Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (12)

12.
Ралф Пезуло

Нещо в квартал „Фелс Пойнт“ в Балтимор развали настроението на Харолд Мидълтън. Вероятно бе свързано със спомени от побоя в бар „Конят, на който дойде“, станал причина да го изритат от Уест Пойнт. Или пък с белега на лявото му слепоочие, оставен от удар с високо столче.

„Това шибано място промени живота ми“, помисли си той, докато крачеше в мъглата, увиснала като лош късмет над Темза Стрийт в Балтимор.

Помятането на Чарли, жестоката смърт на бившата му съпруга, Силвия, хаосът и разрухата, които го преследваха след срещата в Краков, щяха да бъдат поправени тази вечер. Той щеше да влезе в ролята на свети Георги и да съсече змея като в красивата рисунка на Рафаело, от която се възхищаваше, макар Фауст с извратеното си чувство за хумор да бе избрал „Съдът на Кали“. Мидълтън се подсмихна. Кали беше индуската богиня на унищожението, нали?

Огледа се в мъглата и си заповяда да се съсредоточи. Силите срещу него бяха мрачни и зли.

В миниатюрната слушалка в ухото му гласът на Леонора Тесла каза:

— Мишената е вътре. Сам.

„Това е странно“, помисли си Мидълтън, докато вървеше по същите павета, на които го бяха изхвърлили като боклук преди много години.

— Камински не е ли с него?

— Казах ти, сам е.

„Да, каза ми.“ Той изпъна рамене и влезе в ресторанта. Посрещачка със студени сини очи и фалшива усмивка го спря до вратата.

— Имате ли резервация?

— Имам среща с един човек. Около тридесет и пет годишен, дълга тъмна коса, зализана назад, висок. Тъкмо трябва да е дошъл…

— Да, дойде. Да.

Внезапно смутена, тя успя да се усмихне и да се намръщи едновременно.

— Той каза, че щял да вечеря сам.

— Не и тази вечер, скъпа.

Ботушите му за езда отекнаха по ореховия паркет покрай сепарето, в което седяха Тесла и Леспас заедно с агент от ФБР и още един тип с неопределена длъжност, чиято работа ставаше по-ясна, ако човек знаеше телефона му в Пентагона.

Навън, в контролен ван, седяха още някои изтъкнати личности: Емет Колмбаш и Ричард Чеймбърс от министерството на националната сигурност.

Старши служители като тях обикновено не участваха в наблюдения, но Фауст бе особен случай, а престрелките толкова тревожни, че и двете отговорни за проследяването на чуждестранни заплахи в границите на САЩ служби искаха директно участие. Мидълтън познаваше Колмбаш. Той може да беше безгръбначен тип, но това не притесняваше Хари. То всъщност само го улесняваше да получи от ФБР онова, което искаше. Що се отнася до Дик Чеймбърс, районният директор нямаше личен интерес към Фауст. Политиката на Балканите не го вълнуваше. Беше посетил района по време на конфликтите, бе преценил, че подчинените му могат да се справят с работата, и бе потеглил към Близкия изток, където виждаше повече заплахи за САЩ, за което бе прав, разбира се.

Но присъствието на Чеймбърс можеше да бъде обяснено съвсем просто. Министерството на националната сигурност, измислило системата с различни цветове за различните нива на заплаха и натоварено със защитата на границите, се бе изложило страхотно — съсредоточено върху хора, чиито фамилни имена започваха с Ал, бе пуснало Вукашин, прочут военнопрестъпник, и незнаен брой от хората му да проникнат в страната с фалшиви документи.

А това не бе лоша новина за Мидълтън, тъй като означаваше, че Чеймбърс ще иска да защити репутацията си и би могъл да окаже безценна помощ. Хари бе убеден, че е време да нанесе решителния удар и да матира противника си.

Забеляза гъстите черни вежди над „Рейсинг Форм“^[1], спря, опря куфарчето си на масата и поздрави с плътен глас:

— Добър вечер, Фауст.

Сърцето му биеше ускорено, дланите му бяха овлажнели. Човекът, когото бе издирвал в продължение на години, сега седеше срещу него. Изглеждаше по-дребен, отколкото Мидълтън си го бе представял, макар да знаеше физическите данни на военнопрестъпника по-добре и от собствените си.

— Готов съм да заложа десет към едно на Специалитета на Пати в осмото надбягване — каза Фауст. — Здравей, полковник Харолд Мидълтън.

Мургавият мъж с несиметрична усмивка вдигна глава за миг, после щракна с пръсти на нервния келнер с бухнала руса коса.

— Чаша за приятеля ми. — После се обърна към Мидълтън. — Надявам се, нямаш нищо против божолето.

Американецът се усмихна на опита на противника си за психическо въздействие.

— Пипнах те, Фауст — каза той и седна. — Можем да приключим с театъра.

Фауст сгъна вестника и прикова черните си очи в Хари.

Дълго време той живял е у клетник безумен някой,

кого вечно са терзали зли несрети и печали,

който в песните си вечно — теглилото го обрече

един припев да повтаря — теглилото го обрече,

един припев — Нивга вече.^[2]

— Осъждам хората, които си играят с живота на другите.

— Аз също.

— Свършено е.

— Да се надяваме, че не е, полковник — отвърна Фауст и задъвка с удоволствие. — Има нещо, за което така и не ти благодарих. Името ми.

— Името ти?

— То беше твое създание. Вярвам, че си открил някакви важни документи, скрити в екземпляр от шедьовъра на Гьоте, и си ме кръстил на героя му.

— Мислиш, че Фауст е бил герой?

— Добре, главно действащо лице тогава — усмихна се Фауст и вдигна чашата си. — Да пием за сделките с дявола.

Мидълтън не докосна чашата си. Впериха очи един в друг. Мидълтън копнееше да се протегне и да извие врата на по-младия мъж. Фауст заговори спокойно:

— Великият Едгар Алан По умрял в болница „Чърч“, която се намира наблизо. Само няколко души тъгували за него. Горкият беден гений бил погребан в неотбелязан гроб. Последните му думи били: „Господи, помогни на душата ми!“.

— Май се идентифицираш с него.

Фауст поклати глава.

— Мисля, че ти повече приличаш на него. Прокълнат да обикаля земята като скитника евреин. Да върви по пътеките на живота, преследван от демони. Да използва волята си, за да превърне страданията си в изкуство.

 

 

Мидълтън изпи виното си и удари с юмрук по масата.

— Ти си престъпник! Злодей! Все още сънувам закланите деца в Косово и Рачак.

Фауст се засмя, което усили гнева на Мидълтън още повече, после вдигна ръка.

— Спокойно, приятелю. Защо вие, американците, винаги приемате, че всичко е или бяло, или черно?

— Защото е така.

— Ами зебрата тогава каква е?

— Може и да не си натиснал спусъка лично, но подкрепяше човека, който го направи.

— Ругова беше свиня. Мир на пра…

— Надявам се, че се пържи в ада.

— Беше полезен.

Мидълтън размаха пръст към противника си.

— Вониш на вина.

— Харесваш ми, полковник. Имам нужда от теб. Затова трябва да ти попреча да продължиш да уронваш собствения си интелект.

Преди Мидълтън да успее да отговори, Фауст щракна отново на келнера, който се плъзна към тях по излъскания паркет.

— Гостът ми ще опита октопода за начало, а за мен — салата с праскови и карамелизирани орехи. И за двамата „Бронзини“^[3]. Без сол.

Фауст вдигна чашата си.

— За началото на партньорството ни! Успех!

— За какво говориш, по дяволите?

— Десетки хиляди, може би стотици хиляди хора разчитат на нас, но не го знаят.

— Любители на музиката? — мрачно попита Мидълтън.

— Знам много неща за теб, полковник. Проучих те внимателно. Ти си човек, непреклонно преследващ това, което смята за достойна цел. Надявам се, ще ме извиниш, ако ти кажа, че целите ти досега бяха погрешни.

Салатата и октоподът пристигнаха. Бяха поръсени с пресен черен пипер.

— Готов съм да се обзаложа на цената на това ядене, че до края на вечерта вече ще работим заедно — каза Фауст.

Мидълтън кимна, че приема облога.

 

 

От малкия кабинет в ъгъла на ухаещата на лимон и риба кухня на „Съдът на Кали“ М. Т. Коноли слушаше напрегнато разговора между двамата мъже на масата, която се намираше на петдесетина метра от нея.

Колмбаш. На негово разположение бяха стотици агенти от Бюрото, но все пак, с нетипична за него смелост, той бе подкарал към болница „Марта Джеферсън“ самичък, без да знае, че Коноли е зад него. Сега, часове по-късно, Колмбаш, придружен от Дик Чеймбърс, я бе довел до Мидълтън. И до Фауст, който в момента разказваше за баща си.

Коноли слушаше внимателно. Микрофонът беше под кошничката за хляб на масата на Фауст.

— Покани за танц с леко кимване — каза Фауст. — Пламенно ухажване…

Мобифонът й звънна и тя трепна, протегна ръка и бързо го откачи от колана си.

— Коноли слуша.

— Здрасти, сладурче.

Тя тръгна към ъгъла, далеч от любопитните погледи на кухненския персонал.

— Падло — прошепна нежно. — Къде си?

— Sono a Roma — отговори той на италиански със силен акцент. — Някой иска да ти каже „здрасти“.

— Йозеф, чакай…

— А, между другото, английският му е… Всъщност е кръгла нула.

Коноли въздъхна. Разговорът между Фауст и Мидълтън продължаваше в другото й ухо.

— Buona sera, Signora Connoly — нервно каза старчески глас. — Il mio nome e Abe Nowakowski. Posso aiutarlo con il vostro commercio.^[4]

— Съжалявам… commercio? Не разби…

— Бизнес — преведе Падло. — Работата ти. Предполагам, че тя все още е откриването на Мидълтън, нали?

— Добрах се до Мидълтън — каза тя. — И до Фауст.

— Те са заедно? — попита Падло.

— Заедно са и преговарят.

Новаковски, който бе живял в страх от момента, когато бе видял ръкописа на Моцарт, каза:

— Къде е Фелисия?

Гласът му трепереше.

— Младо момиче — обясни инспекторът на Коноли. — Фелисия Камински. Племенницата на Жединяк.

Той си припомни снимката й и започна да я описва.

— Не е тук — отвърна Коноли.

— Харбър Корт — каза старецът.

Падло повтори името на хотела.

„Не сега“, помисли Коноли, когато затвори телефона.

 

 

В ресторанта Фауст каза:

— Баща ми бил сравнително възрастен, когато се оженил за майка ми. Запознали се в един от онези клубове за танго, които в Буенос Айрес наричаме „милангас“. Издраскана плоча на Карлос Гардел, изкусителни погледи, изпълнени с желание. Покани за танц с леко кимване. Пламенното ухажване започнало с въртене под кристалните полилеи. Още преди да си проговорят, на баща ми му се сторило, че правят любов.

— Какво общо има баща ти с всичко това?

— Като млад, баща ми бил химик в Полша. Майка ми му напомняла за първата му съпруга, циганката, която загинала в Европа по време на войната.

— Заедно с милиони други хора. Ако не бяхме спрели оня луд, сега всички щяхме да говорим немски.

— Той наричаше майка ми Йоланта — теменужена пъпка. Беше сантиментален човек. Срещнал първата си съпруга, когато продавала теменужки на един площад във Варшава.

— Не разбирам какво…

— Полковник, при всичките си пътувания или проучвания за правителството, някога чувал ли си за Проект 93?

— Мисля, че не съм.

— Запознат ли си с работата на Герхард Шрадер?

— Не.

— Немски химик, експериментирал с химически агенти. Той изобретил табуна, който отначало бил използван за убиване на вредни насекоми, а после усъвършенстван като смъртоносно оръжие против хората. Нацистите произвели дванадесет хиляди тона табун в таен завод в Полша. Заводът „Хокверк“.

Фауст бръкна в куфарчето до краката си и извади копие от документ от Нюрнбергския процес.

— Баща ми работел в Хокверк. Името му е четвъртото в този списък.

— Казимир Римут?

— Забележи звездичката, която те отпраща към бележката под линия. Може да ти е трудно да я разчетеш, затова ще ти я цитирам: „Това лице е оправдано поради предоставената от него информация относно експерименти, провеждани върху хора“.

— И какво означава това?

— Съвсем просто е. Баща ми чул, че някои от химичните агенти, върху които работел и смятал, че ще бъдат използвани за изтребване на плъхове и други гризачи, били изпробвани върху хора. На 14 октомври 1944 година доктор Йозеф Менгеле изкарал приблизително пет хиляди цигани от концлагера до Ораниенберг и ги извозил с камиони до горист район близо до Рудна, Полша. Там били напръскани със зарин. След часове всички мъже, жени и деца умрели.

— Това не е ли същият газ, който използваха при нападението в метрото в Токио?

— Сектата Аум. Да.

Фауст посочи куфарчето си.

— Притежавам официалния доклад, но ще ти спестя подробностите. Достатъчно е да се каже, че резултатите били зловещи. Когато слухове за това събитие стигнали до баща ми, той отначало не им повярвал. Бил от онези хора, които се опитват да се изолират от грозотата в света около тях. Слушал Вивалди, играел си със стенни часовници с кукувички, печал сладкиши и се трогвал до сълзи от малки деца. Не бил като нас, полковник. И все пак, когато осъзнал ужаса на случващото се, се задействал.

— Тоест станал герой — отбеляза Мидълтън.

— Да, станал герой. И пример за мен. Няма да навлизам в подробности относно извършеното от него. Ще ти кажа само, че намерил начин да предаде на Съюзниците данни за програмата с химически оръжия в „Хокверк“, позната като Проект 93, което им помогнало да бомбардират завода, преди да нанесе още щети.

— Слава богу.

Келнерът поднесе рибата, която ухаеше леко на портокалов цвят под фината кафеникава коричка.

— Да, слава богу — повтори Фауст, опита рибата и кимна, че е великолепна. — Маниаците били спрени. Но злите хора си имат начини да преоткриват най-ужасяващите неща.

Мидълтън кимна и каза:

— Да, вярвам, че злото е активна сила в света.

Фауст се наведе към него и почти прошепна:

— А ние с теб ще го спрем.

— Как? — объркано попита Мидълтън.

Част от него искаше да повярва на Фауст, другата обаче бе настроена скептично.

— Все още не разбирам каква връзка има всичко това с нас?

— Има връзка, полковник, и тя е, че в някои от партитурите, които намерихте в „Света София“ в колекция „Чарториски“, не става дума за музика. Приятелят ти, Хенрик Жединяк, се канеше да ти го съобщи. И заради това бе убит.

— Защо?

— Защото в музикалните ноти са шифрирани формули за голям брой нервнопаралитични газове, разработени в „Хокверк“ и много пъти по-смъртоносни от зарина и табуна. Най-силният е познат като VX. Учените го наричат най-отровното синтетично съединение, известно на човечеството.

— Ако това е вярно…

— Несъмнено е вярно! Ще ти предоставя документите, които подкрепят това твърдение — прекъсна го Фауст. — Предполагам, че ти самият ще провериш историята внимателно.

— Разбира се.

— Часовникът тиктака, полковник. Не разполагаме с много време.

— Защо?

— Не мисля, че се налага да ти обяснявам коя формула е шифрирана в ръкописа на Шопен.

— VX.

— Точно така.

Мислите на Мидълтън за миг се върнаха към всичко, което се бе случило, откакто бе видял ръкописа в Прищина.

Фауст си отчупи залък хляб.

— Вукашин трябва да бъде спрян!

— Вълка е зад всичко това?

Мидълтън си помисли за бившата си съпруга, убита жестоко, и за Чарли, която още бе в опасност.

— Да. Планът му е ужасяващ. Невероятно жесток.

— Но Ругова… Какво бе негово място във всичко това?

— Понякога човек не разполага с лукса да си избира съюзниците. Когато научих за съществуването на ръкописите, наех Ругова да ми помогне. Той не беше особено надежден, но аз бях отчаян. А сега съм още по-отчаян.

 

 

Вукашин знаеше, че сега е сам. Сам сред пет полицейски коли, девет униформени полицаи и вероятно два пъти повече цивилни ченгета, пристигнали в болница „Марта Джеферсън“. Някой бе проявил хитрост и бе съобщил на местната полиция, че Мидълтън, издирван заради убийството на двама полицаи на летище „Дълес“, бил забелязан в болницата и скоро щял да се върне там. И в момента Шарлот Мидълтън-Перес бе защитена по-добре и от президента. Нямаше да се превърне в следващата жертва на Вукашин. Лоша работа. Щеше да му се наложи да привлече Мидълтън по някакъв друг начин.

И трябваше да го направи. Анджей, последният му надежден агент в Щатите, не се свърза с него, след като бе проследил бившата Доброволка Тесла от къщата при езерото до един господ знае къде. Вукашин беше сигурен, че убиецът с бръснатата глава, малоумно татуирана с вале пика, е станал храна за прасетата в някое село. Соберски също се бе провалила — бяха й пръснали черепа насред улицата, при това почти до Белия дом. За момент той се зачуди какви ли са били последните думи на садистката.

Докато се оттегляше в гората зад болницата, си каза, че пък тъкмо с тежката работа идва цялата слава. Десетки хиляди мъртви американци, а заслугата щеше да е само негова.

Оставаше му една последна задача.

Хотел „Харбър Корт“ се намираше само на двеста и тридесет километра на север. Дори при най-предпазливо шофиране щеше да стигне там за четири часа.

Усмихна се при мисълта какво ще се случи, след като пристигне.