Ейдриън Чайковски
Кръвта на богомолката (4)

1.

Докато захождаше на трийсетина метра над прозрачните води на Езгнано, Таки решително дръпна упорития лост и намести предавките в двигателя на ортоптера. Заслуша се в ритъма на двете крила, който премина от гръмовен пулс към монотонно жужене. После, доволна от чутото, поведе „Еска Воленти“ в ниска, широка и най-вече бърза дъга, с която преследващият я фикс не би могъл да се мери. Мярна блясъка на малките снаряди от въртящия се пронизвач на фикса, но те останаха далеч от нейния ортоптер, безвредни искрици над водното огледало.

Под нея двата кораба още плаваха борд до борд, но дали „Гибелен“ продължаваше да оказва съпротива, или пиратите вече го бяха превзели, Таки не успя да прецени.

Спусна лещите от опушено стъкло на защитните си очила и погледна към слънцето. Точно както очакваше, малкият хелиоптер — поредният й повод за тревога днес — правеше опит да се скрие на голяма височина и само силуетът му се очертаваше в ярък контраст сред притъпения блясък на слънцето. Без да излиза от завоя, Таки дръпна лоста назад, за да набере височина. Леталото с фиксираните криле се беше увлякло в гонитбата и сега с мъка убиваше скоростта си в опит също да завие високо над белостенното убежище на далечния остров Спарис.

Хелиоптерът се спусна внезапно към Таки с изключени ротори. Падаше като камък, а когато нейният ортоптер ускори, включи левия ротор секунда преди десния с очевидното намерение да закачи опашката й. Миг след тази демонстрация на забележително авиаторско изкуство „Еска Воленти“ се разтресе от удара, но хелиоптерът беше много малък, кажи-речи само седалка и двигател, и Таки се надяваше, че какъвто и арбалет да беше монтиран на носа му, стрелбата няма да закачи никоя съществена част от нейното летало.

И изведнъж изтръпна, доловила злокобно прещракване откъм двигателя. „Пак спира, и както винаги в най-неподходящия момент!“ Междувременно фиксът най-после беше успял да завие, буквално на педя над водата, и сега наближаваше с висока скорост, набираше височина, за да се озове точно под нея. Таки издигна трескаво своето летало и фиксът профуча под нея, като разстрелваше празния въздух с пронизвача си. Хелиоптерът беше останал далеч зад тях. Макар че можеше да кръжи и да балансира и върху цвъкнато от мушица, както често се шегуваха, скоростта не беше сред силните му страни.

Трябваше да приключи бързо с това и да се върне при корабите, но не можеше да пренебрегне предупредителните звуци откъм двигателя. „Време е за обичайното.“

Издърпа лоста назад с една ръка и за миг „Еска“ увисна под прав ъгъл с небето. Таки обърна леталото на крило и го гмурна почти отвесно надолу. Фиксът се стрелна покрай нея, отново загубил състезанието. Все пак „Еска Воленти“ беше една от най-маневрените машини в небето над Езгнано, а Таки беше майсторка на завоите и дори ездачите на водни кончета можеха да се поучат от нея.

Натисна едно копче и усети как дървено-брезентената конструкция на леталото се разтриса при отварянето на парашута. Този й беше вторият, така че ако не приключеше нещата тук, преди двигателят да спре отново, в най-добрия случай щеше да се изправи пред перспективата на принудително кацане. Заслуша се напрегнато през воя на вятъра и чу как часовниковият механизъм, вграден в корпуса зад нея, пищи все по-бързо под тягата на парашута. Навиваше се. Тя си отдъхна. Макар и рядко, номерът не сработваше и в ситуация като нейната — стремителна загуба на височина и приближаваща се водна шир — това можеше да е много сериозен проблем.

Дръпна отново лоста и чу обичайните шумни възражения на леталото — сякаш всяка летва и парче брезент в конструкцията му надаваха вой до небето. Време беше да натисне друго копче — направи го, парашутът се отдели от корпуса и изчезна нанякъде, а „Еска Воленти“ пое водоравно над Езгнано, на някакви си три-четири метра над вълните, като едва не забърса щръкналите канари на Деветте пръста.

Проблясък на стрели от пронизвач я уведоми, че фиксът отново я напада. Таки го подмами с лесен завой, лавираше наляво и надясно, за да избегне стрелбата, и така неусетно го отведе на метри от дървения корпус на пиратския кораб, достатъчно далеч за нейния ортоптер, но твърде близо за неповратливия фикс… Миг по-късно пронизвачът на фикса вече отваряше дупки в корпуса на собствения си съюзник, под и над ватерлинията.

Таки набра височина на косъм от белите платна на кораба, хвърли поглед през рамо и видя, че фиксът все пак е успял да завие навреме покрай кърмата му. „Еска“ нямаше равен в завоите. Повечето тукашни ортоптери имаха по четири крила, някои бяха с по две, но Таки си имаше своята тайна — две крила и два малки балансьора като помощните израстъци при някои насекоми, с форма на палки за барабан, които трептяха с точността на метроном и й осигуряваха контрол над леталото и при най-острите завои.

Вече настигаше фикса, който бе убил скоростта си, за да направи завоя. Изведе „Еска“ над вражеското летало, с една ръка върху спусъка на собствения си въртящ се пронизвач, оръжието, променило драстично въздушните сражения през последното десетилетие. Също като пехотните пронизвачи, авиаторските имаха четири заредени с огнепрах цеви и изстрелваха снаряди с формата на копия, но последователно, а не накуп, като едновременно с това оръжието се въртеше, захранвано с муниции посредством гумирана брезентова лента. Пронизвачът имаше силата и скоростта на балиста за многократна стрелба, но беше значително по-малък и се събираше идеално под носа на нейния ортоптер.

Тряс-тряс-тряс… и фиксът се разлюля във въздуха. След миг минералното масло в двигателя му се подпали и дим обви опашката му. Таки изостана, докато фиксът падаше към водата.

Хелиоптерът не се беше отказал от гонитбата — летеше току над корабите и се пънеше да я настигне, арбалетът му за многократна стрелба изстрелваше залп след залп. Първите стрели не я достигнаха, а дори когато ортоптерът й влезе в обхвата им, не намериха целта си. Малкият хелиоптер кривна в дъга, за да избегне стрелбата на нейния пронизвач, и пет-шест снаряда отидоха нахалост, преди следващият, по-скоро случайно, отколкото в резултат на умение, да попадне близо до левия му ротор и да раздроби на парчета дървените витла. Малкото летало се завъртя лудешки, после мухородният му пилот изскочи от кабината и се отдалечи на собствена тяга, несъмнено с надеждата, че Таки няма да го преследва.

Зад нея от водата, където бе паднал фиксът, се издигна колона черен дим.

Таки насочи „Еска“ към корабите и видя, че макар пиратите да бяха взели „Гибелен“ на абордаж, той още не се е предал. На палубата му се водеше битка. Тя поведе машината си в поредния остър завой и откри огън с пронизвача. Стрелбата отвори редица дупки по протежение на пиратската палуба. Таки се целеше във фокмачтата и след като изведе леталото си от ниския вираж, видя, че донякъде е успяла — мачтата се беше килнала, придържана само от щаговете. На палубата се възцари хаос и малко по-късно, останали без летала и с повреден кораб, пиратите се хвърлиха да режат въжетата на абордажните куки, отделиха се от „Гибелен“ и хукнаха да се спасяват, всичко това под обстрела на оцелелите защитници.

Ако не се тревожеше за двигателя и привършващите муниции, Таки щеше да ги гони чак до брега, но сега се задоволи да ги обстрелва, докато не излязоха от обсега й, а „Гибелен“ не нагнети достатъчно пара в двигателите си. След това снижи „Еска“ с надеждата да кацне на предната палуба. Протегна ръка към пода под пилотското кресло за наниза сигнални флагчета, откри нужното, но се наложи да направи още три кръга над кораба, докато от „Гибелен“ й сигнализират, че достъпът е разрешен и палубата е разчистена за ортоптера.

„Еска Воленти“ заходи бавно за кацане — крилете му биеха трескаво въздуха — и почти успя да увисне неподвижно над палубата. Ала в този случай разликата между „почти“ и „напълно“ беше от решаващо значение и само с цената на трескаво маневриране Таки успя да убие скоростта, преди да е подминала палубата и да се е забила във вълните. Въздушната струя от крилете на ортоптера събори всичко неприкрепено по палубата, а по-леките неща — хартия, шапки, кошници и прочие — бяха издухани през борда. След това снабдените с амортисьорни пружини крака, които Таки междувременно беше спуснала, остъргаха дървената палуба, крилете застинаха неподвижно, часовниковият механизъм на двигателя спря с оглушително скърцане и „Еска“ успешно приключи тромавото си кацане.

Таки разкопча колана, прехвърли се през борда на кабината и крилата й се появиха за миг, колкото да смекчат спускането й на палубата. Беше много дребна дори за човек от нейната раса. Най-добрите пилоти неизменно бяха мухородни заради по-добрите си рефлекси и по-малкото си телесно тегло, макар че малцина от сънародниците й проявяваха интерес към тази опасна професия.

Едър боен бръмбар, най-вероятно капитанът на кораба, тръгна към нея.

— Ей, момче — подвикна бръмбарородният, — не можа ли да побързаш малко!

„Момче значи?“ Е, с широкия гащеризон, с шлема и очилата сигурно наистина приличаше на момче. Таки вдигна опушените стъкла, примижа на силното слънце, после бутна нагоре и защитните очила.

— Дойдох веднага щом видях сигналната светлина, сир. Какви са загубите ви?

— Четирима мъртви моряци — изръмжа той. Беше доста стар за тази работа и късо подстриганата му коса сивееше в неприятен контраст с пясъчножълтеникавата му кожа. Защо ставаше така, че по-старите капитани неизменно преминаваха към търговията с роби, запита се Таки. — Други двама са ранени зле и няма да изкарат до Соларно.

— Тогава ще трябва да куцукате като всички нас — отвърна без съчувствие тя, защото се досещаше, че ранените, пострадали в защита на неговия кораб, едва ли ще получат съчувствие от капитана си. — А… товарът ви?

— Долу е. Копелетата така и не стигнаха дотам — отвърна мъжът.

— Роби?

— Роби от Порта Мавралис — отвърна той. — И петима пътници, трима от които бяха така добри да вдигнат оръжие в своя защита.

Тя кимна и докато опипваше катарамата на кожения си шлем, попита:

— Да ви дам маркера си, сир?

Лицето му потъмня, а тя се усмихна сладко. „Какво, да не си мислеше, че ще забравя?“

— Давай го, щом трябва. Ти с коя банда си?

— Златната къща на Дестиавел ви желае леко и успешно пътуване до Соларно — каза тя и му връчи маркера на работодателите си, за да знае на кого да плати таксата. — Ако това е някаква утеха, сигурно ще ви смъкнат малко от таксата, задето сте откарали мен и бедния „Еска“ до родния бряг.

— Да ми стоиш с леталото си на кораба по целия път? Ега ти утехата. Заради тебе ще ми намалят платата, това известно ли ти е?

— Оплачете се на своята домина. Или в гилдията си — предложи тя. — Само не се жалвайте на мен, защото не ме интересува особено, сир.

Той я изгледа намръщено от глава до пети — което не му отне много време, защото Таки беше четири пъти по-лека от него и почти с метър по-ниска, а и липсата на оръжие не работеше в полза на авторитета й. Носеше само нож заради стриктните ограничения за допълнителна тежест в леталата. Ала тя се усмихна многозначително като намек за големите неприятности, които ще си навлече капитанът, ако поеме по този курс, и това се оказа достатъчно. Бръмбарородният се врътна и тръгна нанякъде, вероятно да си изкара яда на моряците.

Повечето от тях също бяха бойни бръмбари, тази странна междинна раса, която носеше в еднаква степен характеристиките и на мравкородните, и на бръмбарородните — две раси, които имаха незначително влияние по тези места. Таки знаеше, че Соларно е странен град. Всъщност всички градове по бреговете на Езгнано бяха странни. Расите, които живееха тук още от Вещото време, не умееха да строят градове. Някои дори метали не можеха да добиват и обработват. С течение на времето изгнаници и авантюристи бяха придошли от север, запад и изток, изтикали бяха местните раси и бяха основали свои поселища по бреговете на това огромно сияйно езеро.

Таки най-сетне успя да разкопчае катарамата на хитиновия си шлем. „Пътници“, така беше казал капитанът преди малко. Щом щеше да пътува до дома с бавния параход, поне можеше да си потърси по-добра компания от тази на намусения капитан.

 

 

По острието на Че имаше кръв. От смъртоносна рана, която е нанесла? Не можеше да е сигурна, но едва ли. Спомените й за случилото се на кораба бяха в най-добрия случай неясни. Преди време беше решила, че битките не й харесват.

Решението й беше плод на личен опит в една конкретна и съвсем истинска битка. Описания на битки беше чела и преди, разбира се, и те бяха от два различни и ясно разграничими вида. Романтичните поеми ги рисуваха в ярки цветове и действието задължително се въртеше около велики герои, които се възправят безстрашно срещу многочисления враг и избиват десетки и стотици, или загиват геройски, удържайки врага при мост или проход точно толкова дълго, колкото другарите им да организират отпор. Вторият вид описания населяваха историческите книги, бяха сухи като тебешир и звучаха долу-горе така: „Гараел с нейните петстотин войници среща превъзхождащите я сили на Корион от Кес, като организира засада при прохода, изненадва противника и печели сражението с цената на големи загуби сред собствените си редици.“

Ала и в двата вида описания не се споменаваше нищо за кръвта. Кръв Че беше видяла предостатъчно, било когато помагаше на полевите хирурзи, било докато я водеха след това покрай релсите и се налагаше да прескача и заобикаля трупове и тела на умиращи хора, а осородните от Седма армия довършваха издъхващите като последна проява на войнишка милост.

Челядинка Трудан, известна повече като Че, потръпна и продължи да чисти острието на меча си. Пиратите бяха превъзхождали двойно по численост екипажа и тя — волю-неволю — беше изтеглила меча си от ножницата и бе пронизвала, сякла и мушкала де що свари, ръце, крака и прочие вражески телесни части, всичко, което й попаднеше пред погледа. Рутинните движения не я бяха затруднили, почти като при тренировка във Форума на умелите. За кратко беше съумяла да загърби мисленето и да се осланя на инстинктите си — така, както го правеха истинските мечоносци.

Един моряк почистваше с парцал кръвта от палубата, а друг изхвърляше труповете на убитите пирати през борда — петима бяха загинали от меч, един беше прострелян в гръб. Мъртвите моряци бяха увити в брезент, след като късметът им бе изневерил драматично и от членове на екипажа се бяха превърнали в безмълвни пътници към отвъдното.

— Виж ти, виж ти. Погледни я само, проклет да съм — каза спътникът й и застана до нея. Още в началото на пиратската атака беше избягал на покрива на каюткомпанията и оттам беше пуснал няколко стрели по нападателите. Беше мухороден, нетипично грозноват представител на расата си, плешив, с недодялани черти и облечен с тъмна туника и тъмен плащ като наемен убиец в театрална постановка. Сега зяпаше приближаващия се пилот, чиито акробатични изпълнения във въздуха бяха извадили вражеските летала от строя.

Пилотът беше мухородна жена, по-дребна дори от него, облечена в специален комбинезон от плътен непромокаем плат с множество джобове, колани и каишки. Изглеждаше много млада, имаше кръгло загоряло лице и усмихнати очи, а леката й стъпка изпълни Че с черна завист.

На кораба имаше и други пътници, но само един се беше качил с тях на палубата да помогне. Беше висок паякороден със сурово лице, който кимна с уважение на дребната авиаторка.

— Ако трябва да гадая — каза й с малко крива усмивка, — вие сте от хората на Дестиавел, познах ли?

— Да, те са моите неизменно добросърдечни и щедри по душа работодатели, сир — потвърди с широка усмивка жената. — А вие сте сир Миялис от Превраелското съглашение, ако не се лъжа, а аз рядко бъркам лица, така че едва ли. Товарът ви е непокътнат в трюма, нали? Каква срамота, ако пиратите ги бяха отвлекли. За вас със сигурност. За товара ви — надали. Роб в Принцеп Изгнана или роб в Соларно, не виждам голяма разлика.

Паякородният роботърговец присви очи и изръмжа:

— Тогава те съветвам да не се бъркаш в търговията, дребно пилотче.

И се отдалечи с бърза крачка.

— Страхотно — измърмори мухородната жена, после светлият й поглед се спря върху Че. — Да видим дали и вас ще мога да вбеся толкова бързо. — Огледа по-внимателно жената пред себе си. — Чужденка сте… всъщност и двамата сте чужденци, ако съдя по облеклото ви. — Свали хитиновия шлем от главата си и отдолу се изсипа неочакван водопад кестенява коса. Вдясно от Че се чу тихо подсвиркване и пилотката впи отровен поглед в плешивеца. — Какво има, сир? Приличам на някоя от дъщерите ви? Или на внучка някоя?

— Браво, много умно — отвърна той горчиво. — Е, госпожице авиатор, аз съм Неро, художникът. — На Че не убягна кратката пауза, почти препъване в речта му. Явно Неро беше забравил колко далеч са сега от обичайните му маршрути на странстващ художник, далеч отвъд местата, където репутацията му имаше някаква тежест. — А това е Челядинка Трудан, учена глава от Колегиум.

— Колегум? — повтори пилотката, като обърка името. — Това е една от паешките сатрапии, нали?

— Изобщо не е в Паешките земи, мадам Дестиавел — каза Че, което изведнъж събуди интереса на авиаторката.

— Не думай! Вижте, аз не съм Дестиавел. Дестиавел е просто къщата, която ми плаща, иначе не бих могла да държа моя „Еска Воленти“ в движение. Казвам се Таки и се радвам да се запознаем. Ако ми разкажете повече за вашите земи, ще ви черпя по едно на Стъргалото, когато слезем на брега. Може дори да ви намеря място, където да отседнете. Пътувате по работа, предполагам?

— Нещо такова — призна Че, с пълното съзнание, че това звучи подозрително. „Работата“, по която пътуваха, не беше от онези, които обсъждаш с първия срещнат, но пък тази Таки би могла да им съдейства в Соларно, колкото да се ориентират в непознатия град, ако не друго. Едва ли щяха да срещнат друг, който доброволно да им предложи помощта си.

— И как тъй името ти е момчешко, госпожице Таки? — попита Неро. Явно забележката й отпреди малко го беше жегнала дълбоко, реши Че. Коментарът на мухородната може да беше остър, но беше и основателен — Неро спокойно можеше да й е баща.

— Е, старче, ако трябва да сме точни, името ми е Те Скола Таки-Амре, но повечето хора губят интерес още по средата. — Ухили се и Че неохотно си призна, че тази Таки наистина е много хубава.

— Те Скола, така ли? — отвърна видимо смутен Неро. — Е, щом си от благороден произход, с туй аз не мога се мери.

Тя го изгледа странно, после пак се ухили.

— Сир, име като моето не е рядкост в Соларно. Колкото до вас, едва ли се казвате само „Неро“, от което и пристанище да сте родом. Обратното би било пълен ужас. — По всичко личеше, че колкото повече се въси той, толкова по-широко се хили тя. — Когато тръгнали за Соларно, паякородните лейдита и лордове взели със себе си само най-висшата прислуга, но, според нашия прочит на историята, напуснали домовете си твърде прибързано и в резултат единствено прислугата стигнала до края на пътуването. Баба ми твърди, че по онова време всички ние сме били малки лейдита и лордове сред собствения си народ и сме последвали господарките от едната любов. Разбирайте го както искате. — Таки се облегна на перилото и впери поглед на север, към тъмната сянка на хоризонта, която несъмнено бележеше брега на Езгнано.

— Там, откъдето идвам аз, не раздаваме титлите с толкова лека ръка — заяви Неро.

— А вие самият достоен ли сте за титла, сир Неро?

Той я изгледа ядосано и млъкна.

— Има доста да научим за Соларно — намеси се Че. — В замяна вие бихте искали да чуете за моя дом и дома на Неро, нали?

— О, да, много ми се иска. — Таки я погледна, все така ухилена до уши. — Ако ми предлагаш сделка, бела Челядинке, с радост ще я приема — каза мухородната и протегна ръка.

Че стисна ръката й, толкова малка, че се губеше в нейната.

— Добре, но първо искам да те питам нещо.

— Питай.

— Чувала ли си… Знаеш ли нещо за осородните и за тяхната империя?

Нещо раздвижи за миг изражението на Таки.

— А, за тях ли — каза тя и въздухът помежду им изведнъж охладня. — Ще ме извините, но не схванах, че сте една от техните. — Следващите й думи прозвучаха така, сякаш ги изкарва от устата си насила: — Ако сте посланичка, ще ви покажа къде е Дворната. Нека те се разправят с вас.

Че внимателно подбра собствените си думи:

— Не съм „една от техните“. Всъщност… — Това беше критичният момент, да се довери или не. — Всъщност изобщо не са ми приятели.

Същата предпазливост се отразяваше и в погледа на Таки.

— Е, в такъв случай, бела Челядинке… — каза бавно мухородната, — може би все пак имаме нещо общо.