Джек Лондон
Белю Пушилката (9)

I

— Стой! — извика Пушилката на кучетата и наблегна с цялата си тежест управляващия прът, м да спре шейната.

— Какво те е прихванало? — недоволно попита Малчо. — Тука вече няма вода, може да се върви спокойно.

— Вярно — отговори му Пушилката, — но я погледни: надясно се отклонява пъртина. Аз мислех, че по тези места не зимува никой.

Кучетата веднага легнаха на снега и се заловиха да къртят със зъби леда, който се беше набил между пръстите им. Само преди пет минути това беше не лед, а вода. Впрягът беше пропаднал през покрита със сняг ледена кора, а под нея се криела изворна вода, просмукала се от брега и образувала вир върху три стъпки дебелия лед, сковал река Нордбеска.

— За първи път чувам да има хора по Нордбеска — каза Малчо и заразглежда едва забелязващата се пъртина; засипана с две стъпки сняг, тя пресичаше коритото на реката под прав ъгъл и навлизаше в устието на малко поточе, което се вливаше в Нордбеска отляво. — Може да са били ловци и отдавна да са си вдигнали партушините.

Без да сваля ръкавиците си, Пушилката огреба горния слой рохкав сняг от пъртината, помнели, огреба още малко и пак помисли.

— Не — реши той. — Следите водят в двете посоки, но за последен път е пътувано нагоре по потока. Които и да са, сега са положително там. Седмици наред не е минавал никои друг. Бих искал да зная, защо ли са останали там?

— А пък аз бих искал да знам къде ще спрем да нощуваме тази вечер — отговори Малчо и посърнало загледа на югозапад, където следобедният здрач вече се сгъстяваше в нощен мрак.

— Хайде да тръгнем по тази пъртина нагоре по потока — предложи Пушилката. — Сухи дърва колкото щеш. Можем да спрем всеки миг.

— Можем да спрем всеки миг, ама ако не искаме да умрем от глад, трябва да вървим без много много да се спираме, и да вървим, накъдето сме се запътили.

— Сигурно ще намерим нещо нагоре по потока — продължаваше да го убеждава Пушилката.

— Я погледни колко ни е храната! Погледни кучетата! — възкликна Малчо. — Погледни… Е, хайде, дявол да те вземе! То се е видяло, че ще стане, както ти искаш!

— Това няма да ни забави дори и един ден — уверяваше го Пушилката. — Може би ще трябва да минем само някаква си миля.

— Някои и зарад една миля са умирали — възрази Малчо и с навъсено покорство поклати глава. — Хайде да вървим Да си търсим белята. Ставайте, нещастни куцокрачковци! Ставай! Хей, Хитруш! Ставай!

Водачът се подчини н впрягът уморено потегли по рохкавия сняг.

— Стой! — закрещя Малчо. — Трябва да се утъпква пътят.

Пушилката издърпа от шейната снегоходки, върза ги на мокасините си и излезе напред да прави пъртина за кучетата.

Не беше лесна работа. И кучетата, и хората не си бяха дояждали много дни и остатъците от сила, на които можеха да разчитат, бяха малки и ограничени. Макар и да вървяха по леглото на поточето, наклонът бе толкова стръмен, че трябваше да се изкачват по голямо, непрекъснато нагорнище. Високите отвесни скали скоро се сближиха така, че пътят им остана в дъното на тясна клисура. Продължителният здрач не можеше да проникне през високите планини и там беше почти тъмно.

— Истински капан — рече Малчо. — Всичко тука изглежда отвратително. Това е някаква дупка в земята. Току-виж, че сме налетели на някаква беда.

Пушилката не му отговори. Половин час двамата вървяха мълчешком, докато Малчо не наруши пак мълчанието.

— Имам предчувствие — промърмори той. — Да, да, имам предчувствие и ще ти го кажа, ако искаш да слушаш и да ме чуеш.

— Разправяй — рече Пушилката.

Казвам ти: предчувствам като две и две четири, че много дни няма да можем да се измъкнем от тази дупка, ще си намерим тук белята и ще киснем цяла вечност и още малко отгоре.

— Ами какво предчувстваш за храната? — нелюбезно се осведоми Пушилката. — Защото нямаме храна за цяла вечност и още малко отгоре?.

— Не. За храната нямам никакво предчувствие. Сигурно някак си ще се оправим. Но да ти кажа нещо още отсега, Пушилка. Готов съм да изям всичките кучета, само не и Хитруш. На Хитруш не мога да посегна. Него не мога да го оплюскам.

— Горе главата! — подхвърли подигравателно Пушилката. — Аз имам извънредни предчувствия, които ми казват, че няма да има нужда да изядем кучетата, и не зная дали ще е еленово месо или пъдпъдъци с препечени филийки, но всички ще позатлъстеем.

Малчо изсумтя с неизразимо възмущение и за още четвърт час се възцари мълчание.

— Ето ги, започват твоите беди — каза Пушилката, спря и се втренчи в нещо, което лежеше край старата пъртина.

Малчо остави управляващия прът, приближи се до другаря си и също загледа мъжкия труп край пътя.

— Охранен — забеляза Пушилката.

— Виж му устните — обади се Малчо.

— Съвсем се е вкочанясал — каза Пушилката и дръпна мъртвия за ръката; тя не се сви и заедно с нея се повдигна цялото тяло.

— Ако го вдигнеш и хвърлиш на земята, ще се строиш на парчета — добави Малчо.

Човекът лежеше на едната си страна, скован от мраза. От това, че не беше засипан със сняг, ставаше ясно, че не е лежал дълго.

— Едва преди три дни силно валя — каза Малчо.

Пушилката кимна, наведе се над трупа, обърна го нагоре с лицето и посочи рана от куршум в сляпото му око. Сетне се поозърна и кимна към търкалящия се на снега револвер.

Стотина крачки по-нататък те се натъкнаха на втори труп, захлупен по лице на пъртината.

— Две неща са съвсем ясни — каза Пушилката. — И двамата са дебели. Значи, не са гладували. И не са намерили злато, иначе нямаше да свършат със самоубийство.

— Ако е било самоубийство… възрази Малчо.

— Без съмнение. Няма други следи освен техните, пък и двамата са обгорени от барута. — Пушилката дръпна втория труп настрана и с върха на мокасина си изрови от снега револвер, забил се там от тежестта на тялото. — На, ето с какво е стрелял. Нали ти казах, че ще намерим нещо.

— То май, каквото ще намерим, още е пред нас. Какво ли ги е накарало тия охранени юначаги да си теглят куршума?

— Когато научим това, ще сме намерили и всичките си други беди — отговори му Пушилката. — Да вървим. Мръква се.

Беше вече съвсем тъмно, когато снегоходката и Пушилката се закачи за мъртво тяло и той се просна връз шейна, на която лежеше още един труп. А когато поизтръска снега от врата си и драсна клечка кибрит, двамата е Малчо видяха трети труп, загърнат с одеяла и сложен до наполовина изкопан гроб. А преди да угасне клечката, те забелязаха още пет-шест гроба.

— Бр-р-р… потрепери Малчо. — Стан на самоубийци. Пък какви са охранени. Сигурно там всички са измрели.

— Не… виж ей там. — Пушилката посочи мъждееща в далечината слаба светлинна. А ето още една светлина… и още една там. Хайде! Да вървим.

Други трупове по пътя нямаше и след няколко минути добре утъпканата пъртина ги доведе в стана.

— Това е цял град! — пошепна Малчо. — Трябва да има двайсетина хижи. И нито едно куче. Смешна работа!

— Това обяснява всичко! — също шепнешком отговори развълнувано Пушилката. — Това са хората на Лора Сибли. Не си ли спомняш? Те пристигнаха есенес по Юкон с „Порт Таунсенд номер шест“. Минаха край Доусън, без да спират. Сигурно корабът ги е докарал до устието на този поток.

— Да, да. Спомням си. Те са мормони.

— Не, вегетарианци. — Пушилката се усмихна в мрака… Не ядат месо и не се возят с кучета.

— Все същото е! Зная само, че нещо не им е в ред. Все за злато ламтяха. Таз същата Лора Сибли им обещала да ги заведе на такова място, дето веднага щели да станат милионери.

— Точно така. Тя е тяхна пророчица: има видения и разни такива глупости. А пък аз мислех, че са отишли нагоре но Норденсджолд.

— Ш-ш-ш-ш! Слушай!

В тъмнината Малчо предупреди Пушилката с едно докосване до гърдите и двамата се ослушаха: от една хижа долетя тих проточен стон. И преди още да заглъхне, някой го поде в друга хижа, в трета… една безкрайна въздишка на човешка мъка. Тя действаше като чудовищен кошмар.

— Бр-р-р… — изтръпна Малчо. — Направо тръпки да те побият! Хайде да се намъкнем вътре и да видим какво ги е сполетяло.

Пушилката почука на осветената хижа.

— Влез! — обади се гласът, който току-що беше стенал, и двамата другари влязоха.

Това беше обикновена хижа, направена от цели трупи, пролуките в стените бяха запушени с мъх, пръстеният под беше настлан със стърготини и талаш. В светлината на газена лампа се виждаха четири одъра; на три от тях лежаха мъже, които спряха да стенат и се втренчиха във влезлите.

— Какво ви е? — попита Пушилката едного от лежащите; одеялата не можеха да скрият широките му рамене и едрата набита снага, но в очите му се четеше страдание, а бузите му бяха хлътнали. — Едра шарка ли е? Какво е?

Вместо отговор човекът посочи устата си, с усилие отвори подпухналите, почернели устни и Пушилката неволно се отдръпна.

— Скорбут! — каза той полугласно на Малчо и болният с кимване потвърди диагнозата.

— Храна имате ли? — попита Малчо.

— Ъхъ — отговори човек от друг одър. — Можете да си вземете. Храна, колкото щете. В съседната хижа няма никой. Складът е до нея. Идете и си вземете.

II

Във всички хижа, които обиколиха тази вечер, те намериха все същото. Скорбутът върлуваше в целия стан. Десетина от жителите му бяха жени, но Пушилката и Малчо видяха само няколко от тях. Отначало били деветдесет и трима мъже и жени. Обаче, десет умрели, а двама наскоро изчезнали. Пушилката разправи как той и Малчо намерили тези двамата и изрази изненадата си, че никой не е отишъл надолу по пъртината да ги потърси, и то толкова близо до стана. Най-много поразени бяха те с Малчо от безпомощността на тези хора. Хижите бяха мръсни, непометени. Скованите от груби дъски маси бяха отрупани с немити съдове. Никой не помагаше на другите. Всяка хижа живееше само със своите си грижи и никой вече не си даваше труд да погребва умрелите.

— Просто не мога да разбера — призна Пушилката на Малчо. Виждал съм мързеливци и безделници, но никога не съм виждал толкова много накуп! Чу ли ги какво разправят? Никой пръст не е помръднал през цялото време. Хващам се на бас, че дори не са си мил и очите. Нищо чудно, че имат скорбут.

— Ама как тъй вегетарианци ще хванат скорбут? — възрази Малчо. — Нали уж скорбутът хваща само ония, дето ядат солено месо. А тези не ядат месо, ни солено, ни прясно, ни сурово, ни готвено — никакво!

Пушилката поклати глава.

— Знам. Скорбутът дори се лекува със зеленчук. Никакви лекарства не помагат. Зеленчукът, особено картофите, са единственото средство. Но не забравяй едно нещо, Малчо: тука имаме пред себе си не теория, а действителност. Факт е, че тези тревоядни всички до едни са болни от скорбут.

— Трябва да е заразителен.

— Не, докторите са сигурни в това. Скорбутът няма бацил. Не се прихваща. Поражда се сам. Доколкото зная, дължи се на изтощаването на кръвта. Причината не е в нещо, което имат, а в нещо, което им липсва. Човек се разболява от скорбут, защото в кръвта му липсват някакви си там вещества, а тези вещества ги има не в прахчета, а в зеленчука.

— Ами нали тия не ядат друго освен трева! — изпъшка Малчо. — А трева има толкова, че да им се втръсне. Това доказва, че съвсем не си прав, Пушилка. Ти разправяш теории, а ей туй нещо тука прави теориите ти на пух и прах. Скорбутът си е заразен, точно затова всички са го прихванали, и то как! И ние с теб ще се заразим, ако още се мотаем тука. Бр-р-р! Просто усещам как тия буболечки вече лазят и в мене.

Пушилката скептично се изсмя и почука на следващата хижа.

— Сигурно и тука ще намерим същото — каза той. — Влизай. Трябва добре да го проучим това нещо.

— Какво искате? — рязко попита женски глас.

— Да ви видим — отговори Пушилката.

— Кои сте?

— Двама доктори от Доусън — изтърси Малчо, а Пушилката веднага го смушка в ребрата за лекомислието му.

— Не ни трябват никакви доктори — заяви жената; гласът и се прекъсваше от болка и злоба. — Върнете си. Лека нощ, ние не вярваме в лекари.

Пушилката дръпна резето, бутна вратата, влезе и вдигна фитила на слабо светещата газена лампа, за да може да се огледа. Четирите жени, които лежаха на одрите, престанаха да стенат и се вторачиха в поканените гости. Две от тях бяха млади със слаби лица, третата беше възрастна и много пълна, а четвъртата, която Пушилката веднага позна по гласа, беше най-мършавата, най-хилавата представителка на човешкия род, каквато беше някога виждал. Той веднага разбра, че това е Лора Сибли, пророчица и професионална ясновидка, която бе организирала експедицията в Лос Анжелос и беше я довела в този стан на смъртта на Нордбеска. Разговорът им протече в жлъчен тон. Лора Сибли не вярваше в лекари. А отгоре на всичките си мъчения беше, кажи-речи, загубила вяра в самата себе си.

— Защо не сте изпратили да поискате помощ? — попита Пушилката, когато тя млъкна, задъхана и отпаднала още след първата си тирада. — Има стан на река Стюарт, пък и до Доусън може да се стигне само за осемнайсет дни.

— Защо не е отишъл Еймъс Уентуърт? — изкряска тя със злоба, граничеща с истерии.

— Не познавам този господин — отвърна Пушилката, — С какво се занимава той?

— С нищо. Само че той единствен не се е разболял от скорбут. А защо не се е разболял? Ще ви кажа. Не, няма да ви кажа… — Тънките и, измършавели, почти прозрачни устни плътно се стиснаха и на Пушилката му се стори, че, кажи-речи, може да види през тях зъбите и корените на зъбите и. — Пък и каква ли полза щеше да има? Нима не зная? Не съм толкова глупава. Складовете ни са пълни с какви ли не плодови сакове и консервирани зеленчуци. Нито един стан в цяла Аляска не е така добре въоръжен за борба със скорбута. Няма сушени и консервирани зеленчуци, плодове и орехи, които да не притежаваме, и то в изобилие.

— Сложи ли те натясно, а, Пушилка? — тържествуващо възкликна Малчо. Ето това е действителност, а не теория. Казваш, лекуване със зеленчук? Ето ти го зеленчука, а какво става е лекуването?

— Не мога да намеря никакво обяснение — призна Пушилката. — И въпреки това в цяла Аляска няма стан като този. Виждал съм скорбут по два-три случая ту тук, ту там, но никога не съм виждал цял стан, пламнал от него, нито съм виждал такива тежки случаи. Но това няма нищо общо е цялата работа, Малчо. Трябва да направим всичко, каквото можем, за тези хора, но първо трябва да се настаним и да се погрижим за кучетата. Ще се отбием при вас утре сутрин, ъ-ъ… госпожа Сибли.

— Госпожица Сибли… обиди се тя. — И ето какво, млади човече: ако речете да се пъхнете тука с разни лекарства, ще ви тегля една хубава порция сачми.

— Ей, че е мила тая пресвета ясновидка! — смееше се Пушилката, когато пипнешком се връщаха с Малчо в тъмнината към необитаваната хижа до оная, от която бяха започнали обиколката си.

Личеше си, че в тази хижа доскоро са живели двама души и другарите се питаха дали това не са били самоубийците, които намериха на пътя. Те огледаха заедно склада и откриха невероятно разнообразие от храни… в буркани, на прах, — консервирани, сушени, сгъстени.

— Питам те: как са се изхитрили да хванат скорбут? — възкликна Малчо и размаха пред светлината пакетчета с яйца на прах и италиански гъби. — Погледни това! Ами това!… Той заизважда кутии с консервирани домати, царевица, мариновани маслини. — Пък и самата пресвета ясноводка е хванала скорбут! Как го разбират това нещо?

— Ясновидка — поправи го Пушилката.

— Ясноводка! — упорито повтори Малчо. — Нали тя ги е довела в тази дупка, а?…

III

На другия ден, когато вече беше светло, Пушилката срещна човек, който теглеше шейна с тежък товар дърва. Нисък, спретнат и подвижен, този човек крачеше бодро въпреки тежкия товар. Пушилката веднага изпита към него неприязън.

— Какво ви е? попита той.

— Нищо ми няма — отговори нисичкият човечец.

— Знам — каза Пушилката. Тъкмо затова ви и питам. Вие сте Еймъс Уентуърт. Интересно, как така не сте се разболели от скорбут, както всички други?

— Защото работех — бързо отговори Уентуърт. — И никой от тях нямаше да се разболее, ако бяха излизали навън и вършили нещо. А те какво правеха? Мърмореха и се оплакваха, и кълняха студа, дългите нощи, лишенията, мъките и болките и всичко друго. Излежаваха се, докато се подуха така, че вече не могат да станат, и толкова. Вижте мене. Аз работех, Влезте в моята хижа. Пушилката го последва.

— Поогледайте се. Чисто, като облизано, а? Така си е! Наредено, нагласено. Бих махнал и стърготините и талаша от пода, ако не пазеха топло, по при мен стърготините и талашът са чисти, Трябва да погледнете подовете в някои от другите хижи. Кочини! Нито веднъж още не съм ял от немита чиния. Не, драги. Това иска работа и аз работех, и не се разболях от скорбут. Можете да си вземете хубава бележка и така да си го знаете.

— Улучили сте самата истина — призна Пушилката. — Но виждам, че при вас има само един одър. Защо сте тъй необщителен?

— Защото така ми харесва. По е лесно да чистиш на един, отколкото на двама, ето защо! Мързеливци и готованци! Нима мислите, че бих могъл да търпя такъв човек в къщата си? Нищо чудно, че са се изпоразболели от скорбут!

Това звучеше много убедително, но Пушилката не можеше да се отърве от неприязненото си чувство към този човек.

— Ами защо Лора Сибли е толкова против вас? — ненадейно попита той.

Еймъс Уентуърт хвърли бърз поглед към Пушилката.

— Лора Сибли е смахната — отговори той. — Всички ние сме малко смахнати, ако искате да знаете. Но да ме пази господ от смахнат, който не измива чиниите, в които яде, а всички тия смахнати са такива.

Подир няколко минути Пушилката приказваше с Лора Сибли. Опряла се на две тояги, тя куцукаше край неговата хижа и беше се поспряла да си поеме дъх.

— Защо сте толкова против Уентуърт? — ни в клин, ни в ръкав я попита той така ненадейно, че въпросът я завари неподготвена.

Зелените й очи ядно пламнаха, изпитото й лице за миг се разкриви от ярост, разранените й устни се сгърчиха, готови да изрекат необмислени думи. Но от тях се отрониха само някакви несвързани, нечленоразделни звуци и със страшно усилие на волята тя веднага се овладя.

— Защото е здрав! — задъхано промълви Лора Сибли. — Защото няма скорбут! Защото е невиждан егоист! Защото не протяга ръка да помогне на някого! Защото би ни оставил живи да си изгнием, както ни е оставил да си гнием живи, без да ни донесе кофа вода или наръч дърва! Само какъв звяр е той! Но той ще види! Да, да! Ще види!

Все още задъхана, тя закуцука нататък; след пет минути Пушилката излезе да нахрани кучетата и я видя да влиза в хижата на Еймън Уентуърт.

— Нещо не е наред тука, Малчо, нещо не е наред — с мрачен вид поклати глава той, когато другарят му се показа на вратата, за да плисне помията от тенджерата.

— Дума да няма! — весело подхвана Малчо.

— И ние с тебе няма да се отървем. Ще видиш. — Не говоря за скорбута.

— Аха, думата ти е за пресветата ясноводка. Тя и покойник ще ограби. През живота си не съм виждал жена с такъв гладен вид.

IV

— Ние с тебе сме здрави, защото непрекъснато работим, Малчо. Затова е здрав и Уентуърт. Виждаш докъде са стигнали другите от безделие. Сега от нас зависи да предпишем на тези нещастни болни физически труд. Твое задължение ще бъде да следиш всеки да си получи порцията труд. Назначавам те за старша болногледачка.

— Какво-о? Мене ли! — провикна се Малчо. Отказвам се!

— Нищо подобно. Аз ще ти помагам според силите си, защото няма да е шега работа. Трябва да ги поразмърдаме. Преди всичко нека погребат мъртвите. Най-държеливите ще назначим в гробарската команда; други, които все още се крепят, в команда за събиране на гориво (нали са се свивали под одеялата, за да пестят дърва); на по-слабите ще дадем по-лека работа. Да, и борова отвара! Дано не забравим. Алясканските кореняци се кръстят на нея. А тези тука не са и чували за нея.

— То се е видяло, че ще си изпатим — захили се Малчо. — Доде се усетим и ще ни надупчат с олово.

— Тъкмо от това ще започнем — рече Пушилката. — Да вървим.

За един час всичките двадесет и толкова хижи бяха претършувани. Всичките патрони, всичките бойни и ловни пушки и револвери бяха конфискувани.

— Хайде, болници! — подкачаше ги Малчо. — Оръжието… дайте го насам. Трябва ни.

— Кой е наредил това? — осведомиха се още в първата хижа.

— Двама доктори от Доусън — отговори Малчо. А каквото те кажат, това ще правите. Хайде! Патроните също.

— Ами на вас за какво ви са?

— Да отблъснем войската на месните консерви, дето е тръгнала насам по клисурата. И да ви кажа овреме: скоро тука ще нахълта борова отвара. Хайде, по-живо!

И това беше само началото на деня. С молби и предумване, със заплахи и просто насила Пушилката и Малчо ги караха да станат и да се облекат. Онези, у които скорбутът беше в най-лека форма, Пушилката отдели за погребална команда. Друга команда изпрати да събере дърва, та да може с огньове да размразят пръстта и пясъка, за да изкопаят гробове. На още една команда бе наредено да насече дърва, поравно за всяка хижа. Тези, които нямаха сили да излязат навън, трябваше да чистят и разтребват хижите и да перат дрехите. Още една команда домъкна наръчи борови клони и навред започнаха да варят борова отвара.

Но макар Пушилката и Малчо да си даваха вид, че всичко е наред, положението беше тежко и сериозно. Побиха ги трънки, когато се убедиха, че най-малко тридесет души се намират в ужасно, безнадеждно положение и човек не може да ги вдигне от леглото, а една от жените в хижата на Лора Сибли умря. Обаче трябваше да се действува решително.

— Не ми се ще да пердаша болен човек — обясняваше Малчо и заплашително вдигаше юмрук. — Но щом е за негово добро, ще му строша и главата. А на всички ви много добре ще ви дойде да ви се тегли по един хубав бой, мързеливци такива! Хайде! Я ставай и си навличай дрипите, и по-живичко, че ей сега ще ти разбия мутрата!

Всички работеха, стенеха, охкаха и плачеха, сълзите се стичаха и замръзваха по бузите и нямаше съмнение, че мъките им не са престорени. Положението беше отчайващо, а предписаните от Пушилката мерки — геройски.

Когато работните групи се върнаха на пладне, чакаше ги сносен обед, сготвен от по-слабите им съжители под надзора и ръководството на Пушилката и Малчо.

— Засега стига — каза Пушилката в три часа. — Свършвайте работа. Лягайте. Може да ви е зле сега, затова пък утре ще сте по-добре. Разбира се, да се оздравее, не е чак толкова лесно, но всички ще ми оздравеете.

— Твърде късно — леко се присмя Еймъс Уентуърт на Пушилката за старанията му. — Трябвало е да подхванат така още наесен.

— Хайде с мене — отговори му Пушилката. — Вземи тия две кофи. Ти не си болен.

И те тръгнаха тримата от хижа на хижа да дават на всеки мъж и жена по цяло канче отвара. А това не беше лесно.

— Няма да е зле да разберете още отначало, че ние не се шегуваме — заяви Пушилката на първия упорит пациент, който лежеше по гръб и стенеше през зъби. Я ми помогни, Малчо. Пушилката хвана болния за носа и го чукна под лъжичката, за да си отвори, устата.

— Хайде, Малчо! Сега ще я глътне!

И болният я глътна с неизбежното кашляне и давене.

— Идущия път ще я вземеш по-лесно — увери жертвата си Пушилката и посегна към носа на човека съседното легло.

— Бих предпочел рициново масло — тихичко си призна Малчо, преди да глътне своята порция. — Матусал^[1] да ми е на помощ! — съвсем гласно обяви той, щом преглътна горчивото лекарство. — Една чаша блага колкото цяла каца държи влага.

— Ние ще правим тази обиколка с боровата отвара четири пъти на ден, а вие сте осемдесет души — съобщи Пушилката на Лора Сибли. — Затова нямаме време да си играем. Ще я вземете ли, или трябва да ви хвана за носа? — Палецът и показалецът му красноречиво се надвесиха над нея. — Това е растителна отвара, тъй че няма защо да се повдига въпрос за угризения на съвестта.

— Да се повдига ли! — прихна Малчо. — Не, в никой случай. Това е най-възхитителното питие!

Лора Сибли се поколеба. Беше си глътнала езика.

— Е? — властно попита Пушилката.

— Ще… ще я взема — промълви тя с треперещ глас. — По-скоро!

Тази вечер Пушилката и Малчо се вмъкнаха под одеялата си капнали повече, отколкото след най-тежкия ден на пъртината.

— Чак ми прилошава — призна Пушилката. — Както се мъчат, то е страшно нещо. Но работата е единственото средство, което мога да измисля, и трябва да го изпитаме докрай. Ех, да имахме чувал сурови картофи!

— Спаркинс не може вече да мие чинии — каза Малчо. — Така се мъчи, че чак се поти от болка. Видях го как се поти. Трябваше аз да го сложа в леглото, толкова беше отмалял.

— Само да имахме сурови картофи — продължи Пушилката. — В тези консервирани храни липсва най-важното, най-същественото нещо. От тях е бил изпарен самият живот.

— И ако тоя млад мъж Джоунс от хижата на Браундоу не пукне до сутринта, тогава аз нищо не познавам.

— За бога, говори за нещо по-весело — скара му се Пушилката.

— Нали ние ще трябва да го погребваме? — ядосано изсумтя Малчо. — Казвам ти, това момче страхотно…

— Млъкни! — прекъсна го Пушилката.

След още няколко ядни изсумтявания от одъра на Малчо долетя дълбоко равномерно дишане — той беше заспал.

V

До сутринта беше умрял не само Джоунс, но и един от по-здравите мъже, който беше работил в командата за сечене на дърва, беше се обесил. Занизаха се кошмарни дни. Цяла седмица, с върховно напрежение на волята, Пушилката караше болните да работят и да пият боровата отвара. И беше принуден: едни по един, но двама и по трима да ги освобождава от работа. Той започваше да проумява, че работата беше най-неподходящото нещо на света за болни от скорбут. Намаляващата погребална команда продължаваше непрекъснато да работи и винаги приготвяше пет-шест гроба в повече, изровени в размразената е огньове пръст.

— Надали бихте могли да изберете по-лошо място за стан — каза Пушилката на Лора Сибли. — Вижте го; в дъното на тясна клисура, която върви от изток на запад. На пладне слънцето не се издига над равнището на планините. Сигурно не сте видели дневна светлина от няколко месеца.

— Че откъде можех да зная?

Пушилката сви рамене.

— Би трябвало да знаете, щом сте могли да поведете стотина глупаци за злато.

Тя го изгледа злобно и закуцука нататък. Пушилката отиде да види една команда стенещи болни, които събираха борови клони, а когато се връщаше след няколко минути, видя ясновидката да влиза в хижата на Еймъс Уентуърт и тръгна подире и. На вратата той я чу да хленчи и да се моли.

— Само за мен! — умоляваше тя, когато Пушилката влезе вътре.

— Няма да кажа на никого!

Двамата, изгледаха гузно неканения посетител; и Пушилката беше сигурен, че още малко и е щял да узнае нещо, без сам да знае какво, и мислено се изруга, че не бе ги подслушал.

— Хайде, казвайте! — грубо заповяда той. — Какво е то?

— Кое какво е? — навъсено го попита Еймъс Уентуърт. А Пушилката не можеше да му каже кое беше това „какво“.

VI

Положението ставаше все по-тежко и по-тежко. В тази клисура, приличаща на тъмна дупка, където никога не проникваше слънчев лъч, страшният списък на покойниците ставаше все по-голям. Всеки ден Пушилката и Малчо със страх преглеждаха един другиму устата — не са ли им побелели венците и лигавицата, този неизбежен първи признак на скорбута.

— Аз се отказвам! — заяви една вечер Малчо. — Мислих го и така, и иначе и се отказвам. Мога да се опитам да тормозя роби, ама да тормозя сакати, виж, това е вече много за мене. От ден на ден отиват от лошо към по-лошо. Няма и двайсет души, които мога да изкарам на работа. Днес след обед казах на Джаксън да иде да си легне. Готвеше се да се самоубие. Личеше си: по целия му вид. Май че работата не помага.

— И аз стигнах до същото заключение — отговори Пушилката. — Ще освободим всички освен десетина души. Те ще трябва да ни помагат. Можем да ги подредим на смени. И ще продължаваме с боровата отвара.

— Няма полза от нея.

— Горе-долу съм готов да се съглася и с това, но във всеки случай не им вреди.

— Още едно самоубийство — съобщи Малчо на другата сутрин. — Сега пък е този Филипс. Откога си знаех, че така ще стане.

— Не можем да се справим с тази работа! — изпъшка Пушилката. — Какво би предложил ти, Малчо?

— Кой? Аз ли? Аз нямам никакви предложения. — Ще оставим всичко да се нарежда от само себе си.

— Но това значи да измрат всички! — възрази Пушилката.

— Освен Уентуърт — изръмжа Малчо, защото отскоро бе започнал да споделя неприязънта на своя другар към тази личност.

Неизменното чудо на Уентуъртовия имунитет озадачаваше Пушилката. Защо единствено той не се разболяваше от скорбут? Защо Лора Сибли го мразеше и същевременно скимтеше, хленчеше и му се молеше? Какво ли беше това, което му искаше, а той не й даваше?

На няколко пъти Пушилката нарочно се отби в хижата на Уентуърт по време за ядене. Той забеляза само едно подозрително нещо и то беше, че Уентуърт го гледаше е подозрение. След това се помъчи да поразпита Лора Сибли.

— Сурови картофи биха излекували всички тука — подхвърли той на ясновидката. — Сигурен съм. Виждал съм как действат.

Пламъчето в очите й, което показваше съгласие и което се смени със злоба и омраза, му подсказа, че е попаднал на правилна следа.

— Защо не сте докарали запас от пресни картофи с парахода? — попита той.

— Докарахме. Но когато пътувахме нагоре по реката, много изгодно ги продадохме във Форт Юкон, Имахме предостатъчно сушени картофи и знаехме, че те се запазват по-добре. Дори не замръзват.

Пушилката изпъшка.

— И всичките ли продадохте? — попита той.

— Да. Отде можехме да знаем?

— Ами, не е ли възможно да са останали един-два чувала? — Нали знаете, случайно да са били забутани някъде на парахода?

Тя поклати глава, както му се стори, с малко закъснение, след това добави: — Не сме намирали.

— Но дали няма? — настоя Пушилката.

— Отде да знам? — ядно се сопна Лора Сибли. — Не съм се занимавала е прехраната!

— А Еймъс Уентуърт се е занимавал — побърза да заключи той. — Прекрасно. А сега кажете, то ще си остане между нас, какво е личното ни мнение. Смятате ли, че Уентуърт има скрити някъде сурови картофи?

— Не, разбира се, не. — Защо ще има?

— Защо пък да няма? — Тя сви рамене.

— Колкото и да се мъчи с нея, Пушилката не можа да я накара да признае, че това е възможно.

VII

— Уентуърт е свиня — бе присъдата на Малчо, когато Пушилката сподели с него подозрението си.

— Лора Сибли също — добави Пушилката. — Тя вярва, че той има картофи, но си мълчи и се мъчи да го склони да даде и на нея.

— А той не ще, а? — Малчо напсува грешната човешка природа с една от най-засуканите си псувни и си пое дъх. И двамата са еднакви мръсници. Дано господ ги остави да изгният от скорбут за наказание това е то, което мога да кажа, и още, не ей сега отивам да строша кратуната на тоя Уентуърт.

Обаче Пушилката държеше да бъдат тактични. През нощта, когато целият стан пъшкаше и спеше или пъшкаше и не спеше, той отиде в неосветената хижа на Уентуърт.

— Виж какво ще ти кажа, Уентуърт — подхвана той. Тука, в ей тази торбичка, има златен пясък за хиляда долара. Аз съм едни от богатите хора по тези места и мога да си го позволя. Струва ми се, че започва да ме хваща скорбут. Сложи ми един суров картоф в ръката и златото е твое. Ето, виж колко тежи. И Пушилката трепна от радост, когато Еймъс Уентуърт протегна ръка в мрака и повдигна златото. Пушилката го чу да рови в завивките, а след това го усети да му пъха в ръката не тежката торбичка с пясъка, а несъмнено картоф, голям колкото кокоше яйце, топъл от близостта с тялото на Уентуърт.

Пушилката не се бави до сутринта. Той и Малчо чакаха всеки миг смъртта на двамата им най-тежко болни и затова отидоха направо в тяхната хижа. В една чаша те носеха хилядадоларовия картоф, настърган и размачкал заедно с корите и полепналите буци пръст; от тая гъста течност започнаха да сипват по няколко капки в страхотните дупки, които някога са били човешка уста. Цялата нощ на смени, ту Пушилката, ту Малчо, им даваха от този картофен сок, натриваха го в нещастните подпухнали венци, в които тракаха разклатени зъби, и принуждаваха болните да преглъщат всяка капчица от скъпоценния еликсир.

До другата вечер у двамата пациенти настъпи удивително, почти невероятно подобрение. Те вече не бяха най-тежко болните. След четиридесет и осем часа, когато картофът се свърши, макар и далеч от пълно оздравяване, те бяха временно вън от всякаква опасност.

— Знаеш ли какво ще направя — каза Пушилката на Уентуърт. — Аз имам златни находища по тия места и моя полица ще ти осребрят навсякъде. Ще ти дам по петстотин долара за картоф до петдесет хиляди долара. Това прави сто картофа.

— Нямаш ли повече златен пясък? — попита Уентуърт.

— Малчо и аз събрахме всичко, което имахме. Но честна дума, ние двамата заедно струваме няколко милиона.

— Нямам никакви картофи — отсече Уентуърт. Бих искал да имам. Аз имах само този картоф, който ти дадох. Пазих го цялата зима, защото се страхувах да не се разболея от скорбут. Продадох ти го само за да мога да си платя пътя и да се махна от тази страна, когато реката се очисти от лед.

При все че нямаше повече картофен сок, състоянието на двамата лекувани с него болни продължи да се подобрява и на третия ден. Положението на нелекуваните се влошаваше все повече. На четвъртата сутрин бяха погребани три страхотни трупа. Малчо изтърпя това изпитание и след това се обърна към Пушилката:

— Ти се опита по твоя начин. Сега е мой ред да се опитам, както аз си знам.

Той се запъти направо към хижата на Уентуърт. Какво се разигра там, Малчо премълча. Той излезе с ожулени и разбити юмруци, а Уентуърт, освен останалите по лицето му белези от страшния бой, дълго време ходи с извита настрана глава и схванат врат. Това явление можеше да се обясни с четирите черносини белега от пръсти на едната страна на гръкляна му и един черносин белег от другата страна.

След това Пушилката и Малчо нахълтаха заедно в хижата на Уентуърт, изхвърлиха го вън на снега и обърнаха всичко нагоре с краката. Лора Сибли докуцука също и с настървените се залови да претърсва заедно с тях.

— Нищо няма да получиш, миличка, пък ако ще да намерим и цял тон — увери я Малчо.

Но те бяха не по-малко разочаровани от нея. Макар че разкопаха и пода, пак не откриха нищо.

— Аз бих го пекъл на бавен огън и бих го накарал да заговори — напълно сериозно предложи Малчо.

Пушилката неодобрително поклати глава.

— Ами че това е убийство! — държеше на своето Малчо. — Той ги убива тия окаяни клетници; все едно, че им пръсва главите с брадва, само че още по-лошо.

Мина още един ден, през който те непрестанно следиха всяко движение на Уентуърт. Няколко пъти, когато той тръгваше с кофа за вода към рекичката, те уж случайно се приближаваха към хижата и всеки път той бързо се връщаше, без да си е налял вода.

— Картофите са скрити вътре в хижата — каза Малчо. — Това е сигурно като две и две четири. Но къде? Нали я обърнахме цялата наопаки. — Той стана и си сложи ръкавиците. — Ще ги намеря, дори и да трябва да разтуря проклетия коптор парче но парче!

Той погледна Пушилката, който седеше с напрегнат, залисан вид и не го беше чул.

— Каква муха ти е влязла в главата? — ядосано попита Малчо. — Да не ми кажеш сега, че си нямал друга работа и си хванал скорбут!

— Просто се мъча да си спомня нещо, Малчо.

— Какво?

— Не знам. Тъкмо там е бедата. Но то е свързано с тази работа, само да мога да си го спомня.

— Ей, Пушилка, да не вземеш да се чалнеш, — замоли му се Малчо. — Какво ще правя без теб! Остави ума си на мира. Ела ми помогни да разтуря този коптор. Бих го подпалил, ама страх ме е, да не се опекат картофите.

— Това е то! — изкрещя Пушилката и скочи на крака. — Тъкмо каквото се мъчих да си спомня. Къде е бидончето с газта? Тръгвам с тебе, Малчо. Картофите са наши!

— Каква е играта?

— Само ще ме гледаш и толкова — заинтригува го Пушилката. — Винаги съм ти казвал, Малчо, че недостатъчното познаване на литературата много пречи, дори и в Клондайк. Виждаш ли, това, което ще направим сега, е от една книга. Чел съм го като хлапе и то ще хване място. Хайде!

След няколко минути в бледия блясък на зеленикавото Северно сияние двамата другари се промъкнаха крадешком до хижата на Еймъс Уентуърт. Внимателно и безшумно те поляха с газ дървените стени, като сипеха най-много на вратата и прозореца. После драснаха клечка кибрит и видяха как пламна подпалената газ. После се дръпнаха извън кръга на растящата светлина и зачакаха.

Те видяха Уентуърт да изскача навън, да хвърля обезумял поглед към пламъците и да се втурва обратно в хижата. Не се мина и минута и той се показа отново, този път бавно. Превит на две, нарамил тежък чувал, в съдържанието на който те ни най-малко не се съмняваха. Пушилката и Малчо се нахвърлиха отгоре му като два прегладнели вълка. Те го заудряха едновременно отдясно и отляво. Той се строполи под тежестта на чувала, който Пушилката опипа за всеки случай с двете ръце. В този миг той усети Уентуърт да прегръща коленете му и го видя да вдига към него мъртвешки бледото си лице.

— Дайте ми десетина парчета, само десетина… пет парчета… и вземете всичко друго — записка Уентуърт. Той се озъби и с безумна ярост наведе глава, за да ухапе Пушилката за крака, но промени решението си и започна да се моли. — Само пет-шест картофа! — захленчи той. — Само пет-шест! Аз щях да ви ги дам… утре. Да, утре. Така бях решил. В тях е спасението! В тях е спасението! Само пет-шест парчета!

— Къде е другият чувал? — попита наслуки Пушилката.

— Аз го изядох. — Отговорът беше несъмнено искрен. — Останал е само този чувал, Дайте ми няколко парчета. Вземете всичко друго.

— Изял си ги! — закрещя Малчо. — Цял чувал! А тези клетници мрат, защото нямат картофи! На ти! На! На! На! Свиня такава! Мръсник!

Първият ритник го откъсна от колената на Пушилката, които бе прегърнал. Вторият ритник го просна на снега. Но Малчо продължаваше да го рита.

— Пази си пръстите — бе единствената забележка на Пушилката.

— То се знае; аз го ритам с петите — отговори Малчо. — Ти само гледай. — Ще му изпочупя ребрата. Ще му изпотроша зъбите! На ти! На! Жалко, че съм с мокасини, а не с ботуши. Свиня такава!

VII

Никой не спа в стана тази нощ. Час по час Пушилката и Малчо обикаляха, скъпернически отмерваха възвръщащия живота картофен сок и наливаха по четвърт лъжичка в нещастните, обезобразени уста на обитателите. И целия следващ ден, докато единият спеше, другият продължаваше да работи.

Смъртните случаи секнаха. Болните в най-тежко положение започнаха да се поправят изумително бързо. На третия ден тия, които не бяха могли да се помръднат седмици наред, се вдигнаха от леглата и закретаха на патерици. И в този ден слънцето, което от два месеца вече се отклоняваше, по своя път на север, надзърна весело през хребета пад клисурата за първи път.

— Нито едно картофче — каза Малчо на хленчещия, молещ се Уентуърт. — Ти нямаш и помен от скорбут. Ти си оплюскал цял чувал и тебе скорбут няма да те хване двайсет години. Откакто зная теб, започнах по-добре да разбирам господа. Все съм се чудим защо е оставил да живее сатаната. Сега вече зная. Той го е оставил да живее точно както аз те оставих теб. И пак това е направо позор.

— Един малък съвет — каза Пушилката на Уентуърт. Тези хора оздравяват много бързо; Малчо и аз си тръгваме подир една седмица и тука няма да има кой да те защити, когато те подгонят. Ето пъртината. До Доусън има осемнайсет дена път.

— Плюй си на петите, Еймъс… додаде Малчо, — че както те наредих аз, ще ти се види дребна работа в сравнение с това, както ще те наредят тия болници.

— Господа, моля ви да ме изслушате — захленчи Уентуърт. — Аз не познавам тези места. Не познавам обичаите. Не зная пъртината. Позволете ми да пътувам с вас. Ще ви дам хиляда долара, ако ми позволите да пътувам с вас.

— Защо не? — коварно се усмихна Пушилката. — Стига да е съгласен Малчо.

— Кой? Аз ли? — Малчо пое дъх за важно изказване. — Какво съм аз? Горските кърлежи са по-големи от мен, ако става дума за смирение. Аз съм червей, личинка, брат на поповата лъжичка и рожба на мръсна муха. Не ме е страх, не ме е срам от нищо, дето пълзи, лази или смърди. Но да пътувам с тази грешка на творението! Махай се оттука, човече! Аз не съм горделив, ама от теб ми се повдига.

И Еймъс Уентуърт се махна, самичък, затътрил шейна, натоварена с храна, колкото да му стигне до Доусън. Една миля по-надолу Малчо го настигна на пъртината.

— Я ела тука — подхвана Малчо вместо поздрав. — Хайде, бръкни се! Давай парите! Развързвай кесията!

— Аз не разбирам — смутолеви Уентуърт и потрепери, като си спомни какъв бой бе ял на два пъти от Малчо — и с юмруци, и с ритници.

— Ония хиляда долара, разбираш ли ме? Хилядата долара в злато, дето Пушилката ти плати за нещастния картоф. Дай ги тука!

И Еймъс Уентуърт му протегна торбичката със златото.

— Дано да те ухапе някой пор, че да пукнеш от бяс! — бяха прощалните думи на Малчо.