Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (3)

3.
Джеймс Грейди

Самолетът се снижи в нощното небе и кацна на летище „Дълес“ във Вашингтон с двадесет и девет минути по-рано и четиридесет и седем минути, преди Харолд Мидълтън да убие ченге.

Веднага щом колелата се затъркаляха по пистата, Мидълтън прати съобщение на дъщеря си.

Тя не бе отговорила на обажданията му от Европа, а щатската и градската полиция вероятно щяха да се отнесат с безразличие към защитата на младата двойка само защото нервен баща се е обадил от Полша. Ченгетата от предградието бяха скептично настроени към обещанията му, че полската полиция и американските дипломати ще се присъединят към тревогата му веднага след като шефовете им се разберат кой с кого трябва да се свърже.

Текстовото съобщение на Мидълтън гласеше: „ЗЕЛЕНИЯ ФЕНЕР^[1] ЕВАК ШОТЛАНДИЯ“.

„Зеления фенер“: бившата му съпруга Силвия се подиграваше на семейната му система от шифровани думи, която трябваше да попречи на двукраки хищници да подмамят детето му, но малката Шарлот реши, че планът е страхотен, особено когато татко й позволи да избере за парола любимия си герой от комиксите.

„Евак“: Шарлот бе деветгодишна, когато екипът за военно разузнаване на Пентагона, където Мидълтън бе прекарал по-голямата част от кариерата си, проведе тренировка по евакуиране. Тя прие „Евак“ за мантра и само с лека ирония поизмени значението, когато навлезе в тийнейджърските години.

„Шотландия“: Когато Шарлот се омъжи, Мидълтън й позволи да използва къщата му за венчалната церемония, а той нае стая в хотел близо до „Капитол Хил“. Две нощи преди сватбата баща и дъщеря се напиха в хотелския бар, където тя го черпи със специално дестилиран малцов скоч. Оттогава двамата наричаха хотела „Шотландия“.

„Съобщението й казва какво да направи — помисли Мидълтън. — Къде да отиде. Както и че наистина съм аз.“

Ако го получеше.

Знакът за предпазните колани изгасна и Мидълтън скочи на пътеката между седалките. Преметна през рамо каишката на мекото си куфарче, за да остави ръцете си свободни. Нямаше представа къде е останалата част от багажа му, но не му пукаше. В куфарчето бе работата му, лаптопът и тоалетните принадлежности, които охраната на летището му бе позволила да вземе в самолета, както и екземпляр от „Чужденецът“ на Албер Камю.

Тъкмо преди да стигне до вратата на самолета, двойка от първа класа се набута пред него. Жената, която вероятно бе изглеждала чудесно преди десет години и милион намръщени гримаси, притискаше кутия за бижута към подозрително твърдите си гърди. Съпругът й се присъедини към нея с тъжен поглед.

Мидълтън чу презрителното сумтене на жената:

— Още не мога да повярвам, че проклетата ти сестра мислеше, че със заминаването си за Европа може да ми попречи да се добера до бижутата на майка ти!

Съпругът отговори меко:

— Всички допускаме грешки.

Стигнаха до митницата. Служител с хирургически ръкавици грижливо огледа лъскавите огърлици, гривни и обици и ги сравни с транзитния документ, който жената непрестанно потупваше с дългите си червени нокти. Когато митничарят свърши, двойката се понесе пред Мидълтън към изхода.

Опънатите нерви на Мидълтън го държаха нащрек и засилваха бдителността му до степен, каквато не бе изпитвал от годините на балканската кланица. Имаше чувството, че пълзи по ръба на бръснач.

Усещаше миризмата на спътниците си. Влажна вълна, металически аромат на дезодорант, застояла бира от англичанина, който се бе опитал да удави в алкохол страха си от летене.

Чу хленченето на разглезено дете, мярна двадесетинагодишен войник, явно тръгнал за полет до Германия, откъдето щеше да потегли към Ирак. От невидим диск гърмяха барабани и китари. Мидълтън позна Спрингстийн и си помисли, че обогатяването на познанията му за класическия рок е единственото, с изключение на Шарлот, което дължи на бившата си съпруга.

Нощта изпълваше прозорците на терминала. Реклами украсяваха стените. Музикантът у Мидълтън откри в движенията на тълпата мелодия, синхронизирана с ритмичните му стъпки към автобуса за основния терминал. Оттам щеше да прибере колата си от дългосрочния паркинг, да подкара бързо към „Шотландия“ — и през цялото време щеше да опитва да се свърже по мобифона. Видя всичко това с идеална яснота.

Над главите на двойката от първа класа забеляза ченгето, което бързаше към него. Видя синята униформа, черния автоматичен пистолет в презраменния кобур, втория пистолет, закачен на кожения му колан заедно с белезниците и пълнителите, видя и празното място за радиостанцията.

Намираха се на десет крачки един от друг, когато Мидълтън го позна — беше убиецът, когото бе видял на снимките в Полша.

Фалшивото ченге разкопча кобура.

Мидълтън бутна жената от първа класа в него.

Крехката кутия се изплъзна от ръцете й, полетя към ченгето и то я блъсна настрани. Кутията се отвори и върху тълпата заваляха лъскави бижута.

Жената протегна ръце към ченгето и завика:

— Мои са! Мои!

Изтощеният й съпруг се отпусна на един празен стол. Фалшивото ченге насочи пистолета към лицето на Мидълтън. Жената продължаваше да размахва ръце.

 

 

Изстрелът отекна из терминала. Близо до врата номер 67, на петнадесетина метра вляво от Мидълтън, М. Т. Коноли, агент от ФБР, тъкмо щракваше белезници около собствената си китка. Другата гривна вече бе около китката на Дан Корман, който носеше втори чифт белезници, закопчали ръцете му пред него. Късо подстриганата медноруса коса на Коноли стигаше до рамото на едрия Корман — той бе арестуван в Чикаго, където се бе опитал да се скрие от правосъдието, и оттам бе екстрадиран във Вашингтон. Чикагските полицаи тъкмо го бяха предали на агентката от ФБР.

На Коноли всъщност не й се налагаше да слага два чифта белезници на Корман. Да, той беше беглец от правосъдието, но бе присвоил пари като адвокат. Не беше от тъпаците, които биха си лежали допълнителната присъда, като нападнат ченге. Тя закопча лявата си ръка за неговата дясна, защото нямаше желание да си говори с този тип. По-лесно бе просто да го дръпне, когато иска да го подкара нанякъде.

Докато полицаите от Ветровития град^[2] водеха Корман от самолета към Коноли и униформеното щатско ченге от Вирджиния, което трябваше да придружи Коноли по време на прехвърлянето към федералния затвор, той обясняваше, че бил невинен. А след това…

Е, след това… Щатското ченге имаше широката усмивка на дяволит калпазанин. Изглеждаше чудесно отклонение от празнотата в гърдите на Коноли. Очите му проблясваха весело, докато чакаха самолета от Чикаго, и й показваха, че и той мисли като нея. Представи й се като Джордж, а Коноли знаеше, че няма да са заедно достатъчно дълго, за да запомни фамилията му.

— Слушай — каза Корман, когато тя му закопча белезниците. — Задавали ли сте си въпроса защо бих се проявил като такъв глупак, че да открадна парите?

Коноли щракна гривната около китката си и отговори:

— Въобще не ми пука защо.

После чу зад гърба си изтрещяване на пистолет. Тълпата за миг се смълча. Полицай Джордж вече гледаше натам. Хората се разпищяха. Коноли се извъртя, стиснала в дясната си ръка четиридесеткалибровия глок.

Видя как пътниците се разбягват като обезумели. Видя как униформеният Джордж вади пистолета си.

И как един пълен чернокос мъж се нахвърля върху ченге.

 

 

Изстрелът почти оглуши Мидълтън. Блясъкът от дулото го заслепи. Но куршумът отлетя настрани и в същия миг Мидълтън се метна върху нападателя си и смахнатата жена от първа класа и заедно се проснаха на пода. Оръжието изхвърча от ръката на убиеца. Ордите пътници се паникьосаха, ужасени от терористичните атаки, които бяха кошмарът на двадесет и първи век.

Зрението на Мидълтън се върна. „Но защо не мога да чувам? — запита се той. — Защо няма шум?“

Устреми се към деветмилиметровата берета, която се плъзгаше безмълвно по обсипания с бижута под.

Фалшивото ченге халоса жената от първа класа по врата и скочи на крака. Протегна ръка към презраменния кобур.

Мидълтън — чуваше само биенето на собственото си сърце — грабна беретата и стреля по убиеца. Всъщност стреляха едновременно.

Разтрепераната ръка на Мидълтън запрати куршума настрани.

Куршумът на фалшивото ченге също не уцели, защото черните му обувки се хлъзнаха върху посипалите се по пода перли и той залитна и падна назад.

Вляво от Мидълтън щатският полицай Джордж видя, че униформено ченге си има сериозни неприятности. Видя го как пада. Паникьосани цивилни тичаха между Джордж и престрелката. Джордж взе мишената на прицел и стреля два пъти.

Пропусна!

Мидълтън видя как близкият стол от черна пластмаса стана на парчета.

Незабавно осъзна защо и се завъртя. Очите му се спряха на мъж, облечен в същата синя униформа като врага му. Мидълтън изстреля по него четири куршума.

Коноли чу изтрещяването на оръжието.

Корман изпищя и агентката видя полицай Джордж паднал по гръб. В яката на униформената му риза над бронираната жилетка имаше дупка, от която бликаше червена струя. Очите му бяха приковани в тавана.

Коноли се метна към падналия полицай, но Корман дръпна окованата й лява ръка и тя залитна към него.

— Исках да стана голяма работа! — изкрещя Корман. — Ясно ли е? Признавам си! Само не стреляй…

— Млъкни! — изрева Коноли и му счупи носа с дръжката на глока.

Корман се сгърчи и тя го повлече към полицай Джордж, чиято кръв изтичаше на пода. Пусна оръжието и затисна с ръка дупката във врата на ченгето.

— Ще се оправиш! — извика му.

Но знаеше, че това е лъжа.

 

 

„Не чувам!“

Мидълтън видя как вторият униформен, който се бе опитал да го простреля, падна на пода. Завъртя се към фалшивото ченге, което се надигна и изхвърча през аварийния изход.

„Трябва да го пипна, преди да ме убие! Или да убие дъщеря ми!“

Движеше се в напълно безмълвен свят. Виждаше мъже и жени да се крият зад столовете в чакалнята. Виждаше ужасените им пищящи лица.

Съпругът от първа класа все така седеше на черния пластмасов стол. Лицето му бе изкривено като на засмян клоун. Гледаше как пухкавата му съпруга лежи на пода и се мъчи да си поеме дъх.

Мидълтън проследи погледа му.

Видя люспи златна боя по пода.

Видя разпръснати червени, зелени и бели камъни.

Видя лъскаво стъкло, смазано на прах.

Видя сред пъстроцветните боклуци паднал мобифон.

Грабна го и изскочи през аварийния изход. Излезе в нощта от съоръжението, проектирано, за да попречи на терористи да нахлуят в него и да проникнат в самолетите, а не да пречи на хората да избягат навън.

Вдиша хладния въздух и застана на върха на металните стълби, които водеха към пистите. Самолети излитаха и кацаха, всичките в пълна тишина.

Влакче за багаж мина безмълвно по тъмния асфалт. Нямаше и следа от фалшивото ченге. Внезапно Мидълтън осъзна, че както стои пред осветения изход, е идеална мишена.

Затича се надолу по стълбите. Втурна се към основния терминал.

Огромен самолет се спусна от небето и прелетя над главата му, докато той се препъваше по пистата. Мидълтън претича под втори самолет, който излиташе в нощта. Налягането накара ушите му да изпукат.

Внезапно чу рева на самолетните двигатели.

„Трябва да стигна до «Шотландия» — помисли си. — Трябва да стигна до «Шотландия».“

Презрамката на куфарчето неприятно стягаше гърдите му. Потта бе залепила ризата за кожата му. Мускулите на краката му горяха. Струваше му се, че някой го е халосал по дясното коляно с бейзболна бухалка.

Знаеше, че не трябва да отива при колата си. Те, които и да бяха „те“, вероятно го чакаха в гаража.

Пъхна пистолета в колана си и закуца към входа на главния терминал. Никой не му обърна внимание — хората непрестанно тичат из летищата. Дълга опашка стоеше отпред и чакаше таксита.

Вляво от него млада двойка слезе от дълга лимузина. Той се промуши между тях и скочи на задната седалка, преди шофьорът да успее да възрази.

— Тръгвай!

Мъжът зад волана се вторачи в огледалото за обратно виждане.

— Двеста и петдесет — каза Мидълтън и бръкна в джоба си за пари.

Отпусна се на задната седалка. Колата се отдалечи от терминала.

— Капитолийският хълм — нареди Мидълтън.

Шофьорът го остави пред сградата на Върховния съд, която блестеше като храм от сив камък срещу белия замък на Конгреса. Мидълтън мина през парка. Не видя никого, освен един патрулиращ полицай и немската му овчарка.

„Шотландия“ бе хотел, построен по времето, когато посещаването на Вашингтон не беше голяма работа. Мидълтън мина през стъклената врата и тръгна към рецепцията.

— Не, господине, млада жена с това име не се е регистрирала тук. Няма и господин и госпожа. Не, господине, няма съобщения. Да, господине, ще ви се обадя в бара, ако нещо се промени. А, почакайте, как се казвате? Извинете ме. Господине? Господине?

В тъмния бар Мидълтън делово се насочи към бармана и поръча:

— „Гленфидич“. Много лед.

След като ледът в питието му се стопи, той заключи, че дъщеря му няма да дойде. Не беше тук. Не беше на мястото, където трябваше да е.

Остави мобифона, който бе грабнал от пода, до чашата си. Предплатен. Неизвестно чий. Извади своя от куфарчето. Копнееше да се обади на някого. Но не можеше да рискува някое чудовище да проследи обаждането му. А и с кого можеше да говори? На кого можеше да има доверие? Убийците може да бяха проникнали и сред хората на Чичо Сам.

„Дишай. Дишай.

Музикант си. Бъди като Бетовен. Чуй цялата истинска симфония.

Направи това, за което те бива.

Тълкувай. Удостоверявай автентичността.“

Каквото и да ставаше, бе започнало в Европа. Може все още да продължаваше там с други убийци и ужаси. Беше започнало в Косово с военнопрестъпник и ръководител фантом. Явно си струваше да убиват за него. И да умират.

От Полша фалшивото ченге се бе качило на самолета, на който трябваше да е и Мидълтън. Вероятно убиецът бе забелязал полицай от летището, приключил смяната си, беше го последвал до паркинга, беше му прекършил врата, беше го натъпкал в багажника на собствената му кола и бе взел дрехите, оръжията и документите му. После, дегизиран като полицай, спокойно бе влязъл в терминала, за да посрещне всички самолети, пристигащи от Париж.

Но кои бяха партньорите му?

Налагаше се да се съсредоточи върху този въпрос.

„Знам нещо. Или някого. Затова искат да ме убият. Имам нещо, което някой желае. Или аз съм това нещо. Или съм направил нещо.

Но истината е, че не съм толкова важен.

Не бях. Сега съм.

Тази нова истина е изписана с кръв.“

В главата си Мидълтън чуваше случайни ноти, но не и симфония. Замисли се за джаза. Когато го попитали как музикант може да участва в свободна импровизация, която нито е започнал, нито ще завърши, легендарният пианист Джоунс Нощния влак отговорил:

— Трябва да свириш и с двете ръце.

Мидълтън прибра мобифона в джоба на ризата си.

После се вторачи в онзи, който бе взел от пода на летището.

Той бе включен, когато го грабна. Ако можеха да открият местоположението на мобифон само защото е включен, сигурно вече се носеха към него. Мидълтън огледа последните обаждания. На вътрешната част от обложката на романа на Камю записа телефонния номер от последното. От този номер бе изпратено и едно текстово съобщение:

„122 ЮЖЕН ФРИМНТ И БАЛМОР“.

Балтимор. Четиридесет минути шофиране от бара. Бързо пътуване с влак от Юниън Стейшън, която се намираше до хотела. На няколко пресечки от гарата имаше автогара, от която сребристи рейсове потегляха по магистрала 95 към град Чарм, където Мидълтън прекарваше доста време в музикална консерватория „Пибоди“.

Той записа и адреса на обложката.

Влезе в мъжката тоалетна и преброи останалите си пари: 515 долара, 122 евро. Имаше и кредитни карти, но в мига, когато използваше някоя, за да си купи билет, ядене или да си вземе стая в мотел, щеше да се появи в системата. Провери и пълнителя на плячкосаната берета: осем патрона.

„Мога да стигна надалеч или доникъде с това, което имам“, помисли си Харолд Мидълтън.

Върна се на високото столче пред бара и осъзна, че вони на лудост. Огледалото зад бара го накара да се намръщи. Изглеждаше ужасно. Съсипан, направо готов за гроба. Но най-лошото бе, че имаше запомнящ се вид.

Остави достатъчно пари на бара и излезе в нощта.

Реши да върви встрани от добре осветените улици. Все още не бе готов да рискува с телефонно обаждане или с влак, автобус или подслон за нощта. Тръгна покрай празните служебни сгради.

От тъмнината изскочи мъж с касапски нож.

Мидълтън замръзна на крачка от насоченото към гърлото му острие.

Нападателят изръмжа:

— Давай всичко! Пари. Портфейл. Бързо!

Мидълтън бръкна в джоба на сивото си спортно сако и извади беретата.

— Газ, бебче! — изрева крадецът към появилата се до тях кола, хвърли ножа и вдигна ръце.

— Замръзни, бебче! — извика Мидълтън. — Или ще му пръсна черепа, а после и твоя!

Без да отпуска пистолета, завъртя леко глава към колата до бордюра. Предната й дясна врата зееше отворена като пастта на акула.

„Въобще не чух да се приближава зад мен. Не видях. Събуди се!“

Крадецът каза:

— Искаме адвокат!

Мидълтън кимна към отворената врата на колата, но не отмести пистолета от нападателя.

— Влизай вътре и може да оживееш.

Все така с вдигнати ръце мърлявият тип се плъзна на предната седалка на пърпорещата кола. Мидълтън седна отзад, докосна по рамото кльощавата млада жена с искрящи очи, която седеше зад волана, и й нареди:

— Прави каквото ти кажа, или ще стрелям в гръбнака ти.

— Бебчо! — извика партньорът й. — Трябваше да побегнеш в случай на неприятности.

„Не е гняв — помисли си Мидълтън. — По-скоро молба. И мъка.“

— Глупак! Той щеше да те очисти! Разбери, Маркъс. Никога няма да те изоставя в беля.

— Знаех си, че не ставаш за бандитски живот.

Нотки на гордост. И мъка.

— Накъде? — попита жената, приковала очи в тъмния силует в огледалото за обратно виждане.

— Към Балтимор — отговори Мидълтън. — Карай.