Джефри Юдженидис
Мидълсекс (11)

Ex ovo omnia^[1]

 

И така, да резюмираме: Сурмелина Зизмо (по баща Пападиамандопулос) ми беше не само пралеля. Тя ми беше и баба. Баща ми беше племенник на собствената си майка (и баща). Освен че ми се падаха баба и дядо, Дездемона и Лефти ми бяха също пралеля и прачичо. Родителите ми ми бяха и втори братовчеди, а Чаптър Илевън — и брат, и трети братовчед. Родословното дърво на семейство Стефанидис, начертано в книгата на д-р Лус „Автозомното пренасяне на рецесивни характеристики“, стига до по-големи подробности, отколкото вероятно искате да знаете. Аз се съсредоточих само върху последните няколко пренасяния на гена. Ето че вече сме почти накрая. В чест на госпожица Бари, моята учителка по латински от осми клас, ще ми се да привлека вниманието ви към цитата по-горе: „Ex ovo omnia“. Ставайки на крака (както правехме винаги когато госпожица Бари влезеше в стаята), аз я чувам да пита:

— Деца? Може ли някой от вас да преведе тази малка фраза и да ни каже откъде идва?

Аз вдигам ръка.

— Ще започне Калиопа, нашата муза.

— От Овидий. „Метаморфози“. Историята за Сътворението.

— Поразително. А би ли могла да го преведеш на английски?

— Всичко започва с едно яйце.

— Чухте ли, деца? Тази класна стая, вашите умни личица, дори добрият стар Цицерон на бюрото ми — всички те са тръгнали от едно яйце!

Сред мистериите, които доктор Филобосян разказвал по време на неделните обеди през годините (освен чудовищните последици от въображението на майките), била и теорията за преформацията от XVII век. Привържениците й с имена като на увеселителни влакчета в лунапарк — Спалацани, Свамердам, Льовенхук — вярвали, че цялото човечество съществува в миниатюра още от Сътворението или в семето на Адам, или в яйчника на Ева, като всеки човек се помещава в друг като руска матрьошка. Всичко започнало, когато Ян Свамердам отделил със скалпел най-външния слой на едно насекомо. Кое по-точно? Ами… представител на типа Антропода. Латинското му име? Е, щом настоявате: Bombyx mori. Насекомото, използвано от Свамердам в експериментите му през 1669-а, било не друго, а копринена буба. Пред група учени Свамердам обелил кожата на бубата, за да разкрие вътре нещо, което изглеждало като умален модел на бъдещата пеперуда, от хоботчето и антените до сгънатите криле. Така се родила теорията за Преформацията.

По същия начин аз обичам да си представям как ние с брат ми се носим заедно още от Сътворението на света на нашия сал с яйца. Всеки е затворен в прозрачна мембрана, всяко момче или момиче (а в моя случай и двете) има вече определен час за раждане. Ето го Чаптър Илевън. Винаги блед, оплешивял преди да навърши двайсет и три години — идеалният хомункулус. Добре оформеният му череп говори за неговите бъдещи заложби в математиката и инженерните науки. Нездравата бледнина подсказва дебнещата го болест на Крон. До него съм аз, за известно време негова сестра, лицето ми вече е главоблъсканица, на него като на стереокартичка се сменят два образа: тъмнокосото красиво момиченце, което бях някога, и строгият мъж с орлов профил като от римска монета, който съм днес. И така ние се носим двамата още от началото на света в очакване да ни повикат на сцената, загледани в представлението наоколо.

Например: Милтън Стефанидис завършва академията в Анаполис през 1949 г. и хвърля бялата си фуражка във въздуха. После го разпределят в Пърл Харбър, където двамата с Теси живеят в скромна семейна квартира, майка ми, двайсет и пет годишна, получава ужасно слънчево изгаряне и никой повече не я вижда по бански костюм. През 1951-ва ги прехвърлят в Норфък, Вирджиния — и тогава съседната яйчена торбичка на Чаптър Илевън започва да вибрира. Въпреки това той остава още известно време, за да наблюдава корейския конфликт, където мичман втори ранг Стефанидис служи на кораб — бомбардировач на подводници. Виждаме как през тези години се оформя индивидуалността на Милтън като зрял човек, как той добива практичните качества на нашия бъдещ баща. Военноморският флот на САЩ го научава на прецизността, с която Милтън Стефанидис разделя косата си на път, на навика му да лъска токата на колана си с ръкава на ризата, на неговите „тъй вярно“ и „тип-топ“ и на упорството, с което по-късно ще ни кара да сверяваме часовниците помежду си, когато ходим в търговския център. Под месинговия орел и ликторския сноп на мичманската си фуражка Милтън Стефанидис оставя бойскаутите зад гърба си. От флота той се сдобива с любовта си към ветроходството и омразата си към опашките. Още по онова време се оформят и политическите му възгледи, неговият антикомунизъм, недоверието му към руснаците. Пристанища в Африка и Югоизточна Азия вече формират неговите възгледи за равнището на интелигентността на расите. Покрай социалните подигравки на командващите го офицери той усвоява омразата си към източните либерали и към престижните университети, като същевременно започва да харесва дрехите от „Брукс Брадърс“. Лека-полека започва да предпочита мокасини с ресни и къси гащи от крепон. Ние знаем всичко това за баща си още преди да се родим, а после ще го забравим и ще трябва отново да го научим. Когато Корейската война свършва през 1953-та, Милтън отново е разквартируван в Норфък. А през март 1954-та, след като баща ми вече е направил оценка на бъдещето си, Чаптър Илевън ми маха за сбогом, вдига ръце и поема надолу по водната пързалка към света.

И аз оставам в самота.

Събитията през годините преди моето раждане: след като танцувал със Зоуи на сватбата на родителите ми, отец Майк я ухажвал неотклонно през следващите две години и половина. На Зоуи не й харесвала идеята да се омъжи за човек както толкова религиозен, така и толкова миниатюрен. Отец Майк й предлагал женитба три пъти и всеки път тя отказвала, очаквайки да се появи някой по-добър. Но никой не се появил. Накрая, тъй като усещала, че няма друг избор (и придумвана от Дездемона, която продължавала да мисли, че женитбата за свещеник е чудесно нещо), Зоуи се предала. През 1949 г. тя се омъжила за отец Майк и скоро след това двамата заминали за Гърция. Там тя щяла да роди четири деца, моите братовчеди, и да остане през следващите осем години.

В Детройт през 1950 година гетото Блак Ботъм било сринато от булдозери, за да се направи място за магистрала. „Ислямската нация“, чиято главна квартира вече бил Храм Номер Две в Чикаго, се сдобила с нов свещеник на име Малкълм Екс. През зимата на 1954 година Дездемона за пръв път започнала да говори за това как някой ден може да се оттеглят във Флорида. „Знаеш ли как се казва един град във Флорида? Ню Смирна Бийч!“. През 1956-а последният трамвай в Детройт спрял и заводът „Пакард“ бил закрит. През същата тази година, уморен от армейския живот, Милтън Стефанидис напуснал флота и се завърнал вкъщи, за да осъществи една своя стара мечта.

 

 

— Направи нещо друго — казал на сина си Лефти Стефанидис, докато пиели кафе в „Зебра“. — Нима завърши военноморската академия, за да станеш барман?

— Не искам да бъда барман. Искам да управлявам ресторант. Цяла верига. А това е добра отправна точка.

Лефти поклатил глава. Облегнал се на стола и разтворил ръце в широк шест, посочвайки заведението.

— Това място не е подходящо за никакво начало — казал.

Имал известно основание. Въпреки усърдието, с което доливал чашите и бършел плота, барът на улица „Пингрий“ бил изгубил блясъка си. Старата кожа от зебра, все още закачена на стената, била изсъхнала и напукана. Цигареният дим опушил тавана от гофрирана ламарина. С течение на годините бар „Зебра“ замирисал на клиентите си, предимно работници в автомобилните заводи — на тяхната бира и тоник за коса, на работническата мизерия, опънатите нерви и профсъюзите им. Кварталът също се променял. Когато дядо ми отворил бара през 1933-та, в района живеели предимно бели хора от средната класа. Сега ставал все по-беден и населен предимно с чернокожи. В неизбежния кръг от причини и следствия, щом на някоя улица се настани първото чернокожо семейство, белите съседи веднага обявявали къщите си за продан. Свръхпредлагането сваляло цените на недвижимите имоти, което дало възможност на по-бедни хора да се нанесат в квартала; с бедността дошла и престъпността, а с престъпността се появили все повече и повече камиони за пренасяне на мебели.

— Бизнесът вече не върви — казал Лефти. — Ако искаш да отваряш бар, пробвай в Грийктаун или в Бърмингхам.

Баща ми отхвърлил тези възражения.

— Може би бар не би вървял добре — казал той. — Причината е, че наоколо има твърде много барове. Прекалено голяма конкуренция. Но кварталът има нужда от прилична закусвалня.

 

 

Веригата „Херкулес хот-догс“, която в апогея си имала шейсет и шест заведения в Мичиган, Охайо и Югоизточна Флорида, като всяко от тях се познавало отдалеч по характерните „колони на Херкулес“ пред заведението — та за тази верига може да се каже, че началото й е сложено в една снежна февруарска утрин през 1956-а, когато баща ми пристигнал в „Зебра“, за да започне преустройството. Най-напред махнал от витрините увисналите венециански щори, за да пусне повече светлина. Боядисал вътрешността в ослепително бяло. Със заема, отпускан от Департамента по делата на ветераните, превърнал бара в тезгях на ресторант и инсталирал малка кухня. Работници наредили до стената в дъното червени винилови диванчета и претапицирали старите столове на бара с кожата от зебра на Зизмо. Една сутрин двама носачи вкарали през вратата джубокс. Докато чуковете кънтели и се вдигал прах, Милтън се запознал с документите, които Лефти трупал безредно в една кутия от пури под касата.

— Какво е това, по дяволите? — попитал баща си. — Имаш цели три застрахователни полици за това място.

— Застраховката никога не е в повече — отвърнал Лефти. — Понякога компаниите не плащат. По-добре човек да се подсигури.

— Да се подсигури? Всяка от тях е за много повече, отколкото заведението струва. Плащаме за всичко това? Чисто прахосване на пари.

До този момент Лефти бил оставил сина си да прави каквито промени иска. Но сега не пожелал да отстъпи.

— Чуй ме, Милтън. Ти не си преживявал пожар. Не знаеш какво е това. Понякога при пожар изгаря и застрахователната компания. И после какво можеш да направиш?

— Но три…

— Имаме нужда от три — заинатил се Лефти.

— Отстъпи — посъветвала Теси мъжа си по-късно вечерта. — Родителите ти са преживели много.

— Разбира се, че са преживели много. Но не те, а ние трябва да плащаме вноските.

И въпреки това послушал жена си и продължил да плаща и по трите полици.

„Зебра“, както я помня от детството, беше пълна с изкуствени цветя — жълти лалета, червени рози, миниатюрни дръвчета с восъчни ябълки. От чайниците никнеха пластмасови маргаритки; нарциси избуяваха от глинени крави. Снимки на Арти Шоу и Бинг Кросби красяха стените, редом с табели, написани на ръка: „ПОРЪЧАЙТЕ СИ ЧУДЕСЕН ДЖИН С ЛАЙМ! ПО-ДОБРИ ОТ НАШИТЕ ПЪРЖЕНИ ФИЛИЙКИ НЯМА В ЦЕЛИЯ ГРАД!“. Имаше снимки на Милтън как слага черешка в млечен шейк или как, подобно на кмета, целува нечие бебе. Имаше фотографии и на истинските кметове, Мириани и Кавана. А великият бейзболист Ал Кейлин, който наминал на път за тренировка на стадиона на „Тигрите“, сложил автографа си на снимка: „На моя приятел Милт, страхотни яйца!“. Когато една гръцка православна църква в Линд изгоряла, Милтън взел оттам един от оцелелите стъклописи. Закачил го на стената над диваните. Тенекиени кутии от маслините „Атина“ били наредени до витрината редом с бюст на Доницети. Всичко било една мешавица: старовремски лампи стояли до репродукции на Ел Греко; бичи рога висели на шията на статуя на Афродита. Над кафемашината на полицата марширували най-различни фигурки: Пол Бъниан и Синият вол Бейб^[2], Мики Маус, Зевс и Котарака Феликс. Дядо ми, който се опитвал да помага, отишъл някъде един ден и се върнал с петдесет чинии.

— Аз вече поръчах — казал Милтън. — От една фирма, която снабдява ресторанти. Дават ни ги с намаление от десет процента.

— Значи тия не ги искаш? — казал разочарован Лефти. — Добре. Ще ги върна.

— Ей, тате — извикал след него синът му. — Защо не си починеш? Аз мога да се оправя тук.

— Не ти трябва помощ, така ли?

— Прибери се вкъщи. Нека мама ти направи обяд.

И Лефти постъпил, както му казали. Но докато карал по булевард „Уест Гранд“ с чувството, че е безполезен, минал покрай „Санитарни принадлежности Рубсамен“ — магазин с мръсни витрини и неонов надпис, който примигвал и през деня — и почувствал тръпката на едно старо изкушение.

Следващия понеделник Милтън открил новия ресторант. Отворил в шест сутринта заедно с новоназначените двама служители — Елени Папаниколас в униформа на сервитьорка, която купила със свои пари, и нейният съпруг Джими, който щял да приготвя бързи закуски.

— Не забравяй, Елени, ти работиш най-вече за бакшиши — насърчавал я Милтън. — Затова се усмихвай.

— На кого? — попитала Елени. Защото въпреки червените карамфили във вазичките, украсяващи всяко сепаре, въпреки менютата, кибритите и салфетките, украсени с шарки на зебра, ресторантът бил празен.

— Много смешно — усмихнал се Милтън.

Иронията на Елени не го притеснявала. Той бил измислил всичко. Намерил ниша и я запълнил.

За да спестим време, сега ви предлагам откъслечни кадри от развитието на капиталистическото предприятие. Виждаме как Милтън посреща първите си клиенти. Виждаме как Елени им сервира бъркани яйца. Виждаме как Милтън и Елени стоят отзад, прехапали устни. Но ето че клиентите се усмихват и кимат! Елени тича да им долее кафе. След това Милтън, с други дрехи, посреща нови клиенти; готвачът Джими чупи яйцата с една ръка; Лефти изглежда като паднал от небето.

— Дай две пържени и уиски — вика Милтън, фукайки се с новия жаргон. — Сухо бяло, 68, без лед!

Близък план на чекмеджето на касата, което със звън се отваря и затваря; ръцете на Милтън, броящи пари; Лефти, който си слага шапката и се измъква незабелязано. А после още яйца; яйца, които се чупят, пържат, обръщат и разбиват; яйца, пристигащи на картони през задния вход и излизащи от кухнята в чинии; пухкави блестящожълти бъркани яйца; и чекмеджето, което пак се отваря; парите, които се трупат. Докато най-накрая виждаме Милтън и Теси, издокарани в официални дрехи, да обикалят голяма къща, водени от агент на недвижими имоти.

 

 

Кварталът Индиан Вилидж бил само на дванайсет пресечки западно от „Хърлбът“, но представлявал съвсем различен свят. На четирите големи улици „Бърнс“, „Ирокез“, „Семинол“ и „Адамс“ (дори в Индиан Вилидж Белият човек бил откраднал половината имена) се издигали внушителни постройки в еклектични стилове. Джорджианска къща от червени тухли стояла до тюдорска, а до нея трета — във френски провинциален стил. Къщите в Индиан Вилидж имали големи дворове, широки тротоари, живописно окислени куполи, градински фигурки (чиито дни били преброени) и аларми против крадци (които тепърва ставали популярни). Но докато обикалял внушителния нов дом на сина си, дядо ми запазил мълчание.

— Какво ще кажеш за големината на дневната? — попитал го Милтън. — Ето, седни. Настани се удобно. С Теси искаме ти и мама да се чувствате тук като у дома си. Сега, след като се пенсионира…

— Как така съм се пенсионирал?

— Добре де, почти се пенсионира. Сега вече можеш да си починеш, да направиш всичко онова, което някога си искал. Виж, тук е библиотеката. Можеш да идваш и да работиш върху преводите си. Какво ще кажеш за писалището? Достатъчно ли е голямо според теб? Лавиците са вградени в стената.

Отстранен от ежедневното функциониране на „Зебра“, дядо ми започнал да прекарва дните си в шофиране из града. Ходел до Обществената библиотека, за да чете чуждестранните вестници. След това се отбивал да поиграе табла в едно кафене в Грийктаун. На петдесет и четири години Лефти Стефанидис все още бил в добра форма. За да се раздвижва, минавал по пет километра всеки ден. Ядял умерено и коремът му бил по-плосък от този на сина му. Ала времето неизбежно вземало своето. Сега Лефти трябвало да носи бифокални очила. Страдал от бурсит в рамото. Дрехите му били демоде, поради което изглеждал като статист в гангстерски филм. Един ден, оглеждайки строго образа си в огледалото в банята, Лефти осъзнал, че се е превърнал в един от онези зализващи назад косата си старци, предани на епоха, която вече никой не помнел. Потиснат от този факт, той взел книгите и отишъл с колата до „Семинол“, смятайки да използва библиотеката, но когато стигнал, не спрял. Вместо това с необуздан блясък в очите се отправил към „Санитарни принадлежности Рубсамен“.

Щом веднъж слезеш в долната земя, никога не забравяш пътя дотам. До края на живота си запазваш умението да забелязваш червената лампа на прозореца на горния етаж или чашата с шампанско върху вратата, която се отваря чак след полунощ. От години, минавайки с колата покрай „Рубсамен“, дядо ми забелязвал все същите изложени на витрината бандажи за херния, медицински яки и патерици. Забелязвал отчаяните, изпълнени с безумна надежда лица на негрите, и мъже, и жени, които влизали и излизали без да купуват нищо. Дядо ми разпознавал това отчаяние и знаел, че сега, след като насила го пенсионирали, това било неговото място. Колела на рулетка се въртели пред очите на Лефти, докато карал към Уест Сайд. Ушите му чували само тракането на зарове, докато натискал педала на газта. Кръвта му кипнала от старо вълнение, сърцето му забило по-бързо, както не се било случвало от времето, когато слизал от планината, за да броди из черните улички на Бурса. Паркирал и бързо влязъл вътре. Минал покрай стреснатите клиенти (които не били свикнали да виждат бели хора); отминал с твърда крачка реквизита от шишенца аспирин, пластири и лекарства за разхлабване и отишъл право при гишето на аптекаря в дъното.

— Какво обичате? — попитал аптекарят.

— Двайсет и две — казал Лефти.

— Дадено.

В опит да пресъздаде драматизма на комарджийските си дни дядо ми започнал да залага в нелегалната лотария на Уест Сайд. Отначало играел с дребни суми. Скромни залози от по два-три долара. След няколко седмици, за да компенсира загубеното, ги вдигнал на десет долара. Всеки ден залагал по малко от новоизкараното в ресторанта. Един ден спечелил и затова на следващия заложил „двойно или нищо“ и изгубил. Залозите си правел сред грейките с топла вода и иригаторите. Заобиколен от хапчета против кашлица и мехлем за херпес, той започнал да играе „тройка“, тоест на три цифри едновременно. Както навремето в Бурса джобовете му се напълнили с листчета. Правел списъци на цифрите, с които е играл, заедно със съответните дати, за да не ги повтаря. Залагал на рождената дата на Милтън, рождената дата на Дездемона, датата на гръцката независимост без последната цифра, годината на опожаряването на Смирна. Когато намирала листчетата в дрехите за пране, Дездемона мислела, че са свързани с ресторанта.

— Мъжът ми, милионерът — казвала, мечтаейки си за живот във Флорида.

За пръв път в живота си Лефти търсел съвет от съновниците на Дездемона с надеждата да изчисли печелившото число със сметалото на своето подсъзнание. Отварял си очите на четири за всички числа, които се появявали в сънищата му. Много от негрите, които често ходели в „Рубсамен“, забелязали какво внимание отделя на съновника и след като спечелил две седмици поред, мълвата се разнесла. Това довело до единствения принос, който гърците са правили някога за афроамериканската култура (освен носенето на златни медальони) — чернокожите в Детройт започнали да купуват съновници. Издателство „Атлантис“ ги превеждало на английски и ги разпращало до големите градове в цяла Америка. Не след дълго възрастни негърки станали подвластни на същите суеверия, на които робувала баба ми, вярвайки например, че бягащият заек означава неочаквано забогатяване, а черната птичка на телефонната жица е поличба за смърт.

— В банката ли ще носиш тези пари? — питал Милтън, като виждал как баща му изпразва касата.

— Да, в банката.

И Лефти наистина отивал в банката. Ходел да тегли пари от спестовния си влог, за да продължи упоритата си атака срещу всичките деветстотин деветдесет и девет възможни пермутации на трицифрената променлива величина. Когато не печелел, се чувствал ужасно. Искал да спре. Искал да се прибере вкъщи и да признае всичко на Дездемона. Единствената противоотрова за това чувство обаче била перспективата да спечели на следващия ден. Възможно е в това увлечение по лотарията на дядо ми да е имало известна саморазрушителна нотка. Изпълнен с вината на оцелелия, той се предавал във властта на произволните сили във вселената в опит да се накаже, че все още е жив. Но преди всичко залагането просто изпълвало празните му дни.

Аз, от частната ложа на своето първично яйце, виждах какво става. Милтън беше прекалено зает с ресторанта, за да забележи. Теси беше твърде заета, грижейки се за Чаптър Илевън, за да забележи. Сурмелина може би забелязваше нещо, но през тези години тя вече не идваше в къщата ни толкова често.

През 1953 г. на сбирка на Теософското дружество леля Лина се запознала с една жена на име госпожа Ивлин Уотсън. Госпожа Уотсън била привлечена от Теософското дружество с надеждата да се свърже с покойния си съпруг, но не след дълго изгубила интерес към общуването със света на духовете и вместо това предпочитала да си шушука със Сурмелина от плът и кръв. Шокиращо скоро леля Лина напуснала работата си в цветарския магазин и се преместила на югоизток с госпожа Уотсън. Оттогава насам всяка Коледа тя пращала на родителите ми колет с лютив сос, цъфнал кактус и снимка на тях двете с госпожа Уотсън пред някой национален паметник. (Една оцеляла до днес снимка показва двойката в обредна пещера на племето анасази в Бандалиър, на която госпожа Уотсън е покрита с бръчките на мъдростта като Джорджия О’Кийфи, а Лина с огромна шапка против слънце се спуска по стълбата в една „кива“^[3].

Що се отнася до Дездемона, между своята петдесет и шейсетгодишна възраст тя преживяла кратък и напълно нетипичен за нея период на задоволство. Синът й се върнал жив и невредим от още една война. (Свети Христофор удържал на думата си по време на „полицейската акция“ в Корея и по Милтън дори не стреляли.) Бременността на нейната снаха й донесла обичайната тревога, разбира се, но Чаптър Илевън се родил здрав. Ресторантът вървял добре. Всяка седмица семейството и техните приятели се събирали в новата къща на Милтън в Индиан Вилидж за неделен обяд. Един ден Дездемона получила брошура от Търговската камара на Ню Смирна Бийч, която била поискала с писмо по пощата. Градчето изобщо не приличало на Смирна, но поне било слънчево и имало сергии с плодове. А междувременно дядо ми имал добро предчувствие. След като бил залагал на поне едно число всеки ден през последните две години, вече бил покрил всички числа от 1 до 740. До 999 му оставали само 259! А после какво? Какво друго? Да започне отначало. Касиерите в банката давали на Лефти пачки с пари, които той на свой ред връчвал на аптекаря зад гишето. Заложил на 741, 742 и 743. После заложил на 744, 745 и 746. А след това една сутрин касиерът осведомил Лефти, че в сметката му няма достатъчно средства, за да тегли. Показал му баланса: 13 долара и 26 цента. Дядо ми благодарил на касиера и прекосил фоайето на банката, като си оправял вратовръзката. Внезапно му се завил свят. Комарджийската треска, която го владяла в продължение на двайсет и шест месеца, минала, изпращайки по кожата му последна гореща вълна и внезапно избила го пот. Лефти си избърсал челото, излязъл от банката и така се запътил към една старост без пукната пара.

Пронизителният вик, който баба ми надала, когато научила за катастрофата, не може да бъде описан на хартия. Писъците нямали край, тя си скубела косата, раздирала дрехите си, после рухнала на пода.

— КАКВО ЩЕ ЯДЕМ! — виела Дездемона, търкаляйки се из кухнята. — КЪДЕ ЩЕ ЖИВЕЕМ!

Разтворила ръце, молейки Господ, удряла се в гърдите, а накрая хванала левия си ръкав и го отпрала.

— ЩО ЗА СЪПРУГ ЩЕ ПРИЧИНИ ТОВА НА ЖЕНА СИ, КОЯТО МУ Е ГОТВИЛА, ЧИСТИЛА, РОДИЛА МУ Е ДЕЦА И НИКОГА НЕ СЕ Е ОПЛАКВАЛА! — Тя отпрала и десния ръкав. — НЕ ТИ ЛИ КАЗАХ ДА НЕ ЗАЛАГАШ? НЕ ТИ ЛИ КАЗАХ?

Вече минала към роклята. Хванала с две ръце подгъва, а от гърлото й се леели древни близкоизточни вопли.

Дядо ми гледал изумен как стеснителната му съпруга къса пред очите му дрехите си на парцали, полата, колана на талията, деколтето. Последно усилие и роклята се разпрала надве, а Дездемона лежала на линолеума, излагайки пред света мизерията на бельото си, преливащия сутиен с банели, посивелите гащи и безумния колан с жартиери. Но накрая спряла. Преди да остане напълно гола, Дездемона се отпуснала, сякаш изтощена. Свалила мрежичката от главата си, косите й се разпилели и я покрили и тя затворила изнурено очи. В следващия миг казала делово:

— Сега ще трябва да се преместим да живеем при Милтън.

Три седмици по-късно, през октомври 1958-ма, баба ми и дядо ми се изнесли от „Хърлбът“ една година преди последната вноска по ипотеката. Една събота и неделя в топлото циганско лято баща ми и опозорилият се мой дядо изнесли мебелите навън за градинска разпродажба — морскозеления диван и креслата, които все още изглеждали чисто нови под найлоновите калъфи, кухненската маса, библиотеките. Лампите били наредени на тревата заедно със старите бойскаутски наръчници на Милтън, куклите и обувките за степ на Зоуи и снимка в рамка на патриарх Атинагорас, както и цял гардероб с костюмите на Лефти, които баба ми го накарала да продаде за наказание. С коса, прибрана под мрежичката, Дездемона ходела навъсена из двора, потънала в толкова дълбоко отчаяние, че дори не можела да плаче. Тя разглеждала всеки предмет, като въздишала шумно преди да му сложи етикетче с цената и току подвиквала на мъжа си да не вдига неща, които са прекалено тежки за него.

— Да не си въобразяваш, че си млад? Остави го на Милтън. Вече си стар.

Под мишница стискала кутията на бубите, която не била за продан. Когато видяла портрета на патриарха, ахнала ужасена.

— Нима вече не ни се случиха достатъчно лоши неща, та искаш и патриарха да продадеш?

Грабнала го и го прибрала вътре. До края на деня останала в кухнята, понеже не можела да гледа как разни безскрупулни хора, обикалящи градинските разпродажби, се ровят в личните й вещи. Имало неделни търсачи на антики от предградията, дошли с кучетата си, семейства, едва свързващи двата края, които завързвали столовете върху покрива на очуканите си автомобили, и двойки мъже, ценители, които обръщали всичко наопаки, за да потърсят отдолу фабричната марка. Дездемона едва ли щяла да се срамува повече, ако самата тя беше изложена за продан, гола върху зеления диван, с етикетче с цената, закачено на крака й. След като всичко било продадено или подарено, Милтън закарал останалите вещи на баба ми и дядо ми с един камион под наем на дванайсет пресечки оттам, до „Семинол“. За да живеят на спокойствие, моите родители им предложили тавана. Рискувайки да се сецнат, баща ми и Джими Папаниколас качили всичко по тайното стълбище зад вратата, покрита с тапет. Там, в стаята със скосени тавани, те внесли разглобеното легло на баба ми и дядо ми, кожената отоманка, месинговата масичка за кафе и грамофонните плочи с ребетика на Лефти. В опит да се сдобри с жена си дядо ми донесъл вкъщи първия от множеството папагали, които щели да гледат през годините и лека-полека, живеейки над всички нас, Дездемона и Лефти устроили предпоследното си жилище заедно. През следващите девет години Дездемона се оплаквала от теснотията и от болката в краката, когато слизала по стълбите, но всеки път, когато баща ми й предлагал да се преместят на долния етаж, тя отказвала. Според мен тя обичала тавана, защото световъртежът от живота във висините й напомнял за планината Олимп. От таванския прозорец се откривала хубава гледка (не към гробниците на султани, а към завода „Едисън“) и когато отваряла прозореца, вятърът нахлувал през него както в Битиниос. Горе на тавана Дездемона и Лефти се върнали към точката, от която били тръгнали.

Както и моята история.

Защото сега Чаптър Илевън, моят петгодишен брат, и Джими Папаниколас държат в ръка по едно червено яйце — боядисани в цвета на кръвта Христова. Още яйца изпълват купата на масата в дневната. Червени яйца са наредени на полицата над камината. Висят в мрежички над вратите.

Зевс освободил всичко живо от едно яйце. Ex ovo omnia. Белтъкът полетял нагоре и се превърнал в небе, жълтъкът се спуснал и станал на Земя. И на гръцкия Великден ние все още играем играта с чукане на яйца. Джими Папаниколас подлага своето яйце, а Чаптър Илевън го удря отгоре. Винаги се чупи само едното.

— Аз победих! — вика Чаптър Илевън.

Ето че и Милтън си избира яйце от купата.

— Това ми изглежда добро. Прилича на камион „Бринкс“.

Той го взима. Чаптър Илевън се готви да го удари. Но преди да се случи каквото и да било, майка ми потупва баща ми по рамото. Държи в устата си термометър.

След като чиниите са вдигнати от масата, родителите ми се качват ръка за ръка към спалнята си. Докато Дездемона чука яйцето на Лефти, баща ми и майка ми се разсъбличат. А докато Сурмелина, която си е дошла от Ню Мексико за празниците, се чука с яйцето с госпожа Уотсън, баща ми изпуска лек стон, претъркулва се настрани от майка ми и заявява:

— Това би трябвало да свърши работа.

В спалнята настава покой. Вътре в майка ми един милиард сперматозоиди плуват нагоре по течението, мъжките най-отпред. Те носят не само указания за цвета на очите, височината, формата на носа, производството на ензими, устойчивостта на микофаги, но и история. Плуват на черния фон, дълга, бяла копринена нишка, която се раздипля. Нишката е тръгнала в един ден преди двеста и петдесет години, когато боговете на биологията си поиграли за забавление с един ген в петата хромозома на едно бебе. То предало мутацията на сина си, който я предал на двете си дъщери, а те на три от децата си (моите пра-пра-пра-пра роднини и така нататък), докато накрая тя не се озовала в телата на баба ми и дядо ми. Генът слязъл на автостоп от планината, като оставил селото зад себе си. Попаднал в капан в един горящ град, но се спасил благодарение на няколко френски думи. Докато прекосявал океана, изиграл една любовна история, обикалял палубата на кораба и се любил в една спасителна лодка. Отрязали му плитките. Взел влака за Детройт и се нанесъл в една къща на „Хърлбът“; съветвал се със съновници и отворил кръчма под земята; намерил си работа в Храм Номер Едно… а след това генът продължил да се движи, пренесъл се в нови тела… Станал бойскаут и си лакирал ноктите в червено. Свирил „Танцувай бегуин“ на прозореца към двора; отишъл на война и си останал вкъщи да гледа кинопрегледите; явил се на приемен изпит; позирал като във филмовите списания; получил смъртна присъда и сключил сделка със Свети Христофор; излизал на срещи с бъдещ свещеник, а после развалил годежа; бил спасен от столче на въже… движейки се все напред, устремен, само още няколко завоя оставали по пътя, Анаполис и един кораб за борба с подводници… докато боговете на биологията разбрали, че е дошъл техният час, именно това чакали, и докато лъжицата се въртяла и една баба се тревожела, моята съдба била определена… На 20 март 1954 г. се появил Чаптър Илевън и боговете на биологията поклатили глава: не, съжаляваме… но все още имало време, всичко било приготвено, увеселителното влакче се спускало надолу, неограничавано от нищо, и вече нямало какво да го спре, на баща ми му се привиждали малки момиченца, а майка ми се молела на Христос Вседържител, в когото не вярвала много, докато накрая — точно в този миг! — на самия гръцки Великден 1959-а година това се случва. Генът среща своя близнак.

Щом сперматозоидът се среща с яйцеклетката, аз усещам разтърсване. Чува се силен звук, свръхзвуков гръм — и моят свят се пропуква. Усещам, че се движа, губейки по малко своето предрождено всезнание, напирайки към белия лист на съществуването. (С трошица от всезнанието, което ми остава, виждам как девет месеца по-късно, във вечерта на моето раждане, дядо ми Лефти Стефанидис обръща в чинийката кафена чашка. Виждам как утайката от кафето оформя някакъв знак, докато болката избухва в слепоочието му и той рухва на пода.) Сперматозоидът отново удря моята мембрана; и аз осъзнавам, че не мога да го отлагам повече. Договорът за наем на страхотното ми апартаментче е изтекъл и ме изселват оттам. Затова вдигам юмрук — типично по мъжки — и започвам да блъскам по стените на яйчената си черупка, докато тя се пропуква. След това, хлъзгав като жълтък, се гмурвам в света надолу с главата.

— Съжалявам, малко момиченце — казала в леглото майка ми, като докоснала корема си, вече говорейки на мен. — Исках да бъде по-романтично.

— Значи искаш романтика? — казал баща ми. — Къде ми е кларнетът?