Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (15)

15.
Лий Чайлд

Влязоха през главния вход. Фауст отвори вратата и отстъпи настрани, за да направи път на Мидълтън. Добри маниери, етикет и ясен знак към персонала на хотела: аз съм гост, а този човек е с мен. Лека прегръдка — една ръка, държаща вратата, а другата — насочваща Мидълтън вътре. Общоприет жест, правен хиляди пъти дневно пред входа на хотела. Служителите вдигнаха глави, разбраха и отместиха очи настрани.

На четиридесет метра от двамата Вукашин не погледна настрани. Погледът му втренчено ги проследи до асансьора.

 

 

Асансьорът беше бавен, проектиран за сравнително ниска сграда. Фауст излезе първи, защото Мидълтън не знаеше накъде да завие. Фауст посочи надясно и Мидълтън тръгна по коридора. Дебел мокет, тишина. Приглушени звуци от пиано. Остър тон и бързо действие. „Ямаха“ или „Кауай“, помисли си Мидълтън. Японска му работа. Леки баси, звънтящо сопрано. Облигато^[1] в до минор, свирено уверено с лявата ръка, а с дясната — колеблива мелодия в стила на Моцарт. Но не беше Моцарт. Мидълтън определено не бе чувал тази музика преди. Колебливостта можеше да се обясни с разчитането на непознати ноти. Вероятно потпури. Или академична илюстрация, за да се демонстрира стандартната теория, че Моцарт е запълнил празнината между класическите композитори и романтиците. Мелодията сякаш казваше: виждате ли? Започваме с Бах и двеста години по-късно стигаме до Бетовен.

Когато се приближиха, звукът се усили, но не стана по-ясен. Фауст пристъпи напред и извади от джоба си магнитна карта. Вкара я в процепа, светлинката светна в зелено и ключалката изщрака.

— След теб — каза възпитано Фауст.

Мидълтън завъртя бравата, преди светлинката да се смени с червено. Отново чу звуците, вече доста по-силни. Мелодията започна пак, този път по-уверено.

Но все пак не беше Моцарт.

Мидълтън влезе.

Луксозен апартамент. Слаб брадат мъж на стол до вратата, с пистолет в ръка. После се оказа, че прякорът му бил Начо. Момиче пред лъскава „Ямаха“. Слабо, с тъмна коса и фино източноевропейско лице. Очи пълни с мъка. Партитурата, вероятно оригинална, бе написана на ръка. Стара пожълтяла хартия, избеляло мастило, разхвърляни забележки…

Момичето спря да свири и Мидълтън се зачуди какъв ли е завършекът на тази част от пиесата. Фауст влезе след него и затвори вратата. Стаята притихна. Фауст не обърна внимание на мъжа на стола. Отиде до пианото, събра нотите и ги остави в спретната купчина на шкафа. После затвори капака внимателно, като остави достатъчно време на момичето да дръпне пръстите си.

— Време е за работа — каза той. — Имаме ръкописа на Шопен.

— Фалшив — обади се Мидълтън.

— Да — потвърди Фауст. — И му липсва една страница според мен. Не си ли съгласен?

Мидълтън кимна.

— Краят на първа част. Вероятно не цялата страница, но поне шестнадесет такта.

— Колко ноти?

— Невъзможно е да се отговори на този въпрос. Става дума за концерт. Десетина инструмента, шестнадесет такта… може да има стотици ноти.

— Соло инструментът — каза Фауст. — Темата. Забрави за останалото. Колко ноти?

Мидълтън сви рамене.

— Може би четиридесет. Но все пак въпросът е абсурден. Това не е Шопен. А някой, който се преструва на него.

— Мисля, че това ни помага — отбеляза Фауст. — Трябва да отгатнем идеята на фалшификатора. Важното е какво е правдоподобно.

— Не можем да изкомпозираме края на нещо, което въобще не е съществувало.

Фауст разкопча сакото си и извади от вътрешния си джоб сгънат плик. Разгъна го и го приглади. Зад прозрачното прозорче се виждаше лист от бележник. А по него — засъхнали петна кръв. Малки капчици. Вероятно от дребни порезни рани или удари по лицето. Хартията под петната бе разграфена на петолиния. Пет линии, четири интервала, повторени четири пъти. Ключ сол. Ми-сол-си-ре-фа. Такт 4/4. Шестнадесетинки. Мелодия, написана сръчно на ръка.

Фауст остави листа пред момичето, на мястото, където допреди малко бе стояла партитурата на Моцарт.

— Да предположим, че някой, който е виждал липсващата страница, е бил помолен да възпроизведе написаното на нея — каза Фауст.

Момичето погледна кървавите петна по листа и попита:

— Помолен?

— Добре де, накаран — съгласи се Фауст.

— Това го е написал вуйчо ми — каза момичето.

— Сигурна ли си?

— Да. Написано е на ръка. А почеркът си е почерк, независимо дали става дума за думи или ноти.

— Вуйчо ти? — намеси се Мидълтън.

— Това е Фелисия Камински — обясни Фауст. — Временно се представя за Джоана Фелпс, но е племенницата на Хенрик Жединяк. Или по-скоро, беше племенницата на покойния Жединяк.

После посочи Мидълтън и го представи на момичето.

— А това е полковник Харолд Мидълтън. Видял се с вуйчо ти във Варшава. Вуйчо ти беше смел човек. Открадна една страница. Знаеше какъв е залогът. И не успя да се отърве безнаказано.

— Кой го уби?

— Ще стигнем и до тази част. Първо трябва да знаем дали е написал истината.

Фауст извади останалата част от ръкописа и го подаде на Фелисия. Тя го подреди внимателно. Проследи мелодията с пръст, като си тананикаше тихо. Вдигна капака на пианото и засвири бавно. Мидълтън кимна. Чу последователност, логика, разум.

До последната част.

Там темпото трябваше да се успокои, с цяла нота и бавна непреклонна неизбежност. Но не стана така. Увисна във въздуха с абсурден дисонанс, а шестнадесетинките продължиха през целия такт.

— Последният такт не може да е верен — каза момичето.

— Очевидно — съгласи се Фауст.

Камински отново изсвири странната част и каза:

— Аха, разбирам.

— Какво разбираш?

— Двете ноти са нехармонични. Ако ги изсвириш достатъчно бързо, интермодулацията между тях загатва за трета нота, която всъщност не е там. Но почти можеш да я чуеш. И това е правилната нота. Би било очевидно на цигулка.

— Шопен не е творил по този начин — отбеляза Мидълтън.

— Знам — каза момичето.

— Каква е загатнатата нота? — попита Фауст.

Момичето засвири отново и натисна клавиш между двете ноти. Прозвуча ясен, нежен и точен тон.

— Две ноти — каза Фелисия.

— Звучи ми като една — възрази Фауст.

— Последната нота от тази част и първата от следващата. Това е Шопен. Кой уби вуйчо ми?

Фауст не отговори, защото в този момент вратата се отвори и влезе Вукашин. Държеше глок със заглушител и от два метра разстояние Мидълтън подуши, че е бил използван наскоро.

— Всички вече сме тук — каза Фауст, после представи присъстващите един на друг и прикова очи в Камински. — Полковник Мидълтън е убил вуйчо ти. Изтръгнал е листа от него с мъчения и след това му е прерязал гърлото. Във Варшава, след като обядваха заедно.

— Не е вярно — запротестира Мидълтън.

— Вярно е — потвърди Вукашин. — Видях го да си тръгва. Влязох и намерих трупа. Всъщност три трупа. Двама очевидци извадили лошия късмет да са в сградата в неподходящото време.

Фауст отстъпи настрани, а Начо стисна ръцете на Мидълтън и го прикова към стената. Вукашин вдигна глока и го насочи в лицето на Хари. После отпусна ръка и предложи пистолета на момичето.

— Става дума за вуйчо ти. Ако искаш, можеш да отмъстиш за смъртта му.

Фелисия стана и пристъпи напред. Взе оръжието.

— Готов е за стрелба — каза Вукашин. — Няма предпазител. Просто насочваш и стреляш. Няма да гръмне силно.

Отстъпи и застана вляво от Камински. Фелисия вдигна пистолета и го насочи в очите на Мидълтън. Дулото потрепери.

— Лъжат те — увери я Мидълтън.

— Знам — отвърна тя.

После се завъртя наляво и простреля Вукашин в лицето. Той се оказа прав — гърмежът наистина не бе силен. Просто приглушен трясък, сякаш някой бе тръшнал книга на масата, а след това — мекото тупване на тялото на пода. Замириса на барут и кръв.

Момичето се завъртя и насочи оръжието към Фауст.

— Мидълтън разбира от музика — каза Фелисия. — Не би имал нужда да измъчва някого, за да се добере до мелодията. Тя е предвидима. Както нощта следва деня.

— Не знаех — отвърна Фауст.

— Двете нехармонични ноти — каза момичето — създават трета нота фантом. Вуйчо ми винаги наричаше подобна нота „вълк“. А Вукашин означава „вълк“. Посланието му е шифрирано. Съобщава името на убиеца си.

— Не знаех — повтори Фауст. — Кълна се.

— Говори.

— Наех Вукашин. Някой друг сигурно също се е добрал до него, наел го е и той ме е предал.

— Кой?

— Нямам представа. Кълна се. И не можем да си губим времето с това. Музиката съдържа и други шифри, а не само този с името на убиеца на вуйчо ти.

— Той е прав, Фелисия — намеси се Мидълтън. — Имаме спешна задача. Става дума за нервнопаралитичен газ, който може да направи единадесети септември да прилича на почивка на плажа.

— И това ще се случи скоро — добави Фауст.

Камински кимна и каза:

— След дни. — И отпусна пистолета.

— Четиридесет ноти — заяви Фауст. — Четиридесет букви между А и Ж. Не е достатъчно.

— Добави и каденцата на Моцарт — посъветва го Фелисия. — И тя е пълна дивотия.

— Моцарт не е писал каденци — възрази Мидълтън.

Камински кимна.

— Точно така. Не е написал и двадесет и осем концерта за пиано. Каденцата е част от посланието. Същата игра.

— Кой е първи? — попита Фауст.

— Моцарт. Бил е преди Шопен.

— Колко ноти тогава?

— Като съберем и двете, получаваме около двеста.

— Все още не е достатъчно. И не можеш да напишеш нищо само с от А до Ж. Особено на немски.

— Има диези и бемоли. Моцарт е в ре минор.

— Не можеш да превърнеш буквите в диези и бемоли.

— Цифри — обади се Мидълтън. — Не са букви от азбуката, а цифри.

— Едно за А, две за Б? И това не е достатъчно. Сложна работа.

— Не е едно за А — възрази Мидълтън. — Концертен тон. А-то над средно до е 440 цикъла в секунда. Всяка нота има определена честота. Диези и бемоли, също така. Двеста ноти биха разкрили осемдесет хиляди числа. Нещо като баркод. Осемдесет хиляди цифри биха разкрили цялата информация, която търсиш.

— Как ще се справим с тях? — попита Фауст.

— С калкулатор — отговори Мидълтън. — На петолинието вторият интервал нагоре е ла над средно до. Това са 440 цикъла. Една октава по-високо е първият обертон, 880 цикъла. Октава по-ниско е 220 цикъла. Можем да пресметнем междинните интервали. Вероятно ще изчислим до петия десетичен знак, което е още по-добре. Колкото повече цифри, толкова повече информация.

Фауст кимна. Лицето му беше безизразно. Той извади ръкописа на Моцарт от шкафа, сложи изцапаната с кръв страница върху него, стисна купчината под мишница и кимна на Начо. После погледна Камински и Мидълтън и внезапно скочи напред и изтръгна глока от ръката й.

— Не бях съвсем откровен — призна той. — Не съм наемал Вукашин. И двамата бяхме наети от трети човек. Със същата цел. А тя, страхувам се, не е твърде хуманна. Разполагаме с рицин и всичко друго, от което се нуждаем. Но не можахме да стабилизираме сместа. А сега, благодарение на проницателността ви, вече нямаме проблеми. Благодарим ви за това. Ще изразим благодарността си по практичен начин — с милост. Точно след десет минути, когато съм в безопасност, Начо ще застреля и двама ви в главата. Бързо и безболезнено. Обещавам ви.

Начо седеше между Мидълтън и вратата, стиснал пистолета с непоклатима ръка. Фелисия ахна и се вкопчи в ръката на Мидълтън. Фауст се усмихна — сините му очи проблеснаха — излезе.

 

 

Десет минути. Дълго или прекалено кратко време, в зависимост от обстоятелствата. Десет минути на опашка в пощата изглеждат цяла вечност. Последните десет минути от живота ти изтичат светкавично. Начо не помръдна и мускул. Приличаше на статуя. Дулото на пистолета му проследяваше всяко почти невидимо движение на Мидълтън и Камински. На всеки деветдесет секунди бандитът поглеждаше часовника си.

Погледна го за последен път и вдигна пистолета. На нивото на главите им. Пръстът му започна да обира спусъка.

Внезапно вратата се отвори.

Влезе Джак Перес.

Начо се завъртя към него и каза:

— Какво…

Перес го простреля в лицето. Без заглушител. Гърмежът беше оглушителен.

Тримата побягнаха по аварийните стълби.

 

 

След десет минути седяха в един ресторант на пристанището.

— Значи му казахте всичко? — попита Перес.

Камински кимна тъжно и отговори:

— Да.

— Не — възрази Мидълтън категорично.

— Е, кое от двете? — попита Перес. — Да или не?

— Не — отговори Мидълтън. — Но не беше нарочно. Допуснах няколко грешки. Май не мислех трезво.

— Какви грешки?

— Концертният тон е сравнително модерно улеснение. Нещо като международните часови зони. Идеята, че ла над средно до има 440 цикъла, е въведена след смъртта на Моцарт и Шопен. По онова време настройките в Европа се различавали. При това не само от страна до страна или по време. Тонът можел да варира дори в същия град. Тонът, използван за органа в английска катедрала през седемнадесети век, можел да е с пет полутона по-нисък от този на клавесина в дома на епископа на същата улица. Гайда от 1720 година свирела ла над средно до с 380 цикъла, а органите на Бах в Германия свирели ла над средно до с 480 цикъла. Ла-то на гайдата би било фа на органа. Познаваме и няколко от камертоните на Хендел. Единият свири ла на 422 цикъла, а другият — на 409.

— Е, и? — попита Перес.

— Изчисленията на Фауст ще се окажат безсмислени.

— Освен ако?

— Освен ако не приеме валидна основна цифра за ла.

— Която би била каква?

— Предполагам, че 428. Подходяща за периода, а следата е в ръкописа на Моцарт. Двадесет и осми концерт за пиано. Съобщението е било скрито в каденцата. Ако 28 не означаваше нещо само по себе си, можеха да вкарат фалшива каденца в който и да било от първите двадесет и седем истински концерта.

— Фауст ще се сети за това. Когато всичко друго се провали. Нали разполага с ръкописа на Моцарт.

— Дори това няма да му помогне — каза Мидълтън и се обърна към Фелисия. — Вуйчо ти щеше да се срамува от мен. Не се сетих за темперирането. А той щеше да се сети. Беше прекрасен акордьор.

— Какво е темпериране, по дяволите? — попита Перес.

— Музиката не е математика — отговори Мидълтън. — Ако започнеш с ла на 440 цикъла и продължиш нагоре на интервали, които математиката твърди, че са правилни, звукът в октавата ще е фалшив. Налага се да се приспособиш по пътя. По слух. Трябва да изпълняваш това, което ухото ти казва, че е правилно, макар цифрите да твърдят, че грешиш. Бах е разбирал това. Имал си е собствена схема. „Добре темперирано пиано“ идеално доказва това. На оригиналната титулна страница има ръкописна рисунка. В продължение на векове вярвали, че е просто украса или драсканица, но сега хората смятат, че е диаграма за това как да темперираш клавиатура, за да звучи идеално.

Перес извади химикалка и направи бързо изчисление на салфетката си.

— И какво искаш да кажеш? Че ако ла е 440, то си не е 495?

— Не е.

— А колко е?

— Може би 493.

— Кой би знаел? Акордьор на пиана?

— Акордьор би го почувствал. Но не би го знаел.

— Как тогава нацистките химици са изготвили шифъра?

— С добре настроено пиано, микрофон и осцилоскоп.

— Това ли е единственият начин?

— Вече не. Сега е много по-лесно. Можеш да отидеш до магазина за електроника и да си купиш дигитална клавиатура и цифров интерфейс за музикални инструменти. Можеш да настроиш клавиатурата така, че ла да е 428, да изсвириш гамите и да прочетеш цифрите направо на екранчето.

Перес кимна. Облегна се назад. И се усмихна.