Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (11)

11.
Питър Шпигелман

Фелисия Камински се настани на огромното канапе, разположено пред прозореца, който изпълваше цялата стена на апартамента на последния етаж на хотел „Харбър Корт“. Пухкавите копринени възглавници едва не я погълнаха. Далеч долу светлините на пристанището в Балтимор проблясваха в бяло и жълто. Големи яхти се поклащаха в черната вода. Дали в проблясващите светлини имаше някакъв сигнал или шифър, предназначен за нея? Дори да беше така, тя бе прекалено изморена, за да го дешифрира.

Всъщност беше повече от изморена. Беше напълно скапана, изтощена от страх и от полета, от смяната на часовите зони и шампанското, което се лееше изобилно в първа класа.

Фауст я караше да пие почти насила, поднасяше й чаша след чаша с усмивката на Чеширския котарак. След първата бутилка дойде втора, но усмихнатият господин Фауст изглеждаше абсолютно незасегнат от алкохола.

Камински затвори очи, но все още виждаше белите му зъби и тъмните студени очи, все още чуваше мелодичния му глас на италиански, френски, полски, немски, а после на английски, докато говореше с администратора на хотела. В думите му се криеше печална усмивка. Без да поглежда натам, Фелисия знаеше, че администраторът, облечен в безукорен тъмносин костюм, се усмихва в отговор и кима. През целия път господин Фауст бе поздравяван с усмивки, кимане и дискретни поклони — в самолета, в чакалнята на първа класа във Франкфурт, докато чакаха полета си за Щатите, от човека, който ги посрещна на летище „Дълес“, прибра багажа им и ги откара с лъскаво черно бмв до Балтимор. Сякаш всички го познаваха и той бе най-старият им и скъп приятел. Господин Фауст, който се усмихваше, пиеше шампанско и говореше много езици, но не даваше отговори на нито един от тях.

Фелисия въздъхна и се отпусна на възглавниците. Главата й се въртеше, а пристанищните светлини й намигаха, макар очите й да бяха затворени. Веднъж беше пушила опиум с онова момче от Тунис… как му беше името? Момчето, което свиреше на китара близо до замък „Сант Анджело“. Тогава главата й се бе завъртяла по същия начин. Тревогите й избледняха и се превърнаха в далечни светлини.

На вратата се почука рязко и тя подскочи. Разтърка очи и седна. Видя как Фауст отвори. Влезе нисък мускулест тип с джинси и черно кожено яке. Косата му беше посивяла и късо подстригана. Той поздрави Фауст на италиански, после погледна гостенката му и мина на друг език. Какъвто и да беше, звучеше грубо. Определено беше от славянските езици, но Фелисия нямаше представа кой точно. Фауст изслуша влезлия, кимна и си погледна часовника. Каза нещо, което прозвуча като заповед. Якият тип кимна и си тръгна.

Фауст я погледна и каза:

— Ново пътешествие.

Тя едва успя да проговори.

— Какво? Сега? По това време?

Отново леката усмивка.

— Нямаме време за почивка, Фелисия, но няма да отсъстваме дълго. Ако искаш първо да се изкъпеш, ще те изчакам.

Фелисия изтощено разтърка лице.

— Не. Писна ми да ме влачиш насам-натам. Вече приключих с това.

Дори в собствените й уши гласът й прозвуча съвсем детински, но не й пукаше. Тя се вторачи във Фауст, който се бе облегнал небрежно на вратата. Костюмът му нямаше нито една гънка, а косата му бе идеално вчесана, сякаш бе излязъл от страниците на модно списание.

Той поклати глава.

— Не можеш да останеш тук сама, Фелисия.

Тя побесня.

— Не? Защо не?

— Не е безопасно.

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, видях колко добре го правиш още в Рим.

— Майната ти! — изруга тя. — Нямам нужда от гувернантка.

— Значи си малко кораво гаменче, а?

— Достатъчно кораво — отвърна тя през зъби. — Не съм израснала на места като това, където ти прислужват и те глезят.

Усмивката му се разшири.

— Да не мислиш, че аз съм израснал тук?

— Да кажем, че тук изглеждаш на мястото си.

Той се засмя.

— Човек не познава истинската романтика на улицата, докато не я преживее в Буенос Айрес, заклещен между монтонеросите^[1] и момчетата от 601 батальон^[2]. Очарователни типове и много по-самоотвержени от средния римски бандит.

Камински започна да масажира слепоочията си с надеждата да накара мозъка си да заработи. Буенос Айрес? Монтонероси? Какви бяха пък тези, по дяволите? Беше чела нещо за Мръсната война, но не можеше да си спомни какво.

— Значи си живял трудно, а сега си се измъкнал от тинята. Страхотен успех.

— Нещо такова.

— Браво на теб. Спечелил си си всичко това! Няма значение, че си крадец, шпионин или терорист, който тормози старци и отвлича момичета от римските улици.

— Казах ти, Фелисия, твоят приятел Ейб е добре, а аз не съм шпионин. Въобще нямам отношение към политиката. Ако трябва да опиша професията си, бих казал, че съм брокер. Събирам купувачи с продавачи и получавам възнаграждение за това. Скромно възнаграждение, като се има предвид трудът ми.

— Купувачи и продавачи на какво?

Фауст сви рамене.

— На това-онова.

— Като откраднати музикални ръкописи?

— Ръкописът е заключен в гардероба, Фелисия. Собствените ми музикални предпочитания клонят повече към Синатра, отколкото към Моцарт.

— Ако не е музика, какво тогава? Наркотици? Оръжия? Каквото и да е, сигурна съм, че семейството ти се гордее с теб.

Камински усети светкавичната промяна. Стори й се, че въздухът около нея стана по-плътен и тежък. Усмивката на господин Фауст се изпари, тъмните му очи я пронизаха заплашително. Гневът и неподчинението й се стопиха, заменени от задушаващ страх. Този път почукването на вратата й донесе облекчение.

Беше същият як тип, който погледна Фауст нервно. Фауст му каза нещо — тя не разбра какво — и излезе. Мускулестият се обърна към нея и каза дрезгаво:

— Ела.

Фелисия дори не помисли да се възпротиви.

 

 

Фауст не беше излъгал за пътуването. Беше съвсем кратко и го прекараха в голямото бмв по нощните улици. Камински търсеше с поглед знаци и забележителности: Лайт Стрийт, Ийст Ломбард, голям стадион вляво, окъпан в светлина и застлан с яркозелена трева, после по-тесни улици и стари тухлени сгради. След десет минути спряха пред една от тях.

Висока четири етажа и доста широка, сградата й заприлича на склад или стара фабрика. Да, точно фабрика, разбра Фелисия, когато прочете лъскавата месингова табелка до модерния стъклен вход: „Фабрика за корабни платна — 1888“. Точно над табелката имаше друга с адреса: „Фримонт Авеню 121“.

„У дома“, помисли тя. Гневът й се завърна, когато последва Фауст вътре.

Голи тухли и ковано желязо разказваха за промишленото минало на сградата, а останалата част от фоайето — лъскав месинг, мрамор и рисувани стъкла — демонстрираше сегашното й превъплъщение в луксозна кооперация. Фауст я поведе към асансьора. Слязоха на четвъртия етаж и тръгнаха по боядисан в светлосиво коридор. Спряха пред черната врата в дъното и Фауст почука два пъти. После извади ключ от джоба на сакото си, отключи и влезе. И се закова на място.

Камински видя жилавия брадат мъж, насочил глок към гърдите на Фауст, чак когато се блъсна в похитителя си. Ахна и стисна ръката на Фауст.

Брадатият обаче се усмихна на Фауст и той отговори на усмивката му и спокойно попита:

— Какво става, Начо?

— Нищо, шефе — отвърна мъжът и прибра глока в кобура на кръста си. — На западния фронт всичко е спокойно. Можеш да се увериш лично.

Фауст нежно свали ръката на Фелисия от лакътя си и последва Начо до прозореца. Камински въздъхна и се огледа. Големият апартамент беше с тухлени стени, високи тавани, оголени греди и тръби, лъскаво дюшеме и оскъдна мебелировка: маса за карти, няколко сгъваеми стола, мъждива лампа и тежки бели завеси на прозорците. Имаше обаче много техническо оборудване: три лаптопа, няколко камери, два големи бинокъла, монтирани на триножници и насочени към тесни пролуки в завесите.

— Кога беше последната доставка? — попита Фауст и се наведе над единия.

— Следобед. Минути преди пет часа.

— Знаеш ли какво беше?

Начо погледна Фелисия и мина на испански. Тя се опита да разбере какво казва, но той говореше прекалено бързо, а и обясненията звучаха като научни, може би химически термини. Камински бавно се приближи до другия бинокъл. На мъжете, изглежда, не им пукаше. Тя надникна през бинокъла.

Светът навън бе обагрен в зелено, включително и една ниска дълга тухлена сграда, която изглеждаше съвсем близко. Беше с много прозорци, всичките с капаци, и изглеждаше изоставена. В центъра й имаше товарна рампа.

Начо дръпна завесите и образите потъмняха. Той погледна Фелисия и й кимна към стола в ъгъла. Тя седна и отново се опита да се вслуша в разговора. Сега не звучеше толкова технически. Фауст питаше нещо за някого. Дали той знаел… Какво дали знаел? Хорарио. Дали това беше „орарио“, което означаваше разписание или график? И кой беше този „той“?

Изглежда, и Начо не беше сигурен. Сви рамене, отиде до двойната врата на голям вграден гардероб и сложи ръце на дръжките.

— Може да извадиш повече късмет от мен, шефе — каза на английски и отвори вратата широко.

Камински изпищя.

Мъжът на пода в килера се вторачи в нея. Беше вързан с жица, а на устата му бе залепена промишлена лепенка. На голата му татуирана с вале пика глава имаше кървяща резка. Начо допря пръст до устните си и кимна на Фелисия да мълчи.

Тя нямаше представа колко време е минало, докато се съвземе от шока, но когато това най-после стана, видя Фауст да коленичи до татуирания. Сложи почти нежно ръка на рамото му и заговори тихо в ухото му. После свали лепенката от устата му. Устните на мъжа бяха сцепени и той плачеше. И говореше настойчиво и уплашено на английски.

— Не! Не седмици! Дни. Въпрос на дни. Може и по-малко.

Фауст нагласи лепенката на устата му и го потупа по гърба. После отстъпи назад и затвори вратата на гардероба. Начо го погледна и се усмихна.

— Все още се придържаме към правилния подход.

Фауст също се усмихна за миг.

— Обади ми се, ако има някаква активност. — После се обърна към Фелисия. — Връщаме се в хотела.

Тя се надигна и го последва. Тъкмо преди да излязат в коридора, го докосна по ръката и прошепна:

— Какво ще стане с него? С мъжа в килера?

— Начо ще има грижата — отговори Фауст. — Да вървим, трябва да направим план за вечеря.

 

 

Джак Перес се събуди с пистолет в ръка. В болничната стая цареше почти пълна тъмнина. Единствената светлина идваше от оранжевите бутони за повикване на стената, зелените числа на монитора за кръвно налягане и розовия отблясък от уличните лампи през завесите на прозореца. Тишината също бе почти пълна. Чуваше се само спокойното дишане на жена му, тихото бръмчене на климатика и електронното звънене на някакъв предупредителен звънец. Подходящо за два през нощта.

Но нещо го бе събудило от лекия му сън. Излизането на тъст му? Някой в коридора?

Перес разтърка очи, надигна се от креслото и безмълвно прекоси стаята. Хвана бравата с лявата си ръка, а дясната, стиснала пистолета, отпусна надолу. Пое си дъх и открехна вратата.

Мидълтън беше в коридора с гръб към него и говореше тихо с мъж и жена. Мъжът беше висок и бледен, небръснат. Очите му се стрелкаха бдително във всички посоки. Жената беше висока, загоряла и широкоплещеста. Тъмната й коса бе късо подстригана. Перес не издаде и звук, но Мидълтън някак си усети присъствието му.

— Ела и се запознай със старите ми приятели, Джак — каза той, без да се обръща.

Перес прибра пистолета в джоба си и затвори вратата на стаята.

— Това са Жан-Марк Леспас и Леонора Тесла, бивши мои колеги. Нора, Жан, това е зет ми, Джак Перес.

Леспас кимна на Перес, а Тесла му протегна дружелюбно ръка.

— Хари ни разказа за случилото се, господин Перес. Ужасно съжалявам за онова, което сте преживели със съпругата ви. Тя ще се оправи, нали?

— Загубила е много кръв, но лекарите твърдят, че ще се съвземе. А дали ще се оправи напълно, е друг въпрос. Не знам дали някой от двама ни ще се оправи напълно в близко бъдеще.

Тесла кимна съчувствено, а Мидълтън каза:

— Нора и Жан-Марк също са преживели много през последните два дни. Някакъв тип едва не убил Нора в Намибия, а Жан-Марк успял да избегне отвличане в Чапъл Хил.

— Господи, Хари, и всичко това заради…

— Така смятаме — отговори Мидълтън. — Мъжът, който нападнал Нора, търсел мен.

— Не останах достатъчно дълго, за да разбера какво искаха онези клоуни на паркинга — добави Леспас с дрезгав шепот. — Но говореха на сръбски и бяха въоръжени с онези скапани застави.

— И всичко това заради оня шибан ръкопис? — учуди се Перес.

Тесла и Леспас се размърдаха нервно. Мидълтън не отговори.

— За бога, Хари… — започна Перес, поклати глава и погледна Тесла. — Как успяхте да ни откриете?

— И двамата видяхме репортажите за проблемите на Хари на летище „Дълес“ и знаехме, че той бяга. Предположихме, че може да се покрие в къщата до езерото.

— Там се натъкнах на Нора — добави Леспас.

— И едва не ми пръсна главата.

— Видяхме кръвта и си помислихме най-лошото — продължи Леспас. — Започнахме да проверяваме по болниците и така ви намерихме.

Перес се обърна към тъст си.

— Не е било прекалено трудно. А типовете, които са по петите ви, които и да са те, изглеждат непреклонни. Колко време ще мине, преди и те да се озоват тук?

Мидълтън понечи да отговори, но в този момент се появи дежурната сестра.

— Вие и тъст ви можете да останете, господин Перес, но приятелите ви могат да идват само в часовете за свиждане.

Мидълтън се възползва от предоставената възможност.

— Права сте, извинете. Ще изпратя приятелите ни навън, а Джак ще остане при Чарли.

Хвана Тесла под ръка и поведе двамата към асансьора. Джак Перес остана да скърца безпомощно със зъби в тъмния коридор.

 

 

Навън бе топло и задушно. Паркингът на болницата бе почти празен. Жан-Марк Леспас запали цигара, дръпна силно и издуха облак дим в нощното небе.

Хари си спомни последния път, когато бе видял Леспас и Вал Броко. Кошмарно горещ ден на летище „Кениата“ в Найроби. Припомни си и сбогуването си с Леонора Тесла. То се състоя след последната му среща с двамата мъже, а и мястото бе много по-приятно — хотел в алжирски стил на Лазурния бряг, — но сбогуването с нея бе още по-тежко.

„Намеса на неочаквани събития…“

Леонора го погледна и бързо отмести очи. Думите й се сториха по-лесни.

— Семейството ти няма представа? — попита тя.

— Не. Никога не съм им разказвал. Не мислех, че ще ми се наложи да го направя. Вярвах, че мога да ги предпазя от… от всичко това.

Тя инстинктивно стисна ръката му и бързо я пусна.

— Не си виновен, Хари, но зет ти е прав. За нас не беше трудно да те открием. Няма да е трудно и за всеки друг, който те търси. Тук не е безопасно.

— Достатъчно безопасно е за известно време — достатъчно дълго, за да обмисля нещата. Онази Соберски, ме пита за Фауст. Мислеше, че имам нещо общо с него.

— Разбирам, Хари, но ти казах, че Елеана Соберски е садистка и абсолютна лъжкиня — отвърна Тесла.

— Трябва да приемеш, че всичко казано от нея е било предназначено да те подведе и манипулира. Фауст е нашият фантом и тя го знаеше. Какъв по-добър начин да привлече вниманието ти от това да спомене името му?

— Не й се налагаше да привлича вниманието ми, Нора. Беше притиснала пистолет в ребрата ми.

Леспас издуха поредната струя дим и каза:

— Соберски е възнамерявала да те разпитва, Хари. Искала е да те изкара от равновесие и да те притесни. Тя…

Преди Леспас да довърши мисълта си, мобифонът на Мидълтън иззвъня. Той го извади от джоба си, отвори го, но чу само статичен шум. После се обади далечен глас, старчески и на лош английски.

— Полковник Мидълтън? Казвам се Ейбрахам Новаковски. Обаждам се от Рим, за да ви предам съобщение от Фелисия Камински, племенницата на Хенрик Жединяк. Спешно съобщение.

Мидълтън слуша напрегнато няколко минути, после каза:

— Чао, господин Ейб. Милион благодарности.

Затвори телефона и въздъхна тежко. Тесла и Леспас го гледаха с любопитство.

— Говорим за вълка, а той в кошарата — каза Хари.

— Фауст. В страната е. Близо до нас, в Балтимор. Притежава нещо, което Хенрик Жединяк пазеше за мен. Племенницата на Жединяк също е с него.

— В Балтимор? Какво, по дяволите, прави в Балтимор? — попита Леспас.

— Не знам. Племенницата на Жединяк успяла да звънне на семеен приятел в Рим. Той ми се обади. От думите на племенницата стигнал до извода, че Фауст провежда някаква операция, но момичето било прекъснато след минута.

— Казала ли е къде в Балтимор е Фауст? — попита Тесла.

— Но, но споменала къде тя и Фауст ще бъдат утре. По-точно довечера. Някакво място, наречено „Съдът на Кали“ на Темза Стрийт. Щели да вечерят там. Само двамата. Мисля си, че и ние можем да се присъединим към тях.

Тесла и Леспас се вторачиха в Мидълтън. Леонора поклати глава.

— Да се присъединим към тях? Не говориш сериозно, Хари. Само трима сме.

— Имаме нужда от подкрепления за нещо подобно, полковник — каза Леспас. — Освен ако не искаш бърза престрелка и край.

— Това е привлекателно, но не е разумно — възрази Мидълтън. — Не, трябва да поговорим с този тип. Надълго и широко. Така че ще повикаме подкрепления.

Отвори телефона си и прегледа списъка с връзките си. Спря се на инициалите Е. К. и набра номера. Телефонът звънна веднъж. Гласът в ухото на Мидълтън каза:

— Крайно време беше да се обадиш, Хари. Но предполагам, че си прекалено зает напоследък.

— Имам нужда от екип, Емет — отвърна Мидълтън.

— В Балтимор.

— Разбира се, Хари. А какво ще кажеш за това, от което аз имам нужда?

— Можем да поговорим и за това, след като уредим работата в Балтимор.

— Не, трябва да поговорим веднага, мамка му. Напоследък хората, които се сблъскват с теб, имат ужасно лош късмет, Хари. Имаме трупове на летище „Дълес“, в центъра на града на Шестнадесета улица и двама задници с фалшиви карти от ФБР в бар. Добре, разбирам, става дума за самозащита. Но все пак трябва да отговориш на няколко въпроса. И не можем да попречим на местните момчета да те приберат, ако те открият. Господи, още в самото начало трябваше да ни кажеш какво става.

— Я отгатни, Емет. Някой забрави да ми изпрати график. Не знаех какво става. И все още не знам.

— Дори и така да е, трябва да поговорим.

— Няма време, Емет. Батерията ми е почти изчерпана.

— Не се тревожи, Хари, можем да си поговорим за това над чаша кафе. Да речем след пет минути в болничното кафене.

Мидълтън се огледа. В слушалката, Колмбаш се засмя.

— Вляво — каза той. — На отсрещната страна на улицата.

Мидълтън се взря в тъмнината. Два фара му намигнаха два пъти. Емет Колмбаш още се смееше.

— Сметана и две бучки захар за мен, Хари.

 

 

В апартамента си в хотел „Харбър Корт“ мъжът, познат като Фауст, отговори на приглушеното звънене на мобифона си. Гласът от другата страна беше далечен и старчески. Фауст се вслуша внимателно. На устните му заигра доволна усмивка.

— Чудесна работа, господин Ейб — каза той.

После остави телефона и погледна към по-малката от двете спални. Лъч светлина падаше върху двойното легло и осветяваше бледото лице и русата коса на Камински.

— Очарователно — промърмори Фауст.