Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на умелите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood of the Mantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Ейдриън Чайковски. Сянката на богомолката

Английска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Господинова

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 26

ИК „Бард“, София, 2011

ISBN: 978-954-655-194-8

История

  1. — Добавяне

10.

Талрик се приближи спокойно, тръшна се на стола до Бродан и каза:

— Свободно, лейтенант. — Настана овладяна паника, която изправи Бродан и хората му на крака, някои разтвориха длани в готовност, други посегнаха към мечовете си.

Последва продължителна пауза, в която Бродан го гледаше втренчено и очевидно се опитваше да реши откъде го познава. Талрик се облегна назад. Чакаше, отпуснал лице в неутрално, дори отегчено изражение.

— Майор Талрик? — каза накрая Бродан. Не изглеждаше съвсем сигурен.

— Същият. Ама седнете, лейтенанте, седнете.

Бродан седна, а хората му започнаха да се отпускат, макар че не мина без някое и друго озадачено споглеждане.

— Доста време мина, сър — каза Бродан. — Донеси питие на майор Талрик — нареди той на един от хората си и онзи моментално хлътна през задния вход на мърлявата водомерска кръчма. — Не знаех, че сте в този район, сър. Мислех, че работата ви е по̀ на запад оттук.

Талрик се усмихна.

— Знаеш как е с нашия занаят. Един ден си във Федерацията, на следващия — в Капитас. — Бродан едва ли беше стъпвал някога в Капитас, прецени Талрик, така че името на имперската столица беше най-лесният начин да побутне мислите му в желаната посока — че Талрик е висшестоящ офицер, чиито постъпки не подлежат на съмнение.

— Така е, сър, разбира се. Можем ли да ви съдействаме с нещо тук, в Джерез, сър? Или си водите подкрепление?

Талрик се вгледа в лицето му — честно и не особено интелигентно под гъста грива от тъмна коса. Бродан имаше вид на истински войник, както и здраво войнишко телосложение. Ала беше офицер от Рекеф, следователно не можеше да е чак толкова глупав.

— По малко и от двете всъщност — отвърна уклончиво той. — Кажете ми, лейтенант, вие с какви заповеди сте тук?

Очакваше, че Бродан ще е предпазлив, но той само въздъхна.

— Да открием и отнемем някаква контрабандна стока. Знаете колко е трудно да се намери каквото и да било тук обаче. Вече обмислям дали да не започна с масови екзекуции, докато някой от местните не реши да снесе нужната информация.

— Е, няма да е голяма загуба за Империята. — Талрик кимна с разбиране. Почти непоносима носталгия го преряза през стомаха. Ето го, майор от Рекеф, който седи и си приказва с подчинените. Изгнанието — смъртната присъда — му тежеше като камък на шията. Та нали именно тук му беше мястото? — Предполагам, че имате някакви следи. Противното би означавало, че сте загубили характерния си нюх, лейтенант.

— Много малко — изръмжа Бродан. — Е, усеща се, че става нещо, мяркат се странни лица, но да стигнеш до истината тук, в Джерез… Преди да ме прехвърлят в Рекеф, участвах в една акция срещу тукашните контрабандисти. Нощи наред излизахме с лодки в езерото, дебнехме светлинките, а насекомите живи ни изядоха. Стояхме тук цял месец, докато не стана ясно, че контрабандата се е увеличила, вместо да намалее. Дребните копеленца знаеха точно къде ги причакваме и защо сме там, сър.

Талрик кимна разбиращо. Дъждът трополеше все по-силно и по всеобщо съгласие се преместиха до стената на кръчмата, макар че и там дъждът се стичаше през продънения тръстиков покрив.

— Разбира се — продължи Бродан, — накрая се разбра, че един от нашите е вземал пари срещу информация.

Талрик остави последното да увисне във въздуха, все така спокоен външно и напрегнат като струна отвътре.

— Освен ако не е тайна, сър, ще ми кажете ли защо сте тук?

— Разследвам заплаха срещу Империята, лейтенант — отвърна Талрик. — Както винаги.

— Заплаха срещу Империята, сър, разбирам. — Бродан и Талрик дълго се гледаха в очите, после Талрик се усмихна отново, усетил необясним спад в напрежението.

— Войникът ви още не се е върнал с питието ми, лейтенант. Това говори за лоша дисциплина. Не бива да го търпите.

— Така е, сър. Ще го смъмря.

— Когато се върне от гарнизона с другите, несъмнено.

В усмивката на Бродан, покрай другите неща, се долавяше и известно съжаление.

— Така е, сър.

— Е, явно не бива да подценявам скоростта, с която се разпространяват лошите новини. — Талрик все така седеше отпуснат в стола си, като човек, който очевидно не е в настроение за внезапни движения. Небрежната стойка ги объркваше, а и войниците на Бродан едва ли бяха осведомени за последните рокади в Рекеф.

— Постараха се да стигнат до всички, които са ви познавали, сър. Така научихме.

— Да, не се и съмнявам. — Гадеше му се. „Толкова близо!“ За няколко минути се беше върнал назад във времето към обичайното си битие на майор от Рекеф, а сега… предаден отново. Изглежда, беше като магнит за предателството — той да предава и него да предават. Запита се какво ли точно са казали на Бродан.

Не че имаше голямо значение. Бродан беше добър войник и щеше да изпълни получената заповед.

— Сигурно ще ви повишат в капитан за това, лейтенант — отбеляза Талрик.

— Това би било хубаво, сър. — Лицето на лейтенанта запази любезното си изражение и Талрик разбра, че няма шанс да го обърне на своя страна. Бродан не беше човек, който би изневерил на дълга си заради старо познанство. Талрик се сети за един майор от Рекеф, негов изключително близък познайник, така да се каже, който се бе водил от същото правило.

Без да се напрегне, без да подскаже и с най-малкото движение какво ще последва, Талрик прекатури масата с ритник, скочи на крака, събаряйки стола си, а крилете му го изтласкаха назад и нагоре извън навеса, под дъждовното небе.

Жило изригна от дланта му и един от войниците на Бродан падна, преди да се е надигнал от стола си, а Талрик полетя през проливния дъжд само на метър-два над земята, напълно убеден, че ще го последват.

Енергиен залп изсъска вляво от него, той смени рязко посоката и хлътна в една от мизерните улички на Джерез. Не че изградените от тръстика и кал паянтови колиби можеха да му осигурят надеждно прикритие. След миг зави по следващата пресечка вдясно с надежда дъждът да прикрие маневрата му. Чу още едно припукване на освободено жило, но този път не видя проблясъка.

Раната започваше да казва тежката си дума, забавяше го. В същия миг един от преследвачите се стовари сякаш от нищото отгоре му, двамата се превъртяха във въздуха, после цопнаха в калта — Талрик по гръб, другият на колене до него. Войникът примигна изненадано в първия миг, но после протегна ръка.

Талрик се изпълни с необичайно спокойствие и на свой ред разтвори дланта си. Знаеше, че времето му изтича. Когато видя блясъка, прие, че са го простреляли, а представата за изгарящата болка беше толкова реална, че го застигна физически.

Ала блясъкът беше от мокра стомана, не от енергийно жило, главата на войника бе отсечена чисто от раменете, а тялото му се килна настрани, от врата му блъвна фонтан от кръв.

Талрик се надигна, вперил поглед в очите на своя избавител, своя мъчител, и ахна:

— Тисамон?!

Лицето на богомолкородния както обикновено беше неразгадаемо. Не каза нищо, само изтри кръвта от стоманения си сърп и си тръгна, без да покаже и минимален интерес към следващите действия на Талрик. А какво беше видял и до какви изводи беше стигнал, Талрик можеше само да гадае.

 

 

— Виж сега, важно е да разбереш едно — каза Нивит. — Никой не е тръбил на висок глас, че нещо голямо има да се случва тъдява. Ясно?

Гавед кимна, досетил се накъде бие водомерката с това предисловие.

— И че не съм получавал разни покани за никакъв търг, дето може евентуално да е планиран за идните дни. И най-важното, никой не е давал да се разбере, че нещо адски скъпо, адски рядко и ценно — долу-горе толкоз голямо — ще бъде обявено за продан в скоро време недалече оттука, дето с тебе си седим в момента. Ако си си мислел, че съм чул нещо такова, Гавед, значи си в голяма грешка.

Осата се ухили напук на всичко.

— И въпреки това си чул нещо.

— Хората са предметът на нашия бизнес, Гавед — обясни водомеркородният. Междувременно новата му помощничка беше донесла десетина плочки и Нивит ги държеше на ветрило в дългите си ръце очевидно без да съзнава какво прави. — Винаги има разни странници, дето идват на езерото, да купуват, да продават, да се скрият, да издирят някого, знаеш как е.

— Знам — потвърди Гавед.

— Само дето през последните две десетници калибърът им расте главоломно, а това се забелязва и с просто око. Всякакви големи клечки от Империята и от другаде, всичките пристигат без много шум, кротуват и чакат нещо. И стана тъй, че преди няколко дни един търговски представител идва да ми чука на вратата с поръчка. Чувал ли си за някой си Лейар Белоуерн?

— Името Белоуерн ми е познато, да — потвърди Гавед.

— Влиятелна бръмбарска фамилия по върховете на Консорциума. Богати и с дебели връзки. Та този Лейар е един от по-големите синове, може би най-големият. Накрая сигурно баш той ще прибере всичко. Така че чий го дири в Джерез? Държал под око конкуренцията, така каза неговият човек и ми даде списък с имена и портретни скици. Да съм си отварял очите за тях. И що да видиш — всички са тук, до последния. Цели дванайсет имена и всяко с интересна история. Някои сме ги виждали и преди, но повечето се явяват за пръв път. Значи става нещо по̀ така. Нещо специално. Тъй че, стари ми приятелю, защо сега ти не поговориш малко, пък аз да помълча?

— С радост. — Гавед се отпусна доволно на хамачения стол-люлка, който момичето на Нивит беше вързало специално за него. Прекрасно усещане, помисли си той, почти като да се прибереш под родната стряха. Може би защото тук, по бреговете на езеро Лимния, една оса можеше да избяга за малко от правата и задълженията на своето родство. — Има една кутия, някакъв фокус-мокус от старото време. Моят клиент я иска.

— Той и целият останал свят. Богат е, така ли?

— Не особено.

Нивит изсумтя презрително.

— Тогава хич да не си прави труда. Онез дванайсетимата, дето се морих да ги откривам по име и скица, всеки от тях е толкоз богат, че може да изкупи Джерез с все езерото, или най-малкото имат разни ценни неща за размяна, което си е долу-горе същото. Ето, хвърли един поглед. — И като спести на Гавед необходимостта да го моли изрично и да се позовава на странното им приятелство, му даде една от плочите. Тя съдържаше списък с имена, които в по-голямата си част не му говореха нищо, но кратките описания на притежателите им даваха предостатъчно храна за размисъл.

В списъка фигурираше съпругата на осороден полковник, за когото Гавед беше чувал, че е назначен за губернатор на Мейнис; имаше и двама паякородни „манипули“, както паяците наричаха най-умелите си заговорници и политици; благородник водно конче, който буквално рискуваше живота си, стъпвайки на имперска територия; втори висш служител на Консорциума и един осороден, чието име се споменаваше във връзка с Имперския съд. Имаше и други — молец, мокрицороден и група пълномощници, които действаха от името на купувач с неизвестна расова принадлежност.

Гавед поклати глава.

— Бързо се е разчуло.

— И още как. — Нивит вдигна костеливите си рамене. — Твоят клиент май ще удари на камък, изглежда.

— Да, ако приемем, че иска да купува… — отвърна Гавед, като наблегна на последната дума.

— Опасни приказки са това — смъмри го Нивит, но иначе се хилеше до уши. — Мислиш си за старите времена, усещам те.

Гавед се зае да препише имената върху един свитък, който вече се размекваше по краищата от вездесъщата тукашна влага. Тресавищата на Лимния бяха пагубни и за най-здравата хартия.

— Позна от първия път. Старите времена — отвърна той. — Когато се занимавахме с по-интересни неща от това да ловим избягали роби по поръчка на Империята.

— Е, и днес не работим само за раираните — побърза да възрази Нивит. — Но знам какво имаш предвид и честно казано не вярвах, че точно ти още имаш вкус към онези нещица. — Кражбите безспорно бяха в по-долна категория от залавянето на бегълци и Гавед отдавна не бе изпадал дотам, че да се върне към предишната си сфера на дейност. Ала мисълта за един последен удар го изпълни със странна тръпка. Никога не се беше смятал за крадец, а за професионалист, който възстановява изгубена собственост. Останалата част от света не беше толкова ласкава с етикетите.

— Ще помогнеш ли? — попита той.

— За мръсната част от работата — не разчитай — заяви Нивит. — Ако има дял и за мен, ще ти намеря нужната информация, но на риболов ще си ходиш сам.

— Друго не ми трябва — усмихна се Гавед.

 

 

Отново валеше. Джерез спокойно можеше да претендира за дъждовната столица на Империята, ако не и на целия свят. Увита в плаща си, Тиниса бе спряла на сушина под една стряха, но проклетите водомерки бяха толкова добри строители, че все едно се беше прислонила под сито.

На тях дъждът, изглежда, не им пречеше. Тиниса беше намразила местното население от пръв поглед. Дебнеха през цялото време, а когато не дебнеха, се промъкваха тихо зад гърба ти. Ето ги и сега — газят из локвите с несъразмерно дългите си крака, увити и закачулени, сякаш изпълняват някаква зловеща поръчка. Направо тръпки да те полазят. Преди Гавед да тръгне за срещата с приятелчето си и следователно преди Тисамон да прати нея по петите му, Тиниса попита осородния в какво ги бива грозните дребосъци.

— В разбойничеството, контрабандата и прикриването на убийства — отговори той съвсем сериозно.

Някои от минувачите я стрелкаха с погледи и Тиниса зърваше бледите им тесни лица, целите в ъгли и ръбове. Но поне си гледаха своята работа. Изглежда, в Джерез не беше здравословно да си пъхаш носа в чуждите дела.

А тя точно това правеше в момента, заради Тисамон, който нямаше и грам доверие на Гавед. Тисамон, изглежда, вярваше само на двама души в целия свят и вторият беше Стенуолд. Никак не му харесваше, че се налага да работи с осородния, той, който избиваше оси още отпреди Тиниса да се е родила.

Самата тя също не вярваше на Талрик, ама никак, но за Гавед не беше толкова сигурна. Ала колкото по-дълго стоеше под продънената джерезка стреха, толкова по-малко го харесваше. Влязъл бе в малка барака, долепена до калкана на по-голяма постройка, и понеже се забави доста вътре, Тиниса реши, че цялата конструкция прилича на работилницата на Скуто в Хелерон, тоест че вътрешното деление не съвпада с външните контури. Освен това все по-често се замисляше дали Гавед не е излязъл през друг изход, без тя изобщо да разбере, и тази мисъл я вбесяваше.

Какво да направи обаче? Едва ли можеше да нахлуе с гръм и трясък в барачката само за да провери дали обектът на „тайното“ й наблюдение още е там. Досега не си беше давала сметка, че такава голяма част от работата на един оръжемайстор се състои от дебнене и чакане. Спомни си какво беше научила от първа ръка за богомолкородните и техния начин на живот. Бащиният й народ се състоеше предимно от ловци и горяни, които засукваха промъкването и дебненето с майчиното си мляко. Тисамон не беше по-различен и за него проследяването на Гавед беше естествена част от нейното обучение.

Минало бе доста време, а Гавед още не беше излязъл, през предния вход поне. Дъждът все така валеше равномерно, заливаше Джерез с монотонно търпение и бръчкаше повърхността на езеро Лимния в лабиринт от вълнички, по които водомеркородните можеха да се плъзгат все едно вървят по твърда земя.

На всичкото отгоре започваше да се стъмва и макар тъмнината да не беше пречка за нейното зрение, проливният дъжд правеше задачата й все по-трудна.

Изведнъж се стегна и погледна наляво. Можеше да се закълне, че е зърнала нещо там…

Не видя никого и се намръщи. Дали пък не беше пипнала някоя скоротечна джерезка треска, която протича с халюцинации? Не, видяла го беше съвсем ясно — слаб човек с плащ, като Ахеос, да речем, само дето не можеше да е той. Твърде висок, за да е местен, а и телесните му пропорции бяха нормални, а не като на водомерките, но…

В същия миг зърна фигурата отново, току до себе си. Изтегли мълниеносно рапирата изпод развятия си плащ и тънкото острие улови последните лъчи на слънцето.

Нямаше никого там, само дъжд и сенки…

Явно се бе задържала твърде дълго на едно място — трима-четирима водомеркородни зяпаха намусено откачената чуждоземка, която размахваше меч срещу празния въздух. Тиниса прибера рапирата и продължи наблюдението си. Поне лампата на малкия кръгъл прозорец още светеше, значи в паянтовата барачка, където беше изчезнал Гавед, имаше хора.

Дъждът се стичаше по табелата под стрехата на барачката все едно нарисуваното око рони сълзи. Имаше нещо хипнотизиращо в това око. Сякаш бдеше над хората си, наблюдаваше омразните дългокраки създания и не виждаше друго освен скръб. Погледът на Тиниса се връщаше отново и отново на табелката… и през цялото време част от нея крещеше, че току до нея стои човек.

Постепенно очите й се разфокусираха. Дори минаващите по улицата водомерки спряха да поглеждат към нея. И със сигурност не поглеждаха към сенките отстрани, макар очите им да виждаха в тъмното не по-зле от нейните. Определено се стремяха да не поглеждат към сгърбената фигура, която дебнеше там и протягаше бледата си ръка към Тиниса. Мъжете и жените на Джерез знаеха, че за някои неща е препоръчително да си затварят очите. В техния град дори железният закон на Империята ръждясваше, а такива места привличат определен вид хора и интереси, за които местните се стараеха да останат слепи.

 

 

— Тиниса?

Тя се сепна. Дъждът отслабваше, а лампата зад кръглото прозорче беше угаснала. Светликът на потъналата зад облаци луна се губеше немощно, но пък Гавед носеше ветроупорна лампа.

Осородният стоеше пред нея и я гледаше с искрена тревога.

— Тиниса?

— Какво?… — Тя се облегна на хлъзгавата стена за опора. Коленете й се подгъваха, главата й се въртеше.

— Ти… пияна ли си?

— Не бе, не съм пияна, нищо… не съм. Просто… сигурно съм задрямала…

— Какво правиш тук по това… — И млъкна по средата на изречението, когато Тиниса вдигна ръка да махне полепналите по очите й мокри кичури.

Гавед посегна мълниеносно, но Тиниса все още беше по-бърза от него въпреки състоянието си, отскочи назад и върхът на рапирата й се озова на косъм от гърлото му. Ръката, с която бе посегнал, сега сочеше право към нея, с отворена длан. За миг двамата стояха неподвижно и се гледаха втренчено.

— Ръката ти — каза той и затвори своята.

— Какво?… — Тиниса погледна ръката си и видя там плитка рана. Дъждът отмиваше слабото кървене. — Това пък кога е станало?

Прибра рапирата и разгледа внимателно раната — резка от кокалчето на показалеца й до основата на палеца, плитка и с разръфани краища. Изобщо не я усещаше. Вдигна ръка към лицето си и близна експериментално раната. Усети соления вкус на кръв, която започва да се съсирва.

— Добре ли си? — попита я бавно Гавед. — Явно си ме проследила дотук. Е, ще го преживея някак. Приятел на мой приятел те видял и дойде да ме предупреди, че някой от доста време наблюдава мястото… Реших, че може да си имперски агент.

— Решил си, че аз може да съм имперски агент?! — попита невярващо тя.

— Защо не? Постоянно повтарям на хората, че нямам нищо общо с Империята. Представа си нямаш колко усилия съм положил, та твърдението ми да е поне отчасти вярно. Не всички осородни обичаме Императора, ако щеш вярвай.

— Гавед, когато излезе… видя ли някой друг?

Веднага разбра, че догадката й е била правилна. Мускул трепна на лицето му и устата му се изкриви.

— Само за миг — призна той. — Сянка някаква. — Имаше още, нещо, което Гавед премълчаваше, но на този етап Тиниса беше толкова мокра и измръзнала… и уплашена… че нямаше сили да го разпитва.

— След като така или иначе ме разкри — каза тя, — може ли да вляза вътре?

Той кимна, но мислите му, изглежда, бяха другаде. Тревожни мисли.

— Ще пратя момичето на Нивит да ти приготви нещо топло за пиене — каза Гавед.