Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (10)

10.
Джим Фусили

Леонора Тесла излезе от жълтото такси на оживения северозападен ъгъл на Шесто авеню и Тридесет и пета улица и бързо влезе в „Мейсис“. Излезе оттам с късо подстригана коса с щръкнали нагоре кичури, черна блуза с висока яка, черен панталон и ниски черни обувки. Тоалетът й бе пълна противоположност на този отпреди двадесет и четири часа, когато бе убила Гюнтер Шмит. Новата чанта от черна кожа на рамото й съдържаше ново бельо и това, което бе останало от момента, когато бе насочила джипа с трупа на Шмит към хиените в долината: слънчевите й очила, пари в брой, кредитни карти и паспорт, папката й за документи и най-ценната й вещ, айпода, подарен й от Харолд Мидълтън.

Обади се в „Наблюдател на човешките права“ от обществен телефон на Хералд Скуеър. Служителката, която вдигна телефона, й каза, че Вал Броко не е на работа. Бил болен от грип и съобщението му гласяло, че възнамерявал да прекара в леглото още един ден. Тесла реши да не си оставя името и поиска номера на мобифона му — успокояваше се с мисълта, че силно развитото чувство за предпазливост на Броко може да му послужи добре. Дано да беше права. За да намерят Мидълтън, се бяха опитали да я убият, бяха изпратили свой човек чак в Намибия. Несъмнено имаха поне един агент във Вашингтон, където живееха Мидълтън и Броко.

От фоайето на Медисън Скуеър Гардън опита да се свърже с Жан-Марк Леспас в Паркууд, Северна Каролина. Съобщиха й, че господин Леспас вече не работел в „Технология по поискване“, компанията, която бе основал. Секретарката нелюбезно добави, че не разполагала с адреса или телефона му. Разбира се, последният негов номер, който Тесла знаеше, вече не бе активен.

Леонора плати в брой за еднопосочен билет до Юниън Стейшън във Вашингтон, макар да планираше да слезе в Делауеър. Погледна таблото за заминаващите влакове и видя, че разполага с достатъчно време да изтича до будката за вестници и да си купи предплатен мобифон и местни и международни вестници за двучасовия път до Уилмингтън.

Докато си прибираше рестото, вдигна очи. На висок рафт над щандовете с батерии и фотоапарати за еднократна употреба стоеше телевизор, който предаваше неясен запис от престрелка на летище „Дълес“. „Двама полицаи са убити“ — гласеше надписът под записа.

— Харолд — прошепна тя неволно.

Вторачи се в безмълвното предаване. Надписът съобщи, че стрелецът още не бил намерен.

По някаква причина тя прие това като потвърждение, че Харолд е още жив. Зачуди се дали същото може да се каже за Леспас и Броко.

 

 

Дванадесет часа преди този момент Харолд Мидълтън излезе от хотел „Сейнт Риджис“. Садистката Елеана Соберски го държеше под ръка, притиснала в ребрата му пистолет „Застава 25“. Изглеждаха типична за квартала двойка: разрошен мъж на средна възраст с делови костюм и куфарче в ръка и скъпо платена проститутка, излъчваща студена недостъпност. Само дето се отдалечаваха от четиризвездния хотел, вместо да влизат в него за „свалка“, която струваше петстотин долара.

Мидълтън се ослуша за сирени — уплашеният барман несъмнено бе повикал полицията, която на свой ред щеше да уведоми ФБР. Зачуди се дали ще бъде спасен от хората, които се опитваше да избегне.

— Къде… — започна той.

Дулото се заби в ребрата му.

— Фарагът Скуеър — отговори Соберски. — Статуята. Шарлот е там.

Мидълтън се препъна, но тя го задържа изправен.

— Куфарчето — каза той.

— Да, куфарчето — повтори Соберски. — Разбира се, куфарчето. Но то не е достатъчно.

Мидълтън се огледа. Улица беше безлюдна. По това време на вечерта в Ню Йорк, Чикаго, Сан Франциско, Краков и Варшава десетки хора щяха да се наслаждават на нощния въздух, докато вървят към любимия си бар или клуб. Във Вашингтон човек можеше да чуе само безрадостното скърцане на обувките на стражите пред Белия дом и парк „Лафайет“.

— Какво имаш предвид с това „не е достатъчно“? — попита Мидълтън, когато завиха на север по Шестнадесета улица.

— За мен това е просто хартия.

— Дъщеря ми…

— Разбира се, че ще размениш Шопен за дъщеря си. Но какво друго?

Застанаха на ъгъла на Кънектикът Авеню и изчакаха няколкото таксита, които отиваха на изток. Мидълтън си пое дъх и най-после чу воя на сирени. Идваше от много по-далеч, отколкото се бе надявал, но се приближаваше.

— Няма нищо друго — каза той.

Изтощението замъгляваше мислите му. Хората, които бе застрелял в бара, искаха да се сдобият с ръкописа на Шопен, нали?

— Полковник Мидълтън — отвърна тя със сух смях, — хайде да не бъдем глупави.

— Но аз не знам какво искате.

Тя отново го мушна с пистолета.

— Тогава да обсъдим това, което искаш ти. Шарлот и внука ти.

Светлината на светофара се смени и Соберски го поведе напред.

— Каквото искате — каза той, когато стигнаха до жълтата линия.

— Къде е Фауст?

Един мерцедес се приближи и блокира пътя им.

— Фауст?

— Ние знаем за отношенията ти с Фауст — каза Соберски.

— Ние? Кои…

Преди Соберски да успее да реагира, шофьорът на мерцедеса протегна ръка през отворения прозорец и стреля.

Куршумът се заби в лицето й, размаза носа й и излетя от темето й. Червена мъгла изпълни въздуха над Мидълтън. Соберски падна, пистолетът се изплъзна от ръката й.

— Остави го, Хари.

Сирените завиха по-наблизо. Мидълтън се облещи невярващо срещу зет си, който го гледаше напрегнато иззад волана на мерцедеса на бившата му съпруга.

— Остави го и се качвай. Побързай, Хари.

След секунда Джак Перес завъртя волана и профуча през кръстовището. Мина на жълто пред университетска болница „Джордж Вашингтон“ и се устреми към шосе 66 още преди ченгетата да реагират на стрелбата на Кънектикът Авеню.

— Чарли? — попита Мидълтън и намести куфарчето в скута си.

— В безопасност е — отговори Перес и зави наляво.

— Силвия?

— Не, Хари. Добраха се до Силвия.

— Къде…

— Къщата при езерото, Хари. Чарли е в къщата при езерото.

Мидълтън избърса лицето си и се вторачи в окървавената си длан.

— Преди да стигнем там, Хари, трябва да ми кажеш какво става.

— Опитват се да ме убият — измърмори Мидълтън.

— Опитват се, но не си мъртъв — отвърна Перес. — Силвия, двама души в бара, две ченгета на летище „Дълес“…

— Трима души във Варшава — добави Мидълтън.

— И сега проститутката.

— Тя не беше…

— Това са девет убити, а ти си още жив.

— Джак, слушай.

Перес вдигна ръка от волана и безмълвно накара тъст си да млъкне.

— Тъкмо заличих дългогодишния си труд да променя репутацията на семейството си заради теб, Хари.

Мидълтън замълча. Знаеше, че през шестдесетте години семейството на Перес е било свързано с мафиотското семейство Дженовезе, но военното разузнаване твърдеше, че младият Джак е напълно чист. Мидълтън никога не бе споменал за проверката на Перес пред дъщеря си.

— И в замяна на това — продължи Перес — трябва да ми обясниш в какво си се забъркал.

— Тук има ръкопис на Шопен — отговори Мидълтън, като потупа куфарчето. — Смятан е за част от съкровището, скрито от нацистите в една църква в Косово.

— Смятан е?

— Фалшив е. Това не е почеркът на Шопен. Бил е сгъван, мачкан…

— И все пак някой вярва, че струва девет живота?

Мидълтън си спомни труповете, разпръснати из „Света София“, и отчаяните викове на умиращото момиче.

„Зелена риза, зелена риза… моля.“

— Много повече от девет, Джак.

Вече пътуваха по магистралата. Перес отби в най-лявото платно и ускори до сто и двадесет.

— Затова те уверявам, Джак, че ти и Чарли трябва да продължите да мислите, че бях в Краков да удостоверя автентичността…

— На ръкопис, който някой друг експерт би разпознал като фалшификат. И внезапно ти, който си проверявал партитури на Бах, Хендел, Вагнер…

— Моцарт — добави Мидълтън.

— … си се подлъгал по очевиден фалшификат.

— Джак, опитвам се да кажа, че…

— И когато Чарли е на път да роди, ти заминаваш за Полша. Това не е типично за теб, Хари.

Мидълтън се загледа в тополите и кленовете, покрай които летяха. После попита:

— Ще изхвърлиш ли питона?

Джак шофираше, притиснал оръжието си — „Питон 357“ — до волана.

— Не, по дяволите. Не и докато не ми кажеш истината.

Мидълтън въздъхна.

— По-добре да не я узнаваш, Джак.

— Защо? — попита Перес и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — Мислиш, че положението може да се влоши още повече?

 

 

Макар и закоравяла от вродения цинизъм и суровия живот на улична музикантка, деветнадесетгодишната Фелисия Камински бе прекалено млада, за да разбере, че усещането за справедливост и оптимизъм, предизвикано от неочакван успех, е илюзия, не по-надеждна от обещание за целувка. Все още възбудена от кофеина и вида на арестувания от летищната охрана Фауст, от магазина на господин Ейб тя се отправи към едно интернет кафе близо до Колизеума. Според нея това действие бе друго доказателство за хитростта й: беше изчезнала от Виа деле Ботеге и не бе отишла до Пантеона или на север до фонтан „Треви“, места, които Фауст бе оглеждал, нито се върна в дома си в Сан Джовани. Започваше да й се струва, че води таен и целенасочен живот в памет на вуйчо си.

Още в първата минута пред компютъра научи, че Харолд Мидълтън преподава „Музикални шедьоври“ в Американския университет във Вашингтон.

А той се намираше на шестдесет километра от адреса в Балтимор, където трябваше да е новият й дом според Фауст.

В 6:45 имаше полет от „Фиумичино“ през Франкфурт — пристигаше във Вашингтон в 12:45. Тя можеше да размени билета за първа класа с билет за втора и да й останат достатъчно пари, за да вземе такси до университета. Дори ако професор Мидълтън не беше в кабинета си, тя можеше да го докара там. Думите „аз съм племенницата на Хенрик Жединяк“ щяха да приковат вниманието му.

Прекара нощта в евтин мотел, изпълнена с решителност, но се чувстваше гола без цигулката си.

Използва паспорта на Джоана Фелпс, който й бе дал Фауст, и отиде с билета си на гишето на „Алиталия“. Младата жена зад гишето й се усмихна конспираторски, когато Фелисия й обясни, че не искала да лети в компанията на перверзното старче, което й купило билета. Жената дори й обясни откъде да вземе багажа си, който бе свален от вчерашния полет.

Оправданието й свърши работа и със служителите от багажното отделение и тя се върна горе при гишето на „Луфтханза“, където даде почти хиляда и четиристотин евро за нов билет. Превърна останалите евро в долари, като плати кошмарна комисиона.

След три часа самолетът се понесе към Германия. И чудо на чудесата, когато излетяха от Франкфурт, двете седалки до нея останаха празни. Тя си събу обувките, грабна едно одеяло и се изтегна удобно. Последните й мисли бяха молитва към господ да накара Мидълтън да й обясни всичко и предчувствие как щеше да открие, че вуйчо й е загинал в защита на изкуството и културата под формата на непозната творба на Моцарт.

Заспа дълбоко.

Сънуваше музика, цигулка с великолепни струни, завръщането си в Щатите, баща си, който не се бе появявал в сънищата й от години, и огромните сгради в Чикаго, когато усети как някой я бута по крака. Отвори очи и се ококори невярващо.

— Това ли търсиш?

Фауст държеше големия плик, който бе видяла в магазина на господин Ейб. Несъмнено ръкописът на Моцарт бе в него.

Тя се надигна на лакти и за своя собствена изненада заговори на италиански.

— Che cosa avete fatto con l’anziano?^[1]

Фауст седна до нея и подпря брадичката си с пръст.

— Дъртият Новаковски е добре — отговори й на английски. — И може да продължи да е добре.

Фелисия се вторачи в него. Със синия си раиран костюм, бяла риза и светлосиня вратовръзка той изглеждаше елегантен. Спокойно приглади дългата си черна коса и каза:

— Имаш късмет, че не те убиха снощи.

— Не беше късмет — възрази тя.

— Е, скри се от мен, което ти помогна да се скриеш и от тях.

— Кажи ми какво става.

Фауст се огледа. Стюардесите бяха в задната част на самолета и приготвяха количката с напитки.

— Помисли, Джоана — каза той. — Твоят господин Ейб е жив. А също и ти. Аз държа ръкописа на Моцарт, който вуйчо ти искаше да предпази. Като знаеш всичко това, как можеш да вярваш, че аз съм врагът?

— Не говори повече — отвърна тя, седна и кръстоса крака. — Нито дума.

— С ръкописа на Моцарт в ръка ще дойда с теб да се срещнем с Харолд Мидълтън — каза той. — Той е последният човек, видял вуйчо ти жив. С изключение на убиеца, разбира се.

— Знаеш кой е убил вуйчо ми?

Фауст се изправи и й протегна ръка.

— Разбира се — отговори на полски. — Предателят Вукашин. Най-низкото същество на света. Срам е, че вуйчо ти трябваше да умре от неговите ръце.

— Къде е той?

— Вукашин ли? Несъмнено на не повече от километър от полковник Мидълтън.

Количката с напитките затрополи по пътеката и Фауст добави:

— Ела, Джоана. В първа класа сервират шампанско. И баварско синьо сирене с ръжени хлебчета. И това е само преди да поднесат обяда. Сигурен съм, че ефектът от доматената салата и бишкотите, които яде снощи, отдавна е преминал.

Камински, не, Фелпс, се надигна и обу износените си обувки.

 

 

Кръвта от прерязаното гърло на Броко вече бе засъхнала по очуканата му кухненска маса, а трупът му се бе вкочанил. Странно, но само лявата му ръка бе вързана зад гърба му. Дясната висеше отпуснато, пръстите й почти докосваха омазания с кръв и урина под. Тесла видя репортерския бележник на масата. Това означаваше, че убиецът е накарал Броко да напише нещо, преди да умре. А за да успеят да го накарат да напише нещо, означаваше, че е бил измъчван, преди да го убият.

Убиецът очевидно бе записал и гласа му — как иначе мъртвец можеше да звънне в службата си и да съобщи, че е болен? Хитро. Осигуряваше на престъпника известно време.

Но какво бе искал от Броко да напише? Шмит бе задал важен въпрос на Тесла: къде е Харолд Мидълтън? Броко можеше да е дал четири бързи отговора: истинското местонахождение на Харолд, фалшиво, лъжа, че не знае — както бе постъпила самата тя, — или отказ да отговори. Всички отговори, освен първия биха довели до нарастваща болка и ако Броко не бе знаел къде се намира бившият му шеф, вероятно го бяха принудили поне да разсъждава по въпроса.

Леонора огледа бившия си колега. Главата му бе отметната назад, а очите му — широко отворени и празни. Тя си припомни честността му, неудобството му с жените, страстта му към класическата музика на осемнадесети век и вярата му в силата на свободната преса.

Надникна в устата му и видя, че езикът му е отрязан. Това обясняваше засъхналата кръв по устните и брадичката му, както и онова, което бе написал в бележника.

Отиде до мивката, взе кърпа за чинии и я занесе до стария жълт телефон на стената. Набра 911, даде им адреса на Броко, после пусна слушалката и кърпата.

Обърна се към вратата и видя, че Броко е монтирал пет резета. Вехтата му торба, която висеше на бравата, бе празна.

Суперпредпазливият Броко бе пуснал убиеца да влезе. Убиецът бе откраднал лаптопа му.

Броко познаваше убиеца, а имейл адресите, съхранени в лаптопа му, не бяха достатъчни.

Тесла забърза надолу по стълбите и излезе навън. Разстроена от бруталното убийство на Броко и зачудена къде ли е Харолд, тя за миг изостави бдителността си и се понесе към летището бързо, сякаш закъсняваше за полета. После се метна на влака към Юниън Стейшън — билетът бе купен с кредитната карта на жена, която работеше като статистка в Театро Констанци в Рим. Сега, когато се забърза да хване автобуса на Джорджия Авеню, внезапно си припомни прекрасния следобед, който бе прекарала с Харолд в къщата му на езеро Ана. Ако беше от жените, които се изчервяваха лесно, щеше да стане като домат.

„Езеро Ана“, каза си тя, без да осъзнава, че не е видяла човека в стария очукан ситроен срещу кооперацията на Броко. Мъжът носеше черна плетена шапка върху бръснатата си глава. Шапката скриваше черно-зелена татуировка на вале пика.

Когато Леонора се метна в автобуса и той потегли, мъжът сгъна ножа, с който бе почиствал ноктите си, и го последва със ситроена.

Когато след тридесет и три минути жената в черно излезе от агенцията за коли под наем на Юниън Стейшън с тъмносиня кола и с тъмни очила на носа, той я чакаше все така търпеливо.

 

 

Нямаше какво друго да направят. Нямаха избор. Перес паркира встрани от къщата и Мидълтън слезе уморено от колата.

— Хари, никакви лампи — каза Джак.

— Шарлот спи?

— Хари…

Не, разбира се, че не. Чарли бе пратила мъжа си в „Шотландия“, за да го спаси. Ако не беше бременна, тя също щеше да дойде.

Перес извади пистолета.

Влязоха предпазливо в тъмната къща. Перес изчезна нагоре към спалните, а Мидълтън остави куфарчето си и тръгна през кухнята към всекидневната.

През прозореца видя силуета на дъщеря си на терасата. Беше се отпуснала на един плетен стол.

— Чарли — прошепна той, после повтори името й по-високо.

Тя не реагира. Мидълтън извика на Джак и се втурна навън.

В скута на Чарли лежеше верният му браунинг. Под плетения стол имаше локвичка кръв. Мидълтън обезумя от ужас.

— О, господи — изстена Перес, щом видя жена си. — Чарли! Чарли, събуди се!

В този момент Мидълтън осъзна, че дъщеря му е загубила бебето, и изпита леко облекчение — когато видя кръвта, си помисли, че са стигнали и до нея, както до Хенрик Жединяк, Силвия и останалите. Перес коленичи до жена си и възкликна:

— Трябва да…

— Да, веднага отиваме в болница.

И сега Шарлот Перес се съвземаше в болница „Марта Джеферсън“. Самостоятелна стая, системи и монитори — и съпругът й до нея, полузаспал на стола, с пистолета в джоба на сакото си.

Слънчеви лъчи нахлуваха през прозорците. Върховете на дърветата се полюляваха от лекия ветрец.

Харолд Мидълтън имаше чувството, че се крият пред очите на всички.

Джак Перес изпитваше същото.