Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на умелите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood of the Mantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Ейдриън Чайковски. Сянката на богомолката

Английска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 26

ИК „Бард“, София, 2011

ISBN: 978-954-655-194-8

История

  1. — Добавяне

21.

Дъждът над Джерез беше спрял, буквално. Водата висеше насред въздуха, милиарди блестящи капки, застинали в противоестествен покой, а в сърцето на всяка се мержелееше разкривено отражение на месечината. Когато Ахеос пристъпи напред, те се стекоха по кожата му, други попиха в робата му и я белязаха с безброй тъмни петънца.

Разбира се, имаше и хора навън тази нощ, защото за местните нито дъждът, нито мракът бяха пречка. И те бяха замръзнали по местата си като дъждовните капки, всеки тръгнал нанякъде по сенчестите си дела. Ахеос поспря, заинтригуван за пореден път от странната физика на водомеркородните — несъразмерно дълги крайници и тесни лица с дълги заострени носове и уши.

Някъде тук обаче имаше присъствие, което не беше застинало. Присъствие, което чакаше Ахеос да го намери.

„Това е сън.“ Но за молецородните „просто“ сън не съществуваше. Не, те си имаха десетина категории сънища — сънища на случайните попадения и сънища целеви, сънища пророчески и сънища опасни. Този сън обаче Ахеос го беше търсил много нощи поред, защото този сън беше виждащ. Опитал се бе да открие Кутията на сенките, но бързо беше разбрал, че няма да я намери. Тук, в Джерез, беше прекалено близо до нея и това объркваше непоправимо сетивата му. Силата й беше навсякъде, просмукваше се в мрака и му убягваше.

А сега това — истински виждащ сън. Ала какво трябваше да види?

Ахеос крачеше по улиците на Джерез и усещаше как вездесъщият дъжд лепне по косата и кожата му. Застанеше ли на място, успяваше да долови смътно движение, да усети присъствието на други, които са излезли в нощта. Не само той сънуваше този сън. А това означаваше, че в нощта са отворени порти, които няма да се затворят лесно.

„Дали да извикам?“ Би било глупаво, разбира се. Не можеше просто да стои в сънувания Джерез и да се развика за помощ като изгубено дете.

„Но ти и преди си викал за помощ.“

Ахеос се стресна до смърт. Последната мисъл не беше негова.

Опита се да разбере къде точно в града се намира. Езерото му беше отдясно, водната шир лъщеше в окаменели вълни, близо до брега стърчаха замръзналите силуети на плъзгащи се по водата местни хора, тъмнееха плътни групи тръстика, виждаха се малки лодки, уловени в капан на безвремие по пътя към тайните си дела.

Пак движение — Ахеос светкавично се обърна и за миг зърна силуета на някаква жена. Жена с изпъкнали червени очи и изпосталяло лице.

Не, нямаше нищо там. Само нощта.

„Чухме те, когато ни повика. Сега ние те викаме.“

— Кои сте вие? — прошепна той, макар да знаеше кои са, и понеже знаеше, не искаше да се среща с тях. С нещата, които го викаха.

„Губиш си времето. Не дойде при нас. Не ни намери.“ Беше гласът на Даракион, но по-слаб и по-кух. Беше гласът на Кутията.

„Те ни търсят, всички те. Дори сега протягат ръце към нишката, която хвърляме единствено за теб. Ела при нас, малки послушнико.“

— Къде сте? — попита той, по-високо този път, и се затича през неподвижния дъжд. И отново зърна за миг един от преследвачите си — мъж от собствената му раса със сребриста, прилепнала към главата му шапчица и набраздено от дълбоки бръчки лице.

„Тук.“

И наистина беше тук.

Опита се да спре, защото да я докосне би било смърт, но се подхлъзна, загуби равновесие и падна във… там, където нещото се издигаше от земята.

Беше силует с форма на жена, строен силует на богомолкородна, само дето алчните, жадни тръни и шипки я пробождаха на десетки места, гърчеха се напред-назад през плътта й, която се беше покрила с бодили и иглички като плътта на шипороден, бодили, иглички и парливи листа. Трънливи къпини лазеха по снагата й, пробождаха я и разтегляха кожата й, която беше бледа и човешка на места, а другаде беше твърда и лъскава като хитиновата обвивка на насекомо. Ръцете й бяха ръце на богомолкородна с костни шипове на подлакътниците и едновременно с това бяха щипки на богомолка с гигантски хищни куки. На лицето й блестяха фасетните очи на насекомо, остри като бръснач мандибули се свиваха и разтваряха като ножици в човешката й уста.

„Ще умра…“ Това не подлежеше на съмнение. Ахеос залитна няколко крачки назад, но не можеше да откъсне поглед от привидението. Дори неговите очи, за които мракът не беше пречка, не успяваха да възприемат докрай тази меняща се, скърпена от отделни парчета фигура. Но макар да не я виждаше добре, Ахеос знаеше, че фигурата е древна, могъща… и я боли.

— Ти… имаш ли си име? — промълви той.

Устните и мандибулите се раздвижиха, но движението им не съвпадна с думите, които стигнаха до него.

„Бях Летриме приживе. Трябва да ме намериш, Ахеос.“

— Покажи ми — каза той. — Бързо, преди другите да ме настигнат.

Създанието кимна и тръгна по улиците на окаменелия град, без да каже и дума повече. Ахеос една не повърна при гледката, защото напред крачеше гола богомолкородна жена, но всеки път, когато кракът й докоснеше земята, трънливите шипки и къпини се стрелваха безмилостно нагоре, пробиваха плътта й, кожата й се разкъсваше отвътре навън под натиска на тръните, а после заздравяваше, заменена от лъскавия зелено-черен екзоскелет на сродното й насекомо.

Ахеос забърза след нея… или трябваше да каже след него, насекомото? След духа на богомолкородна, уловена в капан между живота и смъртта преди пет столетия, почти изгубила човешкия си облик, но все още помнеща името си.

Знаеше, че други, много други, са излезли да го търсят. Колекционерите, а и не само те, всички, които владееха магическото умение да минат през отворения портал и да последват нишката. Летриме крачеше спокойно напред, но всяка крачка я отвеждаше толкова надалече, че тичащият Ахеос често я губеше от поглед, а зад себе си чуваше неизменното ято от сенки, които се боричкаха по дирята му.

А после изтерзаната богомолка спря пред една врата на долнопробна улица близо до брега на езерото. Врата на дълга паянтова постройка, пансион със стаи под наем, с провиснал покрив и криви стени. Летриме сграбчи касата на вратата с такава сила, че дървото се сцепи; от плътта на богомолката се проточиха бодливи лиани, впиха се в касата и я раздробиха на трески.

И тогава той разбра. Огледа се трескаво за някакви ориентири. Трябваше да запомни къде е това място и когато се събуди, да…

Летриме го стисна за гърлото като в менгеме, смъртоносни шипове срязаха кожата му, бодливи клонки заопипваха плътта му, жадни за кръв.

А после Летриме изрече една-единствена дума — „запомни“ — и образът на мястото се запечата в мозъка му като дамга, завинаги.

 

 

Ахеос се събуди с вик, който стресна дежурещия отвън Тисамон. Богомолкородният едва не разби вратата от бързане. Ахеос хвърли поглед над рамото му и видя, че навън още е нощ, следователно — най-подходящото време за работа.

— Знам къде е! — извика развълнувано той. — Трябва да действаме веднага.

— Кои, моля, трябва действаме? — попита подозрително Йонс Аланмост, отърсвайки се с мъка от дълбокия си сън.

— Аз — отговори молецът. — Тисамон, Тиниса и…

— И аз? — попита саркастично Талрик. — Доведе ме тук, а още не си ме използвал за нищо съществено.

— Ами Гавед? — обади се Тиниса.

— Няма време! — настоя Ахеос. Осородният ловец на глави беше при Нивит със странното момиче, което бяха спасили. — Сега, трябва да тръгнем сега. Аланмост, ти остани тук. Можеш ли да подготвиш машината си за тръгване?

— Нужни са часове само за да напълня балона с газ! — възропта занаятчията.

— Ами, не знам… виж там какво можеш да направиш — каза Ахеос. Само дето не подскачаше от крак на крак. — Трябва да тръгваме, моля ви!

— Ами да вървим тогава. — Тисамон излезе в мрака навън. И спря на място, сякаш душеше въздуха. Тиниса излезе след него, но не усети нищо особено. Ръката й пак кървеше по малко, забеляза тя. Раната отдавна трябваше да е хванала коричка.

Ахеос беше обтегнал тетивата на лъка си още преди да легне и сега го грабна, избута Тиниса от пътя си и се заоглежда наляво и надясно, сякаш търсеше някакъв ориентир. Като никога дъждът почти беше спрял, макар небето над Джерез да тежеше от тлъсти облаци.

А после Ахеос отпраши с бърза крачка. Тиниса тръгна след него с Тисамон и чак когато чу тропота на подтичващи крака зад себе си, разбра, че Талрик все пак е решил да дойде с тях.

„Безполезен е — реши тя. — Дори не вижда в тъмното.“ Но противно на очакванията й Талрик не изостана — звукът на стъпките им и слабият светлик изпод праговете на кръчми и бардаци явно му беше достатъчен. „Още една грижа, сякаш си нямаме достатъчно.“ Трябваше да го държи под око, защото Талрик беше опасен и тя не му вярваше. „Ще ни продаде като стой, та гледай.“

Случваше се Ахеос да спре и да се огледа, но през повечето време тичаше уверено напред. Каквато и карта да използваше за ориентация, тя очевидно беше изцяло в главата му.

— Чухте ли това? — попита той, но дори Тисамон поклати глава отрицателно.

— Не сме сами. — Ахеос се обърна да погледне назад и Тиниса с мъка сдържа възклицанието си при вида на тясната светла ивица, която обточваше шията му като стар белег, неравномерен и грапав. Празните му бели очи уловиха за миг погледа й, но тя само потръпна и поклати глава. После Ахеос хукна отново.

Когато го последваха, Тиниса усети нещо да прелита току над главите им, но не видя нищо в небето.

 

 

В различни краища на града и други се събудиха. Събудиха се разочаровани. Младият провиждащ, който незнайно как се бе оказал достоен за водач, беше успял да им се изплъзне.

Сред разочарованите беше Сикоре, комарородната. Надявала се бе да зърне мястото, улицата поне, така че капитан Бродан да претърси всички къщи наоколо, но момчето се бе оказало твърде бързо за нея.

Нямаше голямо значение, разбира се, стига кутията да попаднеше в ръцете на Ахеос. Сикоре имаше в лагера на провиждащия свой агент, за когото никой не подозираше. Кървавите от рода на комарородните си знаеха работата и вардеха тайни, за които дори молците не смееха да говорят.

Притесняваше я друго — че в крайна сметка не Ахеос ще се добере до кутията. Самата тя не бе успяла да го последва, но имаше чувството, че друг се е оказал достатъчно бърз. Чувство за старост и сила, слаб вкус на мухъл в устата, който Сикоре свързваше с отколешните врагове на своята раса — молецородните, които едва не ги бяха заличили от лицето на земята.

 

 

Казваше се Палеркос и беше стар, твърде стар за това. Той, който се беше научил да лети на пет години — възраст немислимо ранна за пробуждане на което и да било Изкуство, — сега изпитваше сериозни затруднения, а задачата му се усложняваше допълнително от необходимостта да се обвие в мрак, който да не пробият дори очите на молецороден.

Родом беше от Тарн, но вече пет десетилетия не беше виждал тарнианските възвишения и от това го болеше. Петдесет години заточение. Още помнеше как се беше изсмял в лицата им, когато го прогониха.

„Аз съм скрир — беше им казал. — Светът е като глина в ръцете ми. Не сте ми нужни.“ Тръгнал си бе, за да се потопи в приключения и заговори, в екстаз от новопридобитата си свобода. Обиколил беше света, видял беше неща, за които те само четяха в старите книги.

Но сега беше стар и от дълго време страдаше. Болен беше от носталгия. Липсваше му компанията на себеподобните, копнееше до болка за прекрасните скални зали на родния дом.

Това щеше да е средството, което да го върне у дома. Това щеше да му извоюва лелеяната покана, така че поне костите му да почиват в дълбоките подземни гробници, а името му да бъде запомнено. Но преди това трябваше да вземе кутията. Онзи млад провиждащ, онова неопитно хлапе, в никакъв случай не биваше да му я отнеме.

Само че, кой знае защо, кутията се стремеше именно към него. Палеркос усещаше болезнено линеещата вяра. Срещу него се бяха обърнали не само собствените му хора, а и целият им свят. Затова той щеше да хване кутията в двете си ръце и да я принуди да признае правата му. Как смееше да призовава онзи кекав младок, а не него!

Той владееше магията отдавна и често се беше вмъквал в сънищата на други хора, а когато Кутията на сенките най-сетне излезе от забвение, се оказа достатъчно умел, за да хване следата й. Когато тази нощ сънят се затвори, той скочи от прозореца на скромната си квартира и размаха усилно криле. Надпреварата щеше да е оспорвана, но той беше във въздуха, а глупавото момче — на земята.

Но те бягаха бързо, а той не летеше и наполовина толкова добре колкото преди. Щеше да е състезание без предизвестен победител.

„Много съм стар, за да подхващам отново този лов!“ А сега се чувстваше още по-стар, задъхваше се, крилете му се схващаха. Преди години щеше да има ученици, които да вземат кутията вместо него, но те постепенно го бяха напуснали до един, разочаровани и изгубили илюзиите си. Сега можеше да повика помощ единствено с магьосническото си изкуство. Опита се да скърпи парцаливите заклинания, родени от древно учение, забравено почти напълно в днешните дни. Пресегна се в търсене на злощастните духове, които бе обвързал към себе си преди години, отдели от креещата си сила в опит да им придаде, макар и за кратко, осезаема форма.

„Ако искаш нещо да бъде направено…“ Сърцето му се задъхваше, дробовете му хъхреха от усилието на полета, но той продължи упорито напред, защото нямаше време за губене. Беше стар, прекалено стар…

 

 

Сцила отвори рязко очи с категоричното убеждение, че се е случило нещо значимо. Плъзна поглед из малката стая с нисък таван в опит да разбере какво се е променило.

„Нищо… нищо…“ Всъщност беше. Тя не беше опитна в магията, но бе развила донякъде усета си и сега той й говореше за магия в действие. „Проклетата кутия.“

Оставила я бе на паянтовото нощно шкафче до леглото си. Лесно можеше да протегне ръка и да я докосне, но не го направи. Имаше неясното чувство, че кутията не е точно там, където я беше оставила, преди да си легне.

Поне призрачната фигура я нямаше, макар че другите сенки в стаята й се струваха настръхнали и полазени от трънаци и парливи листа.

„Проклети да сте, богомолски боклуци.“ Напомни си, че е паяк, а паяците винаги успяваха да надвият войнската раса на богомолките, които ги мразеха толкова силно и толкова отдавна. Скоро щеше да продаде тази прастара шепа суеверия на онзи, който предложи най-висока цена, и щеше да се сдобие с цяло състояние.

Стана и машинално посегна към колана с двете ками. Напоследък спеше облечена, защото й се струваше немислимо да остане гола в една стая с кутията. „Тя ме гледа.“

Отпусна сетивата си и опипа с тях покрива, стените и отвъд тях. Като никога дъждът беше спрял.

Въпреки това бе доловила някакъв звук отгоре…

Грабна раницата си от пода и посегна да вземе кутията. В същия миг нещо затули прозореца и се вмъкна мълниеносно в стаята. Ръката й легна върху дръжката на ножа, изтегли го от канията и го запрати към натрапника, всичко това с едно-единствено плавно движение.

 

 

Докато тичаха към ниския пансион, видяха човек да пада назад от прозореца. Молецороден, закачулен със сива туника, каквато носеше Ахеос, стиснал дръжката на нож, забит дълбоко в гърлото му. Тялото се стопи в сенките, преди да е стигнало до земята, и сякаш изчезна завинаги. А после Талрик извика предупредително, блъсна Тиниса с рамо и я събори на разкаляния паваж. Ахеос и Тисамон тичаха назад към тях, Тиниса вече бе извадила рапирата си и гледаше гневно осородния, но беше късно да направи каквото и да било — блясъкът от дланта му я ослепи. Тиниса усети жегата на жилото, но то профуча над главата й, чу се вик на болка. Сетне друг молецороден падна някъде отгоре и се приземи на четири крака. Тиниса понечи да хукне към него, но Талрик я изпревари — стреля отново и жилото му запрати ранения три-четири метра назад, където мракът го погълна.

Тиниса изгледа свирепо Талрик и чак сега забеляза стрелата, която висеше от рамото му, спряна от бронята, преди да проникне по-дълбоко. Откъм входа се чу звън на оръжия, Тиниса обърна глава и видя, че Тисамон се бие с някого.

Някой, който се беше спуснал от небето — облечен в типичните за молците сиви дрехи, с отворен плащ, който се вееше над кожен нагръдник. Жена. Но не молец, а богомолка като Тисамон, с някак призрачни, неясни черти и сърповидно острие на ръката като неговото. Тиниса понечи да се включи в двубоя, но Тисамон й изсъска, че битката е само негова. А после сърповете се сблъскаха, движенията и на двамата бяха мълниеносни, почти невидими в мрака. Богомолкородната успя да притисне Тисамон и да го изтласка по цялата дължина на фасадата, преди той да вземе инициативата и да я отблъсне на свой ред. Въпреки острото си зрение Тиниса изгуби дирята на металния танц и след два неуспешни опита да се промуши покрай дуелистите разбра, че няма как да стигне нито до входната врата, нито до тесния прозорец, преди Тисамон да е приключил със своята част от упражнението. Междувременно Ахеос се бе издигнал във въздуха. Прелетя над Тисамон и жената и се вмъкна през друг прозорец.

Пансионът беше част от редица подобни постройки, всичките долепени една до друга като клатушкащи се пияндета, но отзад сигурно имаше друг вход. Тиниса хвърли поглед на Талрик — осородният, изглежда, беше решил, че ще е най-безопасно да остане с нея, — после двамата хукнаха като по команда.

 

 

Ахеос бързо установи, че не е първият пристигнал. Още щом влетя в общата стая на пансиона, насреща му се ливна приток на сила, която го спря като стена.

В средата на стаята стоеше закачулена фигура — стар молецороден. Под нахлупената му качулка се виждаше ръб на прилепнала сребриста шапка.

— Кой си ти? — попита Ахеос.

— Аз ли? — Старецът разтегли устни в съсухрена усмивка. — Аз съм Палеркос и съм скрир. По-интересно е кой си ти, момче, и защо кутията те вика. Ти си едно нищо. Слаб магьосник, изгубена кауза, но кутията въпреки всичко е избрала точно теб. Кой си ти, момче?

— Аз съм Ахеос от Тарн.

— С други думи — нищо — отбеляза пренебрежително Палеркос. — Никой.

Ахеос се опита да посегне към ножа си, но не успя. Мускулите му се бяха вдървили. Дори не беше усетил кога заклинанието се е спуснало отгоре му.

— Такаа — проточи Палеркос и в същия миг някаква паякородна влетя в стаята с раница на рамо. Ахеос я зяпна сащисано — жена на средна възраст, без грима и Изкуството, така характерни за нейната раса, жена, износена от живота, с дълбоки бръчки, която очевидно не беше очаквала да ги завари тук.

„Това е Сцила“ — осъзна Ахеос. Беше виждал лицето й и преди, но тогава смяташе, че е мъртва, загинала от стрелата, с която я беше пронизал недалеч от Хелерон.

— А ти трябва да си крадлата — обърна се към нея Палеркос. — Добре беше скрила това нещо, но не достатъчно добре. Сега ще ми го дадеш, а после ще се разделим по живо, по здраво.

Ахеос видя как жената застина. Погледът и устните й се втвърдиха, докато се мъчеше да устои на принудата, с която я обвиваше старият магьосник. Стори му се, че ще успее да разкъса заклинанието, но после жената направи една тежка стъпка към Палеркос и Ахеос разбра, че е загубила двубоя. Самият той напразно се опитваше да развали заклинанието. Палеркос държеше здраво и двамата.

Отвън долетя женски вик на болка, а миг по-късно Тисамон влетя в стаята. По сърповидното острие и по шиповете на ръцете му имаше кръв. Палеркос се завъртя свирепо към него с оголени зъби, богомолкородният се дръпна като опарен и заотстъпва към вратата.

„Добре сме ги обучили да се страхуват от силата ни“ — помисли си горчиво Ахеос, но докато той и скрирът гледаха към Тисамон, някой друг се възползва от разсейването им.

Сцила се сгърби, сякаш вървеше срещу бурен вятър, и заби с всичка сила ножа си между ребрата на Палеркос. Старецът още се свличаше към пода, когато тя отвори с ритник задната врата и изхвърча навън, като заряза ножа в тялото на жертвата си. Ахеос се отърси от отслабналото заклинание и хукна след нея, тъмните криле разцъфнаха на гърба му.

Но от жената нямаше и следа. За пореден път им беше избягала, а никой по-добре от нея не умееше да се крие. Беше се измъкнала и бе отнесла кутията. Ахеос тичаше като бесен по улиците, но паякородната се беше изпарила, и толкова.

Когато се върна, завари Талрик, Тиниса и Тисамон около стария молец, който умираше.

Ахеос коленичи почтително до него, защото въпреки всичко старецът беше от неговата раса, и скрир при това. Отцепник вероятно, но все пак скрир.

Хвана ръката му и белите очи, присвити от болка, се обърнаха към него.

— Ти, момче… — промълви Палеркос. — Каза, че си от Тарн…

— Бях — отвърна тихо Ахеос. — Не знам дали още е така. Това ще се реши от обстоятелствата на завръщането ми.

— Надявах се отново да видя Тарн — каза старият скрир. — Тук, на края на света, аз… надявах се, че ако им занеса онова нещо, те ще забравят какво съм сторил и пътя, който съм извървял. Но не би. Това е краят. Гледай да го запомниш, ако тръгнеш по същия път като мен.

Могъщ магьосник, помисли си Ахеос, най-силният, с когото беше влизал в двубой, а умира като просяк в мръсен джерезки пансион. „И мен ли ме чака същото?“ Мисълта раздвижи нещо в сърцето му, някакъв смътен спомен, сякаш вече е провидял същото бъдеще за себе си, но е предпочел да го зарови надълбоко.

— Нямаше да те приемат — прошепна той, дали на себе си, или на Палеркос, не знаеше. — Кутията ги плаши. Не искат да имат нищо общо с нея. Ако им я беше занесъл, щяха да те прогонят заедно с нея.

Палеркос въздъхна бавно и продължително.

— Така значи — каза той. Белите му очи срещнаха погледа на Ахеос. — Но ти, ти ще вземеш кутията, нали?

— Стига да успея — отвърна младият молец. — И стига тя да ми позволи.

Лицето на стареца се изкриви като от силна болка… не, не от болка, осъзна със закъснение Ахеос, а от ярост.

— Недостоен! — изръмжа Палеркос и силата му си прогори път до съзнанието на Ахеос, до умовете на всички, прониза ги като нагорещен до червено метал.

Талрик се срина веднага. Непритежаващ никаква защита срещу атаката на молеца, той моментално изгуби съзнание и падна на пода като отсечено дърво. Бронята му издрънча. Тисамон се клатеше напред-назад като в унес, блъскаше отчаяно невидимите стени. Тиниса изкрещя в агония и гняв.

Палеркос умираше, застанал на крачка от последната всепоглъщаща зора, и правеше всичко по силите си да завлече и тях в огъня й. С оголени зъби и изпъкнали очи, лицето му разкривено от нечовешко усилие. Ахеос усещаше как магията на стареца дращи ожесточено по защитните стени на съзнанието му.

Палеркос беше много по-силен от него, но умираше и резервите му бяха изчерпани. Ахеос се съсредоточи и отвърна на удара. Ако само за миг се отърсеше от хватката на стареца… Зърна с периферното си зрение Тиниса, която се държеше за ръката и се гърчеше в агония. Тисамон ревеше, блъскаше слепешката въздуха, раздираше го с шиповете на ръцете си и се приближаваше опасно.

„Никога не ме е бивало в това.“

В този миг Ахеос погледна право в очите на стареца, очи, пълни с дива омраза и отмъстителност, и се опита не да отблъсне атаката му, а лекичко да я извърти. Простичък маньовър като в двубой с по-силен противник — вместо да посрещнеш меча му с риск твоят да се строши на парчета, просто правиш крачка встрани и острието му разсича празния въздух. За част от секундата смазващата хватка на умиращия скрир се приплъзна встрани и тогава Ахеос нападна.

Но не нападна с магия, защото, макар и умиращ, старецът все още имаше силна защита, която да парира атаката му. Не, Ахеос просто посегна мълниеносно и заби докрай камата на Сцила в тялото на Палеркос.

Миг по-късно старецът вече не беше умиращ, а мъртъв. Конвулсия разтресе тялото му, после всичко свърши. Тисамон се срина на колене, притиснал с ръка главата си. Ахеос чу накъсаното дишане на Тиниса зад себе си, видя как Талрик се размърдва като след пиянски унес.

„Оцеляхме, но не спечелихме нищо освен болка.“ Той беше пропилял шанса, който привидението му беше поднесло на тепсия.

Навън телата на призрачните воини, призовани от Палеркос, вече се бяха претопили обратно в сенките. Дори стрелата, спряла се в бронята на Талрик, я нямаше. Нищо не беше останало от стария молец изгнаник освен трупа му.

 

 

Довлякоха се до дома на Нивит и завариха Гавед така, както го бяха оставили — на пост. Седеше с паякородното момиче, което се дръпна инстинктивно при появата им и очите му се изпълниха със страх. Явно не Тисамон беше причината за този страх, осъзна Ахеос — девойката гледаше всички с еднакъв ужас. Никога не беше виждала хора от техните раси, нито молци, нито оси или богомолки. Поне ако се вярваше на разказа й.

— Нищо — изръмжа Талрик в отговор на мълчаливия въпрос в очите на Гавед. Бившият офицер от Рекеф беше в гадно настроение и Ахеос се досещаше защо — осородният не разбираше, не можеше да проумее стореното му от молецородния магьосник. На няколко пъти беше подхвърлил, че старата рана го пробождала, но това бяха само извинения, опит да открие логично обяснение за случилото се.

— Не сте взели кутията?

— Да, не я взехме — отвърна кратко Ахеос. Чувстваше се уморен и още по-лошо — чувстваше се недостоен. Задачата, изглежда, не му беше по силите въпреки помощта, която бе получавал по целия път дотук.

— Значи ще трябва да я вземем на търга — каза Гавед, гледаше ги въпросително.

— Ами да, как не се сетихме! — сопна му се Тиниса. — Ти само ни уведоми, като си свършиш работата, ловецо, и разбереш къде ще се проведе проклетото наддаване.

— Човек може и да се засегне от такива думи — отвърна той с влудяващо спокоен тон.

— Ами засягай се.

— Особено ако вече е открил търсената информация.

Виждаше се, че Гавед се наслаждава от сърце на гробовното мълчание, което последва. Осородният ловец на глави се пресегна и хвана ръката на Сеф. Девойката го погледна и страхът й сякаш се притъпи малко.

„Той е професионалист — напомни си Ахеос. — Изкарва си прехраната с издирване на информация, а не би бил добър в занаята си, ако не умееше да задава въпроси и да печели доверието на хората.“

— Знаела е през цялото време? — попита той невярващо.

— Лейар Белоуерн я е държал близо до себе си — обясни Гавед. — Толкова близо, че Сеф е била там, когато представителят на Сцила му е разкрил мястото на срещата. Да, глупавото момиче го е знаело през цялото време.