Джек Лондон
Белю Пушилката (12)

I

— Тъй или иначе, виждам, че не си много-много забързал да се жениш — забеляза Малчо, за да подхване прекъснатия преди няколко минути разговор.

Седнал на крайчеца на спалния чувал, Пушилката разглеждаше лапите на ръмжащото куче, което бе търколил на снега, и не отговори. Малчо завъртя вдигащия пара мокасин, надянат на пръчка пред огъня, и напрегнато се вгледа в лицето на другаря си.

— Я погледни това Северно сияние — продължи Малчо. — Несериозна работа, а? Също като някоя врътлива и непостоянна жена. И най-добрите са непостоянни, ако не са глупави. И всичките са котки, най-малките и най-големите, най-добрите и най-лошите. Подгонят ли някой мъж, на когото са хвърлили око, заприличват на ненаситни лъвове и виещи хиени.

Монологът му отново замря. Пушилката удари кучето, когато то се опита да го захапе за ръката, и продължи да разглежда изпонаранените му и кървящи лапи.

— Ами!… пак подзе Малчо. — Да не мислиш, че не съм могъл да се оженя, ако съм искал! Или пък че не са могли да ме оженят и без да съм искал, ако не си бях плюл на краката. Пушилка, да ти кажа ли кое ме е спасило? Здравите ми дробове. Бягах и не спирах. Ще ми се да видя аз тая фуста, дето ще ме гони, докато остана без дъх.

Пушилката пусна кучето и завъртя пред огъня своите мокасини, също надянати на пръчки и вдигащи пара.

— Утре ще трябва да останем тука и да направим мокасини за кучетата — най-сетне благоволи да каже той. — Тази снежна кора ще ги остави без крака.

— Трябва някак си да вървим напред — възрази Малчо. — Нямаме достатъчно храна, за да тръгнем обратно, и трябва да намерим колкото може по-скоро това стадо елени или тия „бели индианци“, иначе току-виж, че сме изяли кучетата заедно с изранените им лапи. Пък и кой ли ги е виждал тия бели индианци? Само празни приказки. Може ли да има бял индианец? Колкото може да има и бял негър. Пушилка, на всяка цена утре трябва да пътуваме. По тия места няма и помен от дивеч. Цяла седмина не сме видели дори и заешка диря, нали знаеш? Трябва да се измъкнем от това мъртвило някъде, където се намира месо.

— Те ще вървят още по-добре, след като краката им отпочинат един ден и ги обуем с мокасини — настоя Пушилката. — Ако ти се отдаде случай да се качиш на някое ниско било, надзърни каква е местността отвъд. Не е изключено вече съвсем скоро да излезем на открита хълмиста равнина. Това е, което Ла Перл ни казваше да търсим.

— Ами! Ла Перл е минал по тия места преди десет години и толкова е бил побъркан от глад, че много ти е разбрал какво вижда. Помниш ли какви ги разправше за някакви големи бели знамена, дето се развявали по върховете на планините? Това показва колко е бил побъркан. И казал, че той самият никога не бил виждал никакви бели индианци; това го разправял Антон. Пък Антон хвърлил топа две години преди ти и аз да дойдем в Аляска. Както и да е, ще се поогледам утре. Може да тегля куршума на някой елен. Какво ще кажеш: да си лягаме ли, а?

II

Пушилката прекара сутринта в стана, ши мокасини за кучетата и кърпи хамутите. На пладне сготви ядене за двама, изяде своя дял и зачака връщането на Малчо. Подир един час сложи на краката си снегоходките и закрачи по следите на другаря си. Стъпките водеха нагоре по течението на някакъв поток, през тесен пролом, който изведнъж се разширяваше в еленово пасбище. Но никакви елени не бяха идвали тука от първия сняг предишната есен. Дирите от снегоходките на Малчо пресичаха пасбището и се изкачваха по полегатия склон на нисък вододел. На билото Пушилката спря. Следите продължаваха надолу по другия склон. До първите ели, край отвъдния поток, имаше една миля и по всичко личеше, че Малчо бе минал през тях и продължил нататък. Пушилката погледна часовника си, помисли за наближаващия мрак, за кучетата и за стана и със свито сърце реши да не се отдалечава повече. Но преди да се върне по стъпките си, спря и продължително се огледа. На изток кръгозорът от край до край бе нарязан като зъбци на трион от снежния хребет на Скалистите планини. Като че ли цялата планинска система, верига след верига, се отклоняваше на северозапад и прорязваше пътя към откритата равнина, за която бе разправял Ла Перл. Впечатлението бе, сякаш планините са се наговорили да отблъснат пътника на запад, към Юкон. Пушилката си помисли колко ли хора в миналото, стигнали дотука, както бе стигнал той, са се връщали, уплашени от тази страховита гледка. Ла Перл не беше се върнал, по вярно е, че той се прехвърлил през източния склон на Скалистите планини.

До полунощ Пушилката поддържаше огромен огън, за да упътва Малчо. Сутринта вдигна, стяга, запретна кучетата и с първата дрезгавина на зората тръгна да го търси. В теснината на пролома водачът на впряга му наостри уши и изскимтя. След малко Пушилката видя шестима индианци, които идваха насреща му. Те пътуваха без много товар, без кучета и на гърба си всеки носеше съвсем мъничка пътна торба. Индианците обкръжиха Пушилката и в същия миг го изненадаха с няколко неща. Това, че го търсеха, беше ясно. Това че не говореха нито на едни от индианските езици, от които той знаеше по някоя и друга дума, също стана веднага очевидно. Те не бяха бели индианци, макар и да бяха по-високи и по-снажни от индианците в долината на Юкон. Петима носеха старовремски мускети с дълги цеви на Дружеството на Хъдзъновия залив, шестият държеше в ръцете си уинчестър; Пушилката позна в него пушката на Малчо.

Без да губят време, индианците го взеха в плен, Пушилката не беше въоръжен и не му оставаше друго, освен да се предаде. Те разпределиха товара на шейната в пътните си торби, а на Пушилката дадоха да носи двата кожени спални чувала — неговия и Малчовия. Кучетата разпрегнаха, а когато Пушилката запротестира, един от тях със знаци му обясни, че пътят е твърде труден за шейна. Пушилката се преклони пред неизбежността, остави шейната, забита в снега на брега над потока, и закрачи със своите поробители. През вододела на север те слязоха при елите, които Пушилката беше зърнал предишния подиробед. Десетина мили те вървяха по потока, но го изоставиха там, където той извиваше на запад, и се насочиха право на изток, нагоре по тесен приток.

Първата вечер спряха да нощуват на място, където някой бе станувал няколко дни. Тука имаше хранилище е доста сушена сьомга и сушено месо, които индианците прибавиха към своя товар. От този стан излизаха следи от много снегоходки — на хората, хванали Малчо, реши Пушилката — и преди да се мръкне, успя да различи дирите, оставени от по-тесните снегоходки на Малчо. Със знаци той запита индианците, а те утвърдително закимаха и посочиха ма север.

През следващите дни те все му сочеха на север, а и пъртината, която извиваше и криволеше между хаос от настръхнали зъбери, също водеше на север. Пътят в този мрачен снежен пустош, като че ли бе преграден от всички страни и въпреки това пъртината лъкатушеше, виеше се, изкачваше се по ниски бърда и отбягваше по високите и непристъпни планински вериги. Снегът беше по-дълбок, отколкото в долините по-долу, и всяка крачка представляваше непосилно проправяме на път със снегоходките. Но индианците, всичките младежи, вървяха леко и бързо и Пушилката не можеше да не се почувствува горд от това, че лесно върви в крак с тях.

Те бяха калени от много пътуване, а да употребяват снегоходки бяха научени от детството си; но въпреки това здравословното състояние на Пушилката беше такова, че преходът не представляваше по-голямо изпитание за него, отколкото за тях.

За шест дни те стигнаха и минаха главния проход, нисък в сравнение с планините, които прекосяваше, и все пак страхотно висок и стръмен, недостъпен за натоварени шейни. Още пет дена криволичене по извиващ все по-ниско и по-ниско път ги изведе на широката хълмиста равнина, открита преди десет години от Ла Перл. Пушилката я позна от пръв поглед. Денят беше много студен, имаше четиридесет градуса под нулата, а въздухът бе толкова прозрачен, че той можеше да вижда на сто мили разстояние. Докъдето стигаше поглед, се простираше тази вълнообразна равнина. На изток високо се издигаха Скалистите планини, забили снежните си зъбери в небето. На юг и запад се точеха разпокъсаните вериги на врязващата се в равнината планинска система, която бяха преминали, И в тази огромна низина лежеше местността, през която бе минал Ла Перл — застлана със сняг, но положително богата с дивеч по някое време на годината, а през лятото — засмяна, гориста и цъфтяща земя.

До обед те се спуснаха надолу по широк поток, покрай заснежени върби и голи трепетлики, през равни пространства, гъсто обрасли с ели, и излязоха на място, където доскоро бе имало голям стан. Пушилката го огледа пътем, наброи към четири-петстотин огньове и реши, че обитателите му са възлизали на хиляди. Пъртината бе толкова прясна и тъй добре утъпкана от множеството, че Пушилката и отвлеклите го индианци свалиха снегоходките и само по мокасини тръгнаха още по-бързо. Появиха се признаци, които показваха, че тук има дивеч; те ставаха все повече… следи на вълни и рисове, които не могат да живеят без месо. Веднъж един от индианците радостно извика и посочи широка заснежена площ, осеяна с оглозгали еленови черепи, изпотъпкана и изровена, сякаш на нея се бе сражавала цяла армия. И Пушилката разбра, че тука ловците са избили много елени след последния снеговалеж.

В продължителния здрач индианците не проявиха никакво намерение да спрат на стан. Те продължаваха да вървят напред в сгъстяващия се мрак, който чезнеше в осветеното небе, където едрите звезди бляскаха полузабулени от зеленикавата пелена на трепкащото Северно сияние. Кучетата на Пушилката първи доловиха шума на стана, наостриха уши и тихо заскимтяха от нетърпение. После той стигна и до ушите на хората — някакъв екот, неясен поради разстоянието, но без приятната мекота, присъща за всеки отдалечен екот. Напротив, този шум звучеше високо и буйно, като вълни от резки звуци, прекъсвани от други, още по-резки — проточен вълчи вой на множество полудиви кучета, вик на тревога и болка, вопъл на безнадеждност и бунт. Пушилката махна стъклото на часовника си и пипнешком разбра по стрелките, че е единадесет часът. Обкръжилите го мъже се оживиха. Краката, които бяха се движили дванадесет напрегнати часа, се задвижиха още по-бързо, полутичешком, в някакъв тежък бяг. Те прекосиха една тъмна елова гора и изведнъж пред тях блеснаха много огньове и екна внезапно нараснала глъчка. Големият стан беше пред тях.

А когато навлязоха и поеха по криволичещите пътища на ловджийския стан, те бяха посрещнати от страхотна врява, която се надигна като вълна и се понесе напред заедно с тях — викове, поздрави, въпроси и отговори, закачки и насрещни закачки, злобно ръмжене на полудиви кучета, които се стрелваха като яростни космати бомби срещу чуждите за тях кучета на Пушилката, хокане на индианки, смях, хленчене на деца и плач на кърмачета, стонове на болни, изтръгнати от успокоилия болките им сън — цялата адска бъркотия, каквато може да има в стан на племе от първобитната пустош.

С тояги и с приклади на пушките си индианците, придружаващи Пушилката, пъдеха връхлитащите псета; неговите кучета се зъбеха и ръмжеха от уплаха пред толкова много врагове, притискаха се в краката на закрилящите ги хора и настръхнали, предпазливо вървяха напред със застрашителен вид.

Те спряха на утъпкания сняг край един огън. Малчо и двама млади индианци седяха клекнали пред него и печаха късове еленово месо. Трима други млади индианци, които лежаха завити с кожи, върху настилка от елови клони, седнаха. Малчо погледна другаря си през огъня, но със сериозно и безстрастно лице като лицата на окръжаващите го, не му направи никакъв знак и продължи да пече месото.

— Какво ти е станало? — доста ядно попита Пушилката. — Да не си онемял?

Старата, добре позната усмивка разтегна устните на Малчо.

— Не — отговори гой. — Аз съм индианец. Уча се да не показвам изненадата си. Кога те хванаха?

— На другия ден, след като ти тръгна.

— Хм — рече Малчо и в очите му заиграха закачливи пламъчета. — Е, аз съм чудесно, не зная как да ти изкажа благодарността си. Това е станът на ергените. — Той махна с ръка, за да обгърне цялото му великолепие, което се състоеше от огъня, леглата от елови клони, наредени върху снега, шатри от еленови кожи и заслони от вятъра, направени от елови вейки и върбови пръчки. — А това са ергените. — Този път ръката му посочи младежите и той изгъргори няколко думи на техния език, в отговор на които очите и зъбите им блеснаха в усмивка. — Драго им е да се запознаят с тебе, Пушилка. Сядай да си сушиш мокасините, пък аз ще сготвя нещо за ядене. Аз вече ломотя доста добре на техния език, нали? Ще трябва и ти да се понаучиш, че както ми се вижда, ще има дългичко да си поживеем при тях. Тука има още един бял. Един ирландец. Хванали го преди шест години някъде към Голямото робско езеро. Казва се Дани Маккан. Взел си за жена една индианка. Има вече две деца, ама е готов да духне оттука, щом му падне сгода. Виждаш ли ей оня мъждивия огън отдясно? Това е неговият стан.

Очевидно това бе отреденото за Пушилката местожителство, защото довелите го индианци оставиха него и кучетата и продължиха навътре, в големия стан. Докато Пушилката се занимаваше с мокасините и чорапите си и лакомо поглъщаше късове горещо месо, Малчо готвеше и приказваше:

— Да ти кажа, Пушилка, здравата сме закъсали. И няма да е лесно да се измъкнем. Това са истински, чиста проба диви индианци. Те не са бели, но главатарят им е бял. Говори, сякаш устата му е пълна с гореща попара, и ако не е чистокръвен шотландец, тогава на тоя свят няма шотландци. Той е недосегаем, свещен върховен вожд на цялата тая сган. Каквото каже, става. Трябва да го знаеш това отсега. Дани Маккан от шест години се мъчи да офейка от него. Дани не е лош, само дето е малко пъзлив. Той знае пътя оттука (научил го е, като са ходили на лов), на запад от пътя, по който дойдохме ние двамата. Не му стиска да тръгне самичък. Можем да офейкаме тримата заедно. Брадата е добър мъжага, само че нещо му хлопа.

— Кой е Брадата? — попита Пушилката, като спря да се тъпче с къс печено месо.

— Най-важната клечка. Шотландецът. Започнал е да одъртява и сигурно вече спи, ама утре ще поприказва с тебе и ще те накара да разбереш като две и две четири каква нищожна гадинка си ти в ловните му владения. Тези владения принадлежат на него. Трябва да си го набиеш това в тиквата. Те никога не са били изследвани, никой не ги знае и той им е господар. И няма да те остави да го забравиш. Той има към двайсет хиляди квадратни мили ловища и ги смята за своя собственост. Той е белият индианец, той и една фуста. Ами! Няма защо да ме гледаш така. Почакай, докато я видиш. Бива си я и е бяла като баща си. Брадата. А пък елени! Аз ги видях. Сто хиляди глави чудесно живо месо, а подир тях десет хиляди вълци и диви котки; хранят се с изоставащите елени и с отпадъците. Стадото се придвижва на изток и ние днес-утре ще тръгнем подир него. Ядем до насита, а каквото не изядем, сушим и пушим, за да има за пролетта, докато придойде сьомгата да си хвърля хайвера. Слушай, ако има нещо, което Брадата да не знае за сьомгата и за елените, тогава и никой друг не го знае, главата си режа!

III

— Виж го, Брадата пристига, също като че отива някъде по важна работа — пошепна Малчо, пресегна се към едно от впрегатните кучета и избърса в козината му омазнените си ръце.

Беше утро и ергените, наклякали, закусваха с еленово месо, което си печаха на огъня. Пушилката вдигна очи и видя нисък, слаб мъж, облечен с кожи, като някой дивак, но безспорно бял; той вървеше пред кучешки впряг, последван от десетина индианци. Пушилката счупи горещ кокал и както изсмукваше вдигащия пара мозък, загледа приближаващия се домакин. Гъста брада и прошарена жълтеникава коса, опушена от огньовете на становете, закриваха по-голямата част от лицето му, но не можеха напълно да скрият изпитите, кажи-речи, хлътнали бузи. „Мършав, но здрав“ — реши Пушилката, като забеляза силно трептящите ноздри и дълбокото дишане на силните му гърди, които осигуряваха достатъчно кислород, необходим за живота.

— Здравейте — каза мъжът, смъкна ръкавицата си и протегна ръка. — Казвам се Снас — добави той, докато се ръкуваше.

— А аз Белю — отговори Пушилката, загледан с някакво особено смущение в пронизващите го изпитателни очи.

— Имате достатъчно храна, както виждам.

Пушилката кимна и пак засмука мозъка от кокала; мъркащото шотландско произношение на Снас бе странно приятно за слуха му.

— Груба храна, но рядко оставаме гладни. И тя е по-естествена от месото на домашните животни в градовете.

— Виждам, че не обичате градовете — засмя се Пушилката само за да отговори нещо и тозчас се стресна от промяната, която настъпи у Снас.

Също както някакво чувствително растение той сякаш целият повехна и затрептя. Напрегнат, дивашки ужас се изписа на лицето му и се съсредоточи в очите, в които пламна омраза и неизмерима болка. Той рязко се извърна, овладя се и нехайно додаде през рамо:

— Довиждане, господин Белю. Елените се придвижват на изток и аз отивам напред, за да избера място за стануване. Вие всички ще дойдете утре.

— Видя ли го Брадата, а? — промърмори Малчо, когато Снас закрачи напред начело на отряда си.

Малчо избърса отново ръце в козината на вълчото куче, на което като че се хареса това, защото започна да облизва вкусната лой.

IV

По-късно сутринта Пушилката отиде да се поразходи из улисания в първобитното си всекидневие стан. Току-що се бе завърнала голяма дружина ловци и мъжете се разотиваха всеки при своя огън. Жени и деца отиваха с кучета, запрегнати в празни шейни, други жени и деца мъкнеха заедно с кучетата шейни, натежали от прясно, но вече замръзнало месо от убития дивеч. Времето беше мразовито, както се случва понякога в ранна пролет, и тази първобитна картина се разиграваше при температура тридесет и пет градуса под нулата. Никъде не се виждаше тъкан плат. Всички бяха еднакво облечени с кожуси и дрехи от мека дъбена кожа. Край Пушилката минаваха момчета с лъкове в ръце, а стрелите в колчаните им бяха с каменни върхове; виждаха се и много костени и каменни ножове за дране на кожи, затъкнати в поясите или в кании, закачени на врата им. Жени шетаха около огньовете и пушеха месо, а вързани на гърбовете им кърмачета с опулени очички смучеха парчета лой. Кучета — истински вълци — настръхваха пред Пушилката, но се пазеха от заплашващата ги къса тояга, която той носеше; те душеха миризмата на този пришелец, когото трябваше да търпят поради тоягата.

Разположен отделно в сърцето на стана, пред Пушилката се изпречи огън, който очевидно беше на Снас. Макар и временен, както личеше по всичко, беше голям и здраво изграден. Много вързопи с кожи и пътно снаряжение бяха струпани на издигнато скеле, за да не ги стигат кучетата. Голяма брезентова шатра, кажи-речи, полупалатка, служеше за спане и живеене. Отстрани имаше копринена палатка от тия, които използуват изследователите, и богатите ловци на едър дивеч. Пушилката никога не беше виждал такава палатка и пристъпи по-наблизо. Както стоеше и я гледаше, предните платнища се отметнаха и от ней излезе млада жена. Тя се появи толкова бързо и неочаквано, че Пушилката бе изненадан като от някакво видение. Той като че й подейства по същия начин и те продължително се изгледаха.

Тя беше облечена цялата с кожи, но такива кожи и с такава великолепна и изящна изработка Пушилката никога не би могъл дори да си представи. Нейната парка с отметната назад качулка бе направена от някаква непозната за него светлосребриста кожа. Мъклъците, с подметки от тюленова кожа, бяха ушити от меки, сребристи крачета на рисове. Дългите ръкавици, пискюлите на колената, всичките кожи, от които се състоеше облеклото й, бяха в бледо сребрист цвят и блестяха в мразовитата светлина; а от това блестящо сребро на тънка, нежна шия се издигаше нейната глава с румено бяло лице, сини очи, уши, подобни на две розови раковини, и светло кестенява коса, посипана със снежен прах и искряща с мразовити отблясъци.

Пушилката забеляза всичко това като насън; сетне се съвзе и посегна да си свали калпака. В същия миг учуденият поглед в очите на девойката премина в усмивка; с бързи, пъргави движения тя смъкна ръкавицата си и му протегна ръка.

— Здравейте — промълви тя спокойно, със странен, очарователен изговор и гласът й, сребрист като кожите на облеклото й, смая Пушилката, чиито уши бяха свикнали с дрезгавите гласове на индианките в стана.

Пушилката можа само да промърмори няколко думи, които смътно напомняха за някогашните му отлични светски обноски.

— Много се радвам да се запозная с вас — бавно, подбирайки думите си, продължи девойката със светнало от усмивка лице. — Моя английски аз моля да извините. Аз не говоря добре — сериозно го увери тя. Моят баща е шотландец. Майка ми, тя е умряла. Тя беше французойка и англичанка, и малко нещо индианка. Нейният баща бил голям човек в Дружеството на Хъдзъновия залив. Бр-р-р! Студено. — Тя си сложи ръкавицата и затърка розовите си уши, които вече бяха побелели. — Хайде да отидем при огъня и да си поприказваме. Аз се казвам Лабискуи. Как се казвате вие?

Така Пушилката се запозна с Лабискуи, дъщерята на Снас, която самият Снас наричаше Маргарет.

— Баща ми не се казва Снас — осведоми тя Пушилката. — Снас го наричат само индианците.

Много неща научи той него ден и през следващите дни, докато ловджийският стан се местеше все по-нататък по дирите на елените. Това бяха истински диви индианци — същите, с които се беше сблъскал и от които беше избягал преди много години Антон. Тука бе горе-долу западната граница на техните земи — през лятото те отивали в тундрите по бреговете на Ледовития океан, а на изток стигали чак до Лъскуа. Коя беше реката Лъскуа, Пушилката не можеше да разбере, не можеше да му обясни и Лабискуи, нито пък Маккан. Понякога Снас с дружини яки ловци, прехвърлял Скалистите планини на изток, минавал край езерата и река Макензи и прониквал в Безплодните земи. При последното си отиване в тази посока те намерили копринената палатка, обитавана сега от Лабискуи.

— Тя принадлежеше на експедицията Милисънт-Адбери — каза Снас на Пушилката.

— А, спомням си! Те бяха тръгнали за мускусни бикове. Спасителната експедиция не можа да намери никаква следа от тях.

— Аз ги намерих — рече Снас… — И двамата биха мъртви.

— Светът още не знае за това. Оттука нищо не се е чуло.

— Оттук никога нищо не се чува — любезно го увери Снас.

— Искате да кажете, че ако са били живи, когато сте ги намерили…

Снас кимна:

— Щяха да останат с мен и моя народ.

— Антон се измъкна — предизвикателно подхвърли Пушилката.

— Не си спомням такова име. Преди колко време?

— Четиринайсет петнайсет години — отговори Пушилката.

— Значи, въпреки всичко е останал жив. Знаете ли, аз съм се чудил какво е станало с него. Ние го наричахме Дългия зъб. Здравеняк беше, здравеняк.

— Ла Перл е минал оттука преди десет години.

Снас поклати глава.

— Той намерил следи от становете ви. Било е лятно време.

— Това обяснява всичко — отговори Снас. — През лятото ние сме стотици мили по на север.

Колкото и да се мъчеше, Пушилката не можеше да открие никакви указания за миналото на Снас преди идването му в тези северни пущинаци. Беше образован човек, но през всичките години оттогава насам не беше чел никакви книги, нито вестници. Не знаеше какво е станало по света, нито проявяваше желание да узнае. Беше чувал за златотърсачите на Юкон и за златото, намерено на Клондайк, обаче златотърсачите никога не биха нахлували в неговите владения, от което беше много доволен. Външният свят не съществуваше за него. Той не понасяше да му споменават за този свят.

Лабискуи също не можеше да помогне на Пушилката и да му разкаже нещо за по-отдавнашното минало. Тя се родила на ловището. Майка й живяла след това шест години. Тя била много, красива — единствената бяла жена, която Лабискуи била виждала в живота си. Девойката говореше за това с тъга и с тъга, по хиляди начини показваща, че знае за широкия външен свят, вратата към който баща й държеше затворена. Но всичко това беше нейна тайна. Отдавна беше разбрала, че при всяко споменаване за тези неща баща и изпада в бяс.

Антон разказал на една индианка за майка й и за това, че тя била дъщеря на висш чиновник в Дружеството на Хъдзъновия залив. Индианката го разказала на Лабискуи. Но майчиното си име тя никога не узнала.

От Дани Маккан също не можеше да се научи нищо. Той не обичаше приключения. Животът сред диваците бил ужасен, а той живеел сред тях вече девет години. В Сан Франциско го напили и накарали да стане матрос на китоловен кораб, той избягал от нос Бароу с още трима другари. Двама умрели, а третият го изоставил посред страхотното пътуване на юг. Две години живял той при ескимосите, докато се реши да продължи на юг, и тогава, само на няколко дни път от търговския пункт на Дружеството на Хъдзъновия залив, бил заловен от дружина младежи на Снас. Беше дребен, глупав човечец, страдащ от възпаление на очите, единственото нещо, за което мечтаеше и за което можеше да говори, бе да се върне в любимия му Сан Франциско, към блажения зидарски занаят.

V

— Вие сте първият интелигентен човек, който е живял у нас — любезно каза Снас на Пушилката една вечер край огъня. — Освен стареца Четириокия. Така го наричаха индианците. Беше късоглед и носеше очила. Професор беше по зоология. — Пушилката забеляза колко правилно произнесе той тази дума. — Умря миналата година. Моите младежи го хванаха в горното течение на Таралежовата река: беше се откъснал от някаква експедиция и се загубил. Интелигентен, да, но беше глупак. Това беше негова слабост — да се губи. Обаче разбираше от геология и обработване на метали. Край Лъскуа, където се намират въглища, ние имаме няколко доста хубави ковачници, направени от него. Поправяше пушките и научи на този занаят младежите. Умря миналата година, това беше истинска загуба за нас. Заблуди се, така се случи, замръзна на една миля от стана.

Същата вечер Снас каза на Пушилката: — Няма да е зле да си изберете жена и да си имате свой огън. Ще се чувствувате по-добре, отколкото с тези млади мъже. Моминските огньове — това е нещо като празник на девствениците — се палят чак посред лято, когато ловим сьомга, но аз мога да го наредя и по-рано, стига да искате.

Пушилката се засмя и поклати глава.

— Помнете — спокойно довърши Снас, — Антон е единственият, който е успял да се измъкне оттука. Имал е късмет, необикновен късмет.

— Баща й имал желязна воля — каза Лабискуи на Пушилката.

— Четириокия го наричаше Замръзналия пират, аз не зная какво значи това, Мразовития тиран, Пещерна мечка, Първобитния звяр, Цар на елените, Брадатия леопард и с разни други подобни имена. Четириокия обичаше такива думи. Най-много английски съм научила от него. Той вечно се шегуваше. Човек никога не можеше да разбере дали говори сериозно, или не. Наричаше ме „приятелчето ми гепардът“, когато избухвах. Какво е гепард? Винаги ме дразнеше с това име.

Тя продължаваше да бърбори с оживената наивност на дете, която Пушилката трудно можеше да свърже с външния й вид и изражение на зряла жена.

Да, баща й бил много твърд. Всички се страхували от него. Бил ужасен, когато се ядоса. Да вземем племето на таралежите. Чрез тях и чрез племето лъскуа Снас продавал кожи на търговските пунктове и се снабдявал с патрони и тютюн. Той винаги се държал честно, но вождът на таралежите започнал да го лъже. И след като го предупреждавал на два пъти, Снас подпалил дървените хижи на селото му и повече от десет таралежи били убити в тая битка. Но след това вече никой не го лъгал. Веднъж, когато тя била малко момиче, бил убит един бял мъж, който се опитал да бяга. Не, не го направил баща й, но той заповядал на младежите. Никой индианец никога не престъпвал заповедите на баща й.

И колкото повече научаваше Пушилката от нея, толкова по-дълбока ставаше тайната на Снас.

— Ами кажете ми, истина ли е — питаше девойката, — че имало някога си мъж и жена, които се казвали Паоло и Франческа и които много се обичали?

Пушилката кимна.

— Четириокия ми разказа за любовта им — светна от радост Лабискуи. — Значи, не го е измислил въпреки всичко. Виждате ли, аз не бях сигурна. Попитах татко, но той… о, той толкова се ядоса! Индианците ми казаха, че той ужасно се скарал на Четириокия. После имало Тристан и Изолда… две Изолди. Много тъжно беше. Но аз бих искала да любя така. Всичките ли млади мъже и жени по света любят по този начин? Тука не е така. Тука само се оженват. Изглежда, че нямат време. Аз съм англичанка и никога няма да се омъжа за индианец… Какво бихте направили вие? Затова още не съм палила моминския си огън. Някои от младежите все се молят на баща ми да ме накара да го запаля. Един от тях е Либаш. Той е голям ловец. А Махкук все обикаля и пее песни. Той е смешен. Довечера, ако дойдете при шатрата ми, след като се стъмни, ще го чуете как пее в студа. Но татко казва, че мога да правя каквото си искам и затова няма да паля моя огън. Виждате ли, когато една девойка реши да се омъжи, тя го съобщава на младежите по този начин. Четириокия винаги казваше, че това е чудесен обичай. Но аз забелязах, че той докрай не си взе жена. Може да е бил много стар. Нямаше много коса, но все си мисля, че не беше много стар. А как ще познаете, че сте влюбен?… Искам да кажа, като Паоло.

И Пушилката се смути от ясния поглед на сините й очи.

— Ами, казват… — запъна се той — влюбените казват, че любовта е по-скъпа от живота. Когато някои разбере, че той или тя обича някого повече от всеки друг на света… е, тогава те знаят, че са влюбени. Ето, така става, но е ужасно трудно да се обясни. Човек просто го усеща и толкова.

Тя погледна някъде далече през пушека на огъня, въздъхна и пак се залови за кожената ръкавица, която шиеше.

— Е — заяви тя с решителен тон, — аз поне никога не ще се омъжа!

VI

— Побегнем ли веднъж, ще трябва здравата да си плюем на петите — мрачно заяви Малчо.

— Това е огромен капан — съгласи се Пушилката.

От върха на една гола могила те оглеждаха снежното царство на Снас. На изток, запад и юг те бяха заградени от високи върхове и безредно струпани планински вериги. На север безкрай се ширеше хълмистата равнина, обаче те знаеха, че дори и в тази посока пътят им бе преграден от пет-шест напречни хребета.

— По това време на годината бих могъл да ви дам три дена преднина — каза Снас на Пушилката тази вечер. — Не можете да си скриете следите, нали знаете? Антон избяга, след като снегът се бе стопил. Моите младежи могат да вървят не по-зле от най-издръжливите бели, а при това вие ще сте им направили пъртина. Пък когато няма да има сняг, ще се погрижа да не ви се представя случай, както на Антон. Но тука се живее добре, а споменът за света бързо избледнява. Аз все още не мога да се начудя на своето откритие колко лесно се живее без света.

— Ако ме мъчи нещо, това е Дани Маккан — сподели Малчо с Пушилката. — Слабичък е, за да се мери с други в ходенето. Но той се кълне, че знае пътя на запад, та, щем не щем, ще трябва да го вземем, Пушилка, иначе ще го загазим.

— Всички се пържим на един огън — отговори Пушилката.

— И дума да не става. Сега тебе са те взели на мушката.

— Каква мушка? За какво приказваш?

— Не си ли чул новината? — Пушилката поклати глава.

— Казаха ми го ергените. Те са научили преди малко. Щяло да стане довечера, макар и да е с месеци, преди да му е времето по календара.

Пушилката сви рамене.

— Не те ли интересува да го знаеш? — дразнеше го Малчо.

— Чакам да ми го кажеш.

— Е, добре, жената на Дани току-що казала на ергените… — Малчо многозначително замълча. — А ергените пък ми казаха на мене, че довечера щели да палят момински огньове. Това е. Как ти се вижда тая работа?

— Не разбирам накъде биеш, Малчо.

— Не разбираш, а? Ами че то е ясно като бял ден. Една фуста ти е хвърлила око и тази фуста ще запали огън, и името на тази фуста е Лабискуи. — О, аз съм я виждал как те гледа, когато се обърнеш настрана! Тя досега не е палила огъня си. Казвала, че нямало да се омъжи за индианец. А сега, щом ще пали огън, сигурна работа, че е зарад бедничкия ми стар приятел Пушилката.

— Това звучи като силогизъм — забеляза Пушилката, а сърцето му се сви, като си спомни държането на Лабискуи през последните няколко дни.

— „Сигурна работа“ се произнася по-лесно — отвърна Малчо. — И винаги все така става: тъкмо когато се гласим да бягаме, пристига някоя фуста и обърква всичко. Нямаме си късмет. Хей! Я ги чуй тия, Пушилка!

Три престарели индианки бяха се спрели на половин път между огъня на ергените и стана на Маккан и най-старата разгласяваше нещо с писклив фалцет.

Пушилката различаваше имената, но не разбираше всичките думи, та Малчо му преведе е печална усмивка:

— Лабискуи, дъщерята на Снас, Властителя на дъждовете, Великия вожд, ще запали първия си момински огън тая вечер. Мака, дъщерята на Оуптс, Страшилището на вълците…

В съобщението се изброяваха имената на десетина девойки, след това трите вестителки закретаха нататък, за да разгласят същото край другите огньове.

Ергените, които бяха дали младежка клетва никога да не говорят с никаква девойка, не се интересуваха от предстоящата церемония. За да покажат презрението си, те започнаха да се стягат незабавно да заминат и изпълнят задачата, която им бе поставил Снас, макар че преди това бяха решили да потеглят на другата сутрин. Недоволен от пресмятанията на старите ловци за броя на елените, Снас мислеше, че те са се разделили на две. Той беше възложил на ергените да разузнаят на север и на запад и да намерят втората част от огромното стадо.

Пушилката, разтревожен от намерението на Лабискуи да запали моминския си огън, заяви, че ще отиде е ергените. Но преди това поприказва с Малчо и с Маккан.

— Ти бъди там на третия ден, Пушилка — каза Малчо. — Ние ще имаме снаряжение и кучета.

— Помни — предупреди го Пушилката, — ако нещо се случи и не се срещнем, продължавай да вървиш и излез на Юкон. Да бъдем наясно. Ако сполучиш, ела да ме търсиш през лятото. Ако ми провърви и сполуча, ще се върна да те търся аз.

Застанал до огъня си, Маккан мълком посочи с очи скалиста планина, където високият западен хребет се вдаваше в откритата равнина.

— Ей тая е — рече той. — Малко поточе на южната страна. Ние ще се изкачим по него. На третия ден ще ни причакаш. Ние ще минем оттам на третия ден. Където и да излезеш на това поточе, ще ни намериш… или ще видиш следите ни.

VII

Но на третия ден случаят изневери на Пушилката. Ергените бяха променили посоката на разузнаването и докато Малчо и Маккан се изкачваха по поточето е кучетата си, Пушилката и ергените бяха шестдесет мили на северозапад и вървяха по следите на второто стадо елени. Подир няколко дена в премрежен от вадещия сняг полумрак те се върнаха в големия стан. Една индианка, която ридаеше край огъня си, се спусна към Пушилката, С груби думи и злобен, пронизващ поглед тя започна да го кълне и да маха с ръце към безмълвното тяло, загърнато с кожи и несвалено още от шейната, с която го бяха докарали.

Какво се беше случило — Пушилката можеше само да се досеща и когато се приближи до огъня на Маккан, очакваше да чуе нови клетви. Вместо това обаче той видя самия Маккан, който усърдно дъвчеше къс еленово месо.

— Аз не съм войнствен човек — с хленчене обясни той. — Но Малчо се измъкна, макар че още го гонят.

— Би се като бесен. Ще го хванат и него. Няма да се отърве. Той улучи двама, които ще се оправят. А на едного тегли куршума право в гърдите.

— Знам — отвърна Пушилката. — Току-що видях вдовицата.

— Старият Снас иска да те види — добави Маккан. — Така е заповядал. Щом се върнеш, да отидеш при неговия огън. Не съм те издал. Ти нищо не знаеш, Запомни го. Малчо е избягал с мене на своя глава.

Край огъня на Снас Пушилката завари Лабискуи. Тя го посрещна с поглед, в който се четеше толкова топлота и нежност, че той се уплаши.

— Радвам се, че не сте се опитали да избягате — каза тя. — Виждате ли, аз… — Девойката се поколеба, но не сведе очи. Те блестяха с недвусмислена светлина. — Аз запалих своя огън и го запалих, разбира се, за вас. Това се случи. Вие сте ми по-скъп от всеки друг на света. По-скъп от баща ми. По-скъп от хиляда дибашовци и маккуковци. Аз любя. Това е много странно. Любя, както е любила Франческа, както е любила Изолда. Старецът Четириокия е казвал истината. Индианците не любят по този начин. Но моите очи са сини и аз съм бяла. Ние сме бели, ти и аз.

Никой досега не беше правил на Пушилката предложение за женитба и той не знаеше как да се справи с положението. Нещо по-лошо; това дори не беше предложение, В съгласието му дори не се и съмняваха. За Лабискуи всичко изглеждаше толкова безспорно, очите й излъчваха толкова топлота, че Пушилката се чудеше как още не е обвила врата му с ръце и не е склонила глава на рамото му, После си даде сметка, че въпреки искрената си любов девойката не знаеше как се държат влюбените. За първобитните диваци любовните ласки са непознати. Тя не е имала от кого да ги научи.

Лабискуи продължаваше да чурулика и да възпява сладката мъка на своята любов, докато той се мъчеше да се съвземе и да намери ничии да и каже трънливата истина. Тъкмо сега му се представяше благоприятен случай.

— Но слушайте, Лабискуи — започна Пушилката. — Сигурна ли сте, че Четириокия ви е разправил докрай историята на любовта между Паоло и Франческа?

Девойката плесна с ръце и се засмя с безграничната увереност, че ще чуе нещо радостно.

— О! Има още?! Знаех си, че трябва да има още и още нещо за любовта! — Аз много мислих, след като запалих своя огън. — Аз…

Но в този миг Снас се приближи през падащите снежинки към огъня и случая бе изгубен.

— Добър вечер — грубо рече Снас. — Хубава каша забърка вашият другар! Радвам се, че вие излязохте по-умен.

— Не бихте ли ми разправили какво се с случило — помоли Пушилката.

Блясъкът на белите зъби през опушената брада не беше приятен.

— Разбира се, ще ви разкажа. Вашият другар е убил едни от моите хора. Това безгръбначно нищожество Маккан го изоставил при първия изстрел. Той никога вече няма да бяга. Но моите ловци навярно са настигнали вашия другар в планините и ще го хванат. Той няма да види долината на Юкон. А пък вие отсега нататък ще спите при моя огън. Няма вече да ходите на разузнаване с младежите. Няма да ви изпускам от погледа си.

VII

Новото положение, в което се озова Пушилката край огъня на Снас, беше неловко. Той беше почти непрекъснато с Лабискуи. Откритите прояви на нежната и невинна любов бяха ужасни за него. Девойката го гледаше с влюбени очи и всеки неин поглед беше милувка. Десетки пъти Пушилката събираше сили да й каже за Джой Гастел и десетки пъти установяваше, че е страхливец. Най-страшното и цялата работа бе това, че Лабискуи беше тъй прелестна. Приятно му беше да я гледа. Макар че след всеки миг, прекаран с нея, той падаше вее повече в собствените си очи, всеки такъв миг представляваше наслада. За първи път в живота си той започваше наистина да разбира какво нещо е жената, а душата на Лабискуи бе тъй чиста, тъй изумителна в своята наивност и неведение, че Пушилката безпогрешно четеше всяка нейна мисъл. Тя притежаваше всичките ненакърнени добродетели на своя пол, неопошлени от познаването ма живота и от хитрините на самозащитата. Мислено той препречете Шопенхауер и се убеди, извън всякакво съмнение, че печалният философ не е бил прав. Да опознаеш жената, както Пушилката опозна Лабискуи значеше да разбереш, че всички женомразци са болни хора.

Лабискуи беше чудесна и въпреки, това, наред с нейното лице от кръв и плът, пред него пламтеше образът на Джой Гастел. Джой се владееше, беше сдържана, спазваше всички ограничения, наложени на жената от цивилизацията, и все пак поради въображението му и живото откровение на жената пред неговите очи Джой Гастел се изравняваше по добродетели с Лабискуи. Едната издигаше другата и всички жени по света се издигаха в очите на Пушилката благодарение на това, което той съзря в душата на Лабискуи край огъня на Снас в страната на снеговете.

Пушилката опозна и самия себе си. Той си припомни всичко, което знаеше за Джой Гастел, и разбра, че я обича. Въпреки това той се възхищаваше от Лабискуи. А какво друго можеше, да бъде това чувство на възхищение, ако не любов? Не можеше да го принизи, като го нарече е някакво по-малоценно име. Това беше любов. Сигурно беше любов. Той бе потресен до дъното на душата, когато откри у себе си тази наклонност към многоженство. Беше чувал да се спори по този въпрос в артистичните среди на Сан Франциско — че било възможно един мъж да обича две жени, дори и три жени едновременно. Но не беше го вярвал. Как можеше да го повярва, без да го е изпитал? Сега беше друго. Той наистина обичаше две жени и макар повечето време да беше съвсем убеден, че обича Джой Гастел повече, имаше, и други моменти, когато със същата увереност чувствуваше, че обича Лабискуи повече.

— Трябва да има много жени по света каза — един ден девойката. — А жените харесват мъжете. Сигурно много жени са ви харесвали вас. Разкажете ми. Пушилката не отговори. — Разкажете ми! — настояваше тя.

— Никога не съм бил женен — отклони прекия отговор Пушилката.

— И няма никоя друга? Никоя друга Изолда отвъд планините?

Именно тогава Пушилката разбра, че е страхливец. Той излъга. Пряко волята си, но излъга. Той поклати глава с бавна, подкупваща усмивка, без сам да знае колко нежност се бе изписала на лицето му, когато Лабискуи мигновено се преобрази от радост.

Той извиняваше себе си, Че разсъждаваше по йезуитски, за това не можеше да има спор, но все пак нямаше достатъчно спартански дух, за да порази тази жена-дете със смъртоносен удар в сърцето.

Снас също усложняваше положението. Нищо не отбягваше от черните му очи, а думите му бяха двусмислени.

— Никой не иска да види дъщери си омъжена — каза той на Пушилката. — Поне хора с въображение. От това боли. Самата мисъл причинява болка, казвам ви. Но въпреки всичко, поради естествения ход на живота, някой ден Маргарет все ще трябва да се омъжи. Настъпи мълчание; Пушилката си даде сметка, че за хиляден път се пита какво ли се крие в миналото на Снас.

— Аз съм груб, жесток човек — продължи Спас. — И все пак законът си е закон и аз съм справедлив. Нещо повече: тука, за тези първобитни хора, аз съм законът и справедливостта. Никой не престъпна волята ми. Но аз съм и баща и цял живот въображението ми е било моето проклятие.

Накъде клонеше този монолог. Пушилката не можа да разбере, защото той бе прекъснат от врявата и сребристия смях, избухнали в палатката на Лабискуи, където тя си играеше с хванато наскоро вълче. Болка разкриви лицето на Снас.

— Мога да го понеса мрачно промърмори той. Маргарет трябва да се омъжи и цяло щастие е за мене и за нея, че вие сте тук. Аз възлагах малко надежди на Четириокия. Маккан е толкова безнадежден, че го ожених за една индианка, която пали моминския си огън двайсет години наред. Ако не бяхте вие, щеше да се наложи да я дам на някой индианец, Либаш можеше да стане баща на моите внуци.

В този миг, прегърнала вълчето, Лабискуи излезе от палатката си и притегляна като от магнит, дойде при огъня да погледа своя избраник и очите й светеха от любов, която тя не умееше да скрие, понеже не знаеше да се преструва.

IX

— Слушай какво ще ти кажа — каза Маккан, Настъпило е вече пролетното затопляне и снегът хваща корица. Тъкмо време за пътуване, ако не смятаме пролетните виелици в планините. Аз ги зная. Не бих избягал с никого освен с човек като тебе.

— Но ти не можеш да бягаш — възрази му Пушилката. — Ти не можеш да издържиш с никого. Твърдостта ти е колкото на размекнат костен мозък. Ако избягам, ще избягам сам. Но спомените за света избледняват и може въобще да не избягам. Еленовото месо е много хубаво, а скоро ще дойде лятото и сьомгата.

Снас му каза:

— Вашият другар умря. Моите ловци не са го убивали. Те го намерили мъртъв, замръзнал в първите пролетни бури в планините. Никой не може да избяга. Кога ще отпразнуваме сватбата ви?

А Лабискуи му каза:

— Аз ви наблюдавам. Нещо ви измъчва. Личи по очите ви, по лицето ви. О, аз познавам цялото ви лице, На врата ви, точно под ухото, има малък белег. Когато сте щастлив, ъгълчетата на устата ви се извиват нагоре. Когато мислите тъжни мисли, те се извиват надолу. Когато се усмихвате, в ъгълчетата на очите ви има три или четири бръчки. Когато се смеете, те са шест. Понякога съм наброявала дори седем. Но не мога да ги преброя сега. Никога не съм чела книги. Аз не зная да чета. Но Четириокия ме научи на много неща. Аз говоря правилно. Той ме научи. Обаче по очите му виждах, че го измъчва жажда за света. Той често жадуваше за света. А тука имаше хубаво месо и предостатъчно риба, и ягоди, и корени, а чрез таралежите и лъскуа често получавахме и брашно срещу кожи. И въпреки това той жадуваше за света. Толкова ли е хубав светът, че и вие жадувате за него? Четириокия нямаше нищо. Вие имате мен. — Тя въздъхна и поклати глава. — Четириокия умря все тъй жаден за света. Ами ако останете тука завинаги, нима и вие ще умрете от жажда за света? Боя се, че не познавам света. Искате ли да избягате в този свят?

Пушилката не може да проговори, по извивките в ъгълчетата на устата му я убедиха, че е така.

Проточиха се минути на мълчание; в това време девойката явно водеше вътрешна борба, и Пушилката се проклинаше за необикновената слабост, която го накара да издаде жаждата си за света, но го лиши от сили да отвори уста и да каже истината за съществуването на друга жена.

Лабискуи пак въздъхна.

— Добре. Любовта ми към вас е по-голяма от страха пред гнева на баща ми, а той в гнева си е по-ужасен от планинска буря. Вие ми разказахте какво нещо е любовта. Това е изпитание на любовта. Аз ще ви помогна да избягате обратно при света.

X

Пушилката се събуди тихо й без да се размърда. Топли пръстчета докоснаха неговата буза, леко се плъзнаха надолу и се притиснаха към устните му. След това някакъв кожух, който лъхаше на мраз, го погъделичка по кожата и на ухото му пошепнаха една-единствена дума: „Ела.“ Той седна предпазливо и се ослуша. Стотиците кучета в стана бяха подхванали нощната си песен, но през мощния й ек, съвсем наблизо, той долавяше тихото, равномерно дишане на Снас. Лабискуи лекичко задърпа Пушилката за ръкава и той разбра, че го вика след себе си. Той взе в ръка мокасините и чорапите си и изпълзя вън, на снега, по спални мокасини. Отвъд кръга на светлината от тлеещите въглени девойката му направи знак да се обуе и докато той вършеше това, тя се върна в шатрата, където спеше Снас.

Пушилката напипа стрелките на часовника си и разбра, че е един след полунощ. Стори му се доста топло, не повече от двадесет и три-четири градуса под нулата. Лабискуи се появи отново и го поведе по тъмните пътеки на спящия стаи. Колкото леко и да стъпваха, снегът скърцаше под мокасините им, но този звук се губеше във воя на кучетата, твърде много увлечени, за да заръмжат срещу минаващите мъж и жена.

— Сега можем да говорим — каза Лабискуи, когато последният огън остана половин миля зад гърба им.

Едва сега, и звездната светлина, когато тя се обърна към него, Пушилката забеляза, че ръцете на Лабискуи са пълни и пипнешком разбра, че тя носи неговите снегоходки, пушка, два патрондаша и спалния му чувал.

— Всичко съм наредила. — рече девойката с тих радостен смях. — Два дена правих хранилището. Там има месо, дори брашно, кибрит и ски, с които най-добре се ходи по снежната кора, а когато тя започне да се чупи, плетените снегоходки ще ни крепят по-дълго. О, аз разбирам от пътуване по снега и ние ще вървим бързо, любими.

Пушилката сподави напиращите думи. Това, че бе подготвяла неговото бягство, беше достатъчно голяма изненада, но намерението й да дойде с него надхвърляше очакванията му. Неспособен да разсъждава, той нежно взе едно но едно нещата, които носеше девойката. След това я прегърна с едната си ръка, притисна я до себе си, все още без да знае какво да прави.

— Господ е добър — пошепна тя. Той ми изпрати възлюбен!

Пушилката намери достатъчно сили, за да не изрази желанието си да избяга сам. И преди да проговори пак, всичките му спомени за пъстрия Свят и слънчевите страни се мярнаха пред него и избледняха.

— Ние ще се върнем, Лабискуи — каза той. — Ти ще бъдеш моя жена и ние ще останем завинаги да живеем с еленовия народ.

— Не, не! — Тя поклати глава и цялата й снага, обхваната от ръката му, се възпротиви на това предложение. — Аз знам. Много съм мислила. Жаждата за света ще те налегне и ще изсуши сърцето ти през дългите нощи. Четириокия умря от жажда за света. Така ще умреш и ти. Всички мъже от света жадуват за него. A аз не искам ти да умреш. Ние ще минем на юг през снежните планини.

— Скъпа, послушай ме! — настоя той. — Трябва да се върнем.

Тя притисна ръкавицата си към устните му и не го остави да продължи.

— Ти ме обичаш. Кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те, Лабискуи. Ти си моята прекрасна любима.

Отново ръкавицата с милувка пресече думите му.

— Ще вървим напред, към хранилището решително рече тя. — До него има три мили. Ела!

Той не се помръдваше и колкото и да го дърпаше за ръката, тя не можеше да го накара да тръгне. Той беше почти готов да и разкаже за другата жена оттатък, на юг.

— Голяма грешка ще бъде да се върнеш — каза Лабискуи. — Аз… аз съм само едно диво момиче и ме е страх от света, но още повече ме е страх за теб. Виждам, всичко е, както ти ми го каза. Аз те обичам повече от всеки друг на земята. Обичам те повече от себе си. Индианският език не е добър език. Английският език не е добър език. Мислите за тебе в моето сърце са ярки и безбройни като звездите… няма език за тях. Как мога да ти ги разкажа? Те са тук, виж!

С тези думи Лабискуи му свали ръкавицата, мушна ръката му в топлата пазва на своята парка и я сложи на сърцето си, Тя я притисна и задържа там. И в проточилото се мълчание той долови удари, ударите на нейното сърце, и разбра, че всеки удар е любов. А после бавно, почти неусетно, все още стиснала неговата ръка, тя откъсна снагата си от него и го поведе към хранилището. И той не можа да устои. Сякаш го водеше самото й сърце, което лежеше в шепата му.

XI

Снегът се бе размекнал отгоре през деня и беше хванал толкова твърда кора през нощта, че те бързо се захлъзгаха със ските си.

— Ей там, между дърветата, е хранилището — каза Лабискуи на Пушилката.

След миг, уплашена и изненадана, тя го хвана за ръката. Пред тях весело танцуваха пламъците на малък огън, а край огъня, приклекнал, седеше Маккан. Лабискуи промърмори нещо на индиански; тези думи прозвучаха като удар с бич и Пушилката си спомни, че Четириокия я наричал „гепард“.

— Аз си мислех, че ще избягате без мен — обясни Маккан, когато те се приближиха, и малките му, втренчени в тях очички хитро заблестяха. — Затова не изпусках момичето от очи и когато я видях да крие ски и храна, приготвих се и аз. Донесъл съм си ски, снегоходки и храна. Огънят ли? Е, да, няма никаква опасност. Всички в стана спят и хъркат, а да ви чакам тука, беше студено. Ще тръгваме ли вече?

Лабискуи хвърли бърз поглед към Пушилката, също така бързо взе решение и заговори. И макар че беше една влюбена жена-дете, в тези си думи прояви съобразителност и твърдост на човек, който в други житейски дела не би проявил слабост а търсил опора.

— Маккан, ти си куче — изсъска тя и в очите й пламна див гняв. — Аз зная, че в сърцето си си решил да събудиш стана, ако не те вземем с нас. Добре. Ще трябва да те вземем. Но нали познаваш баща ми. Аз съм като него. Ще вършиш, каквото вършим и ние. Ще слушаш. А извършиш ли някаква подлост, по-добре ще е да не си бягал с нас.

Маккан вдигна към пея изпълнените си с омраза и робски страх малки, свински очички, а в нейните очи, обърнати към Пушилката, гневът се претопи в лъчиста нежност.

— Правилно ли е, каквото му казах? — попита тя. Зората ги завари в пояса на предпланините, които лежаха между хълмистата равнина и планините. Маккан заговори за закуска, но те продължаваха да вървят. Нямаше да ядат, докато снегът не се размекнеше следобед толкова, че да не може да се пътува.

Предпланините скоро се извисиха и станаха скалисти, а поточето, по замръзналото корито на което се изкачваха, започна да се провира във все по-дълбоки и по-дълбоки клисури. Признаците на пролетта се срещаха по-рядко, макар че в един от проломите те намериха тук-таме пенеща се течаща вода и на два пъти забелязаха купчинки нискостеблени върби, по които се виждаха първите белези на набъбващи пъпки.

Лабискуи обясни на Пушилката каквото знаете за тези места и как смяташе да обърка потерята. Имало само два пътя, по които можело да се излезе — единият на запад, другият на юг. Снас щял незабавно да изпрати младежки чети да пазят двете пътеки. Обаче имало и още една пътека на юг. Вярно е, че тя стигала само до половината път във високите планини, а след това извивала на запад, прехвърляла три хребета и се сливала с другата пътека. След като не намерят следи на редовната пътека, младежите щели да се върнат, убедени, че бягството е станало по западния път, понеже и на ум нямало да им дойде, че бегълците са се решили да изберат по-трудния и по-дълъг обиколен път. Лабискуи хвърли поглед назад, към вървящия подире им Маккан, и рече полугласно на Пушилката: — Той яде. Това не е хубаво.

Пушилката се озърна. Ирландецът тайничко дъвчеше еленова лой, с която беше натъпкал джоба си.

— Никакво ядене в неопределено време, Маккан — заповяда той… По тия места пред нас няма никакъв дивеч и храната трябва да се дели на равни дажби от самото начало. Можеш да вървиш с нас само ако се държиш честно.

Към един часа снежната кора се размекна дотолкова, че ските започнаха да пропадат, а към два часа пропадаха вече и снегоходките. Те спряха на стан и се нахраниха за първи път. Пушилката провери запасите от храна. Това, което носеше Маккан, го разочарова. Торбата му бе натъпкана с толкова кожи от сребърни лисици, че много малко място бе останало за месо.

Не знаех, че са толкова много — оправдаваше се Маккан. — Нали го правих на тъмно. Но те имали добра цена. А с всичките тия патрони ще си бием колкото искаме дивеч.

— Вълците ще те ядат колкото искат — бе обезнадеждаващата забележка на Пушилката, а очите на Лабискуи блеснаха от гняв.

Храната, при пестеливо разпределяне и постоянни недояждане, щеше да им стигне за един месец — прецениха Пушилката и Лабискуи. Пушилката определи тежестта и обема на всяка торба и в края на краищата отстъпи пред настояването на Лабискуи и тя да носи известна час от товара.

На другия ден потокът ги изведе в широка планинска долина и те вече бяха започнали да пропадат на равните места, когато най-сетне стигнаха по-сигурната повърхност по склона на вододела.

Още десет минути и нямаше да можем да преминем равнището — каза Пушилката, когато се спряха да си поемат дъх горе, на голото било. Трябва да сме хиляда стъпки по-високо тука.

Обаче Лабискуи, без да проговори, посочи надолу, към равна поляна между дърветата. Сред нея, пръснали се във верига, се виждаха пет точки, които почти не мърдаха.

— Младежите — пророни Лабискуи. Те затъват до хълбоците — забеляза Пушилката. Не ще могат да излязат на здрава почва днес. Ние сме ги изпреварили с часове. Хайде, Маккан! По-живо! Няма да ядем, докато може да се върви.

Маккан изпъшка, но в джобовете му нямаше еленова лой и той настървено тръгна подир тях.

В по-високата долина, където се намираха сега, снегът не се размекна до три след пладне, а дотогава те бяха успели да навлязат в сянката на планината, където вече замръзваше отново. Само веднъж се спряха да извадят отнетата от Маккан лой, която изядоха вървешком. Месото беше станало на камък и можеше да се яде само след като се размрази на огън. А лойта се трошеше в устата и облекчаваше тръпките на глада.

След продължителния здрач в девет часа от облачното небе се спусна непрогледен мрак и те спряха на стан сред групичка нискостеблени ели. Маккан безпомощно хленчеше. Направеният преход го беше изтощил, а отгоре на това, въпреки опита му от деветте години, прекарани в полярния край, беше ял сняг и се гърчеше от болки в напуканата и пламнала уста. Той клечеше до огъня и стенеше, докато Пушилката и Лабискуи приготовляваха всичко за нощуване.

Лабискуи беше неуморима и Пушилката не можеше да се начуди на жизнените й сили, на умствената й и телесна издръжливост. Бодростта й не беше престорена. Тя се смееше и му се усмихваше, а ръката й се забавяше да погали неговата, колчем се случеше да я докосне. И все пак, колчем погледнеше Маккан, лицето й ставаше жестоко и безмилостно, а очите й се изпълваха със студенина.

През нощта излезе вятър и заваля сняг, а след това цял ден те се блъскаха слепешком във виелицата и пропуснаха важен завой, където пътеката се отклоняваше нагоре по малко поточе и прехвърляше билото към запад. Още два дена се губиха те, минаваха през други погрешни вододели и през тези два депа оставиха пролетта далече назад и се изкачиха отново във владенията на зимата.

— Младежите са загубили нашите следи, защо да не спрем да си починем едни ден? — … молеше се Маккан.

Но те не си дадоха почивка. Пушилката и Лабискуи разбираха опасността, в която се намираха. Бяха се заблудили във високите планини, а не бяха виждали нито дивеч, нито следи от дивеч. Ден след ден те си пробиваха път през сключения около тях железен кръг и се виждаха принудени да навлизат в преплитащи се клисури и долини, които рядко водеха на запад. Попаднали веднъж в такава клисура, не им оставаше нищо друго, освен да вървят но нея, без да държат сметка накъде отива, защото не можеха да се изкачат и да преодолеят заледените върхове и още по-високи гребени от двете страни. Страхотното усилие и студът подкопаваха силите им, но въпреки това те намалиха дажбите, които си позволяваха дотогава.

Една нощ Пушилката се събуди от шума на някаква борба. Ясно се чуваше някой да пъшка и да се задушава там, където спеше Маккан. Той засили огъня и в светлината на пламъците видя Лабискуи да стиска Маккан за гърлото и да се мъчи да измъкне от устата му къс полусдъвкано месо. Тъкмо когато съзря всичко това, ръката на девойката посегна към хълбока и в нея блесна измъкнатият от канията нож.

— Лабискуи! — изкрещя Пушилката с решителен глас.

Ръката й се забави.

— Недей — каза той и се приближи.

Девойката се тресеше, от гняв, но след още един миг колебание без желание отпусна ръка и прибра ножа. Сякаш от страх, че не ще може да се сдържи, тя отиде при огъня и хвърли още дърва. Маккан седна и с хленчене и ръмжене, обзет от уплаха и ярост, неразбрано замънка някакво обяснение.

— Откъде си го взел? — поиска да знае Пушилката.

— Претърси го — подхвърли Лабискуи.

Това бяха първите й думи и гласът й трепереше, понеже още не можеше да потисне яда си.

Маккан се опита да се противи, но Пушилката жестоко го притисна, претърси и измъкна изпод мишницата му размразило се от топлината на тялото парче еленово месо. Рязко възклицание на Лабискуи привлече вниманието на Пушилката. Тя беше се спуснала при торбата на Маккан и я отваряше. Вместо месо от нея се посипаха мъх, елови игли, трески — всичкият онзи боклук, който беше заместил месото и придал на торбата съответния размер, но не и съответната тежест.

Лабискуи отново посегна към хълбока си и се втурна към злосторника, но се озова в прегръдките на Пушилката, отстъпи и зарида от безсилен гняв.

— Не зарад храната! — хлипаше тя. — Зарад, теб, скъпи, зарад твоя живот. Куче! Той те подяжда, тебе подяжда!

— Въпреки това ние ще останем живи — утешаваше я Пушилката. — Отсега нататък той ще носи брашното. Не може да го яде сурово, а ако го яде, аз сам ще го убия, защото с това ще подяжда и тебе, не само мен, — Той я притисна по-силно до себе си. — Убиването е мъжка работа, скъпа, жените не убиват.

— Нямаше ли да ме обичаш, ако бях убила това куче? — попита го тя с изненада.

— Не толкова много — отвърна неопределено Пушилката.

Лабискуи покорно въздъхна:

— Добре. Няма да го убия.

XII

Младежите ги преследваха неумолимо. Необяснимо щастие им помогна да намерят засипаната от виелицата следа и те тръгнаха по нея. Щом завалеше сняг, Пушилката м Лабискуи се запътваха в най-невероятни посоки: отиваха на изток, когато по-лесен път се отваряше на юг или запад, отказваха се от някой нисък гребен и се изкачваха на по-висок. Понеже вече се бяха загубили, това нямаше никакво значение. Но въпреки всичко не можеха да се отърват от потерята. Понякога бегълците спечелваха няколко дена, по всеки път младежите се появяваха отново. След буря, когато не оставаха никакви следи, преследвачите се пръскаха на всички страни като глутница хрътки и този, който намереше прясна диря, давате знаци с дим, за да повика другарите си.

Пушилката загуби сметка за времето, за дните, нощите, бурите и становете. В някакъв безкраен безумен кошмар от страдания и непосилен труд той и Лабискуи вървяха напред, а Маккан криво-ляво се препъваше подире им и ломотеше за Сан Франциско — своята вечна мечта. Огромни върхове се извишаваха около тях, безмилостни и безучастни в мразовитата синева. Те бягаха по тъмни клисури с толкова стръмни склонове, че по навъсените голи скали не се задържаше сняг, или прегазваха заледени долини, където дълбоко под краката им лежаха замръзнали езера. А една нощ, между две бури, далечен вулкан озари с огън небето. Те никога не го видяха пак и се чудеха дали това не е било сън.

Снежната кора се покриваше с дебел няколко крачки нов сняг, който на свой ред хващаше кора и отново се покриваше със сняг. На места в клисурите минаваха по пресни, дълбоки стотици стъпки, а другаде, в тесни, бръскани от вятъра проломи, прекосяваха мънички ледници, съвсем пометени и останали без никакъв сняг. Те пълзяха като безмълвни призраци през лавини, готови да се сринат всеки миг, или потънали в синя на изтощението, се будеха от тътена на срутвания. Стануваха без огън високо над границата на горите и размразяваха своите дажби месо с топлината на собствените си тела, за да могат да ги ядат. И във всички тези изпитания Лабискуи си оставаше Лабискуи. Лицето й никога не се помрачаваше, освен когато погледнеше Маккан, но дори и най-голямото вцепенение от умора и студ никога не притъпяваше безпределната й любов към Пушилката.

Като котка следеше тя разпределянето на оскъдните дажби храна и Пушилката ясно виждаше, че й се свиди всеки залък в устата на Маккан. Веднъж тя раздели храната. Преди Пушилката да разбере какво става, Маккан избухна в буйни протести. Не само на него, но и на себе си Лабискуи бе отделила по-малки дажби, отколкото на Пушилката. След това Пушилката винаги делеше месото сам. Една сутрин, след като цяла нощ бе валял сняг, те попаднаха на малка лавина, която ги завлече стотина крачки надолу, и се измъкнаха полузадушени, но невредими, обаче Маккан изскочи без своята торба, в която бе всичкото им брашно. Второ и по-голямо свличане на сняг я затрупа така, че нямаше никаква надежда да я изровят. От този миг, макар бедата и да не бе станала по вина на Маккан, Лабискуи никога не го поглеждаше и Пушилката разбра, че се страхува сама от себе си.

XIII

Беше утро, мъртвешки тихо, с ясно синьо небе отгоре, а снегът искреше ослепително бял от слънчевия блясък. Пътят водеше нагоре по дълъг и широк склон, покрит със снежна кора. Те се движеха като уморени привидения в някакъв безжизнен свят. Никакъв ветрец не полъхваше в неподвижното, смразено безмълвие. Далечни върхове, на сто мили пред тях, набелязващи гръбнака на Скалистите планини в двете посоки, се изрязваха така ясно, сякаш бяха на някакви си пет мили.

— Нещо ще се случи — пошепна Лабискуи. — Не го ли усещаш? Тук, там, навред… Всичко е толкова странно.

— Побиват ме тръпки, но не от студ — отговори Пушилката. — Нито от глад.

— Тръпките са в главата, в сърцето — възбудено се съгласи девойката. — Аз така ги усещам.

— Това не е вътрешно чувство — определи Пушилката. — Аз усещам нещо, нещо, което идва отвън и ме боде като с лед; някакво трептене на нервите.

След четвърт час те спряха, за да си поемат дъх. — Аз вече не виждам далечните върхове — забеляза Пушилката.

— Въздухът става, гъст и тежък — добави Лабискуи. — Трудно се диша.

— Има три слънца — дрезгаво промърмори Маккан, олюля се и се облегна на щеката си, за да не падне.

Имаше по едно лъжливо слънце от двете страни на истинското.

— Те са пет — рече Лабискуи и докато гледаха, все нови и нови слънца блясваха пред техните очи.

— Боже господи, небето е пълно със слънца, те нямат брой! — уплашено закрещя Маккан.

И това беше вярно, защото, където и да погледнеха, полукръгът на небето блестеше и пламтеше, от появяващи се в него все нови слънца.

Маккан остро изписка от изненада и болка.

— Нещо ме ухапа!… изкрещя той и отново изписка.

След това изписка Лабискуи, а Пушилката усети остро убождане в бузата, толкова студено, че го опари като киселина. Това му напомни как веднъж бе плувал в морето и го бе жегнала с отровните си пипалца медуза-сифонофора. Усещанията толкова много си приличаха, че той машинално обърса бузата си, за да се отърве от несъществуващото парливо вещество.

А после, странно приглушен, проехтя гърмеж. Далече под тях на склона младежите стояха прави на ските си и един след друг откриваха огън.

— Пръснете се! — заповяда Пушилката. — И качвайте се нагоре, ако ви е мил животът! Ние сме почти на върха. Те са четвърт миля под нас, а това значи, че ще ги изпреварим, с една-две мили, когато заслизаме от другата страна.

С лица, убождани и жегвани от невидими въздушни остриета, тримата се пръснаха широко по снежната покривка и се закатериха нагоре. Приглушените изстрели на пушките звучаха странно в техните уши.

— Слава богу — задъхано рече Пушилката на Лабискуи, — четирима от тях са с мускети и само един има уинчестър. Освен това всички тези слънца им пречат да се целят. Блясъкът ги лъже. Най-близките попадения са на стотина крачки от нас.

— Това показва колко много е ядосан баща ми — каза тя. — Те имат заповед да ни убият.

— Колко странно звучи гласът ти — забеляза Пушилката. — Сякаш идва някъде отдалече.

— Закрий си устата! — извика внезапно Лабискуи. — И не приказвай. Сега знам какво е това. Закрий си устата с ръкава, ей така, и не говори!

Маккан падна пръв и с мъка се изправи на крака. А след това те всички започнаха да падат, да стават и пак да падат, докато стигнаха върха. Волята им беше по-силна от мишците, те не знаеха защо, но усещаха, че целите са сковани и изтръпнали и едва могат да се движат. Когато погледнаха назад от билото, видяха младежите да се препъват и падат по нагорнището.

— Няма да стигнат дотука — каза Лабискуи. — Това е бялата смърт. Познавам я, макар и да не съм я виждала. Чувала съм старите хора да разправят. Скоро ще плъзне мъгла, но не като планинската или морската мъгла, или като мъглата при силен студ. Малцина са я видели и останали живи.

Маккан зина и започна да се задушава.

— Закрий си устата! — заповяда Пушилката.

Припламналата от всички страни около тях светлина накара Пушилката да вдигне очи нагоре, към множеството слънца. Те мъждееха и се забулваха. Въздухът бе изпълнен с микроскопични огнени искри. Близките върхове се губеха в тази призрачна мъгла; младежите, които неотстъпно се приближаваха, потъваха в нея. Маккан беше се отпуснал, и седеше клекнал на ските, закрил, уста и очи с ръцете си.

— Хайде, да тръгваме — разпореди се Пушилката.

— Не мога да се помръдна… изстена Маккан.

Свитото му одве тяло се залюшка. Пушилката бавно се запъти към него, безсилен почти да сломи с волята си летаргията, натежала на неговата плът, и да я накара да се движи. Той забеляза, че умът му е бистър. Само тялото бе засегнато.

— Остави го — дрезгаво промърмори Лабискуи.

Но Пушилката не се отказа, с мъка вдигна Маккан на крака и го обърна с лице към дългото надолнище, по което трябваше да слязат. След това го подкара с рязък тласък, и Маккан, задържайки се и управлявайки с щеката, се стрелна в искрящия елмазен прах и изчезна.

Пушилката погледна Лабискуи и тя му се усмихна, макар че едва се крепеше на краката си. Той й кимна да тръгва, но девойката се приближи до него и така, един до друг, на десетина стъпки разстояние, двамата полетяха надолу през парещата плътна стена на студения огън.

Колкото и да се мъчеше да забави движението си, поради по-голямата си тежест Пушилката я изпревари и се понесе нататък самичък по безкраен наклон, със страхотна бързина, която се намали едва когато той излезе на равно, заледено плато. Тука той изчака, докато Лабискуи го настигна, и пак един до друг, заедно продължиха напред с все по-малка скорост и най-сетне съвсем спряха. Те се сковаваха все повече. С най-отчаяни усилия на волята движеха се едва ли по-бързо от охлюв. На минаване видяха Маккан, който пак се беше свил на ските си, и с един удар на щеката Пушилката го накара да тръгне.

— Сега трябва да спрем — с мъка прошепна Лабискуи, — иначе ще умрем. Трябва да се покрием, така казваха старите хора.

Без да губи време да развързва възлите, тя започна да прерязва ремъците на торбата си. Пушилката преряза своите и като хвърлиха последен поглед към огнената смъртоносна мъгла и многото слънца, двамата се покриха с кожените си завивки и се свиха прегърнати под тях. След миг усетиха някой да се препъва в тях и да пада, после чуха безпомощно хлипане и псувни, задавени в страшен пристъп на кашлица, и разбраха, че Маккан се притиска към тях и се завива със спалния си чувал.

Сетне самите те започнаха да се задушават, разтърсвани и раздирани от суха кашлица, спазмодична и неудържима. Пушилката забеляза, че температурата му се качва и той целият гори, в същото състояние изпадна и Лабискуи. Часове наред пристъпите на кашлицата ставаха все по-чести и по-силни, но най-лошото дойде едва късно подир обед. След това бавно настъпи подобрение и между пристъпите те задрямваха от изтощение.

Обаче Маккан кашляше все по-лошо и по-лошо и те разбраха по неговите стонове и писъци, че е в безсъзнание. Веднъж Пушилката понечи да отметне завивките, но Лабискуи здраво се вкопчи в него.

— Не — замоли му се тя. — Да се отвиеш сега, значи смърт! Притисни лицето си тука, в моята парка, дишай леко и не приказвай… виж, както правя аз.

Те продължиха да дремят в тъмнината, при все че намаляващите пристъпи на кашлицата на единия неизменно будеха другия. Беше минало полунощ, според Пушилката, когато Маккан се закашля за последен път. След това той започна да издава непрекъснато ниски, животински стонове.

Устни, притиснали се към неговите устни, събудиха Пушилката Той лежеше прегърнат от Лабискуи, главата му почиваше на нейните гърди. Гласът й бе весел и ясен както винаги. Не звучеше вече глухо.

— Съмнало се е — каза тя и вдигна завивките. Виж, любими. Съмнало се е; ние останахме живи и вече не кашляме. Хайде да погледнем света, макар че бих могла да остана тука така завинаги. Този последен час бе тъй сладък. Аз бях будна и ти се радвах.

— Не чувам Маккан — рече Пушилката. — А какво ли е станало с младежите, та не са ни намерили?

Той отметна спалните чували и видя обикновено и самотно слънце в небето. Духаше лек ветрец, свеж от мраза, но обещаващ бъдни топли дни. Целият свят беше пак същият. Маккан лежеше по гръб и немитото му лице, почерняло от огньовете по становете, бе замръзнало и твърдо като мрамор. Тази гледка не разтревожи Лабискуи.

— Виж! — възкликна тя. — Овесарка! Добра поличба!

Нямаше и следа от младежите. Те или бяха загинали оттатък билото, или бяха се върнали обратно.

XIV

Храната беше толкова малко, че те не смееха да изядат една десета от онова, което им бе необходимо, нито една стотна от онова, което биха искали да изядат, и през следващите дни, докато блуждаеха из планинската пустош, острото желание за живот се притъпи и те се лутаха, сякаш в полусън. От време на време съзнанието на Пушилката изведнъж се изясняваше и той се улавяше, че се взира в безкрайните омразни заснежени върхове, а в ушите му още звучи безсмисленото му бълнуване. А след това, като че ли векове по-късно, отново се сепваше от звука на собственото си бръщолевене. Лабискуи също не беше на себе си повечето време. Общо взето, усилията им бяха несъзнателни, машинални. Те все се стремяха на запад и все се изправяха пред заснежени върхове и непреодолими планински вериги, които ги караха да се отбиват на север или на юг.

— На юг няма път — казваше Лабискуи. — Старите хора знаят. На запад, само на запад има път.

Младежите вече не ги преследваха, но сега започваше да ги застига гладът.

Настъпи ден, когато застудя и заваля гъст сняг, който не беше сняг, а кристали скреж, големи колкото зрънца пясък. Валя цял ден и цяла нощ и три дий и три нощи не спря да вали. Не беше възможно да се пътува, докато този сняг не хване кора от пролетното слънце, и затова те лежаха, загърнати с кожените си завивки, и почиваха и ядяха по-малко, защото почиваха. Толкова малка бе дажбата, която си позволяваха, че тя не успокояваше болките от глада, които много измъчваха стомаха, но още повече — ума.

Лабискуи, обезумяла, подлудена от вкуса на нищожната си дажба, с ридания и несвързан говор нададе остри, откъслечни, животински викове на радост, нахвърли се върху дажбата за следващия ден и я натъпка в устата си. И тогава Пушилката видя удивително нещо. Стиснатата между зъбите храна я върна в съзнание. Тя я изплю и обзета от страшен гняв, със стиснат юмрук удари прегрешилата си уста.

Много удивителни неща бе писано на Пушилката да види в тепърва настъпващите дни. След продължителния снеговалеж задуха силен вятър, който вдигаше сухите, мънички частички скреж, както пясъкът се вдига в пясъчната буря. Цяла нощ се носеха скрежните песъчинки, а в настъпилата светлина на ясния ветровит ден Пушилката, с премрежени от сълзи очи и замаяна глава, загледа това, което му се стори като сън. От всички страни се издигаха големи върхове и малки, самотни стражи и групи и сборища на могъщи титани. И от крайчеца на всеки връх се рееха, люшкаха, издуваха се в лазурното небе, развяваха се исполински снежни знамена, млечни и мъгливи, непрекъснато преливащи в светлини и сенки и сребърни отблясъци от слънцето.

— „Очите ми видяха господа, дошъл със слава…“ — запя Пушилката, загледан в облаците снежен прах, които вятърът издигаше като небесни знамена, преливащи с копринен блясък.

— Аз сънувам, Лабискуи… каза той. — Погледни. Дали и ти сънуваш моя сън?

— Това не е сън — отговори тя. — За това са ми разказвали старите хора. А след това ще задухат топлите ветрове и ние ще останем живи, и ще стигнем на запад.

XV

Пушилката уби една овесарка и те си я разделиха. Веднъж, в някаква долина, където сред снега имаше напъпили върби, той уби полярен заек. Друг път улучи мършава бяла невестулка. Това беше всичкият дивеч, който срещнаха, и нищо повече, макар веднъж на половин миля над главите си да видяха триъгълник от диви патици, насочили се на запад, към Юкон.

— Вече е лято в по-ниските долини — каза Лабискуи. — Скоро ще бъде лято и тука.

Лицето на Лабискуи бе отслабнало, но лъчистите големи очи бяха станали още по-лъчисти и по-големи, а когато погледнеше Пушилката, тя застиваше с дива, неземна хубост.

Дните се удължиха, снегът започна да се сляга. Всеки ден кората се размекваше, всяка нощ замръзваше отново; те тръгваха на път рано в зори и вървяха до късно вечерта, защото, щат не щат, трябваше да почиват посред деня, когато снегът се топеше и кората не можеше да издържа тежестта им. Когато Пушилката ослепяваше от блясъка на снега, Лабискуи го водеше напред с вързан на кръста й ремък. А когато тя ослепяваше, тя тръгваше подир него, хванала се за ремък, вързан на неговия кръст. Изнемогващи от глад, още по-замаяни, те вървяха напред по събуждащата се земя, лишена от всякакъв живот освен техния.

Колкото и да беше изтощен, Пушилката започна почти да се бои от съня, толкова страшни и тежки бяха сънищата в този безумен, здрачен край. Той винаги сънуваше храна и винаги когато храната стигаше до устните му, ехидният ковач на сънищата я грабваше от него. Той даваше обеди на старите си другари от Сан Франциско; с изострен апетит и жаден поглед сам ръководеше приготовленията и украсяваше трапезата с тъмночервени листи от есенни лози. Гостите закъсняваха и докато ги поздравяваше и всички бързаха да блеснат с най-новите си анекдоти, той изгаряше от нетърпение да седне на масата. Незабелязан от никого, той се промъкваше там и грабваше шепа зрели черни маслини, но трябваше да се върне, за да посрещне още някого. Другите го заобикаляха и сипеха шеги и духовитости, а той се измъчваше през цялото време от мисълта за стиснатите в юмрука му маслини.

Той даваше много такива обеди, всичките все със същия безсмислен край. Присъстваше на пиршества, достойни за Гаргантюа, където множества се хранеха с цели печени бикове, като ги грабваха от тлеещи огнища и с остри ножове отрязваха огромни късове вдигащо пара месо. Стоеше със зяпнала уста под дълга редица пуйки, продавани от търговци с бели престилки. И всеки си купуваше освен Пушилката, който стоеше, все още със зинала уста, закован за тротоара с натежали като олово крака. Той ставаше отново момче и седеше с лъжица, високо вдигната над огромни купи с млечна попара. Той гонеше плашливи юници по планински пасбища и сякаш цели векове напразно се мъчете да си открадне от тяхното мляко; или в смрадни тъмници се биеше с плъхове за огризки и остатъци. Нямаше храна, която да не го подлудява, и той бродеше из безкрайни обори, където охранени коне стояха пред проточили се с мили ясли, и търсеше, но все не можеше да намери кофите за трици, от които ги хранеха.

Само веднъж сънят му беше с благоприятен край. Премалял от глад, претърпял корабокрушение или оставен на необитаем остров, той се бореше с големите вълни на Тихия океан, събираше залепили се по скалите миди и ги носеше на пясъка при някакви сухи дърва, изхвърлени от пролетните приливи. С тях си на кладе огън и сложи в жарта скъпоценната плячка. Гледаше как парата избива на струйка, затворените черупки се разтварят и от тях се показва месо с цвят на сьомга. Съвсем готови — той го знаеше; и този път наоколо му нямаше никой, който би могъл да грабне храната. „Най-после — така сънуваше той в своя сън сънят ще се сбъдне.“ Този път щеше да яде. И все пак, въпреки сигурността си, той се съмняваше и със свито сърце зачака неизбежния обрат във видението, докато месото с цвят на сьомга, горещо и сочно, не се озова в устата му. Зъбите му го стиснаха. Той ядеше! Чудото се беше сбъднало! Изумлението го разтърси. Той не се помръдна и ето че малки пръстчета зашариха около устните му и мушнаха в устата му мъничко парченце месо, И по-скоро затова, че той не поиска да го изяде, отколкото зарад яда му, Лабискуи се разплака и рида в прегръдките му, докато заспа. Но той остана буден, поразен от любовта и величието на жената.

Дойде времето, когато и последната храна се свърши. Високите върхове бяха останали назад, вододелите ставаха все по-ниски и пътят на запад лежеше многообещаващ и отворен пред тях. Обаче и сетните им сили бяха изчерпани и както нямаха храна, скоро настъпи денят, когато легнаха да спят вечерта и не можаха да станат сутринта. Пушилката безсилно се изпрани, падна и на ръце и крака запълзя да стъкне огън. Но Лабискуи, въпреки всичките, си усилия, не можеше да се повдигне, обзета от пълна изнемога. Пушилката се отпусна до нея и се усмихна на машиналното си усилие да запали ненужния вече огън. Нямаше нищо за готвене, а денят бе топъл. Лек ветрец, въздишаше в клоните на елите и отвред изпод изчезващия сняг долиташе бълбукащата песен на невидими поточета.

Лабискуи лежеше в някакво вцепенение и дишаше така недоловимо, че Пушилката често я вземаше за мъртва. Следобед го сепна цвърченето на катеричка. Повлякъл тежката пушка, той се затътри по снежната кора, която се беше превърнала в киша. Пълзеше по ръце и крака или се изправяше и залиташе напред по посока на катеричката, която гневно цвърчеше и без да бърза, сякаш за да го измъчва, бягаше от него. Пушилката нямаше сили бързо да вдигне пушката, а катеричката не се спираше нито за миг. От време на време той се просваше в мократа снежна каша и изплакваше от безсилие. В други моменти пламъчето на неговия живот примигваше и той потъваше в тъма. Колко беше продължил последният припадък, той не знаеше, но когато се съвзе, трепереше от вечерния студ, а мокрите му дрехи бяха замръзнали за новообразувалата се снежна кора. Катеричката беше избягала и той се довлече със страшни усилия обратно при Лабискуи. Толкова дълбоко бе изтощението му, че спа като мъртвец цялата нощ, без да го тревожат никакви сънища.

Слънцето се беше вдигнало и същата катеричка цвърчеше в дърветата, когато ръката на Лабискуи докосна бузата на Пушилката и го събуди.

— Сложи ръката си върху сърцето ми, любими — промълви тя и гласът й бе ясен, но едва доловим и сякаш идваше много отдалече. — Моето сърце е моята любов, а ти я държиш в ръката си.

Като че ли се мина много време, преди тя да заговори отново.

— Не забравяй, на юг няма път. Еленовият народ го знае много добре. На запад… там е пътят… и ти ще стигнеш.

И Пушилката се унесе в това вцепенение, което предхожда смъртта, докато Лабискуи го събуди още веднъж.

— Сложи устните си на моите — рече тя. Искам да умра така.

— Ние ще умрем заедно, скъпа — отговори той.

— Не! — Леко потрепваме на ръката й го прекъсна, а гласът и бе толкова слаб, че той едва го чуваше, но все пак чуваше всяка нейна дума. Ръката й затършува в качулката на нейната парка, тя извади оттам някаква торбичка и я сложи в неговата ръка. — А сега дай си устните, любими. Твоите устни на моите устни и твоята ръка на моето сърце.

И в тази дълга целувка тъмата отново го обгърна, а когато дойде на себе си, разбра, че е сам, разбра, че и той ще умре. И уморено се зарадва, че ще умре.

Той забеляза, че ръката му лежи върху торбичката. Засмя се вътрешно на любопитството, което все пак го караше да дръпне вървите и да я отвори. От нея се изсипа мъничък поток храна. Нямаше нито едно късче, което да не му беше познато, и всичките Лабискуи бе откраднала от Лабискуи — трохи хляб, сложени настрана в далечните дни, преди Маккан да загуби брашното; парченца и нахапани залъци еленово месо; остатъци от лой; задният крак на заека, недокоснат; задният и част от предния крак на невестулката; крилцето на овесарката със следи от зъбите й, отказали се да го изядат — жалки огризки, трагични саможертви, доброволни самоизтезания, хапки, които неизмеримата и любов бе откраднала от ужасния глад.

С налудничав смях Пушилката захвърли всичко това на замръзващия сняг и пак потъна в непрогледен мрак.

Присъни му се сън. Юкон бе пресъхнал. Той бродеше по неговото корито сред кални локви и изподраскани от леда скали и събираше едри парчета самородно злато. Тежестта им започна да го измъчва, но изведнъж той откри, че златото може да се яде. И започна лакомо да го яде. В края на краищата каква друга стойност имаше златото, та хората да го ценят толкова много, освен ако можеше да се яде?

Когато се събуди, слънцето бе пак изгряло. Умът му бе странно ясен. Очите му вече не се премрежваха Нямаше познатите тръпки, които бяха пронизвали цялото му тяло. Струваше му се, че живите сокове пеят в снагата му, сякаш в пея се беше вляла пролетта. Обхвана го блажено чувство, че е здрав. Той се обърна да събуди Лабискуи и видя, и си спомни. Потърси захвърлената на снега храна. Беше изчезнала. И тогава разбра, че в бълнуването и съня му именно тая храна е била самородното злато на Юкон. В бълнуването и съня си беше почерпил сили за живот от живота, пожертвуван от Лабискуи, която бе сложила сърцето си в неговата ръка и отворила очите му за величието на жената.

Той се изненада от лекотата на движенията си, изуми се, че можа да завлече загърнатото с кожи тяло на Лабискуи до размръзналия се пясъчен бряг, да го подкопае с брадвата и да я погребе под него.

Три дни, без никаква храна, вървя той на запад. На третия ден падна под самотна ела край широк, волно течащ поток, за който реши, че трябва да е Клондайк. Преди да го завладее тъмата на унеса, отвърза торбата от гърба си, сбогува се със слънчевия свят и се загърна със завивките. Събуди го сънливо писукане. Беше настъпил продължителният здрач. Над него, сред клоните на елата, имаше бели яребици. Гладът го подтикна към незабавни действия, при все че тези действия бяха безкрайно бавни. Минаха се пет минути, докато успее да вдигне пушката до рамото си, и още пет минути се минаха, преди да посмее да натисне спусъка, както лежеше по гръб и се целеше направо нагоре. Изстрелът не улучи нищо. Нито една птица не падна, но и нито една птица не отлетя. Те само глупаво и сънливо се размърдаха и зашумоляха. Вторият изстрел не сполучи, защото той неволно трепна, когато натисна спусъка. Рамото го болеше. Изглежда, през последните три дена беше някъде паднал и го наранил, макар че не можеше да си спомни как.

Въпреки всичко яребиците не бяха отлетели. Той сви на четири завивката, с която се беше покрил, и я набута между дясната си ръка и тялото си, Опрял приклада на кожената завивка, той гръмна пак и една птица падна. Пушилката лакомо се вкопчи в нея… и откри, че изстрелът е отнесъл по-голямата част от месото. Едрокалибреният куршум не бе оставил почти нищо освен куп надробени пера. Но яребиците пак не бяха отлетели и той реши или да се цели в главите, или въобще да не стреля. Мереше се само в главите. Отново и отново пълнеше магазина. Кога не улучваше, кога улучваше и глупавите яребици, които не искаха да отлетят, се сипеха като дъжд отгоре му — живот, унищожен, за да даде живот на него. Бяха девет парчета; най-после той откъсна главата на деветата и без да се повдигне, започна да се смее и плаче, а защо — не можеше да разбере.

Първата изяде сурова. След това си почина и заспа, а в това време животът на яребицата преля в неговия. Събуди се в мрака гладен, но с достатъчно сили, за да накладе огън. И до ранни зори печеше и ядеше, и стриваше на прах хрускавите кокалчета със зъбите си, които отдавна не бяха дъвкали. Заспа, събуди се в мрака на друга нощ и спа отново до изгрева на следващия ден. Той забеляза с изненада, че огънят пращеше, стъкнат с нови дърва, а отстрани, на жарта, вреше опушен кафеник. До огъня, на една ръка разстояние, седеше Малчо, пушеше свита от амбалажна хартия цигара и напрегнато го наблюдаваше. Устните на Пушилката се размърдаха, но нещо сякаш стегна гърлото му, а в гърдите се надигнаха заплашващи да бликнат сълзи. Той посегна към цигарата и дълбоко смукна няколко пъти.

— Отдавна не съм пушил — най-после пророни той с тих, спокоен глас. — Много отдавна.

— Нито пък си ял, ако съдя по това как изглеждаш — грубовато добави Малчо.

Пушилката кимна и посочи с ръка кръстатите наоколо пера от яребици.

— Поне доскоро — отвърна той. — Знаеш ли, бих пил чаша кафе. Аз съм му забравил вкуса. И тиганици, и парче бекон.

— Ами боб? — подкачи го Малчо.

— Той сигурно има божествен вкус. Доста съм поогладнял пак.

Докато единият готвеше, а другият ядеше, те си разказаха накратко какво им се беше случило, откакто се бяха разделили.

— Ледът на Клондайк се трошеше и, щем не щем, трябваше да дочакаме свободна вода — завърши разказа си Малчо. — Две големи лодки, шестима другари, ти ги знаеш всичките, чудесни момчета, и всякакво там снаряжение. Напредвахме здравата, ту се бутахме с пръти, ту теглехме на въже, ту влачехме. Но праговете ще ги задържат най-малко една седмица. Оставих ги там да правят пътека за лодките горе по скалите. А пък аз си имах ей такова едно предчувствие да не се бавя. Та напълних си една торба с храна и потеглих. Знаех си, че ще те намеря да се влачиш съвсем капнал. Пушилката кимна и мълком му стисна ръката. — Е, да тръгваме — каза той.

— Да тръгваме ли? Ще има да вземаш! — избухна Малчо. — Ще си останем тука да си починеш и да се поохраниш един-два дни.

Пушилката поклати глава.

— Само да можеш да се видиш? — възрази Малчо. А това, което виждаше той, не беше хубаво. Лицето на Пушилката, където кожата е била открита, беше черно и мораво, цялото в струпеи от многобройни измръзвания. Бузите бяха така изпосталели, че въпреки брадата и мустаците горните зъби се издаваха под съсухрената плът. На челото и около дълбоко хлътналите очи кожата бе опъната като тъпан, а сплъстената брада, която трябваше да бъде златиста, бе опърлена и мръсна от пушека на огньовете.

— По-добре стягай торбите — каза Пушилката. — Аз тръгвам. — Ами че ти си слаб като пеленаче! Не можеш да вървиш. За къде си се разбързал?

— Малчо, аз отивам за най-хубавото нещо на Клондайк и не мога да чакам. Тока е всичко. Започвай да стягаш багажа. То е най-великото нещо на света. По-хубаво от златни езера и планини от злато, по-хубаво от приключения, от мечо месо и лов на мечки. Малчо седеше с опулени очи.

— Боже господи, че какво е то? — дрезгаво попита той. — Или направо си се чалнал?

— Не. Нищо ми няма. Може би човек трябва да спре да яде, за да му се отворят очите. Във всеки случай аз видях, че по света има неща за които не бях и сънувал. Сега зная какво е това „жена“.

Малчо зяпна, а извивката на устните, му и пламъчетата в очите му издаваха, че ей сега ще започне да се подиграва.

— Моля ти се, недей — меко каза Пушилката. — Ти не знаеш, а аз зная.

Малчо преглътна и промени намерението си.

— Е! Нямам нужда от никакви предчувствия, за да й отгатна името. Всички отидоха да пресушават Езерото на изненадата, ама Джой Гастел не поиска да отиде. Седи си в Доусън и чака да види дали ще се върна заедно с тебе. Зарича се, ако не те доведа, да продаде всичко, каквото има, да наеме цяла войска главорези, да отиде в Страната на елените и да прати на оня свят стария Снас и цялата му шайка. И ако не бързаш чак толкова, аз ей сега ще стегна багажа и ще съм готов да тръгна заедно с тебе.