдавна бил излязъл от бебешката възраст, — Милтън и Теси се разбрали, че искат дъщеря. Чаптър Илевън тъкмо бил навършил пет години. Неотдавна открил в двора мъртво птиче и го донесъл вкъщи да го покаже на майка си. Харесвало му да стреля, да удря, да троши и да се боричка с баща си. В такава мъжка къща Теси започвала да се чувства като черната овца и след десет години се виждала затворница в свят на автомобилни джанти и възпалени хернии. Единственото спасение майка ми виждала в лицето на дъщеря: съюзничка в любовта й към малки кученца и към представленията на „Вариете върху лед“. През пролетта на 1959 година, когато започнали разговорите за моето зачеване, майка ми не можела да предвиди, че скоро хиляди жени ще горят сутиените си. Нейните били с подплънки, колосани, трудно запалими. Колкото и да обичала сина си, Теси знаела, че има неща, които може да сподели само с дъщеря.

Сутрин, докато пътувал към работата си, на баща ми му се привиждало неустоимо сладко чернооко момиченце. Седяло до него докато чакал на светофара и задавало въпроси на търпеливия си всезнаещ татко.

— Как се казва това, тате?

— Това ли? Това е емблемата на кадилак.

— Какво е емблемата на кадилак?

— Много, много отдавна живял един френски изследовател на име Кадилак, който основал Детройт. И този герб бил неговият фамилен герб, дошъл от Франция.

— Какво е Франция?

— Франция е страна в Европа.

— Какво е Европа?

— Тя е континент, който обхваща голяма територия, много повече от една страна. Но кадилаците вече не идват от Европа, кукло. Те идват оттук, от добрите стари Съединени щати.

Светвало зелено и той потеглял. Но моят първообраз не си отивал. Момиченцето било до него и на следващия светофар, и на по-следващия. Компанията му била толкова приятна, че баща ми, кипящ от предприемчивост, решил да види как може да превърне виденията си в реалност.

Ето защо от известно време в дневната, където мъжете говорели за политика, започнала да се обсъжда скоростта на спермата. Питър Татакис, чичо Пийт, както го наричахме, бил водещ член на дружеството за дебати, което се сформирало всяка седмица на черните канапета. Заклет ерген, той нямал семейство в Америка и затова се привързал към нашето. Всяка неделя пристигал с виненочервения си буик, висок, строг мъж, тъжен на вид, с неестествено буйна къдрава коса. Не се интересувал от децата. Любител на поредицата „Велики книги“ — изчетена два пъти, — чичо Пийт бил човек на сериозните размисли и италианската опера. В историята бил страстен почитател на Едуард Гибън, а в литературата — на дневниците на мадам Дьо Стал. Обичал да цитира мнението на тази духовита дама, че немският език не е подходящ за разговори, тъй като трябва да изчакаш края на всяко изречение, за да чуеш глагола и не можеш да прекъснеш събеседника си. Чичо Пийт искал да стане лекар, но „катастрофата“ бе сложила кръст на мечтата му. В Съединените щати той учил две години в школа по хиропрактика^[6] и имал малък кабинет в Бърмингхам с човешки скелет, който все още изплащал на вноски. В онези години хиропрактиците имали съмнителна репутация. Хората не ходели при чичо Пийт, за да освободи тяхната кундалини. Той изтеглял вратове, изправял гръбнаци и изработвал по мярка стелки за дюстабан от дунапрен. И все пак от всички в къщата в онези неделни следобеди той бил най-близо до лекарската професия. Като млад му отстранили с операция половината стомах, затова пиел „Пепси-Кола“ след вечеря, за по-добро храносмилане. Безалкохолната напитка била наречена на храносмилателния ензим пептин, както заявявал дълбокомислено, и тъкмо затова била подходяща за целта.

Именно тези познания накарали баща ми да вярва на твърденията на чичо Пийт, когато ставало дума за размножителните схеми. Със събути обувки, облегнат на възглавница, докато „Мадам Бътерфлай“ се леела приглушено от музикалната уредба на родителите ми, чичо Пийт обяснил как учените били установили след дълги наблюдения под микроскоп, че сперматозоидите, които носят мъжки хромозоми, плуват по-бързо от онези, които носят женски хромозоми. Това твърдение веднага развеселило собствениците на ресторанти и кожарски работилници, събрани в нашата дневна. Баща ми обаче заел позата на любимата си скулптура, „Мислителят“, чието миниатюрно копие стояло на масичката с телефона в другия край на стаята. Темата била повдигната в духа на свободните разговори, характерен за онези неделни следобеди, но станало ясно, че въпреки безличния тон на обсъжданията, сперматозоидите, за които ставало дума, били на баща ми. Чичо Пийт се изразил недвусмислено: за да има момиче, двойката трябва „да извърши полов акт двайсет и четири часа преди овулацията“. Така по-пъргавите мъжки сперматозоиди щели да се втурнат напред и да загинат, а женските, мудни, но по-надеждни, щели да пристигнат точно когато яйцеклетката се спусне.

 

 

Не било лесно на баща ми да убеди моята майка да съдейства на този план. Когато на двайсет и две години се омъжила за Милтън Стефанидис, Теси Зизмо била девствена. Периодът на годежа им, който съвпаднал с Втората световна война, бил съвсем целомъдрен. Майка ми се гордеела с умението си едновременно да разпалва и да потушава плама на баща ми, поддържайки слаб огън по време на глобалната катастрофа. Това обаче не било чак толкова трудно, тъй като тя се намирала в Детройт, а Милтън — в Анаполис, във Военноморската академия на САЩ. Повече от година Теси палила свещи за годеника си в гръцката църква, а Милтън съзерцавал нейната снимка, закачена с кабарче над койката му. Искало му се Теси да застане като в някое филмово списание — в полупрофил, с обувки на висок ток, вдигнала единия си крак на стъпало, така че да се виждат почти целите й черни чорапи. На старите снимки от онова време майка ми изглежда изненадващо отстъпчива, сякаш копнеела нейният униформен годеник да я гласи в разни пози, облегната на верандите и уличните стълбове в скромния им квартал.

Тя се предала чак след Япония. След това, от сватбената им нощ нататък (нарочно запушените уши не ми попречиха да чуя думите на брат ми) родителите ми се любели редовно и с удоволствие. Ала когато се стигнало до раждането на деца, майка ми си имала свои разбирания. Тя вярвала, че зародишът може да усети с колко любов е бил създаден. Ето защо не посрещнала радушно предложението на баща ми.

— Какво си мислиш, Милт, това да не са ти олимпийските игри?

— Говорехме само на теория — казал баща ми.

— Та какво разбира чичо Пийт от правене на деца?

— Чел е в „Популярна наука“ статия по този въпрос — отвърнал Милтън и за по-голяма убедителност добавил: — Абониран е за него.

— При чичо Пийт ще отида, ако ми се сецне кръстът. Или пък ако съм дюстабан като теб. Но само толкоз.

— Доказано е. Под микроскоп. Мъжките сперматозоиди са по-бързи.

— Обзалагам се, че са и по-глупави.

— Давай, ругай колкото щеш мъжките сперматозоиди. Ние не искаме мъжки сперматозоиди. Трябва ни добрият стар, бавен и надежден женски сперматозоид.

— Дори да е вярно, звучи нелепо. Милтън, не мога да го правя по часовник.

— За мен ще е още по-трудно.

— Не искам да слушам.

— Нали искаше дъщеря.

— Искам.

— И тъкмо така ще я направим — казал баща ми.

Теси отхвърлила предложението като смехотворно. Но зад сарказма й се криели сериозни морални резерви. Да се намесваш в нещо тъй тайнствено и чудодейно като раждането на дете в нейните очи било акт на самонадеяност. Първо, Теси не вярвала, че това наистина е възможно. А и да било, според нея не бивало да се опитва.

 

 

Разбира се, разказвач в моето положение (предзародишно по това време) не може да говори със сигурност за никое от тези събития. Мога единствено да обясня научната мания, обзела баща ми през пролетта на петдесет и девета година, като симптом за вярата в прогреса, която по онова време заразявала всички. Спомнете си, че „Спутник“ е бил пуснат само две години след това. Полиомиелитът, заради който в детството си родителите ми седели заключени под карантина по цяло лято, бил победен от ваксината на Салк. Хората не подозирали, че вирусите са по-умни от човеците и мислели, че не след дълго ще останат в миналото. В тази оптимистична следвоенна Америка, от която аз успях да хвана края, всеки бил господар на съдбата си и било съвсем естествено баща ми да се опита да стане господар на своята.

Една вечер, няколко дни след като отворил дума пред Теси за плана си, Милтън се прибрал с подарък — кутийка за бижута, вързана с панделка.

— По какъв повод? — попитала Теси.

— Как по какъв повод?

— Нямам рожден ден. Нямаме годишнина. Защо ми правиш подарък?

— Трябва ли да има причина, за да ти правя подарък? Хайде, отвори я.

Теси присвила недоверчиво крайчеца на устата си. Но как да държи кутийката, без да надникне в нея? Накрая тя дръпнала панделката и рязко я отворила.

В нея върху черно кадифе се мъдрел термометър.

— Термометър — казала майка ми.

— Не какъв да е термометър — рекъл Милтън. — Обиколих три аптеки, за да намеря такъв.

— Луксозен, така ли?

— Точно така — кимнал Милтън. — Казва се базален термометър. Отчита температурата до една десета от градуса. — И вдигнал многозначително вежди. — Обикновените термометри отчитат с точност до две десети. Пробвай го. Сложи си го в устата.

— Нямам температура — казала Теси.

— Не е за това. Използва се, за да разбереш каква е базалната ти температура. По-точен е от другите термометри.

— Следващия път да ми донесеш колие.

Но Милтън не се предавал:

— Тес, телесната ти температура се променя непрекъснато. Може да не го забелязваш, но е така. Тя непрестанно варира. Да речем… — леко покашляне, — … че си в овулация. Тогава температурата се покачва. В повечето случаи с шест десети от градуса. Та, ако ще прилагаме системата, за която говорихме онзи ден — продължил баща ми, разпалвайки се все повече, без да забелязва, че жена му се е намръщила, — … казвам го само примерно… трябва най-напред да установиш каква ти е базалната температура. Може да не е трийсет и седем. Хората са различни. Това е другото нещо, което научих от чичо Пийт. Значи, след като разбереш каква ти е базалната температура, гледаш за покачване с три десети. И тъкмо тогава, ако ще го правим, ще знаем, че е моментът… нали се сещаш… да забъркаме коктейла.

Майка ми не казала нищо. Само сложила термометъра в кутийката, затворила я и я върнала на мъжа си.

— Добре — казал той. — Хубаво. Както искаш. Може да ни се роди още едно момче. Втори номер. Щом така искаш, нека.

— В този момент не съм сигурна, че ще ни се роди каквото и да било — отвърнала майка ми.

 

 

В това време аз се намирам в стаята на чакащите актьори. Не съм дори още искрица в окото на баща си (в този миг той гледа мрачно кутийката с термометъра в скута си). Ето че майка ми става от тъй нареченото канапе за двама, тръгва към стълбището с длан върху челото си и вероятността да се появя на бял свят изглежда все по-малка. Баща ми се надига, за да обиколи къщата, да угаси лампите, да заключи вратите. Докато се качва по стълбите, за мен отново се появява надежда. Моментът трябва да е съвсем точен, за да се превърна в човека, който съм. Забавиш ли акта с час — променяш избора на гените. До моето зачатие остават още няколко седмици, но родителите ми вече са започнали бавно да се движат към сблъсъка помежду си. В коридора на горния етаж свети нощна лампа „Акропол“, подарък от Джаки Халас, който има магазин за сувенири. Майка ми стои до тоалетката, когато баща ми влиза в спалнята. Размазва по лицето си „Ноксзема“ с два пръста и го попива със салфетка. Стига баща ми да каже една мила дума, и тя ще му прости. Не аз, а някой друг подобен на мен би могъл да бъде сътворен онази нощ. Безброй възможни азове се тълпят на прага, и аз между тях, но без гарантиран билет, часовете се точат, планетите в небето обикалят с обичайната си скорост, и времето се намесва, понеже майка ми се страхува от гръмотевични бури и ще се сгуши до баща ми, ако тази нощ завали. Ала не — небето е все така ясно, а родителите ми — все така заинатени. Лампата в спалнята угасва. Всеки остава в своята половина на леглото. Накрая откъм майка ми се чува: „Лека нощ“, а откъм баща ми: „Лека“. Миговете, които водят до моето появяване, се нагласяват по местата си, както е писано. Предполагам, че затова мисля за тях толкова много.

Следващата неделя майка ми отишла с Дездемона и с брат ми на църква. Баща ми никога не я придружавал, тъй като едва осемгодишен станал неверник заради безбожната цена на оброчните свещи. Подобно на него, дядо ми предпочитал да прекарва предобедите трудейки се над „реконструираните“ стихотворения на Сафо. През следващите седем години, въпреки няколкото мозъчни удара, дядо ми все така се трудеше зад малкото си бюро — съчетаваше легендарните фрагменти в една по-голяма мозайка, прибавяйки тук строфа, там кода, споявайки анапест или ямб. Вечер пускаше на грамофона своята музика от бордеите и пушеше наргиле.

През 1959 година гръцката православна църква „Успение Богородично“ била в Шарлевоа. Именно в нея щели да ме кръстят след по-малко от година, за да раста в православната вяра. „Успение Богородично“ — със сменящите се главни свещеници, които ни пращаше Патриаршията в Константинопол и всеки от тях пристигаше с авторитетната си брада и везаните одежди на светостта си, но се уморяваше след време, по правило шест месеца, заради разприте между енориашите, личните нападки срещу начина му на пеене, постоянната необходимост да шътка на богомолците, които се държаха в църквата сякаш се намираха на стадиона „Тайгърс“, и накрая — напрежението всяка седмица да изнася проповед по два пъти, първо на гръцки и след това на английски. „Успение Богородично“ — с оживените събирания на кафе след службата, нестабилните основи и течащия покрив, с ревностните етнически празници, с часовете по катехизис, по време на които нашето наследство за кратко се пробуждаше у нас, след което пропадаше в огромната диаспора. Теси и спътниците й вървели по централната пътека, покрай пълните с пясък сандъчета с оброчни свещи. Над тях се издигал Христос Вседържител — голям като пълна с въздух фигура на парада на „Мейсис“ за Деня на благодарността. Следвал извивките на купола като самото пространство. За разлика от страдащия земен Христос, изрисуван на нивото на очите по стените на църквата, нашият Христос Вседържител бил явно трансцендентален, всемогъщ, възседнал небесата. Той протягал ръка към апостолите над олтара да им подаде четирите евангелски свитъка от овча кожа. И майка ми, която цял живот се мъчела неуспешно да повярва в Бог, вдигнала очи към него за напътствие.

Очите на Христос Вседържител блещукали под мъждивата светлина. Те сякаш придърпвали Теси нагоре. През издигащия се тамян очите на Спасителя сияели като два телевизионни екрана, на които се прожектирали събития от последно време…

Най-напред Дездемона, предната седмица, която дала съвет на снаха си:

— Защо са ти повече деца, Теси? — попитала я уж равнодушно. Наведена, за да погледне във фурната, Дездемона скрила изписаната на лицето й тревога (тревога, която щеше да си остане необяснена цели шестнайсет години), докато махнала с ръка, сякаш да отхвърли идеята. — Повече деца, повече грижи…

След това и доктор Филобосян, възрастният ни семеен лекар. Подкрепен от древните си дипломи, отсъдил:

— Глупости. Мъжките сперматозоиди да се движат по-бързо? Слушай, първият човек, който видял сперматозоиди под микроскоп, бил Льовенхук. И знаеш ли на какво му заприличали? На червеи…

После пак Дездемона, от нов ъгъл:

— Бог решава какво да е бебето. Не ти…

Тези картини се нижели пред взора на майка ми по време на безконечното неделно богослужение. Богомолците ставали и сядали. На първия ред братовчедите ми Сократ, Платон, Аристотел и Клеопатра се въртели на местата си. Отец Майк се появил иззад иконите и разлюлял кадилницата. Майка ми се опитвала да се моли, но нямало полза. Едва оживяла до почерпката.

Още от дванайсетгодишна възраст майка ми не можела да започне деня си без помощта на поне две чаши ужасно силно, черно като катран горчиво кафе — привичка, която усвоила от капитаните на влекачи и изисканите ергени, обитаващи пансиона, в който била израснала. Като гимназистка, висока метър и половина, тя седяла в закусвалнята на ъгъла редом с работниците от автомобилните заводи и си пиела кафето преди часовете. Докато те преглеждали залозите за конните състезания, тя си пишела домашното по обществознание. И сега, в приземието на църквата, казала на Чаптър Илевън да изтича да си поиграе с другите деца, докато тя изпие едно кафе, за да живне малко.

Тъкмо вземала втората чаша, когато тих женствен глас прошепнал в ухото й:

— Добро утро, Теси.

Бил зет й, отец Майкъл Антониу.

— Здравей, отец Майк. Прекрасна служба — казала Теси и веднага съжалила за това. Отец Майк бил помощник-свещеник в „Успение Богородично“. Когато последният свещеник напуснал след едва три месеца служба, за да се върне да проповядва в Атина, семейството се надявало, че може да повишат отец Майк. Но накрая постът бил даден на друг свещеник от чужбина — отец Грегориос. Леля Зо, която не пропускала възможност да оплаче брака си, казала по време на обяда с гласа си на комедийна актриса:

— Мъжът ми. Винаги шаферка, никога булка.

Като похвалила службата, Теси не искала да похвали отец Грег. Положението било още по-деликатно поради факта, че преди години Теси и Майкъл Антониу били сгодени. Сега тя била омъжена за Милтън, а отец Майк бил женен за сестрата на Милтън. Теси слязла колкото да се разведри и да си изпие кафето, а ето че денят вече излизал от релси.

Но отец Майк сякаш не забелязал обидата. Той се усмихвал, очите му гледали благо над гръмкия водопад на брадата. Добряк по характер, той бил любимец на вдовиците, които ходели редовно на църква. Те обичали да се скупчват около него, да му предлагат сладки и да се наслаждават на ангелското му присъствие. Част от това излъчване се дължало на факта, че отец Майк бил напълно доволен със своите метър и петдесет. Ниският му ръст бил сякаш благотворително пожертвование, все едно се е отказал да бъде висок. Той явно бил простил на Теси за развалянето на годежа преди много години, но това още се носело във въздуха между тях, като талка, който понякога се сипел от свещеническата му якичка.

Усмихнат, хванал внимателно чашата и чинийката, отец Майк попитал:

— Е, Теси, как са нещата у вас?

Разбира се, майка ми знаела, че като редовен неделен гост у дома отец Майк бил отлично осведомен за плана с термометъра. Тя го погледнала в очите и й се сторило, че долавя присмехулен проблясък.

— Нали днес ще дойдеш у дома — казала нехайно. — Сам ще видиш.

— Нямам търпение — отвърнал отец Майк. — У вас винаги се водят толкова интересни разговори.

Теси отново погледнала отец Майк в очите, но сега те изглеждали пълни с искрена топлота. А после станало нещо, което напълно отклонило вниманието й от отец Майк.

В другия край на помещението Чаптър Илевън се бил качил на един стол, за да стигне кранчето на самовара с кафе. Мъчел се да напълни една чаша, но веднъж отворил кранчето, не можел да го затвори. Врялото кафе се леело върху масата. Горещата течност изпръскала момиче, което стояло наблизо. Момичето отскочило назад. Отворило уста, но оттам звук не излязъл. Майка ми се втурнала и дръпнала момичето в женската тоалетна.

Никой не си спомня името на това момиче. Не било от редовните посетители. Дори не било гъркинче. Появило се в църквата само в онзи ден и изглежда съществувало с едничкото предназначение да накара майка ми да размисли. В тоалетната момиченцето дръпнало рокличката, от която се вдигала пара, така че да не се допира до тялото й, а Теси взела мокри кърпи.

— Добре ли си, миличка? Нали не се изгори?

— Онова момче е много непохватно — казало момиченцето.

— Така си е. Пъха се навсякъде.

— Момчетата могат да бъдат доста необуздани.

Теси се усмихнала.

— Ама ти имаш много богат речник.

При този комплимент момиченцето се усмихнало широко.

— „Необуздан“ ми е любимата дума. Брат ми е много необуздан. Миналия месец любимата ми дума беше „високопарен“. Но „високопарен“ не може да се използва толкова често. Като се замисли човек, не са много високопарните неща.

— Права си — усмихнала се Теси. — Но необуздани има на път и под път.

— Напълно съм съгласна — казало момиченцето.

 

 

Две седмици по-късно. Великден 1959 година. Заради придържането в църковните празници към Юлианския календар ние за пореден път сме изостанали от квартала. Две недели преди това брат ми е гледал как другите деца на улицата търсят разноцветни яйца в близките храсти, как приятелите му отхапват главите на шоколадовите зайчета и тъпчат шепи желирани бонбони в пълните си с кариеси усти. (Застанал до прозореца, брат ми повече от всичко иска да вярва в американския Господ, който е възкръснал когато е трябвало.) Предния ден най-сетне са разрешили на Чаптър Илевън да боядиса своите яйца, при това само в един цвят — червено. Навред из къщата червени яйца лъщят под удължаващите се лъчи на слънцето. Червени яйца изпълват купи на масата в дневната. Висят от мрежести торбички над вратите. Задръстват полицата над камината и се пекат с хляба във формата на кръст, наречен цуреки.

Но вече е късен следобед; обядът е минал. И брат ми се усмихва. Понеже идва единствената част от гръцкия Великден, която той предпочита пред търсенето на яйца и желирани бонбони, а именно чукането с яйцата. Всички се събират около масата. Прехапал устна, Чаптър Илевън избира от купата едно яйце, оглежда го и го връща обратно. Взема друго.

— Това ми се вижда добро — казва Милтън и избира друго. — Здраво като бронирана кола.

Милтън вдига своето яйце. Чаптър Илевън се подготвя за атака. И точно тогава майка ми неочаквано потупва баща ми по рамото.

— Един момент, Теси. Сега се чукаме с яйцата.

Тя го потупва по-силно.

— Какво?

— Температурата ми — казва и след кратка пауза продължава: — Качила се е с шест десети.

Използвала е термометъра. До този момент баща ми не е и подозирал.

— Сега ли? — прошепва баща ми. — Божичко, Теси, сигурна ли си?

— Не, не съм сигурна. Ти ми каза да следя за покачване на температурата и аз ти казвам, че е с три десети по-висока. — И добавя по-тихо: — Освен това са минали тринайсет дни от последния ми знаеш какво.

— Хайде, тате — моли се Чаптър Илевън.

— Прекъсваме — казва Милтън. Оставя яйцето в пепелника. — Това е моето яйце. Никой да не го пипа, докато се върна.

Горе, в спалнята, родителите ми извършват акта. Вроденото детско благоприличие ми пречи да си представя сцената в подробности. Само това: като свършват, баща ми казва, все едно е напълнил резервоара догоре:

— Това би трябвало да е достатъчно.

Оказва се прав. През май Теси разбира, че е бременна и очакването започва.

 

 

На шест седмици аз имам очи и уши. На седем — ноздри и дори устни. Започват да се оформят гениталиите ми. По даден от хромозомите знак феталните хормони спират развитието на мюлерови и насърчават развитието на волфови канали. Моите двайсет и три двойки хромозоми вече са се свързали и кръстосали, завъртайки колелото на рулетката, когато моят папу слага длан върху корема на майка ми и казва: „Второ за късмет“. Строени в полкове, моите гени изпълняват получените заповеди. Всички с изключение на две — двойка поганци, или революционери, зависи откъде ще го погледне човек, — скрити в хромозома номер пет. Заедно те спомагат за изпускането на ензим, който спира производството на определен хормон — и това обърква живота ми.

В дневната мъжете престанали да говорят за политика и вместо това се обзалагали дали новото дете на Милт ще бъде момче, или момиче. Баща ми бил убеден. Двайсет и четири часа след деянието телесната температура на майка ми се качила с още две десети, потвърждавайки овулацията. Дотогава мъжките сперматозоиди се били предали, изтощени. А женските като костенурки спечелили състезанието. (В този миг Теси връчила на Милтън термометъра, заявявайки, че никога вече не иска да го види.)

Всичко това довело до деня, в който Дездемона разлюляла лъжицата над корема на майка ми. Тогава нямало ехографии; лъжицата била най-надеждният метод. И така, Дездемона се навела. В кухнята царяла тишина. Останалите жени прехапали устни и се вторачили в очакване. Първата минута лъжицата изобщо не помръднала. Ръката на Дездемона затреперила и след като минали няколко дълги секунди, леля Лина я уравновесила. Лъжицата се завъртяла; майка ми изохкала при едно мое ритване. И тогава бавно, движена от повей, който никой не усещал, със свръхестествената сила, която действа на дъската за призоваване на духове, сребърната лъжица мръднала, залюляла се, първо в малък кръг, но всяка орбита ставала все по-подобна на елипса, докато траекторията не се превърнала в права линия, сочеща от фурната към полицата. С други думи, от север на юг. Дездемона извикала:

— Корос!

И в стаята се развикали:

— Корос, корос!

Същата нощ баща ми казал:

— При двайсет и три подред не може да не сгреши. Този път бърка. Повярвай ми.

— Аз нямам нищо против да е момче — отвърнала майка ми. — Наистина. Стига то да е здраво, с десет пръстчета на ръцете и на краката.

— Как така „то“. Говориш за дъщеря ми.

 

 

Раждането станало една седмица след Нова година, на осми януари 1960-а. В чакалнята, запасен единствено с пури с розова панделка, баща ми се провикнал:

— Бинго!

Появило се момиче. Дълго четирийсет и осем сантиметра. Три килограма и триста грама.

На същия осми януари дядо ми получил първия от тринайсетте си удара. Разбуден от родителите ми, които се втурнали към болницата, той станал от леглото и слязъл долу, за да си направи кафе. След един час Дездемона го намерила на пода в кухнята. Въпреки че умът му останал незасегнат, в онази сутрин, когато в Родилния дом се чул моят първи плач, папу изгубил дар слово. Според Дездемона, рухнал точно след като бил обърнал чашата от кафето, за да види в утайката своето бъдеще.

 

 

Когато чул вестта за моя пол, чичо Пийт отказал да приеме каквито и да било поздравления. Не била замесена никаква магия.

— Освен това — шегувал се той — Милт свърши цялата работа.

Дездемона добила мрачен вид. Синът й, роден в Америка, се оказал прав, и при това ново поражение старата родина, в която тя все още се опитвала да живее, макар че оттам я делели шест хиляди и петстотин километра и трийсет и осем години, се отдалечила още малко. Моето появяване белязало края на нейното гадаене на пола и началото на дългия упадък на мъжа й. Кутията от бубите пак се появявала от време на време, но лъжицата вече не била сред съкровищата в нея.

Измъкнали ме, плеснали ме и после ме облели с вода. Завили ме в одеяло и ме сложили на показ сред други шест новородени, четири момчета и две момичета, чийто пол, за разлика от моя, бил правилно вписан в картоните. Не може да е вярно, но го помня: проблясъци, които бавно запълват тъмен екран.

Някой беше светнал очите ми.