Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на умелите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood of the Mantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Ейдриън Чайковски. Сянката на богомолката

Английска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 26

ИК „Бард“, София, 2011

ISBN: 978-954-655-194-8

История

  1. — Добавяне

15.

Таки вече бе използвала втория си парашут за пренавиване на двигателя, а Че започваше да се пита още колко ще издържи във въздуха собствената й машина. В момента летяха близо до центъра на Езгнано, напъплена от островчета водна шир, по която се гонеха слънчеви зайчета. А после Таки намали рязко скоростта и почна да жестикулира трескаво и да крещи нещо, което потъна в шума на вятъра и басовия рев на „Бурна“.

„Какво? Летя високо над водата“ — беше първата мисъл на Че. Таки продължаваше да размахва ръце, захождаше по-близо, после се отдалечаваше в напразен опит да й предаде някакво спешно послание. Че напрегна слух да различи изтънелия глас на мухородната си спътница през пулса на двигателя, но напразно.

Погледна надолу и изтръпна. Във водата тъмнееше ясно очертана елипса, голяма. Но не беше гигантска риба или друго водно чудовище, а огромна сянка.

Вдигна поглед и видя въздушен кораб да се носи високо над тях, кораб в синьо и сребърно, отразяваше всички небесни цветове. И тогава се сети за казаното от Кръвопиеца — „Как се придвижват?“. Ето как — въздушен кораб с цвета на небето можеше да се придвижва свободно и да остане незабелязан.

Отначало й се стори, че под кърмата му са прикрепени четири големи двигателя, но после „двигателите“ се отделиха от корпуса и се насочиха право към нея, набирайки скорост. Ортоптери — четири на брой.

Миг по-късно в платното на едното й крило се появи дупка колкото да мушнеш пръст в нея и тя разбра, че я обстрелват.

 

 

Таки направи остър завой. Крилете на „Еска Воленти“ биеха трескаво въздуха. Ръцете й сякаш по своя воля освободиха предпазителите на монтирания на носа въртящ се пронизвач.

Небето я връхлетя главоломно, но Таки не се впечатли — беше заета да пресмята наум колко време й остава, преди часовниковият механизъм на двигателя й да се развие докрай.

Видя как Че набира скорост, но два от връхлитащите имперски ортоптери я настигаха бързо. Въпреки непосредствената опасност от този неочакван и неизбежен двубой Таки неохотно се възхити на почти отвесното им снижаване. Изглежда, Империята все пак можеше да се похвали с някой и друг свестен авиатор, актив, който щеше да направи надпреварата още по-интересна. Ако беше сама, Таки би се възползвала от ситуацията докрай и с наслаждение, но трябваше да държи сметка за Че, която не отбираше от въздушен бой и не владееше танца на водните кончета над водите на Езгнано. Ето я — спускаше се все по-надолу към най-близкия остров в търсене на прикритие, което нямаше да й свърши работа. Въздушният бой не беше като сраженията по суша — при ездитните двубои, както водните кончета наричаха единоборствата във въздуха, прикритието вършеше работа само на прибежки и за много кратко.

Зърна проблясък откъм оръжието на водещия имперски ортоптер и се приготви за главоломно гмуркане към вражеското летало. Едновременно с това събра две и две и получи четири. Четири имперски ортоптера се бяха отделили от корпуса на въздушния кораб, което означаваше, че другите два са…

Завъртя странично „Еска“ около оста на едното крило. Вражески ортоптер профуча на метри от нея, от ръката на пилота излетя енергиен залп и остави обгорена ивица по дървенията и брезента на едно от крилата на леталото й. А после дълги почти колкото копия балистени стрели заваляха около нея откъм другия ортоптер. „Еска“ танцуваше напред-назад, за да избегне обстрела, а в главата на Таки цъкаше часовник, отмерващ краткия срок, в който Че можеше да оцелее без нейната намеса.

Ортоптерът я следваше упорито по петите и продължаваше да я обстрелва. На носа му бяха инсталирани двойка балисти за многократна стрелба с общ механизъм, така че стрелбата с едната зареждаше другата. Таки успя да огледа по-подробно въоръжението му, когато за малко прибра крилете на „Еска“, увисна, пропадна надолу, изчака имперският ортоптер да профучи над нея, а после засили да го настигне. Балисти за многократна стрелба — самата идея изглеждаше абсурдна. Бяха по-тежки и по-малко ефективни от нейното оръжие, но явно вършеха работа. Изглежда, осите не бяха съвсем за пренебрегване.

Таки откри огън с въртящия се пронизвач и стрелите със заряд от огнепрах разцепиха въздуха много по-бързо от механично изстрелваните снаряди на балистата. Разликата в скоростта обърка вражеския пилот и маневрата му закъсня фатално — вместо да се изнесе настрани, ортоптерът му попадна под обстрела и няколко стрели се забиха в корпуса му. Таки можеше само да гадае дали попаденията са покосили и пилота, но така или иначе имперското летало се разтресе, бързо загуби височина и пропадна като камък към немилостивата вода долу.

Таки се огледа трескаво за Че, която временно беше изгубила от поглед.

„Ето я!“ Летеше на има-няма педя над водата в разрез с всички тактически правила. „Снижиш ли се ниско над водата, сам си отрязваш пътя за бягство“ — повтаряше инструкторът на Таки преди години. Вражеските ортоптери я бяха принудили да сниши „Бурна“ и макар че нейният фикс би трябвало да е по-бърз от имперските летала, Че не можеше да се възползва от това предимство — тежкият обстрел я принуждаваше да сменя постоянно посоката и това намаляваше скоростта на машината й.

Вторият ортоптер не се беше отказал от гонитбата — в едното крило на „Еска Воленти“ цъфна дупка и леталото на Таки се разтресе опасно. Тя зави в широка дъга, но осородният авиатор бързо спря снишаването си и успя да се задържи над нея. Таки го подгони, двете машини поеха в спирала нагоре, обстрелваха се безуспешно и всеки се опитваше да издигне леталото си над своя противник. Маневра, която все повече ги отдалечаваше от Че.

 

 

Още една стрела профуча опасно близо, изора бразда в корпуса на „Бурна“ и Че дръпна инстинктивно контролните лостове, при което фиксът се килна и едното му крило забърса водата. Набраздената повърхност на Езгнано се точеше под нея толкова бързо, че единствената й надежда бе разните чудовищни риби, дебнещи в дълбините му, да се окажат недостатъчно пъргави за скорострелната хапка, която фучеше над тях.

Че извъртя глава назад, но облегалката на пилотското кресло скриваше преследвачите от погледа й. „Бурна“ потръпна отново — явно поредната стрела се беше забила някъде зад Че.

Напред се виждаха няколко острова, всъщност само голи канари, щръкнали над водата. „Таки, къде си?“ Че хвърли „Бурна“ напред, защото тук, над водата, беше лесна мишена.

Подмина първото скалисто островче и зави покрай него с надеждата да се скрие поне за малко в сянката му. Но вляво от нея профучаха стрели — явно единият от ортоптерите беше набрал височина и я обстрелваше отгоре, докато другият я следваше неотстъпно.

Никога не беше мислила, че ще свърши така — че ще загине в летяща машина по време на въздушен бой. Това беше смърт за герои и бойни занаятчии, а не за смотани студентки без военна подготовка. Ахеос не би одобрил такава смърт, помисли си Че и с мъка обузда напушилия я истеричен смях.

Наляво покрай друга щръкнала канара, после надясно зад по-голям остров, който си заслужаваше името, понеже се перчеше с рехава горичка, зад която Че да се скрие. „Бурна“ изведнъж се разтресе, брезентът на едното крило увисна разпран и Че усети как задницата на машината увисва. Фиксът нямаше да издържи още дълго, макар имперските стрели да не бяха поразили директно двигателя или свързаните с него системи. Или нея, в този ред на мисли.

Нещо просветна зад фикса, Че изви глава назад и зърна дим и пламък, които вятърът отвя мигновено. Изпадна в пълно недоумение, после разбра: „Стреля по мен с жилото си? Колко близко трябва да е, за да…“ Превключи трескаво на по-висока скорост и изцеди още малко бързина от раненото летало. Напред се виждаше много по-голям остров, потънало в зеленина възвишение с някаква сграда, кацнала на върха. Че се отправи натам.

Още едно святкане зад нея, а отпред…

Че изпищя от ужас. В наближаващите плитчини се виеше тъмна сянка, много дълга, движеше се бързо напред и нагоре. Че издигна „Бурна“ и я отклони встрани, на косъм да изгуби напълно контрол върху машината, неспособна да откъсне поглед от водата, която се пенеше гневно над нападащото чудовище.

Този път не беше риба обаче. Обратно на очакванията й, това чудовище не приличаше на предишното — водата се плисна, разцепена от зейналата паст на великанско насекомо, поне три пъти по-голямо от нейната „Бурна“. Че зърна за миг грозната му продълговата глава и огромните лъскави очи; чудовището раззина още повече челюстите си, дългото му тяло се разгъна като телескоп и скоро се издигна достатъчно, за да сключи зловещите си челюсти около опашката на изтеглящия се имперски ортоптер. Инерцията на летящата машина повлече чудовището, издърпа го с още няколко метра от водата и то увисна за миг във въздуха, прилепило тънките си крака към тялото си. В следващия миг гигантското насекомо стисна челюсти, пльосна в разпенената вода и потъна с все ортоптера и пилота.

Сърцето на Че биеше в гърдите й до пръсване, до смърт. А после оцелелият ортоптер я порази със стрела в двигателя и той, както можеше да се очаква, експлодира.

 

 

Таки усети с кожата си горещата вълна от енергийното жило на осородния пилот, но „Еска Воленти“ се движеше прекалено бързо и за най-точния мерник. Като се възползва максимално от раздвоеното внимание на противника, Таки издигна машината си и се озова право пред вражеския ортоптер.

„Да видим дали ти стиска“ — помисли си, докато осородният влизаше в остър завой, за да се разкара от пътя й. Остана й време само за един изстрел, после инерцията на „Еска Воленти“ скри ортоптера от погледа й и тя така и не разбра дали е постигнала нещо, или и тази стрела на пронизвача е отишла нахалост.

Поведе „Еска“ назад и надолу, като се оглеждаше трескаво за Че. Дори не погледна дали ортоптерът я следва. Нека дойде, ако му стиска. Двигателят на „Еска“ беше много по-голям повод за притеснение — ако се съдеше по звука му, пружините на часовниковия механизъм почти се бяха развили, а Таки вече бе използвала и двата пренавиващи парашута. Както вървяха нещата, може и въобще да не стигнеше до Соларно.

Последният имперски ортоптер настигаше „Бурна“ и я обстрелваше с балистите си в пълно неведение за връхлитащия „Еска Воленти“. Таки засипа кърмата му със снаряди, но още при втората стрела разбра, че е закъсняла — „Бурна“ изчезна в облак дим, след миг се появиха и пламъци. Таки изкрещя от гняв и безсилие и засипа със стрели и без това надупчения като решето вражески ортоптер. Обвитата в дим „Бурна“ се носеше по инерция към големия остров. Че сигурно бе смятала да го използва за прикритие, помисли си Таки.

Двигателят на „Еска“ звучеше все по-отчайващо, тембърът му изтъняваше зловещо. Островът отпред беше…

Островът на огнярите, ориентира се тя. Място с лоша слава. Но не беше изключено Че още да е жива и да приземи някак „Бурна“ на острова. Таки се огледа трескаво за други имперски ортоптери, но не видя нито един.

„Времето ми изтича.“ Решението беше трудно, но без алтернатива. Не можеше да кацне, за да потърси Че, защото кацнеше ли, никога не би могла да излети отново. С помощта на Че сигурно би могла да пренавие мотора, но не и сама. А и малкият „Еска“ не би могъл да пренесе Че, ако тя беше ранена.

Със свито гърло Таки насочи „Еска Воленти“ над Острова на огнярите и пое към северния бряг на голямото езеро, към Соларно.

 

 

Стана така, че натрупаното в пружините на „Еска“ напрежение се изчерпи на двеста метра от пистата над града и крилете на леталото замряха.

Не се случваше за пръв път. Таки дръпна с всички сила лоста, който фиксираше крилете, и прибягна към резервния си източник на енергия, тоест към собствените си крака — стъпи на педалите и започна да ги върти енергично. „Еска“ се носеше по въздуха с неподвижни криле и само малкото витло на опашката се въртеше, задвижвано от педалите, осигурявайки минимална мощност, колкото леталото да не пропадне като камък надолу. Като всички от расата си, Таки не притежаваше физическата сила, необходима за подобно упражнение, и само с огромни усилия на волята успяваше да поддържа височината на „Еска“. Мускулите на краката й горяха, но тя не смееше да забави темпото от страх, че ще пропадне и ще заоре право в улиците на ширналия се в ниското град. Накрая все пак видя под себе си гладката каменна настилка на пистата за кацане, дръпна един лост, за да завърти крилете на „Еска“ срещу вятъра, и изрита друг, който спускаше колесника. Кацането й не се отличаваше с изящество, а разни чаркове в леталото издаваха тревожни звуци, но сега не му беше времето да мисли за това.

Изскочи от кабинката и извика на първия механик, който се изпречи пред погледа й:

— Смени парашутите и пренавий двигателя! Да е готов за излитане! Мърдай бе, човек! Няма време!

Сащисаният техник хукна към леталото, а Таки се срина на колене от изтощение.

Часовник отброяваше времето в главата й. Тиктакаше и нареждаше: „Колко дълго може да издържи Че там?“. Таки упорито вярваше, че момичето е живо. Отказваше дори да помисли, че приятелката й може да е загинала във въздуха, да се е разбила в пламъци на острова или да е прелетяла над него и да е потънала във водите на Езгнано. Но като нищо можеше да е заклещена в смазания фикс и почти със сигурност беше ранена. „Колко дълго, колко?“

— Таки!

Обърна се и видя Далре, водното конче. Изглеждаше много ядосан.

— Къде беше, да се затриеш дано? Търсих те навсякъде.

— Ами да ме беше потърсил тук. Щеше да видиш, че „Еска“ го няма — отвърна троснато тя. — Оттам нататък изводът сам е щял да ти извади очите.

— Домината те вика.

— Ще ида при нея по-късно.

Далре въздъхна и седна на земята, за да говорят лице в лице.

— Слушай, малката, знам, че си й любимка, но това още не значи, че не трябва да скачаш, като ти каже „хоп“. Вика те веднага. Всъщност трябваше да си при нея още преди три часа. Ядосана е и започва да й личи, малката.

Таки го погледна намръщено.

— Сериозно? Толкова ли е зле?

— Даже повече. Стават разни неща.

— Браво бе. Много си изчерпателен. — Таки хвърли измъчен поглед към „Еска“. Щеше да мине известно време, докато механиците сменят парашутите и пренавият двигателя. Трябваше да действа бързо, ама много бързо. Така щеше да каже и на Джениса.

Надигна се с помощта на Далре. Краката й още трепереха от въртенето на педалите.

— Отивам. Няма нужда да ме изпращаш, знам пътя — сопна се тя на водното конче. Той я изгледа многозначително. Явно се съмняваше, че ще може да ходи без чужда помощ.

— Таки!

Таки вдигна поглед и видя чужденеца, Неро, да влиза в хангара. Сърцето й се сви.

— Какво става? — попита той, а после — неизбежно — добави: — Къде е…?

— Ела с мен — прекъсна го тя. — Може да ми потрябва помощта ти.

Така и стана. Всъщност наложи се да виси на ръката му, докато краката й се посъвземат. Междувременно му разказа всичко — за атаката на осите и за случилото се с Че.

— Ти добър летец ли си? — завърши с въпрос.

Неро се замисли и призна:

— Не толкова, че да стигна до онзи остров. Летенето не ми е силната страна.

— А и си ранен.

— Драскотина.

— Извади късмет, че се отърва само с толкова.

— Нали го знаеш онова Изкуство — стария трик, до който нашите хора прибягват в мигове на опасност — каза той. Таки знаеше за какво говори. Още преди убиецът да замахне, Неро бе усетил накъде отиват нещата и че трябва да се дръпне по най-бързия начин. Явно го беше яд на себе си, че е допуснал да го резнат, макар раната да беше повърхностна. — Аз мога да се грижа за себе си. Че, от друга страна…

— Знам и направих всичко по силите си да я опазя — каза тя малко по-разгорещено, отколкото трябваше.

— Не те обвинявам. Ако искаш да дойда с теб…

— С машина поне можеш ли да летиш? — прекъсна го тя. — Ще ми трябва още един пилот. „Бурна“ едва ли може да се поправи, а не искам да тръгна към острова неподготвена. Току-виж осите нападнали отново.

— Мда… осите…

— Какво?

— Домина Джениса ще ти каже.

 

 

Всичко я болеше. Усети болката още преди да е отворила очи, преди да се е ориентирала в обстановката. Болеше я всичко — главата, гърбът, краката, ръцете. Най-много я болеше лявата ръка, но и тази болка беше само по-силен глас сред общата шумна навалица.

Опита се да намери обяснение и мозъкът й изплю спомена за една паметна нощ, когато тя, Тото, Салма и някакво момиче, което Салма ухажваше, бяха излезли да се напият. На следващата сутрин я болеше горе-долу толкова.

Летяла беше с фикс, спомни си тя… нападнали я бяха оси. Спомни си как парният двигател избухна зад нея, как дървенията на леталото се подпали и бедната „Бурна“ лумна в пламъци. Парче от разпадащия се двигател я беше ударило по тила и със сигурност щеше да й отнесе половината глава, ако преди това не беше пробило обвивката на двигателя и не бе изгубило по-голямата част от инерцията си.

Леталото се спускаше, смъртно ранено, към острова. Почерпила сила от незнайни резерви, замаяна и водена от инстинкт за оцеляване, Че бе успяла да изтръгне предпазния колан, да се оттласне от пилотското кресло и да разпери крилете си.

Ала не беше съобразила скоростта, с която се движеше фиксът. Едва излетяла, попадна в лапите на въздушния поток около леталото, силното течение я запрати към разкъртения корпус на „Бурна“ и я хързулна назад по цялата му дължина, където пламъците я опърлиха, а димът я задуши. После Че се запремята презглава към острова долу. Крилете й ту се появяваха, ту изчезваха, неспособни да издържат напрежението. Така бе падала, на прибежки.

Сега отвори очи.

Висеше на някакво дърво и това й се стори най-поразителното от всичко. Заклещила се беше между ствола и един дебел клон, което навярно беше и причината за повечето й болежки. Във въздуха имаше дим и тя изтръпна, защото се сети какво означава това. И понеже беше бръмбарородно момиче с добро възпитание, моментално я изпълни чувство за вина. Съсипала беше фикса, глупачката му с глупачка. Таки и къща Дестиавел сигурно щяха много да се ядосат, макар че бе направила всичко по силите си да опази машината.

Около нейното дърво имаше още няколко от същия вид, малко по-нататък се виждаше друга група дървета, а на билото имаше някаква постройка от сивкави камъни. От въздуха островът й се беше сторил покрит с гъста гора. Най-добре би било да отиде при отломките на разбития фикс или на друго място, където лесно да я забележат от въздуха. Руините, които беше видяла на идване, май бяха най-правилният избор.

Разбира се, възможно бе да я търсят и осите, а не само евентуалните спасители. Може би вече претърсваха острова, така че трябваше да внимава. Но най-напред трябваше да слезе някак от дървото.

Размърда се и клонът под нея се скърши, с което най-непосредственият й проблем намери решение. Този път крилете й не изчезнаха по средата на падането и Че се приземи в тревата — тежко и тромаво, но без да пострада.

Изправи се, примижала от болежките, и се помъкна към каменния градеж, който се виждаше между дърветата. Той беше единственият й ориентир на това чуждо място. Дърветата бяха от непознат за нея вид, а щом флората й беше непозната, същото сигурно важеше и за фауната. Но пък островът не беше достатъчно голям, за да осигури прехрана на гигантско чудовище, реши тя… а след това реши, че гигантското чудовище може да живее тук, а да се храни с неизчерпаемия запас от езерна риба и следователно да е наистина гигантско.

Опита се да стъпва безшумно, но без успех. Телосложението й не бе пригодено за промъкване, и толкова. Накрая, победена от хлъзгавите листа по земята и все по-стръмното нанагорнище, Че заряза опитите си да не вдига шум. Въпросът бе да се добере някак до руините, а шумът да върви на майната си. След десетина минути най-сетне стигна до каменния градеж.

Сграда някаква, но изоставена и полуразрушена. Че се подпря на останките от каменен зид да си поеме въздух и усети как любопитството й надига глава. Градежът явно беше много стар, осъзна тя, ама наистина много стар, и поне наполовина скрит под пелена от мъх и пластове пръст и опадали листа. Напомняше й за една паднала кула на десетина мили северно от Колегиум, недалеч от релсовия път за Сарн. Архитектурният стил беше различен, но нанесените от времето и стихиите поражения бяха същите. Кулата край релсовия път беше руина още отпреди революцията, отпреди шест и повече столетия. Тукашният градеж сигурно беше на същата възраст, отдавна изоставен от хората и брулен от ветровете.

Че тръгна покрай зида в опит да придобие представа за първоначалните размери и форма на руините. Не изглеждаше да е било крепост или малко селище, а една-единствена сграда, много голяма и със странна форма, която придобиваше смисъл само ако я съпоставиш с контурите на билото. Каменните блокове бяха големи и по някои все още личаха следи от релеф, но толкова изтрит от стихиите, че смисълът му се беше изгубил непоправимо. Че не знаеше нищо за местната история, но градежът не й приличаше на паякородно дело, нито древно, нито по-скорошно. Напомняше по-скоро за стила на молецородните архитекти, които бяха създали Колегиум преди той да се сдобие със сегашното си име, както и древната кула на север от него. Но съграденото тук нямаше как да е дело на молецородни ръце. По-скоро бе дело на незнаен народ, притежавал част от техните умения и нагласи, а после дошъл на това забутано място и изчезнал от писаната история.

Последната мисъл й напомни нещо. Ахеос веднъж беше споменал за…

Качи се на един камък и се огледа. От мястото навяваше меланхолия. Макар нищо да не говореше в полза на това заключение, Че беше убедена, че не само времето е причина за упадъка на този градеж. Затвореше ли очи, почти можеше да усети призрака на сградата такава, каквато е била преди, невидима сега, но и някак странно осезаема. Един символ се повтаряше толкова често по пръснатите камъни, че дори безмилостното време не бе успяло да го заличи докрай, символ, който нашепваше за стари книги и забравени легенди, за древния порядък на света.

Твърде много време прекарваше с Ахеос.

Когато отвори очи, не беше сама.

Строен мъж с червеникава коса стоеше облегнат небрежно на един по-висок участък от порутения зид. Туниката му беше подсилена с метални люспи, на гърдите му се кръстосваха два портупея, от чиито джобчета стърчаха краищата на ножове за хвърляне. Лицето му бе до такава степен лишено от белезите на расова принадлежност, че тя позна най-напред ножовете.

— Знам кой си — каза Че. — Ти си Честа. — Таки й беше разказала всичко за този тип или поне малкото непотвърдени и ужасяващи факти, които й бяха известни. Изстина вътрешно, съобразила, че самата тя разполага и с други източници на информация, които да допълнят нарисуваната от Таки картинка. Сега известните й факти изплуваха един по един на повърхността и парченцата се подредиха чинно по местата си. — Как дойде тук?

— Сигурно би било много драматично, ако кажа, че съм те чакал през цялото време — отвърна той с безизразния си глас. — В действителност бях на Стари Скол, това е един остров малко по-нататък, когато видях дима. Може да се каже, предполагам, че и тази ни среща е също толкова случайна, колкото предишната.

— И ще е излишно, предполагам, да попитам кой се интересува толкова много от мен, че да те наеме за втори път? — заяде се Че. Ако не беше толкова натъртена и отчаяна, сигурно щеше да премълчи следващото: — Чух, че те бива само за едно — да убиваш.

— Не ме подценявай. Аз не съм обикновен убиец. Аз съм роден убиец — каза той с лишена от емоции гордост. В този момент последното парченце щракна на мястото си и Че разбра. Този тип не беше полуроден, о, не. Беше нещо много по-интересно.

„Сигурно греша.“ Но не грешеше. Прозрението й беше точно толкова основателно, колкото истината за него — мистериозна. Сякаш самите камъни й го бяха прошепнали. „О, Ахеос, научил си ме на твърде много неща.“ Но не наученото от Ахеос, а някакъв неин си инстинкт й беше помогнал да направи връзката, да вплете в смислена шарка разбриданата прежда на молецородната история и да даде име на този мъж с неопределени черти в тази паднала крепост.

— Да не те подценявам, казваш — повтори думите му тя. — А ако ти кажа, че знам какъв си и чии ръце са издигнали този градеж?

Очакваше да й се присмее ехидно, но вместо това лицето му се изопна, все едно го беше пронизала с нож. Изглеждаше тотално сащисан.

— И откъде го знаеш това? — попита той.

— Получих сериозно образование, учила съм история — отвърна Че. — А онова, което не научих от моя народ, го научих от молецородните. — Онзи период беше труден за тях, за нея и за Ахеос. Съпоставили бяха наученото от Че с историята такава, каквато я познаваше Ахеос, и с общи усилия бяха изковали нещо средно, мироглед за света, който да е приемлив и за двамата. Образованието беше в центъра на нейния живот от най-ранна възраст и тя не би могла да смете с лека ръка под килима всичко научено само защото Ахеос го смята за абсурдно. Ахеос, от друга страна, произхождаше от раса на учени, натрупали истинско богатство от тайно познание и традиции, хора, които не бяха свикнали някой да поставя под съмнение постулатите им. Не предразсъдъците, нито физическите различия се бяха оказали най-костеливият орех помежду им, а жестокият сблъсък на два несъвместими светогледа. Дълбоките коловози на древни войни и омраза, така близки до неговото сърце и така чужди на нейния народ; дългият списък с враговете на неговата раса, и един конкретен символ — онзи ъгловат, гневен знак, — съхранен за потомците в архивите на Тарн.

— Молецородни? — каза уморено мъжът. — И каква история разказват те?

— Че много отдавна имало народ от умни хора с окървавени ръце, с вроден усет към измамата и засадите, маскировката и смъртта. — Разказа му историята така, както я беше чула от Ахеос: — Че хората от този народ вдигнали оръжие срещу владичеството на молецородните в Равнините, срещу техните водачи, скририте. Но не успели и били смазани. Били прогонени, преследвани, избити. Оцелели малцината, които избягали в Паешките земи и се изгубили там навеки. Или твърдиш, че историята е друга?

— И тази върши работа. — От доскорошните му маниери на спокоен и хладнокръвен убиец нямаше и помен. — Навярно съм последният от тях, защото освен баща си не познавам друг от своята раса. Излиза, че молците добре са си свършили работата.

— Значи си полуроден?

— Ако се раждахме полуродни, отдавна щяхме да се претопим и да останем в историята и легендите, но при нас децата наследяват изцяло расата на единия си родител. Но бройката ни е намалявала от поколение на поколение. Аз може да съм последният, не знам. Последната отломка на бръмбарите-убийци, самотна сред руините на последната им крепост.

— Тук?

— Някога е било наш манастир. Но твоят разказ е непълен, защото и паяците, на свой ред, не могли да преглътнат присъствието ни — били сме агресивни и подли дори според техните стандарти, — затова дошли тук, обкръжили последната крепост на моя народ и избили всички с помощта на своите роби-войници. Но малцина явно са успели да избягат, иначе аз нямаше да се родя. Ние сме упорито петно върху тъканта на света, което не иска да излезе.

— И… сега какво?… — Тя стисна юмруци. — Ще ме убиеш ли?

Саркастичният му поглед се върна.

— Още си жива, нали? Значи приеми, че отговорът е отрицателен. Засега.

Тя му протегна ръка.

— Щом аз те знам кой си, редно е и ти да знаеш коя съм. Аз съм Челядинка Трудан от Колегиум.

— Да, знам — каза той и й стисна ръката, но през китката, както правеше Тисамон. — И си по-корава, отколкото изглеждаш. Дошла си тук срещу осите.

— Да предупредя местните за тях.

— Може да се окаже, че това вече не е необходимо.

— А ти на чия страна си?

— На този въпрос не мога да отговоря, защото не заемам страна освен своята и на онзи, който ми плаща.

— А ако осите завладеят Соларно?

Той вдигна рамене, сякаш да каже, че това изобщо не го засяга.

— А нима осите нямат нужда от майстор убиец? Те или противниците им? Мога да ида в Принцеп Изгнана, а ако и те паднат, на юг има други земи. Моята раса вече я няма на света, бела Челядинка Трудан. С изключение на теб и на молецородните, които не забравят нищо, светът няма спомен за нас. Пък и ние винаги сме умеели да се сливаме с тълпата. Дори в Паешките земи няма кой да ме посочи с пръст и да извика какъв съм.

— С други думи, не ти пука — каза разочаровано тя. — И в крайна сметка си просто един убиец.

— А може дори това да не съм. Аз съм сянка, която слънцето, по някаква причина, още не е прогонило. Нямам деца. И ако наистина съм последният, нека расата ми изчезне заедно с мен. Не бих пожелал никому прокълнатата си кръв.

— И няма да направиш нищо с талантите си? Ще ги пропилееш?

— Искаш да ме наемеш ли, бела Челядинка Трудан?

— А ако искам? — Разбра, че е прекалила, и вдигна несъзнателно ръка към устата си, но беше късно.

— Нямаш достатъчно злато, за да купиш услугите ми — каза меко той. — А и защо да вдигам оръжие в подкрепа на твоята кауза? Аз не съм някой идеалист, готов да марширува в ритъма на чужд барабан.

— Тогава трябва да напуснеш Соларно и Езгнано — предупреди го тя, не заплашително, а по силата на убеждение, затвърдено от собствения й горчив опит. — Трябва да тръгнеш на юг или на изток и да избягаш надалеч, майстор Честа. Осите имат нужда от убийци, вярно е, но ще си доведат свои, с марката на Рекеф. Неотдавна се запознах с един осороден, който се опитва да свърже двата края като свободен наемник по границите на Империята, и трябва да ти кажа, че никак не му е лесно. Барабанът на Империята бие силно. Трябва да избягаш много далече, за да не го чуваш.

Устните му се кривнаха, но той не каза нищо, просто стоеше мълчаливо сред отломките на своето наследство. Миг по-късно чуха приглушен рев на летяща машина, някъде далеч над Езгнано. Че подскочи, после я обзеха съмнения. „Оси? Или Таки се връща за мен?“

— Искаш ли да разбера кой е? — предложи Честа, разчел правилно колебанието й.

— И защо ще ми помагаш?

— Нищо от казаното дотук не означава, че не мога да те харесвам — отвърна той. — Бих те убил, ако ми платят, но и това не би означавало, че не мога да те харесвам.

След това изчезна между дърветата, а Че остана сама да разнищва последните му думи.

 

 

Когато стана ясно, че снижаващото се над острова летало е „Еска Воленти“, Че очакваше Честа да хлътне в гората, но той остана с нея на плажа, докато тя махаше енергично на кръжащия ортоптер. Таки направи остър завой, после приводни елегантно машината си близо до брега. Малко по-късно Че чу още един двигател, а после се появи и самата машина, много по-голяма и тежка от „Еска“, но водена от пилота си със същото безупречно умение. Големият брониран фикс се приводни с изяществото на падащо листо и Че веднага позна машината — беше на соларнийския пилот Скобран.

Таки подаде глава и усмивката й се стопи, когато видя убиеца. Измъкна се от „Еска“, размаха криле и се спусна на плажа.

— Ти пък що чиниш тук, да се продъни дано? — попита с неприкрита враждебност.

Усмивката на Честа също не беше от топлите.

— Съжалявам, бела Те Скола Таки-Амре. Този остров твой ли е? Не съм желан тук?

— Честно казано, не си желан никъде около мен — уведоми го Таки. Той беше два пъти по-висок от нея, беше страховит убиец, но тя пристъпи наперено, все едно се канеше да го просне на земята. — Челядинка да я оставиш на мира, чуваш ли?

— Да съм й направил нещо лошо? — попита Честа.

— Твоите работи все на лошо излизат. Или си забравил? — отвърна разгорещено мухородната.

Че местеше притеснено поглед между двамата.

— Нищо не ми е направил — каза тя. — Само си поприказвахме…

— Не става въпрос за теб — отвърна остро Таки. — Само помни, че няма низост, от която този мръсник да се посвени. Няма. Той не знае що е морал, неспособен е да погледне през очите на друго човешко същество.

Че стрелна с неуверен поглед Честа и той каза:

— Вярно е. Отначало докрай. Това е проклятието на нашата кръв. — Че не успя да прецени дали лекомислието му е истинско, или прикрива някаква дълбока рана.

— Идвате ли вече? — извика Скобран от отворената си кабина. Оглеждаше нервно небето. — Не ща да ме спипат на вода, ако се върнат!

Таки му махна, че тръгват, после подхвърли на Честа:

— Да те повозим ли очакваш?

— Имам си лодка — отвърна той. — До скоро виждане в града.

— Не се опитвай да ме сплашиш — изсъска Таки.

— Хайде бе! — ревна Скобран и Таки пак му махна и демонстративно обърна гръб на Честа.

— Ти ще пътуваш с „Вечната еднодневка“ със Скобран — каза на Че. — Сир Неро също е там. И носи лоши новини.

— Защо мразиш Честа толкова много? — прошепна й Че, докато вървеше след нея.

— Той е убиец.

— Има и друго.

— И да има, не е твоя работа — отряза я Таки, без да се обръща. — Радвам се, че си добре, Челядинке.

— Да не би да е убил… как му беше името… Амре? Твоя любим?

Таки спря и я погледна.

— Амре ми беше брат. Убиха го осите. Не, Честа уби собствената си любима, за пари. Тя ми беше приятелка, но не в това е въпросът.

 

 

„Вечната еднодневка“ имаше товарно отделение, голямо точно колкото Че и Неро да се съберат вътре клекнали — достатъчно удобно за него, но крайно неудобно за нея.

— Е, каква е лошата новина? — попита Че.

— Онзи имперски въздушен кораб, с който сте си имали проблеми…

— Да?

— Е, явно е бил тъпкан до козирката и е разтоварил — каза Неро. — Защото сега в Соларно има цял куп нови оси, достатъчно, за да нажилят целия град. Мисля, че се започва.