Ейдриън Чайковски
Кръвта на богомолката (14)

11.

Казваше се Зареа и първа видя какво се задава.

Което си беше майтап, защото никак не я биваше в провиждането. Като всички молецородни от прилични семейства и тя беше изучавала основните принципи на магията, но така и не бе проявила талант в тази насока. Не й се удаваше онзи особен вид концентрация, който позволяваше на талантливите да разнищят вътъка на света и да го пренаредят по свое усмотрение. Зареа никога нямаше да стане истински магьосник, а в йерархията на Тарн това означаваше едно — че има таван, над който никога не би могла да полети.

Ала ето я тук, понесла на плещите си бъдещето на своя град… на своя свят. Открила бе, че има други таланти, свой собствен вид концентрация. Докато връстниците й изучаваха структурата на вселената, нейните уроци бяха посветени на политиката, на търговията, на всички онези нишки, които свързват хората в общност. Зареа беше играла игрите на паякородните, дори бе служила като посланик при тях в продължение на три години, усвоявайки занаята от майсторките в изкуството на измамата. Накратко, тя беше мистер — член на тайното общество от шпиони и агенти, с чиято помощ молецородните събираха разузнавателна информация, трупаха тайни и се надцакваха един-друг.

Бяха намерили други начини да използват таланта й, начини, които не бяха свързани с магията. Зареа беше умна. Имаше силна интуиция. Беше и много сръчна в ръцете, а това беше талант с многостранни приложения. Първото си убийство беше извършила на двайсетия си рожден ден. Жертвата беше неин сънародник, молец, който така и не разбра, че е бил съден и осъден. Такива бяха игрите на мистерите.

Името им не се споменаваше на висок глас сред отломките от препатилия й народ. Другите раси имаха свои шпиони и агенти, които им бяха меч срещу измяна и щит срещу вражески очи. Водните кончета имаха своите мерсери, Империята разчиташе на бруталната Рекеф, ала мистерите бяха най-старата тайна служба от всички, дотолкова обрасла с традиции и изключения от правилото, че вече трудно можеше да мине за типична тайна организация. Обществото на мистерите беше меч в ръцете на всеки скрир, който пожелае да го вземе, и твърде често този меч бе насочван навътре, за да обслужи мълчаливите тайни боричкания на молецородните старейшини, и се бе оцапвал с убийства, изнудвания и шпионаж заради предсказания и древна философия.

Когато Империята на осите подхвана дванайсетгодишната си война срещу Федерацията, молците най-сетне обърнаха взора си към раираните парвенюта. Но допреди няма и месец повечето сънародници на Зареа не бяха и помисляли, че може да се случи нещо толкова абсурдно — че Тарн ще изпадне дотам да разчита на имперската милост. Но шефовете на Зареа се бяха оказали по-проницателни. Водени от любопитство и предсказания, те й бяха поставили задачата да открие щит срещу Империята.

Зареа беше пътувала до Империята два пъти, маскирана като робиня, в опит да разбере какво движи тази жизнена и войнолюбива раса, която едва наскоро бе предявила претенциите си за място на световната карта. Мисиите й — и двата пъти приключени с фалшива смърт, която да я отърве от преследване — бяха осигурили на Тарн повече информация, отколкото градът можеше да преглътне. През Вещото време расата й се бе славила със способността да разбира мисленето на другите, но след революцията това ценно умение беше атрофирало непоправимо.

Ходила беше в Империята, изучила бе политико-социалната й система, създала си беше контакти, внедрила бе свои агенти сред робите и хората от подчинени раси. Пуснала бе деликатно пипалата си в търсене на някакъв лек срещу устрема на имперските армии, които рано или късно щяха да стигнат до Тарн. Деликатно и неусетно, чрез посредници на посредниците и чрез най-предпазливите средства, Зареа беше очертала смътните параметри на едно възможно решение.

А сега фокусът се беше изместил обратно към Тарн, отговорността се беше стоварила изцяло върху нейните плещи — Зареа, разузнавач и шпионин, чийто крехък план можеше да спаси града или да го погуби окончателно.

Навън денят отдавна беше започнал, но градът не спеше. Зареа заслони очи с ръка и погледна през прозореца.

Небето беше пълно с въздушни кораби. Имаше и други летящи машини, които кацаха в нивите и оставяха дълбоки бразди в почвата. Рояци осородни се спускаха заедно с машините и кацаха един по един на балкони, върху статуи, пърхаха с крила, залепнали за каменните барелефи. До един бяха протегнали ръце със заплашително отворени длани, но жителите на Тарн стояха търпеливо, не ги закачаха, не оказваха съпротива. Никъде не се виждаха мечове и лъкове. А и каква ли полза от тях срещу монтираните на летящите машини оръжия?

Следващата стъпка според плана на Зареа беше да слезе долу и да види дали този отчаян и безкрайно невероятен опит да обърнат съдбата има шанс да успее. Тя разпери тъмните си криле и се спусна по бавна спирала да посрещне осородните.

Новият губернатор на Тарн беше пристигнал.

 

 

След като котвените въжета на въздушния кораб най-сетне се захванаха за нещо що-годе стабилно — някоя статуя сигурно или изпъкнал барелеф, — осородният усети как палубата под краката му се успокоява. Ако довечера излезеше силен вятър, на сутринта част от статуите на Тарн щяха да са останали без глави.

Беше само на трийсет години и само майор. Нечувано беше човек на неговата възраст и с неговия чин да получи такъв пост. Е, получил беше съдействие по пътя си нагоре, вярно, като човек, когото другарите му повдигат, за да се прехвърли през стена, но и самият той беше положил немалко усилия. Може и да имаше своите недостатъци и недъзи, но беше обучен добре и постепенно се беше превърнал в умел манипулатор на общественото мнение, не по-лош от всеки друг в Империята.

Казваше се Тегрек и беше назначен за губернатор на Тарн.

Разбира се, това не означаваше, че Империята цени високо Тарн — планинското поселище на молецородните се разглеждаше като селски придатък на Хелерон, който няма нито индустрия, нито богатство, нито представлява устойчив източник на работна ръка, защото молците бяха дребни, хилави и тежкият физически труд не им беше по силите. Тегрек се беше борил за този пост, но борбата не се оказа много трудна, особено след като името му беше произнесено от когото трябва. И в това беше получил известна помощ.

— Всичко е готово, майоре — каза Раека, личната му робиня. Тегрек не ходеше никъде без робите си и най-вече без постоянната си придружителка Раека, слаба тъмнокоса осородна, която не беше хубава, но пък беше умна и лоялна. Зад него стоеше личната му охрана — двама богомолкородни, които беше обвързал към себе си, възползвайки се от силно развитото им чувство за чест и характерната за расата им система от сложни взаимоотношения, които Тегрек си беше направил труда да изучи, разбере и манипулира. Те бяха готови да му бъдат роби просто защото му вярваха, че каквото и да мисли Империята по въпроса, той никога няма да се отнася с тях като с роби. С цената на тази малка отстъпка Тегрек беше спечелил сърцата и умовете им.

Близките му отношения с робите и отказът му да пътува без тях му бяха спечелили репутация на човек с декадентски вкусове, който е склонен да налага властта си над другите. Ала клюкарите не знаеха за недъга му, неговото проклятие и радост, който правеше всичко това крайно необходимо.

„Чакам този миг повече от двайсет години. Смея ли да го нарека съдба? Може би.“

Майор Тегрек махна с ръка и Раека завъртя сложния механизъм, за да му отвори вратата. Отвън нахлуха приблизителната тишина на няколкостотинте очакващи го осородни войници и пълната тишина на молците зад тях.

Един от богомолкородните му телохранители излезе пръв и изгледа с подозрение всички, и местни, и нашественици. Беше с бронираната си ръкавица, сърповидното острие прибрано назад към ръката. След това дойде ред на Тегрек. Той се изправи в отворения люк на гондолата, а малобройната му войска се изпъна и козирува. „Май нямаше нужда от вас — помисли си той. — Чувствате ли облекчение, че не се наложи да ги гоните по тунелите и проходите в планинските недра? Или сте разочаровани, че няма да има нови роби и плячка?“ Постара се всички да го видят добре, стъпил с един крак на ръба на люка, с една ръка на кръглата врата, а синьото му наметало със златна брошка — личен щрих в добавка към имперската униформа — се развява геройски на вятъра. Тегрек завоевателят, единственият майор, издигнат до губернаторски пост. Среден на ръст в най-добрия случай, което беше и основната причина да носи наметалото, златните подлакътници и огърлие — смяташе, че с тяхна помощ изглежда по-внушителен. В действителност косата му беше започнала да се отдръпва назад, а в кръста беше доста по-закръглен, отколкото подобаваше на осороден войник. Ала всичко това нямаше значение. Войниците му и тарнските молци щяха да запомнят само този първи миг на появата му.

Слезе от гондолата и най-старшият сред капитаните му притича и козирува.

— Не оказаха съпротива, сър. Никаква. Даже не са въоръжени като хората, ако не броим ножовете и тук-там по някой ловен лък. Разбира се, в тунелите може да се крият други.

— Каква е официалната им позиция? Да преговарят ли искат? Какво е това, капитане — капитулация или примирие? — Тегрек обичаше да слуша гласа си и тук суетата му беше оправдана: гласът му беше плътен, звучен и компенсираше недостига на коса и ръст.

— Една жена говори от тяхно име, сър — каза презрително капитанът. — Знаели, че не могат да се мерят с нашата войска, затова щели да приемат доброволно властта на императора, така каза.

— Но ти не й вярваш — отбеляза Тегрек. Личеше, че капитанът, ветеран с много битки зад гърба, не би имал нищо против да размаха меча. — Историята познава доста случаи, капитане, когато, било от прагматизъм или от искрен ентусиазъм, общности и градове са капитулирали пред имперските легиони без никаква съпротива. Мухородните и бръмбарородните например, които са разумни и миролюбиви хора. Днес Империята за пръв път си има работа с молецородни, вярно, но те се славят като мъдри хора, така че защо да не направят единственото разумно нещо?

— Сър, те се славят и като хитри и коварни — каза капитанът, сякаш това беше най-тежката обида на света.

— Очакваш засада в тъмното? Е, не е изключено. — Тегрек упорито си напомняше, че наистина не е изключено. Основата, върху която стоеше, плановете, които беше начертал, всички те подлежаха на промяна. — Само че ние можем да им подпалим нивите и да им спретнем продължителна обсада, да ги уморим от глад, да заличим барелефите им, дори да докараме конощипородни, които да разкъсат скалата с голи ръце. И те го знаят, капитане, защото не са глупави. Ще разговарям с водачите им и ще им разясня нашите условия — гарнизон, данъци и прочие. Предпочитам да спестя на Империята ресурсите по една обсада и живота на войниците й.

Капитанът кимна, макар да личеше, че не е убеден докрай.

— Онази жена каза, че водачите им — не запомних как точно ги нарече — ви чакали, за да ви предложат официално капитулацията си.

„Скрири“ — спомни си Тегрек и думата ускори пулса му.

— Много добре, капитане — каза спокойно той. Раека застана до него, носеше меча му. — Не виждам причина да се бавим повече, така че — водете ме при тях.

Най-напред го заведоха при молецородната, която говореше от името на Тарн — крехка жена със сива кожа, горе-долу на неговата възраст. Облечена беше в елегантните роби, каквито, изглежда, носеха повечето молци с що-годе висок социален статут. Толкова безцветни бяха всичките — сив камък, сива кожа, сиви дрехи, бели очи и тъмни коси. Тази жена обаче беше привлекателна по екзотичен начин, а той трябваше да поддържа репутацията си на сладострастник, както сред собствените си хора, така и сред робите. Не и Раека обаче, нея — никога. Тя беше твърде ценна, за да я използва и захвърли.

Понеже знаеше, че цялата войска го наблюдава, Тегрек хвана с една ръка брадичката на молецородната и повдигна главата й, за да се наслади демонстративно на лицето й в анфас, а после и в профил. Каза с тих глас, който нямаше да стигне отвъд личната му охрана:

— Ти си Зареа значи?

— Да, губернаторе — отвърна тя.

— И… скририте чакат, така ли?

— Нямат търпение да се насладят на компанията ви, губернаторе.

Личеше си, че е на нокти. Не се бяха срещали очи в очи досега, но Тегрек беше получавал толкова много съобщения лично от нея и от нейните мистери, че все едно я познаваше лично. Ясно долавяше несигурността й зад гордото предизвикателство на думите.

— Заведи ме при тях — нареди той.

Молците бяха запалили лампи за негово улеснение. Много мило от тяхна страна. Осветената пътека го отведе до голям амфитеатър. Публика нямаше. Синкавобелият светлик на фенерите хвърляше сенки по празните каменни скамейки. В дъното на помещението го чакаха трима молецородни, и тримата възстари. Тегрек плъзна поглед по лицата им, но не успя да разчете нищо там. Можеше само да гадае дали тръпнат в страх от промяната, която носеше със себе си, дали са изпълнени с презрение към него и хората му, или плетат козни как да му забият нож в гърба.

— Свободен си, капитане — подхвърли Тегрек през рамо.

— Сър?

— Простичка заповед, не мислиш ли? — Тегрек го погледна и вдигна вежда. — Имам си охрана, капитане.

Мъжът изгледа многозначително богомолките, в смисъл че по принцип стават, но все пак не са имперски войници.

— Сър, наистина ли…

— А ти наистина ли смяташ, че ще използват Изкуството си върху мен, за да ме лишат от здравия ми разум? Не могат да ми повлияят, уверявам те.

— Аз не за това, сър, просто…

При вида на изражението му, смесица от страх, омраза и съмнения, Тегрек се изсмя тихо.

— Нали не мислиш, че те ще… какво? Ще ме омагьосат? Не знаех, че си суеверен като някой дивак, капитане.

— Не съм, сър, естествено, че не съм. — Мъжът козирува възмутено и изведе войниците си.

„Остава да видим дали този хазартен ход ще донесе някакъв дивидент — помисли Тегрек. — Защото, ако не донесе, нито Тарн, нито аз ще се измъкнем сухи от водата.“ Кимна на телохранителите си и те се отдръпнаха крачка назад. Единствено Раека остана до него.

След като войниците си тръгнаха, Зареа зае позиция по средата между него и господарите си.

— Старейшини от Тарн — започна той и макар да го каза тихо, гласът му отекна из залата. — Скрири на молецородните, аз съм Тегрек, майор от имперската армия. Нужно ли е да казвам повече?

— Теб императорът на осите е пратил да управляваш града ни — отвърна скрирът по средата.

— Нещо повече, надявам се — заяви той и въпреки суровите им физиономии тръгна към първия ред скамейки и седна. — Доста усилия бяха положени, за да стигна дотук. Да назначат мен, а не някой от другите кандидати за поста. Моите и нейните усилия например. — Той кимна към Зареа, но тя беше навела почтително глава пред скририте и не забеляза жеста му.

— Какво ни носиш, осородни? — попита друг от старейшините. — Познаваме добре твоята раса.

— Нося ви императорския закон.

— И какво означава това? — попита жената скрир. По тона й пролича, че е една крачка напред в разговора и знае какъв ще е отговорът му.

— Интересен въпрос — призна той. — Империята протегна ръка към вашия град по две причини. Едната е свързана с дребно стълкновение, случило се месеци преди капитулацията на Хелерон, в което ваши хора са избили немалко наши войници. Другата е от чисто географско естество — Империята не оставя независими градове по пътя на нашествието си. И толкоз. Тарн не представлява особен интерес за Империята, следователно моите действия няма да бъдат наблюдавани под лупа… следователно мога да бъда какъвто си искам губернатор.

Жената се усмихна тънко.

— А какъв би искал да бъдеш, губернатор Тегрек? Какво ще искаш от нас?

Думите заседнаха в гърлото му, а и погледът, който хвърли към Зареа, не помогна. Не можеше просто да го избълва, нали така? Твърде дълго беше крил недъга си.

— Виждате ли тази жена до мен? — попита той и посочи Раека.

— Твоя робиня, ако не грешим — отбеляза един от другите скрири. Тегрек имаше чувството, че помежду им тече трескав разговор, който не стига до него, все едно бяха мравкородни, които обменят свободно мислите си.

— Моя робиня, вярно. Следва ме навсякъде и дори спи на пода до леглото ми. Много е полезна, защото умее да чете технически диаграми и да преценява обсадни машини. Умее да пилотира ортоптери и други летални средства. Ала има и друга причина да е толкова ценна за мен. Можете ли да отгатнете каква е тя?

Макар че не се издадоха с нищо, Тегрек беше сигурен, че вече знаят.

— Отваря ми вратите. Всички смятат, че просто си придавам важност, но истината е, че тя ми помага да прикрия един недъг, с който съм принуден да живея. Отваря ми вратите, защото самият аз не проумявам как работят дори най-простите резета, брави и ключалки. Мисля, че ме разбирате добре.

Жената скрир пристъпи напред, гледаше го напрегнато.

— Да, разбираме — каза тя. — Ти си Неумел.

— Аз съм изрод сред своя народ — призна той спокойно. — Затрудняват ме неща, които другите осородни правят ежедневно и без да се замислят. Но дори недъг като този носи своите преимущества. Като дете четях много, а когато възмъжах, литературните ми интереси придобиха нова, необичайна насока. В библиотеката ми имаше няколко книги, военна плячка от началото на Дванайсетгодишната война с Федерацията на водните кончета — книги, които моите сънародници никога не биха могли да проумеят, но които бяха съвсем ясни за мен.

— Ти си провиждащ — потвърди скрирът съвсем делово. Допреди миг Тегрек изобщо не беше сигурен, че ще получи някога това потвърждение. — Значи си се учил сам, от книгите?

— От книгите, от попаднали в плен водни кончета, от каквото дойде. А после се спомена за превземането на Тарн. По онова време дори Хелерон още не беше паднал, но аз се постарах да осъществя контакт с агенти на вашата Зареа. Оттам нататък достатъчно бе името ми да се споменава едновременно с това на Тарн и с общи усилия, мои и на Зареа… — Тегрек разтегли устни в усмивка. — И ето ме тук, трийсетгодишен майор, новият губернатор на Тарн.

— Ние няма да останем дълго в лоното на Империята — каза един от скририте. — Така показват повечето варианти на бъдещето ни. Или ще бъдем свободни, или ще изгинем. Бъдещето, което ти ни предлагаш, е едва тънка нишка във вътъка.

— Нека чуем условията ти — подкани го жената скрир.

Тегрек разпери ръце.

— Не виждам причина да искам повече от необходимото. Малък гарнизон, защото сте миролюбиви хора и прочие; ще трябва да плащате и данъци, защото императорът е алчен за тези неща. Извън това животът ви ще си тече постарому. Ще си живеете, както сте живели винаги.

— Както сме живели винаги — повтори унило един от скририте. — Представа си нямаш какво се крие зад думата „винаги“, осородни.

— Научете ме тогава — каза Тегрек и най-после се изправи. — Идвам при вас с отворен ум. Идвам жаден за знания. Знам, че и преди сте приемали ученици от други раси, макар не и от моята, но пък и никога не е имало друга оса като мен. Научете ме, приемете ме, а в замяна аз ще ви вардя от Империята. Ако се съмнявате в намеренията ми, то погледнете в мен — знам, че го можете, защото дори аз съм го правил с други.

Скририте се спогледаха, после единият обърна глава към Зареа.

— Какво казват твоите шпиони и агенти?

— Нищо не е сигурно — отвърна тя. — Но нима имаме друг избор?