Джефри Юдженидис
Мидълсекс (24)

Тръгни на запад, млади момко!^[1]

 

Отново, този път в Берлин, член на рода Стефанидис живее сред турци. Тук, в Шьонеберг, аз се чувствам уютно. Турските магазини на „Хауптщрасе“ приличат на онези, в които ме водеше баща ми. Храните са същите — сушени смокини, халва, сарми с лозови листа. И лицата са същите — сбръчкани, с тъмни очи и изпъкнали скули. Въпреки фамилната история, Турция ме привлича. Иска ми се да работя в посолството в Истанбул. Дори подадох молба за прехвърляне. Така кръгът ще се затвори.

А дотогава изпълнявам своята роля. Гледам хлебаря в дюнер-ресторанта на долния етаж. Той пече хляба в каменна пещ като онези в Смирна. Обръща и вади самуните с лопата с дълга дръжка. Работи цял ден, по четиринайсет, шестнайсет часа, с неотслабваща концентрация, сандалите му оставят следи в брашнения прах на пода. Той е майстор в занаята си. Американецът Стефанидис, внук на гърци, се възхищава на този турски емигрант в Германия, този гастарбайтер, който пече хляб на „Хауптщрасе“ през 2001 година. Всички сме многолики, съдържаме в себе си други половини. Не само аз.

 

 

Звънецът над вратата в „Бръснарницата на Ед“ на автогарата в Скрантън иззвъня весело. Ед остави вестника, който четеше, за да приветства новия клиент.

Първо мълчание, а после Ед попита:

— Какво е станало? Да не си изгубил бас?

Младежът, който прекрачи прага, но сякаш готов всеки момент да побегне, беше висок и жилест, най-странната птица, която Ед беше срещал. Косата му, дълга като на хипитата, падаше до под раменете, но иначе беше облечен с тъмен костюм — с прекалено широко сако и твърде къси панталони, свършващи доста над жълто-кафявите му кларкове. Дори от другия край на бръснарницата Ед долови миризмата на мухъл и вехтошарски магазин. Куфарът на момчето обаче беше голям и сив, куфар на бизнесмен.

— Омръзна ми тая прическа — отговори момчето.

— И на мен, и на теб — каза бръснарят.

Посочи ми къде да седна и аз, тийнейджърът-беглец с новото име Кал Стефанидис, оставих на пода куфара и сложих сакото си на закачалката. Отидох до стола, като много внимавах да вървя като момче. Налагаше ми се да усвоя наново и най-простите двигателни умения, като човек, прекарал инсулт. С ходенето не беше чак толкова трудно. Отдавна вече не караха момичетата в „Бейкър енд Инглис“ да се учат на елегантност, като ходят с книга върху главата си. Леко грубоватата ми походка, забелязана от доктор Лус, помагаше да се влея в редиците на лишения от грация пол. Скелетът ми беше мъжки, с по-висок център на тежестта, което по естествен път ме караше да се привеждам напред. Но коленете ми създаваха проблем. Имах склонността да ги изнасям напред, при което бедрата ми се полюшваха. А сега се опитвах да държа таза си неподвижен. Когато вървиш като момче, трябва да поклащаш раменете, а не бедрата. Освен това стъпалата трябва да са леко разтворени. Всичко това научих за ден и половина, прекарани на път.

Седнах, успокоен от мисълта, че известно време няма да се движа. Бръснарят Ед завърза на врата ми кърпа и ме заметна с някаква престилка. През цялото време ме оглеждаше и клатеше глава.

— Така и не разбрах каква е тая работа с младежите и дългата коса. За малко да ми съсипете бизнеса. Сега идват предимно пенсионери. Уж идват да ги подстригвам, пък всъщност нямат никаква коса. — Той се позасмя. — Та значи, сега вече се носят малко по-късо. Викам си, хубаво, май ще успеем да си изкараме хляба. Ама не. Днеска всички искат да ходят „унисекс“. Искат да им мия косата с шампоан. — Той се наведе и ме погледна подозрително. — Ти не искаш шампоан, нали?

— Само подстригване.

Той кимна доволен.

— Как да те подстрижа?

— Късо — рискувах.

— Късо или много късо? — попита той.

— Късо — отвърнах, — но не прекалено.

— Добре. Късо, но не прекалено. Хубава идея. Да видиш как живее другата половина на света.

Вцепених се, понеже си помислих, че е разбрал нещо. Но той просто се шегуваше.

По главата на самия Ед нямаше много коса. Малкото останали кичури зализваше назад. Имаше груба, свадлива физиономия. Гледах раздразнително разширените му ноздри, докато се суетеше около мен, наместваше стола и точеше бръснача си.

— Значи баща ти е разрешил да си пускаш толкова дълга коса?

— Досега.

— Но най-накрая е решил да те вкара в правия път. От мен да знаеш, няма да съжаляваш. Момичетата не харесват такива, които приличат на женчовци. Не вярвай на приказките, дето ги говорят, че искали чувствителен мъж. Дрън-дрън!

Псувните, бръсначите, четките за бръснене — всички тези неща ме приветстваха в мъжкия свят. Бръснарят беше пуснал по телевизора футболен мач. На календара се виждаше бутилка водка и красиво момиче с бял мъхнат бански. Сложих си краката на поставката и той ме завъртя насам-натам пред проблясващите огледала.

— Господи боже, кога за последен път изобщо си се подстригвал?

— Помниш ли кацането на Луната?

— Да, и аз така си помислих.

Обърна ме с лице към огледалото; за последен път в сребристото стъкло се появи Калиопа. Все още не беше си отишла. Приличаше на пленен дух, надничащ от чуждо тяло.

Бръснарят Ед прокара гребен през дългата ми коса. Вдигна я, за да я огледа, като щракаше с ножиците без да я докосва. Щракането беше своеобразно подстригване наум, репетиция. Така имах време да размисля. Какво правех? Ами ако доктор Лус беше прав? Ако наистина бях момичето в огледалото? Защо си въобразявах, че мога толкова лесно да мина от другата страна? Какво знаех за момчетата, за мъжете? Та аз дори не ги харесвах.

— Все едно сечеш дърво — взе да философства Ед. — Най-напред трябва да отрежеш клоните, а след това минаваш към ствола.

Затворих очи. Не исках повече да гледам Калиопа в очите. Вкопчих се в подлакътниците и зачаках бръснарят да си свърши работата. Но в следващия миг ножиците изтракаха на полицата. Забръмча електрическа машинка за подстригване. Взе да кръжи около главата ми като пчелен рояк. Бръснарят Ед отново подхвана косата ми с гребена и бръмченето се приближи към главата ми.

— Почваме — каза той.

Очите ми все още бяха затворени. Но знаех, че вече няма връщане назад. Машинката загреба косата ми. Не трепнах. Започнаха да падат кичури.

— Трябва да ти взема повече — каза Ед.

И тогава отворих очи тревожно.

— Колко повече?

— Спокойно, все толкова ще бъде. Това ще ми е днешното патриотично дело. Така допринасям за сигурността и демокрацията.

Баба ми и дядо ми бяха побягнали от своя дом заради война. Сега, петдесет и две години по-късно, аз бягах от себе си. И имах чувството, че също си спасявам живота. Бягах с малко пари в джоба и под фалшивото име на новия си пол. Вместо кораб да ме пренесе през океана, поредица от автомобили ме откараха от единия до другия край на един континент. Също като Лефти и Дездемона, аз се превръщах в нов човек и не знаех какво ще се случи с мен в новия свят.

Освен това се страхувах. За пръв път имах самостоятелност. Не знаех как е устроен този свят, колко струва едно или друго. От хотел „Лохмур“ взех такси до автогарата, без да знам пътя. В Порт Оторити се полутах край магазините за вратовръзки и сергиите със закуски, докато намеря билетните каси. Когато ги намерих, си взех билет за нощен автобус до Чикаго, като платих пътуването до Скрантън, Пенсилвания, понеже смятах, че за повече парите няма да ми стигнат. Скитниците и наркоманите по пейките ме оглеждаха от главата до петите и понякога ми свиркаха или ми пращаха въздушни целувки. Те също ме плашеха. За малко да се откажа от идеята да избягам. Все още имах време да се върна в хотела, преди Милтън и Теси да се приберат от представлението. Размишлявайки над това, седнах в чакалнята и стиснах куфара между коленете си, все едно всеки момент някой можеше да се опита да го открадне. Представях си как съобщавам на родителите си, че искам да живея като момче, как отначало те се противопоставят, но след това склоняват и ме приемат. Появи се един полицай. След като отмина, се преместих до една жена на средна възраст с надеждата, че хората ще ме вземат за нейна дъщеря. От високоговорителя поканиха пътниците за моя автобус да заемат местата си. Огледах останалите — бедняци, които пътуваха нощем. Застаряващ каубой, който носеше брезентов сак и сувенирна статуетка на Луис Армстронг; двама католически свещеници от Шри Ланка; най-малко три възпълни жени, натоварени с деца и завивки, и един дребен мъж с кафяви зъби и сбръчкано, потъмняло от цигарите лице, който се оказа жокей. Те се подредиха на опашка до автобуса, а през това време въображаемото действие продължаваше да върви в главата ми по своя воля, пренебрегвайки режисьорските ми указания. Милтън вече клатеше глава в знак на отрицание, доктор Лус си слагаше хирургическа маска, а съученичките ми в Грос Пойнт ме сочеха и се смееха, с лица, озарени от злорадство.

Бях вече в транс от страх, виеше ми се свят и треперех, когато станах и се качих в тъмния автобус. За закрила седнах до жената на средна възраст. Останалите пътници, свикнали с нощните пътувания, вече изваждаха термоси и разопаковаха сандвичи. От задните седалки се разнесе миризмата на пържено пиле. Неочаквано ми прималя от глад. Искаше ми се да съм в хотела, да си поръчам храна в стаята. Щеше да се наложи да си търся и нови дрехи. Трябваше да заприличам на по-голям човек, да нямам толкова уязвим и беззащитен вид. Трябваше да започна да се обличам като момче. Автобусът потегли и докато излизахме от Порт Оторити и навлизахме в дългия мъждиво осветен с жълти крушки тунел, който водеше към Ню Джърси, аз наблюдавах с ужас това, което правех, но не можех да се спра. Спуснахме се под земята, а над нас беше тинестото речно дъно и рибите, които плуваха в черната вода.

Недалеч от автогарата в Скрантън влязох да си потърся костюм в един магазин на „Армията на спасението“. Никой не ме попита нищо, но аз се престорих, че го купувам за брат си. Мъжките номера ме объркваха. Вземах саката едно по едно и дискретно ги доближавах до тялото си, за да видя дали биха ми станали. Накрая намерих един костюм горе-долу в моя размер, който изглеждаше здрав и подходящ за всякакво време. На етикета пишеше: „Мъжко облекло Дюренмат, Питсбърг“. Съблякох палтото си и след като се уверих, че никой не ме гледа, пробвах сакото. Но не се почувствах момче. Не беше все едно обличаш сакото на баща си и се превръщаш в мъж. По-скоро имах чувството, че гаджето ме е наметнало със сакото си. То обгръщаше раменете ми — широко, топло, уютно, чуждо. (И кое беше гаджето, отстъпило това сако? Капитанът на футболния отбор? Не. Гаджето ми беше ветеран от Втората световна война, умрял от болно сърце. Или пък член на ложата „Елкс“^[2], преместил се в Тексас.)

Костюмът беше само част от новата ми самоличност. Прическата означаваше най-много. И ето че сега, в бръснарницата, Ед ми четкаше врата. Във въздуха се разлетяха косъмчета и аз затворих очи. Усетих как столът се завъртя и бръснарят каза:

— Е, добре, готово.

Отворих очи. И не видях себе си в огледалото. Нямаше я Мона Лиза с тайнствената усмивка. Нямаше го срамежливото момиче с гъста черна коса, закрила лицето му — отсреща ме гледаше нейният брат-близнак. След като завесата на косата вече я нямаше, неотдавнашните промени в лицето ми си личаха много повече. Брадичката ми изглеждаше по-квадратна, по-широка, вратът ми се беше поналял и адамовата ми ябълка стърчеше. Несъмнено това беше лицето на момче, но чувствата, които то изпитваше, бяха все още женски. Да си отрежеш косата, след като скъсаш с някого, беше женска реакция. Това беше начин да започнеш отначало, да се отречеш от суетата, да направиш напук на любовта. Знаех, че никога повече няма да видя Обекта. Въпреки по-големите проблеми и по-големите тревоги, именно тази сърдечна болка бе първото ми чувство, когато за пръв път видях мъжкото си лице в огледалото. Помислих си: „Свършено е“. Отрязвайки косата си, аз се наказвах за това, че обичах някого толкова много. Опитвах се да добия по-голяма сила.

Когато излязох от бръснарницата на Ед, вече бях нов човек. Ако изобщо ме забелязваха, минувачите, с които се разминавах на автогарата ме вземаха за ученик в близкото училище. Най-обикновен гимназист, взел куфара на баща си, човек малко претенциозно артистичен и несъмнено читател на Камю или Керуак. В моя костюм от „Дюренмат“ имаше нещо битническо. Панталоните лъщяха като змийска кожа. Заради ръста си можех да мина за седемнайсет или дори осемнайсетгодишен. Под костюма носех пуловер с деколте по врата върху риза „Лакост“ — защитаваха ме два ката дрехи, купени с парите на родителите ми. На краката ми бяха жълтите обувки. Ако някой спреше погледа си на мен, щеше да си помисли, че си играя на маскарад, както обичат да правят тийнейджърите.

Под всичките тези дрехи сърцето ми продължаваше да бие лудо. Не знаех какво да правя оттук нататък. Внезапно се налагаше да се занимавам с неща, за които винаги някой друг се беше грижил. Разписанията на автобусите, цените на билетите, това, да си правиш сметката, да се тревожиш за пари, да четеш менюто в търсене на най-евтиното ядене, което ще те засити. Тогава, в Скрантън, това се оказа чили. Изядох една купа с няколко пакета солени бисквити и прегледах маршрутите на автобусите. Понеже беше есен, най-добре беше да се отправя на юг или на запад за през зимата, а тъй като не исках да ходя на юг, реших да тръгна на запад. Към Калифорния. Защо не? Проверих колко ще струва билетът. Както се опасявах, беше твърде скъп.

През цялата сутрин ръмеше, но сега облаците се разкъсваха. Гледах навън през мокрите от дъжда прозорци, където от другата страна на малкия път, който граничеше с ивица осеяна с боклуци трева, минаваше междущатската магистрала. Гледах автомобилите, фучащи по нея и вече изпитвах не толкова глад, колкото самота и страх. Сервитьорката дойде и попита дали искам кафе. Щеше да ми е за пръв път да пия кафе, но отговорих, че искам. Сложих в него две сметани и четири пакетчета захар, за да стане на вкус горе-долу като айскафе.

Автобусите тръгваха един след друг от терминала сред облаци пушек. Колите летяха по магистралата. Исках да се окъпя. Исках да легна в чисти чаршафи и да заспя. Можех да си взема стая в мотел за девет долара и деветдесет и пет цента, но исках преди това да избягам по-надалеч. Дълго време седях в сепарето. Не знаех каква ще бъде следващата ми крачка. И накрая ми хрумна нещо. Платих сметката и излязох от автогарата. Пресякох пътя и се спуснах надолу по тревистия склон. Оставих куфара си на банкета и, пристъпвайки малко по-навътре срещу идващите коли, колебливо вдигнах палец.

Нашите все ме бяха предупреждавали, че е опасно човек да пътува на стоп. Понякога Милтън ми показваше статии във вестника, описващи в подробности ужасния край на ученички, които бяха направили тази грешка. Затова палецът ми не беше вдигнат много високо. Част от мен беше против тази идея. Колите летяха и никой не спираше. Палецът ми трепереше неволно.

Сгреших в очакванията си за Лус. Мислех, че след като поговори с мен, ще реши, че всичко ми е нормално и ще ме остави на мира. Но вече започвах да разбирам някои работи за нормалността. Тя не беше в реда на нещата. Не можеше да бъде. Ако нормалността беше в реда на нещата, никой нямаше да се занимава с нея. Щяха да си седят и да я оставят да се проявява. Но хората — и особено лекарите — хранеха съмнения в нормалността. Не бяха съвсем сигурни, че ще си свърши работата. И затова искаха да й помагат, да й дадат известен тласък.

А родителите си не обвинявах в нищо. Те само се опитваха да ме спасят от унижение, от живот без любов, та дори от смърт. По-късно научих, че доктор Лус е преувеличил медицинския риск, в случай че заболяването ми не бъде лекувано. Казал им, че „гонадната тъкан“, както той наричаше моите неспуснали се тестиси, често развива тумори с течение на времето. (Но вече съм на четирийсет и една и нищо ми няма.)

Иззад завоя се появи камион с ремарке; черен дим излизаше от ауспуха му, издигнат във въздуха като комин. Зад прозореца на боядисаната в червено кабина главата на шофьора се клатеше като кукла на пружина. Докато огромният камион ме отминаваше с рев, шофьорът се обърна към мен и след миг натисна спирачките. Задните колела изпушиха, изскърцаха и тирът спря да ме изчака на двайсетина метра по-нататък.

Вдигнах куфара с разтуптяно сърце и се затичах към него. Но когато го стигнах, спрях. Вратата ми се виждаше много нависоко. Огромният камион боботеше и се тресеше. Отдолу не виждах шофьора и се вцепених от нерешителност. Но ето че той надникна през прозореца и отвори вратата.

— Е, качваш ли се?

— Качвам се.

Кабината беше мръсна. Явно беше пътувал от доста време и навсякъде бяха разпилени кутии от храна и бутилки.

— Работата ти е да ме държиш буден — каза шофьорът.

Аз не отговорих веднага и той ме огледа. Очите му бяха зачервени. Червеникави бяха и мустаците му тип „Фу Манчу“, както и дългите бакенбарди.

— Просто не спирай да говориш — каза той.

— За какво да говоря?

— Все ми е едно, мамка му! — сопна се, но след това добави също толкова неочаквано:

— За индианците! Знаеш ли нещо за индианците?

— За индианците ли?

— Да. Качвам доста от тях, като пътувам на Запад. Не съм срещал по-шантави копелета от тях. Развиват какви ли не теории.

— Например?

— Някои казват, че не са дошли по моста при Берингова земя. Чувал ли си за тоя мост? Той е на север, в Аляска. Сега му викат Берингов проток, понеже е само вода. Сребриста ивица вода между Аляска и Русия. Но преди много, много години било суша и индианците дошли по нея. Вероятно от Китай или от Монголия. Всъщност индианците са ориенталци.

— Не знаех това — казах аз.

Вече не ме беше толкова страх. Явно шофьорът не изпитваше никакви съмнения по отношение на мен.

— Но някои от индианците, които качвам, казват, че народът им дошъл не оттам, а от някакъв изчезнал остров, нещо като Атлантида.

— Е, само те да бяха.

— И знаеш ли какво още казват?

— Какво?

— Казват, че именно те написали Конституцията на Съединените щати!

Както се оказа, през повечето време говореше той. Аз вмъквах само по някое изречение. Но компанията ми беше достатъчна, за да го държи буден. Приказките за индианците му напомниха за метеорите; имало някакъв метеор в Монтана, който индианците смятали за свещен. Не след дълго вече ми разправяше за разни небесни явления, които човек среща на път — падащи звезди, комети, зелени лъчи.

— Ти виждал ли си зелен лъч? — попита.

— Не.

— Казват, че не можеш да снимаш зелен лъч, обаче аз успях. Винаги държа фотоапарат в кабината, в случай че попадна на нещо сензационно. И веднъж, като видях зелен лъч, грабнах апарата и го снимах. Снимката е вкъщи.

— Какво всъщност представлява?

— Това е цветът на слънцето, когато изгрява и залязва. Само за две секунди. Вижда се най-добре в планините.

Закара ме чак до Охайо и ме остави пред един мотел. Благодарих му и занесох куфара си до рецепцията. И тук костюмът и скъпият куфар свършиха добра работа — не приличах на беглец. Може служителят на рецепцията да имаше някакви съмнения за възрастта ми, но аз веднага сложих няколко банкноти пред него и ключът се появи.

 

 

След Охайо дойдоха Индиана, Илинойс, Айова и Небраска. Пътувах в тирове, спортни коли, микробуси под наем. Никога не ме взимаха самотни жени, само мъже или семейни двойки. Веднъж спряха двама холандски туристи, които се оплакваха колко била ледена американската бира. Понякога ме качваха мъже и жени, които се караха или съвсем си бяха омръзнали. Но всички ме мислеха за момче и с всеки миг аз все по-убедително се превръщах в момче. Нямаше я Софи Сасун да ми скубе мустаците и косъмчетата започнаха да покарват като изцапано над горната ми устна. Гласът ми продължи да става все по-нисък. С всяко друсане по пътя адамовата ми ябълка се смъкваше все по-ниско.

Когато някой питаше, казвах, че пътувам към Калифорния за първата си година в колежа. Не познавах добре света, но знаех поне малко за колежите и затова твърдях, че отивам в Станфорд, където ще живея в общежитие. Всъщност, честно казано, хората, които ме качваха, не проявяваха подозрение. Общо взето, аз не ги интересувах, тъй като си имаха свои грижи. Беше им скучно или бяха самотни и се нуждаеха от спътник, с когото да си говорят.

Като всеки новопокръстен в нова религия, в началото аз се престаравах. Някъде към Гари, Индиана, усвоих наперена походка. Рядко се усмихвах. През цялото пътуване през Илинойс гледах накриво като Клинт Истууд. Всичко това беше поза, но така стоят нещата и с повечето мъже. Всички ходехме насам-натам и се гледахме накриво. Наперената ми походка не беше чак толкова различна от походката на безброй юноши, които се опитват да си придадат мъжествен вид. И именно затова беше убедителна. Самият й фалш я правеше достоверна. От време на време излизах от ролята. Веднъж усетих, че нещо е залепнало за подметката ми, вдигнах пета зад гърба си и погледнах през рамо, вместо да кръстосам крака си отпред и да обърна нагоре обувката. Броях в дланта си дребните пари, с които плащах, вместо да ги вадя от джоба на панталона. При подобни гафове изпитвах паника, но се оказа, че няма за какво. Никой не забелязваше. По принцип хората забелязват малко неща и това работеше в моя полза.

Ще излъжа, ако кажа, че разбирах всичко, което изпитвам. Няма как, все пак бях на четиринайсет години. Някакъв инстинкт за самосъхранение ми казваше да бягам и аз бягах. Преследваше ме ужас. Тъгувах за родителите си. Изпитвах вина, че им причинявам тревоги. Непрекъснато си спомнях доклада на доктор Лус. Нощем плачех до изтощение, докато заспя. Бягството не ми помагаше да не се чувствам чудовище. Пред себе си виждах единствено унижение и отритване и оплаквах живота си.

Но сутрин ми беше по-добре. Напусках мотелската стая, излизах навън, на воля. Бях млад и въпреки страха — пълен с жизненост; невъзможно бе да се отдам задълго на черногледство. Незнайно как за продължителни периоди от време успявах да забравя за себе си. Закусвах понички. Продължих да пия кафе, много сладко и с много мляко. За да си повдигам духа, правех неща, които родителите ми биха ми забранили. Затова никога не ядях салата и си поръчвах по два-три десерта. Вече имах свободата да оставя зъбите си да се развалят или да си качвам краката върху облегалките. Докато пътувах на стоп, понякога виждах и други бегълци. Те се скупчваха под надлезите, в канавките, пушеха, загърнати в качулките на анцузите. Бяха по-жилави от мен, по-дрипави и мърляви. Стоях настрана от техните банди. Те идваха от разбити семейства, бяха малтретирани и сега малтретираха другите. Аз нямах нищо общо с тях. Дори и на пътя продължавах да нося по-високото социално положение на своето семейство. Не се присламчвах към никоя група, пътувах самостоятелно.

И ето че сред прерията се появява камионът-каравана на Майрън и Силвия Бресник от Пелъм, щата Ню Йорк. Изниква между полюшващите се треви като съвременен фургон без коне и спира. Отваря се врата и сякаш на прага на къща се показва весела близо седемдесетгодишна жена.

— Май имаме място за теб — казва тя.

Миг преди това стоя на магистрала осемдесет в Западна Айова. Но ето че качвам куфара си в този прериен кораб и внезапно се озовавам в дневната на семейство Бресник. На стените редом с репродукции на Шагал висят фотографии в рамки на техните деца. Историята на Уинстън Чърчил, която Майрън чете нощем, когато спрат в някой къмпинг, стои на масичката за кафе.

Майрън е пенсиониран продавач на резервни части, Силвия — бивша социална работничка. В профил тя прилича на симпатичен Пънчинело^[3] с изразителните си румени бузи и комичната гърбица на носа. Майрън пуши пурата и устните му оставят слюнчена следа — противна интимна гледка.

Докато Майрън шофира, Силвия ми показва леглата, душа, дневната. Обсипва ме с въпроси. В каква гимназия ходя? Какъв искам да стана?

Майрън се обръща и избоботва:

— Станфорд! Добър университет!

И точно тогава става нещо. В един миг на магистрала осемдесет нещо прещраква в главата ми и внезапно аз усещам, че мога да го формулирам. Майрън и Силвия се отнасят с мен като със син. И под влиянието на тази колективна заблуда аз наистина се превръщам в техен син поне за кратко. Ставам индивид с мъжка самоличност.

Но сигурно в мен си остава и нещо от дъщерята, защото не след дълго Силвия ме дръпва настрани, за да се оплаче от мъжа си.

— Знам, че цялото това пътуване с караваната говори за липса на стил. Трябва да видиш с какви хора се срещаме по къмпингите. Наричат го „живот на колела“. Да, приятни хора са, но толкова скучни. Липсва ми културният живот. Майрън казва, че от обикаляне насам-натам из страната цял живот не е намерил време да я види. Затова сега го прави отново — но бавно. И познай кого е помъкнал да му прави компания?

— Съкровище! — вика Майрън. — Би ли донесла на мъжа си малко студен чай, ако обичаш? Умирам от жажда.

Оставиха ме в Небраска. Преброих си парите и установих, че ми остават двеста и трийсет долара. Намерих евтина стая в нещо като пансион и платих за една нощ. Беше ме страх да пътувам на стоп нощем.

Докато пътувах, можех да направя някои дребни корекции. Повечето от чорапите, които носех, бяха неподходящи на цвят — розови, бели или с щампи. Бельото ми също не беше мъжко. В „Улуърт“ в Небраска си купих три чифта боксерки. Като момиче носех бельо с голям размер, а като момче — със среден. Минах и през щанда за тоалетни принадлежности. Вместо безкрайни рафтове с продукти за разкрасяване там имаше само една полица с хигиенни стоки от първа необходимост. Все още не беше настъпил взривът в мъжката козметика. Нямаше омекотяващи кремове, дегизирани с уж мъжествени имена — „Кожен мехлем за честа употреба“, „Успокояващ гел за бръснене“. Избрах си дезодорант, самобръсначки за еднократна употреба и крем за бръснене. Цветните бутилки с одеколон ме привличаха, но нямах приятни спомени от срещите с него. Одеколонът ми напомняше за учители по пеене, главни сервитьори, старци с техните нежелани прегръдки. Взех си и мъжки портфейл. Не смеех да погледна в лицето момичето на касата, беше ме срам, все едно купувам презервативи. Тя беше малко по-голяма от мен, с руса бухнала коса, от типа, който се среща често в централните щати.

В ресторантите започнах да използвам мъжката тоалетна. Може би това беше най-трудната промяна. Шокираше ме мръсотията, вонята и свинските звуци, грухтенето и пъхтенето, които идваха от кабинките. Навсякъде имаше локви от урина. По тоалетните чинии беше полепнала използвана тоалетна хартия. В кабинките най-често те посрещаше запушена тоалетна — преливаща кафеникава маса, супа от мъртви жаби. А до неотдавна убежището ми беше кабинка в тоалетна! Сега всичко това беше в миналото. От пръв поглед се виждаше, че, за разлика от женските, мъжките тоалетни не предоставят никакви удобства. Често нямаше дори огледало или течен сапун. И докато затворените в кабинките изпускащи газове мъже не показваха никакъв срам, онези на писоарите се държаха невротично. Гледаха право напред като коне с наочници.

Именно тогава осъзнах всичко онова, което оставям зад себе си: солидарността на общата биология. Жените знаят какво значи да имаш тяло. Те разбират недостатъците му и неговите слабости, великолепието му и удоволствието, което носи. Мъжете мислят, че телата им са само техни. И се грижат за тях скрито, дори когато са пред хора.

Няколко думи за пенисите. Каква беше официалната позиция на Кал по въпроса за пенисите? Докато беше обграден от тях, той изпитваше същото, което беше изпитвал и като момиче: беше в еднаква степен запленен и ужасен от тях. За мен пенисите никога не бяха имали голямо значение. С приятелките ми ги третирахме като нещо смешно. Криехме гузния си интерес, като се кикотехме или се правехме на отвратени. Като всички и аз се изчервявах на екскурзии пред статуите от римско време и надничах крадешком зад гърба на учителката — нали това бе първият ни урок по изобразително изкуство като деца. Голите всъщност са облечени. Облечени са във възвишеност. Тъй като брат ми беше шест години по-голям, никога не бяхме влизали във ваната заедно. През годините бях зървала гениталиите му само за миг и винаги извръщах поглед. Дори Джеръм беше проникнал в мен без да видя какво става. Нещо, крито толкова дълго, не можеше да не ме заинтригува. Но онова, което зърнах в мъжките тоалетни, като цяло ме разочарова. Нямаше го гордият фалос, виждаше се единствено семенната торбичка, сухата грудка, охлюв без черупка.

Освен това умирах от страх да не ме хванат как гледам. Въпреки костюма, прическата и ръста ми всеки път на влизане в главата ми кънтеше вик: „Ти си в мъжката тоалетна!“. Но точно там ми беше мястото. Никой не казваше и дума. Никой не възразяваше срещу присъствието ми. Търсех празна кабинка, която да изглежда що-годе чиста. Трябваше да седна, за да уринирам. Така е и до днес.

Нощем правех упражнения, опори и коремни преси на мухлясалите килими в мотелските стаи. Само по боксерки, разглеждах тялото си в огледалото. До неотдавна ме бе тормозил фактът, че то не се развива. Тази тревога вече я нямаше. Вече не беше нужно да се съизмервам с онези критерии. Невъзможните изисквания бяха отменени и изпитвах огромно облекчение. Но докато съзерцавах своето променящо се тяло, имаше и мигове на объркване. Понякога имах чувство, че не е мое. Беше твърдо, бяло, кокалесто. Да, може би посвоему красиво, но спартанско. Не беше никак отзивчиво или податливо. Все едно стока с надпис: съдържанието е под налягане.

Именно в онези мотелски стаи опознах новото си тяло, разбрах какво обичаше и какво не. С Обекта бяхме действали на тъмно. Тя така и не изследва подробно физиологията ми. В клиниката превърнаха половите ми органи в предмет на медицинско изследване. По време на престоя ми там те бяха безчувствени или леко болезнени от непрестанните прегледи. Тялото ми се беше капсулирало, за да мине през изпитанието. Но пътуването го разбуди. На заключена врата и сложена верига експериментирах със себе си. Слагах възглавници между краката си. Лягах върху тях. Докато гледах разсеяно шоуто на Джони Карсън, ръката ми тръгваше на изследователска мисия. Открай време изпитвах тревога относно своето устройство и тя ме беше възпирала да изследвам тялото си, както правят повечето деца. И едва сега, на скрито от света и от всички, които познавах, събрах смелост да експериментирам. Не мога да омаловажа значението на това. Дори да хранех съмнения дали решението ми е правилно, дори да си мислех понякога да се върна, да хукна обратно към родителите си и към клиниката и да се предам, това, което ме възпря, беше тайният екстаз между краката ми. Знаех, че ще ми го отнемат. Не искам да надценявам сексуалното. Но за мен то беше могъща сила, особено на четиринайсет години, с опънати като струна нерви, готови да се впуснат в симфония при най-малкия подтик. Така Кал откриваше себе си в сладострастна, влажна, стерилна кулминация, легнал върху две-три деформирани възглавници, със спуснати щори, с празния басейн отвън и колите, които не спираха цяла нощ.

 

 

Докато чаках на стоп в покрайнините на град Небраска, спря сребриста „Нова“^[4] с две врати. Изтичах с куфара и отворих вратата. Зад волана седеше хубав мъж на трийсет и няколко години, облечен с палто от туид и жълт пуловер с шпиц-деколте. Карираната му риза беше разкопчана, но яката беше твърдо колосана. Официалното му облекло контрастираше на неговата дружелюбност.

— Здрасти — каза с бруклински акцент.

— Благодаря, че спряхте.

Той запали цигара и се представи, протягайки ръка:

— Бен Шиър.

— Аз се казвам Кал.

Той не зададе обичайните въпроси откъде идвам и накъде отивам. Вместо това попита, докато потегляше:

— Откъде си взел този костюм?

— От „Армията на спасението“.

— Много е готин.

— Сериозно? — попитах и миг след това се усъмних. — Шегуваш се.

— Не, не се шегувам — каза Шиър. — Прилича на костюм, в който някой е умрял. Много е екзистенциален.

— Какво е това?

— Кое?

— Екзистенциален.

Той се обърна, за да ме погледне.

— Екзистенциалист е човек, който живее за мига.

Дотогава никой не беше говорил с мен по този начин.

Харесваше ми. Докато минавахме през жълтите поля Шиър ми разказа и други интересни неща. Научих за Йонеско и театъра на абсурда. За Анди Уорхол и „Велвет Ъндърграунд“^[5]. Трудно е да се опише какво вълнение събуждаха подобни фрази у едно хлапе от затънтената провинция. Гривничките, моите съученички от висшата класа, се преструваха, че са от Източното крайбрежие и вероятно и тяхното желание бе заразило и мен.

— Живял ли си в Ню Йорк? — попитах.

— Да.

— А аз ходих съвсем наскоро. Искам някой ден да живея там.

— Аз живях десет години.

— А защо замина?

Пак се обърна, за да ме погледне.

— Събудих се една сутрин и осъзнах, че ако не си тръгна, след година ще съм мъртъв.

Това също ми се стори чудесно.

Лицето на Шиър беше красиво, бледо, с леко дръпнати като на азиатец сиви очи. Светлокестенявата му къдрава коса беше безупречно сресана, с път по средата. След известно време забелязах и други изискани подробности в облеклото му — копчетата за ръкавели с монограм, италианските обувки. Харесах го от пръв поглед. Шиър беше от онзи тип мъже, какъвто аз исках да бъда.

Неочаквано от задната част на колата се разнесе великолепна, отегчена, идваща от дъното на душата въздишка.

— Как си, Франклин? — подвикна Шиър.

Чул името си, Франклин надигна рошавата си царствена глава и аз видях черно-бялата петниста окраска на английски сетер. Старото куче ме изгледа със сълзящите си очи и пак си легна, скривайки се от погледа ми.

Шиър тръгна да отбива от магистралата. Дотогава караше леко, небрежно, но щом дойде време за маневра, сякаш започна да действа с военна точност и бързина, сграбчил волана със силните си ръце. Спря на паркинга пред един универсален магазин.

— Ей сега се връщам.

Влезе в магазина почти на бегом, държейки цигарата до бедрото си като камшик за езда. Докато го нямаше, огледах колата. Беше безупречно чиста, постелките на пода бяха прани съвсем наскоро. В жабката имаше подредена купчина карти и касети на Мейбъл Мърсър. Шиър се появи с две пълни торби.

— Редно е да си вземем някакво пиене за из път — каза.

Беше купил дванайсет кутии бира, две бутилки „Блунън“ и едно розе „Лансърс“ в имитация на глинена бутилка. Остави всичко на задната седалка.

Това също беше част от изискаността. Другите пиеха евтино „Либфраумилх“ в пластмасови чаши, което наричаха коктейл, и режеха сирене чедър с швейцарско ножче. При оскъдни възможности Шиър приготви хубаво плато с ордьоври. Имаше и маслини. Потеглихме обратно към магистралата от другата страна на ничията земя и Шиър ми каза да отворя виното и да му сервирам мезе. Вече бях негов паж. Помоли ме да пусна касетата на Мейбъл Мърсър и след това ме осветли за особената й фразировка.

Неочаквано повиши глас:

— Ченгета. Скрий чашата.

Бързо се подчиних и най-невъзмутимо се разминахме с колата на щатския патрул. Шиър вече разиграваше въображаемия им разговор.

— Само като ги видя градските мошеници и ми стават ясни, а пък тия двамата си бяха направо за панделата. Бас ловя, че крояха някой удар.

Засмях се, щастлив, че имам съюзник срещу света на лицемерите и робуващите на правилата.

Като взе да се стъмва, Шиър избра един ресторант. Аз се тревожех, че може да е твърде скъп, но той каза:

— Тази вечер аз черпя.

Заведението се оказа препълнено, свободна беше само една малка маса близо до бара.

Шиър поръча на сервитьорката:

— За мен водка-мартини, много сухо, с две маслини, а синът ми ще пие бира.

Сервитьорката ме погледна.

— Има ли документ за самоличност?

— Не го нося — отговорих аз.

— В такъв случай не мога да ви сервирам.

— Бях там, когато се раждаше, мога да гарантирам за него — каза Шиър.

— Съжалявам, няма ли документи, няма и алкохол.

— Добре — каза Шиър, — в такъв случай размислих. Ще си поръчам водка-мартини, много сухо, с две маслини, и освен това една бира.

Сервитьорката процеди през зъби:

— Не мога да ви донеса бира, ще я дадете на приятеля си.

— И двете са за мен — увери я Шиър. Думите му прозвучаха малко по-басово, с авторитета на източния говор или на реномиран университет, който си казваше думата дори тук, в затънтения ресторант. Макар и с неохота, сервитьорката отстъпи.

Щом се отдалечи, Шиър се наведе към мен и отново започна да имитира провинциален говор:

— Бива си я, трябва й само някой да я катурне в сламата. А ти, жребецо, ставаш за тая работа. — Не изглеждаше пиян, но тази грубост беше нещо ново; движенията му вече не бяха толкова отмерени, говореше по-високо. — Да — продължи Шиър, — мисля, че ще си паснете. Можете да бъдете много щастливи.

И мен виното започна да ме хваща, усещах главата си като кълбо от огледала, които хвърляха отблясъци.

Сервитьорката донесе питиетата и ги сложи демонстративно пред Шиър. Но щом изчезна, той побутна бирата към мен и каза:

— Ето ти я.

— Благодаря.

Отпивах от време на време, а когато сервитьорката минаваше покрай нас, местех чашата пред него. Тази игра на котка и мишка беше много забавна.

Но не останах незабелязан. Един мъж на бара с хавайска риза и слънчеви очила ме наблюдаваше сякаш неодобрително. Но ето че на лицето му цъфна широка многозначителна усмивка. Почувствах се неудобно и отместих поглед.

Беше съвсем тъмно, когато излязохме от ресторанта. Преди да потеглим, Шиър отвори вратата, за да пусне Франклин навън. Старият пес не можеше вече да върви и Шиър трябваше да го изнесе на ръце.

— Хайде, Франкс — подкани го с грубовата нежност, захапал накриво цигарата. Самият той напомняше малко на Франклин Рузвелт, с обувките „Гучи“, жълтеникавото сако от туид с две цепки и силните бедра на играч на поло, напрегнати под тежестта на престарелия пес, който занесе в храстите.

Преди да се върнем на магистралата, спряхме при един универсален магазин, за да вземем още бира.

Пътувахме към час и нещо. Шиър изпи доста бири; аз — една-две. Алкохолът ме хвана и ми се доспа. Облегнах се на вратата и погледнах вяло през прозореца. С нас се изравни дълга бяла кола. Шофьорът ме погледна и се усмихна, но аз вече заспивах.

По някое време Шиър ме разтърси.

— Прекалено съм капнал, за да карам. Ще отбия.

Нищо не отговорих.

— Ще намеря мотел. Ще взема стая и за теб. Аз ще платя.

Не възразих. Скоро видяхме неясни светлини. Шиър излезе от колата и след малко се върна с ключ за стаята ми. Поведе ме към нея, като носеше куфара ми, отключи вратата. Аз отидох до леглото и паднах на него.

Виеше ми се свят. Едва успях да отметна завивката и да отпусна глава на възглавниците.

— С дрехи ли ще спиш? — попита Шиър уж развеселен.

Ръката му ме галеше по гърба.

— Не бива да спиш с дрехи — каза. Започна да ме съблича, но аз се размърдах.

— Остави ме да спя — казах.

Шиър се наведе по-близо.

— Значи вашите те изритаха? Кажи, Кал, така ли е? — попита хрипливо. Изведнъж прозвуча така, сякаш беше съвсем пиян, като че ли цялото наливане най-накрая му се беше отразило.

— Аз смятам да спя — казах.

— Хайде — прошепна Шиър. — Нека се погрижа за теб.

Без да отварям очи, се свих на кълбо, за да се защитя.

Шиър се опита да ме целуне, но след като не отвърнах, престана. Чух го как отваря вратата и я затваря след себе си.

На следващия ден се събудих рано. През прозорците влизаше светлина. Шиър лежеше до мен със затворени очи и ме прегръщаше непохватно.

— Искам само да спя — каза завалено. — Само да спя.

Ризата ми беше разкопчана. Шиър беше само по гащи.

Телевизорът работеше и върху него имаше празни кутии от бира.

Шиър ме сграбчи, притискаше лицето си към моето, издаваше разни звуци. Аз търпях, струваше ми се, че му дължа това. Но когато пиянските му щения станаха по-жадни и по-целенасочени, го отблъснах. Той не възропта. Сви се на кълбо и сякаш мигом изпадна в несвяст.

Станах и отидох в банята. Седнах, обгръщайки колене, на спуснатия капак на тоалетната чиния и останах така доста време. Когато надникнах в стаята, Шиър продължаваше да спи дълбоко. Вратата на банята не се заключваше, но умирах за един душ. Изкъпах се набързо, като не спуснах завесата и постоянно държах под око вратата. После си облякох нова риза и костюма и излязох от стаята.

Беше много рано. По пътя не минаваха никакви коли. Отдалечих се малко от мотела, седнах върху куфара и зачаках. Огромно открито небе. Само няколко птици. Пак огладнях. Главата ме болеше. Извадих портфейла и преброих топящите се пари. За стотен път се зачудих дали да не се обадя вкъщи. В очите ми нахлуха сълзи, но не си позволих да заплача. И изведнъж чух приближаването на кола. Откъм паркинга на мотела се зададе бял линкълн „Континентал“. Вдигнах палец. Колата спря до мен и прозорецът се смъкна бавно. Зад волана седеше мъжът от предната вечер в ресторанта.

— Накъде отиваш?

— Калифорния.

Пак същата усмивка. Сякаш нещо избликваше.

— Е, днес извади късмет. И аз съм натам.

Поколебах се за миг. После отворих задната врата на голямата кола и пъхнах вътре куфара. На този етап нямах кой знае какъв избор.