Джек Лондон
Белю Пушилката (3)

I

Два месеца след като бяха тръгнали на лов за елени, за да си осигурят храна, Белю Пушилката и Малчо се върнаха в кръчмата „Еленовия рог“ в Доусън. Ловуването бе свършило, месото пренесено и продадено по два и половина долара фунта и сега двамата заедно притежаваха три хиляди долара в златен пясък и добър впряг кучета. Беше им провървяло. При все че златната треска бе пропъдила дивеча на сто и повече мили в планините, те бяха ударили четири елена в една тясна клисура на половината от това разстояние.

Загадката как са се заблудили тези животни беше толкова голяма, колкото и слуката на ловците, защото същия ден до тях спряха на стан четири изнурени от глад индиански семейства, които разправяха, че на три дена път наоколо нямало никакъв дивеч. Срещу месо Пушилката и Малчо се сдобиха с измършавели от глад кучета и след като ги храниха една седмица, запретнаха животните и започнаха да извозват месото на пазара в гладуващия Доусън.

Задачата на двамата сега беше да превърнат златния пясък в храна. Последната цена на брашното и фасула беше долар и половина фунта, но трудното бе да се намери някой, който да ги продава. Доусън се гърчеше от глад. Стотици хора, които имаха пари, но нямаха храна, се видяха принудени да напуснат този край. Мнозина бяха отишли надолу по реката, преди да замръзне, а много други с храна само колкото за из път бяха изминали шестстотинте мили до Дайи пеша по леда.

Пушилката се срещна с Малчо в топлата кръчма и веднага забеляза, че той ликува.

— Животът не чини пет пари без ракия и без захар — каза вместо поздрав Малчо, издърпа парченца лед от размръзващите се мустаци и шумно ги захвърли на пода. — А пък аз току-що намерих осемнайсет фунта от туй сладко нещо. А тоя дъртак ми поиска само по три долара за фунт. А на теб как ти вървя?

— И аз не съм седял без работа — с гордост отговори Пушилката. — Купих петдесет фунта брашно. А един, дето живее на Адамовия поток, казва, че утре ще ми даде още петдесет фунта.

— Чудесно! Е, няма да умрем от глад, докато протече реката. А бе, Пушилка, тез нашите песове били чудо бе! Един търговец на кучета ми предлага по двеста долара на парче, ако му дадем и петте. Аз му казах, че ще има да взима. Дума да няма, че са загладили косъма, откакто плюскат месо; ама съвсем не е право да ги храним тез песове с месо, което струва по два н половина долара фунта. Хайде да пием по чаша. Не може да не полея тези осемнайсет фунта захар.

След няколко минути, когато отмерваше на везните златен пясък, за да плати за ракията, той се сепна.

— Съвсем забравих за този човек, с когото трябваше да се видя в „Тиволи“. Той има развален бекон и го продава по долар и половина за фунт. Можем да храним с него песовете и да пестим по един долар на ден от храната на всяко куче. Довиждане!

— Довиждане — рече Пушилката. — Ще се прибера в хижата и ще си полегна.

Едва беше излязъл Малчо и през двойната врата влезе мъж, облечен с кожени дрехи. Лицето му светна, когато видя Пушилката, а Кит позна, че е Брек — същият, чиято лодка беше прекарал през пролома Кутията и бързеите Белия кон.

— Чух, че сте тука — припряно заговори Брек, щом му стисна ръката. — Търся ви от половин час. Елате малко вън, искам да поговоря с вас.

Пушилката изгледа със съжаление бумтящата, зачервена печка.

— Не може ли тука?

— Не, то е важно. Елате вън.

Когато двамата излязоха, Пушилката свали едната си ръкавица, драсна клечка кибрит и погледна закачения до вратата термометър. Той скри голата си ръка пак в ръкавицата с такава бързина, сякаш мразът го беше опарил. Над главите им извиваше пламтящата дъга на Северното сияние, а целият Доусън ехтеше от печалния вой на хиляди кучета.

— Колко е? — попита Брек.

— Петдесет и един под нулата. — Кит плю за проверка и плюнката запращя във въздуха. — И термометърът работи, та се къса. Пада цялото време. Преди един час беше само четирийсет н шест. Да не са открили ново находище?

— Точно така — пошепна Брек и предпазливо се огледа, да не би някой да го чуе. — Нали знаете Потока на индианката, дето се влива в Юкон от другата страна трийсет мили нагоре по течението?

— Там няма нищо — отсече Пушилката. — Там са правили проучвания преди много години.

— Проучвани са били и други богати рекички. Слушайте! Това е голяма работа. Жилата лежи само на осем до двайсет стъпки дълбочина. Там няма да има участък, който да не даде половин милион. Това е голяма тайна. Пошушнаха ми я двама-трима добри приятели. Аз веднага казах на жена си, че ще ви намеря, преди да тръгна. Хайде, довиждане. Моите неща са скрити долу край брега. Когато ми го казаха, поискаха да им обещая, че няма да тръгна, преди да заспят всички в Доусън. Нали знаете какво значи да ви видят да тръгвате с брадва и колове. Повикайте другаря си и потегляйте след мен. Трябва да запазите третия или четвъртия участък след Откритие. Да не забравите; Потокът на индианката. Той е трети, след като отминете Шведската река.

II

Когато влезе в хижичката на планинския склон към края на Доусьн, Пушилката чу познатото му силно хъркане.

— А бе лягай си да спиш бе — измърмори Малчо, когато Кит го задруса за рамото. — Не съм на нощна смяна — продължи той, щом ръката на Кит го задруса по-енергично. — Иди кажи на кръчмаря какво ти тежи.

— Намъквай си дрехите — каза Пушилката. — Трябва да запазим един-два участъка.

Малчо седна на леглото и се канеше да се развика, но ръката на Пушилката му запуши устата.

— Ш-шт! — предупреди го Пушилката. — Богато находище. Да не събудиш съседите. Доусън спи.

— Ами! Как не! То се знае, че никой никому не казва, когато открие находище. Но не е ли просто за чудене как всички се втурват натам въпреки това?

— Потокът на индианката — зашепна Пушилката. — Няма лъжа. Зная го от Брек. Жилата не е дълбоко. Злато току под корените на тревата. Хайде! Ще стегнем две леки торби и тръгваме.

Очите на Малчо се затвориха и той отново заспа. В следващия миг одеялата му бяха дръпнати.

— Ако на теб не ти трябват, на мен ми трябват — обясни му Пушилката.

От немай-къде Малчо започна да се облича.

— Ще вземем ли кучетата? — попита той.

— Не. Нагоре по рекичката положително няма пъртина и без тях ще вървим по-бързо.

— Тогава ще им хвърля храна да им стигне, докато се върнем. Да не забравиш да вземеш брезова кора и свещ.

Малчо отвори вратата, усети как го захапа студът и се дръпна обратно, за да свали наушниците си н да си сложи ръкавиците.

Подир пет минути тон се върна, търкайки силно носа си.

— Пушилка, аз съм против това надпреварваме: вънка е по-студено, отколкото са били куките в ада хиляда години преди да бъде запален първият огън. Пък и днес е петък и тринайсето число и човек да не съм, ако не си навлечем някоя беда.

Те затвориха вратата на хижичката и с малки походни торби на гърба заслизаха от хълма. Блясъкът на Северното сияние беше угаснал, само звездите трепкаха в страшния студ и в мъждивата им светлина човек не виждаше къде стъпва. Малчо не забеляза завоя на пътеката, пропадна в дълбокия сняг и колкото му глас държи, заблагославя деня, седмицата, месеца и годината.

— Не можеш ли да мълчиш? смъмри го Пушилката. — Остави календара на мира. Ще събудиш целия Доусън и всички ще тръгнат подир нас.

Ами! Не виждаш ли, че в тази хижа свети? И в онази там? Не чу ли, че се хлопна врата? О, как не! Доусън спи! А тези светлини? Да не би да заравят умрели, а? Никой не бърза към находището, дума да не става!

Докато слязоха в подножието на хълма и се озоваха и самия Доусън, прозорците на хижите бяха започнали да светкат, чуваше се тръшкане на врати, а зад тях долиташе звукът на много мокасини, стъпващи по здрави утъпкания сняг. Малчо се обади пак:

— Да се не начуди човек колко много опечалени има тука!

Те отминаха някакъв мъж, които стоеше до пътеката и с нетърпение подвикваше полугласно:

— Ех, Чарли, хайде по-бързо де!

Видя ли денка на гърба му, Пушилка? Гробището трябва да е много далече, та опечалените си носят одяла.

Докато излязоха на Главната улица, зад тях вече имаше върволица от стотина души, а докато в измамната светлина на звездите търсеха пътечката, която се спускаше към брега на реката, чуваха непрекъснато да пристигат нови хора. Малчо се подхлъзна и се стрелна надолу по тридесет стъпки дългия люш в мекия сняг.

Пушилката се търколи подир него и го събори, когато той се мъчеше да се изправи.

— Аз го намерих пръв — избоботи Малчо и си свали ръкавиците, за да изтръска влезлия в тях сняг.

След миг те тичаха като луди, за да се махнат от пътя на тези, които се сриваха подир тях. По време на замръзването реката беше се задръстила на това място н навсякъде безредно стърчаха покрити със сняг ледени блокове, След като падна лошо няколко пъти. Пушилката извади свещта и я запали. Хората зад тях посрещнаха светлината с шумно одобрение. В неподвижния въздух свещта гореше, без да трепне, и Пушилката закрачи по-бързо.

— Това си е чисто надпреварване за злато — реши Малчо. — Или пък всички са сомнамбули?

— Във всеки случаи ние сме начело на шествието — отговори Пушилката.

— О, кой знае! Може това там пред нас да е светулка. Може всичките тези там да са светулки: и тази, и тази. Само ги виж! Слушай мене, пред нас има цяла върволица.

През струпаните ледове до западния бряг на Юкон имаше една миля и по цялата дължина на лъкатушната пътека блещукаха свещи. Зад тях, чак до горния край на брега, от който бяха слезли, се виждаха други свещи.

— Слушай, Пушилка, това не е надпреварване за злато. Това е бягството на евреите от Египет. Трябва да има към хиляда души пред нас и десет хиляди зад нас. Сега слушай какво ще ти каже чичо ти. Моята рецепта е добра. Предчувствието никога не ме лъже. И ние грешим, като сме се втурнали за злато. Хайде да се върнем и да му дръпнем един сън.

— По-добре си пести дъха, ако не искаш да останеш назад — грубо му отвърна Пушилката.

— Ами! Краката ми са къси, ама сами се прегъват в колената и мускулите ми никак не се уморяват; човек да не съм, ако не мога да задмина ей тези всичките непрокопсаници по леда.

А Пушилката знаеше, че Малчо не преувеличава, защото отдавна вече се беше уверил във феноменалната му способност да ходи.

— Нали затова вървя по-бавно, та да можеш да ме задминеш — подигра му се Кит.

— А пък аз все те настъпвам по петите. Щом не можеш да вървиш по-бързо, пусни ме напред да ти покажа как се върви.

Пушилката ускори крачките си и след малко настигна най-близката група бързащи златотърсачи.

— Карай напред, Пушилка! — подкани го Малчо…

Прекрачи през тези непогребани покойници. Това не е погребение. Дай му зор, да се види, че си тръгнал нанякъде.

Пушилката наброи осем мъже и две жени в тази първа група, но преди да минат през задръстилите реката ледове, той и Малчо задминаха друга група от двадесет души. На няколко крачки от западния бряг пътеката извиваше на юг и излизаше на гладък лед. Ледът обаче беше затрупан с няколко педи ситен сняг. През него минаваше пъртината — тясна утъпкана ивица, не по-широка от две стъпки. От двете страни на пътеката човек затъваше до колене и по-дълбоко. Настигнатите от тях златотърсачи не проявяваха желание да им дадат път и много често Пушилката и Малчо се виждаха принудени да нагазват дълбокия сняг и с мъка да излизат начело.

Малчо беше неуморим и мрачен. Когато бързащите златотърсачи негодуваха, че ги изпреварва, Малчо им отвръщаше в същия то.

— Закъде си забързал? — попита го един.

— Ами ти закъде? — отговори той… — Вчера следобед пристигнаха от Индианската река други и отдавна са те изпреварили. Не са останали вече свободни участъци.

— Щом е така, повтарям: закъде си забързал?

— Кой? Аз ли? Аз не съм тръгнал за злато. Аз работя за правителството. Отивам на командировка. Блъскам тоя път само за да направя преброяване на хората по Потока на индианката.

Друг закачливо му подвикна:

— Къде си тръгнал, малкият? Наистина ли смятат да си запазиш участък?

— Аз ли? — отговори му Малчо. — Аз съм откривателят на Потока на индианката. Ходих да си зарегистрирам един участък и се връщам да видя някой чечако да не ми го открадне.

Средният ход на златотърсачите по равно беше три и половина мили на час. Пушилката и Малчо взимаха четири и половина, обаче от време на време изминаваха кратки разстояния бегом и така избързваха още повече.

— Аз ще те оставя без крака, Малчо — предизвикателно подхвърли Пушилката.

— Ами! Аз и без крака, само с чуканчетата ще те надходя, та мокасините ти ще останат без подметки. Ама няма смисъл. Правя си сметка. Участъците на Потока на индианката са по петстотин стъпки. Кажи ги десет на една миля. Пред нас са забързали хиляда души, а потокът не е сто мили дълъг я! Някой ще има да остане без участък и както ми мирише, май ще сме ние.

Преди да отговори, Пушилката неочаквано избърза и остави Малчо пет-шест крачки назад.

— Ако си пестеше дъха и вървеше както трябва, бихме могли да намалим тази хилядарка с няколко души — натяква той.

— Кой? Аз ли? Ако ми се махнеш от пътя, аз ще ти покажа какво се казва ходене.

Пушилката се изсмя и пак избърза напред. Сега той виждаше приключението в друга светлина. В ума му се въртяха думите на известен философ — „преоценка на ценностите“. Наистина сега Кит не се интересуваше толкова дали ще успее да си осигури състояние, колкото дали ще може да изпревари Малчо. В края на краищата, заключи той, значение има не печалбата, а самата игра. Трябваше да напрегне целия си ум, мишци, издръжливост и дух, за да може да си премери силите с този Малчо — човек, който никога не беше отворил книга и който не можеше да направи разлика между опера и джаз, нито между епична поема и замръзнали ръце.

— Малчо, ще си вземеш белята с мене. Откакто съм стъпил на брега в Дайи, аз съм променил всяка клетка в тялото си. Плътта ми е жилава като въжета и горчива и неумолима като ухапване на гърмяща змия. Преди няколко месеца щях сам да се потупам по гърба, ако бях написал такива думи, само че не можех да ги напиша. Трябвало е първо да ги преживея, а сега, когато ги преживявам, няма нужда да ги ниша. Аз съм истинска, настървена, хаплива стока и никой дребосък-планинец не може да се опита да ме надмине, без да му платя с лихвите. Хайде, върви напред и давай темп за половин час. Покажи колко струваш и когато не можеш повече, ще изляза аз напред и за половин час ще ти покажа какво значи истинско мъжко ходене.

— Ами! — добродушно се присмя Малчо. — Не видиш ли, че още имаш жълто край устата. Я се махни от пътя, че да ти покаже батко ти как се ходи.

Те започнаха да се сменяват на половин час и да определят темпа на хода. Не приказваха много. От усиленото движение им беше топло, но дъхът им замръзваше по лицата от устата до брадата. Студът беше толкова лют, че те почти непрекъснато търкаха с ръкавиците носовете и бузите си. Преставаха ли да търкат за няколко минути, плътта се вкочанясваше и тогава трябваше да се търкат най-ожесточено, за да усетят парливите бодежи на възвръщащото се кръвообращение.

Често им се струваше, че са излезли начело, по всеки път настигаха нови златотърсачи, тръгнали по-рано. Понякога отделни групички се опитваха да вървят в крак с тях, но след миля или две неизменно се обезсърчаваха и се загубваха в мрака.

— Ние сме били на път цялата зима — забеляза Малчо. — А тия дъртаци, дето са се размекнали от излежаване в хижите, взели да си мислят, че могат да вървят като нас. Виж, да бяха истински златотърсачи-кореняци, щеше да е по-друго. Има едно нещо, дето кореняците знаят да правят: да ходят.

Веднъж Пушилката запали клечка кибрит, за да погледне часовника си. Той не се опита да го направи втори път, защото мразът така свирепо захапа голите му ръце, че трябваше да мине половин час, докато ги усети отново.

— Четири часът — каза той и си сложи ръкавиците, — а ние вече сме изпреварили триста души.

— Триста трийсет и осем — поправи го Малчо. — Аз ги броя. Дай път, чужденецо! Пусни напред да бързат тия, дето знаят как се бърза.

Тези думи бяха отправени към един явно капнал от умора мъж, който едва се тътреше и само заприщваше пъртината. Този и още един бяха единствените останали без сили златотърсачи, които Кит и Малчо срещнаха, защото те бяха почти начело на надпреварващата се върволица. А за ужасите на тази нощ те се научиха едва после. Изтощени хора сядали да си починат край пътя и не могли вече да станат. Седем души замръзнали, а в болниците на Доусън на десетки останали живи отрязали ходилата и пръстите на краката и ръцете. Защото тъй се случи, че надпреварването за злато към Потока на индианката стана през най-студената нощ на годината. Преди да се зазори, спиртните термометри в Доусън паднаха до петдесет и седем градуса под нулата. Надпреварващите се златотърсачи, с малки изключения, бяха наскоро пристигнали в тази страна и не знаеха какво може да направи студът.

Другия изнемощял златотърсач откриха след няколко минути в блясъка на Северното сияние, което се стрелна като прожектор от хоризонта до зенита. Той седеше на един леден блок до пъртината.

— Карай напред, сестро Марийо! — весело го поздрави Малчо. — Мърдай. Ако седиш тука, ще замръзнеш. Човекът не отговори и те спряха да видят какво му е. Корав като ръжен — бе присъдата на Малчо. — Ако го събориш, ще се строши.

— Виж дали още диша — каза Пушилката, а сам свали ръкавиците си и се опита да напипа през кожите и вълнените дрехи сърцето на човека.

Малчо вдигна единия наушник и долепи ухо до вледенените устни.

— Никакъв дъх — обади се той.

— И сърцето не бие — рече Пушилката.

Той сложи ръкавицата на ръката си и ожесточено я заудря за една минута, преди да я изложи пак на студа, за да драсне клечка кибрит. Това беше един старец, безспорно мъртъв. Щом светна клечката, те видяха дълга сина брада, покрита с лед до носа, побелели от мраза бут и затворени очи със заскрежени, смръзнали се мигли. Кибритът угасна.

— Хайде — каза Малчо и затърка ухото си. — Не можем с нищо да му помогнем на тоя дъртак. А на мене ми замръзна ухото. Сега ще ми се обели проклетата кожа и ще ме боли цяла седмица.

След няколко минути, когато нова огнена ивица разля трептящи пламъци по цялото небе, на четвърт миля пред себе си те видяха върху леда две фигури: Цяла миля по-нататък не се виждаше някой да се движи.

— Тези водят шествието — подхвърли Малчо, когато отново настъпи тъмнина. — Хайде да ги настигнем.

След като измина половин час, а те още не бяха догонили двамата пред тях, Малчо се спусна да тича.

— И да ги стигнем, няма да можем да ги надминем — задъхано каза той. — Ех, че вървят, дявол да го вземе! Хващам се на бас, че не са чечако. Човек да не съм, ако не са от истинските златотърсачи-кореняци.

Пушилката водеше, когато най-сетне ги настигнаха, и се зарадва, че най-после закрачи с нормален ход по техните пети. Почти веднага му се стори, че по-близкият до него човек е жена. Кое породи у него това впечатление, не можеше да каже. С качулка и загърната с кожи, тъмната фигура приличаше на всяка друга фигура, и псе пак Пушилката изпитваше чувство за нещо познато. Той дочака следващото припламваме на Северното сияние и при неговата светлина видя колко малки бяха обутите с мокасини крака. Но той видя и нещо повече походката, и разбра, че това бе несравнимата походка, която веднъж се беше зарекъл никога да не забрави.

— Ех, че я бива да ходи — обади се с дрезгав шепот Малчо. — Бас държа, че е индианка.

— Здравейте, госпожице Гастел! — поздрави Пушилката.

— Здравейте! — отговори тя, обърна глава и бързо го погледна. — Нищо не виждам в гази тъма. Кой сте?

— Пушилката.

Тя се изсмя в мразовития мрак и Кит реши, че това е най-хубавият смях, който е чувал в живота си.

— Е, оженихте ли се, отгледахте ли всички онези деца, за които ми разправяхте? — Преди той да успее да й отговори, девойката продължи:

— Колко чечако има зад нас?

— Няколко хиляди, предполагам. Ние задминахме над триста. А те не губеха време.

— Пак старата история — с огорчение каза девойката. — Пришълците се настаняват по богатите със злато рекички, а кореняците, които със смелостта и страданията си са създали тази страна, остават с празни ръце. Кореняците откриха находището на Потока на индианката как се е разчуло, ще остане тайна и съобщиха за него на всички кореняци от Морския лъв. Но той е десет мили по-далеч от Доусън и когато пристигнат, ще видят, че всичко, докъдето им стига погледът, е запазено от доусъновските чечако. Не е права, не е честна тази прищявка на щастието!

— Много жалко — отговори съчувствено Пушилката. — Но, бога ми, не зная какво бихте могли да направите.

— Който изпревари, той ще натовари, нали знаете. Да можех да направя нещо! — възкликна тя в отговор. — Бих искала всички да замръзнат на пъртината или да им се случи всичко най-ужасно, само и само да могат златотърсачите от Морския лъв да стигнат първи!

— Виждам, че не ни желаете доброто — изсмя се Кит.

— Не е там работата — припряно възрази девойката. — Аз познавам до един хората от Морския лъв и знам, че са мъже. Те са гладували на времето си в тази страна и са работили като исполини, за да я разработят. Когато бях малко момиченце, преживях заедно с тях тежките времена на Койокук. Изкарах с тях глада на Брезовия поток и глада на Четиридесетата миля. Те са герои и заслужават някаква награда, а ето че хиляди неопитни мамини синчета, които не са заслужили правото да си запазят никакъв участък, са излезли с мили и мили пред тях. А сега ще ви помоля да ме извините за това словоизлияние и ще млъкна, за да си пестя силите, понеже вие и всички други всеки миг може да се опитате да изпреварите татко и мен.

Близо един час Джой и Пушилката не размениха нито дума, обаче той забеляза, че известно време тя и баща и си говориха полугласно.

— Сега зная кои са — каза Малчо на Пушилката. — Той е стария Луис Гастел, истински златотърсач. Това трябва да е дъщеря му. Той дошъл по тези места толкова отдавна, че никой не си спомня кога; момичето е било кажи-речи пеленаче. Той бил съдружник с Битълз и те пуснали първото параходче по Койокук.

— Не ми се ще да ги изпреварваме — рече Пушилката. — ние сме пред всички други и сме само четирима.

Малчо се съгласи и те мълчаха още един час, през който четиримата упорито крачеха напред. В седем часа тъмата бе раздрана от последното припламване на Северното сияние, което освети на запад широк проход между покрити със сняг планини.

— Потокът на индианката! — възкликна Джой.

— Хайде де! — зарадвано извика Малчо. — По моята сметка трябваше да го стигнем най-малко след половин час. Трябва доста да съм си поразтегнал чатала.

На това място пътят към Дайи стигаше до натрупани ледени блокове и рязко извиваше през Юкон към източния бряг. И тука те трябваше да напуснат добре? утъпканата главна пъртина, да се покатерят по ледовете п да поемат по едва очертаваща се, почти неутъпкана пътечка, която лъкатушеше по западния бряг.

Луис Гастел, който вървеше пръв, се подхлъзна в тъмнината на неравния лед, седна и се хвана с двете ръце за глезена. После с мъка се изправи и продължи, макар и по-бавно и с леко накуцване. След няколко минути той изведнъж спря.

— Няма смисъл… каза той на дъщеря си. — Разтегнал съм си сухожилието. Върви напред и запази участък и за мен, и за себе си.

— Не можем ли някак да ви помогнем? — попита Пушилката.

Луис Гастел поклати глава.

Тя може да запази два участъка вместо един. Аз ще се замъкна до брега, ще запаля огън и ще си превържа глезена. Ще се справя. Карай, Джой. Запази за нас над участъка Откритие; по-нагоре жилата е по-богата. — Ето ви малко брезова кора — рече Пушилката, като раздели запаса си на две равни части. — Ние ще се погрижим за дъщеря ви.

Луис Гастел дрезгаво се засмя.

— Благодаря ви — отговори той. — Но тя умее да се грижи за себе си. Вървете подир нея и правете, каквото тя прави.

Имате ли нещо против аз да водя? — обърна се момичето към Пушилката и излезе напред. — Аз познавам тези места по-добре от вас.

— Водете — галантно отвърна Пушилката, — макар и да съм съгласен с вас, че е срам и позор всички ние, чечако, да изпреварим тези хора от Морския лъв. Няма ли някакъв начин да им дадем преднина?

Девойката поклати глава.

— Не можем да скрием следите си, а те ще вървят по тях като овци.

След четвърт миля тя рязко изви на запад. Пушилката забеляза, че те тръгнаха по неутъпкан сняг, но нито той, нито Малчо не забеляза, че неясната пътечка, по която бяха вървели досега, продължаваше на юг. Да бяха могли да видят какво направи след това Луис Гастел, историята на Клондайк щеше да се развие по друг начин, защото щяха да видят как този стар златотърсач, без да куца, тича след тях като хрътка, забил нос в пътеката. Щяха да видят и как утъпква и разширява следата, където те извиха на запад. И най-после щяха да го видят как се запътва по старата, едва забележима пъртина, която продължаваше да води на юг.

Една пътечка водеше нагоре по ручея, но тя беше толкова неясна, че те непрекъснато се губеха в тъмнината. След четвърт час Джой Гастел се съгласи да пусне двамата мъже напред, да проправят подред пъртината в снега. Те напредваха толкова бавно, че всичките надпреварващи се златотърсачи успяха да ги настигнат и когато се съмна в девет часа, зад тях, докъдето стигаше поглед, се точеше непрекъсната върволица хора. Черните очи на Джой пламнаха, когато ги видя.

— От колко време вървим нагоре по ручея? — попита тя.

— Цели два часа — отговори Пушилката.

— И два часа обратно прави четири — засмя се девойката. — Хората от Морския лъв са спасени.

В ума на Пушилката се мярна смътно подозрение, той спря и се обърна към нея.

— Не разбирам — рече той.

— Не разбирате? Тогава ще ви обясня. Това е Норвежкият ручей. Потокът на индианката е следващият на юг.

За миг Пушилката онемя.

Нарочно ли го направи? — попита Малчо.

— Направих го, за да спечелят време старите златотърсачи.

Джой подигравателно се изсмя. Двамата мъже се усмихнаха един на друг и после почнаха да се смеят заедно с нея.

— Да не бяха жените толкова малко по тези места, щях да те сложа на коляното си и да ти дръпна един хубав бой — увери я Малчо.

— Баща ви не си е разтегнал никакво сухожилие, ами е изчакал да се отдалечим и след това е продължил, нали? — попита Пушилката.

Тя кимна.

— И вие послужихте за примамка.

Девойката пак кимна; този път смехът на Пушилката прозвуча звънко и искрено. Това бе неподправеният смях на човек, който открито се признава за победен.

— Защо не ми се сърдите? — разочаровано попита Джой. — Или… или защо не ме набиете?

— Е, нищо не ни пречи да тръгнем обратно — подкани ги Малчо. — Краката ми изстиват, като стоим тука.

Пушилката поклати глава.

— Това ще значи да изгубим четири часа. Трябва да сме минали осем мили по Норвежкия ручей и, както изглежда, нататък той прави голям завой на юг. Ще продължим по него, после ще се прехвърлим някак през вододела и ще слезем на Потока на индианката някъде над Откритие. — Той погледна Джой. — Няма ли да дойдете с нас? Аз обещах на баща ви, че ще се грижим за вас.

— Мисля. — Тя се подвоуми. — Мисля, че ще дойда с вас, ако нямате нищо против. — Девойката го гледаше право в очите и в изражението и вече нямаше нито предизвикателство, нито подигравка. — Наистина, господин Пушилка, вие ме карате горе-долу да съжалявам за това, което съм направила. Но нали някой трябваше да спаси старите златотърсачи.

— Стигам до заключението, че надпреварването за злато не е нищо друго освен спортно състезание.

— А аз стигам до заключението, че вие двамата сте големи любители на такива състезания — продължи тя и сетне добави с едва чута въздишка: — Колко жалко, че не сте стари златотърсачи!

Още два часа вървяха те по замръзналото корито на Норвежкия ручей, а после свиха по тесен и каменист приток, който се вливаше в ручея от юг. Към пладне започнаха да се изкачват на самия вододел. Като погледнеха надолу и назад, можеха да видят, че дългата върволица златотърсачи бе започнала да се разкъсва.

Тук и там на двадесетина места тънки струи дим показваха, че някои са се спрели на стан.

Колкото за самите тях, ходенето беше трудно. Те затъваха до кръста в снега и трябваше да спират през няколко крачки, за да си поемат дъх. Малчо пръв поиска да направят почивка.

— Ние сме на път повече от дванайсет часа — рече той. — Пушилка, право да си кажа, здравата съм се изморил. И ти също. Мене нищо не ми пречи да викам колкото си искам, че мога да го излапам тоя път като прегладнял индианец парче мечо месо. Ама туй нещастно момиче няма да може да се държи на крака, ако не му дадем нещо да хапне. Ей тука ще накладем огън. Какво ще кажеш?

Те стъкмиха временния си стан толкова бързо, толкова сръчно и методично, че Джой, която ги наблюдаваше с недоверчив поглед, трябваше да признае в себе си, че старите златотърсачи нямаше да го направят по-добре. Елхови клони, постлани отгоре с одеяло, предлагаха място за почивка и за готварски приготовления. Но те стояха настрана от огъня, докато не разтъркаха с настървение носовете и бузите си.

Пушилката плю във въздуха и замръзналата плюнка изпращя толкова бързо и силно, че той поклати глава.

— Предавам се — рече той. — Никога не съм виждал такъв студ.

— Една зима в Койокук имахме шестдесет и пет градуса под нулата — отговори му Джой. — Сега е най-малко петдесет и седем или шестдесет и аз съм сигурна, че бузите ми са замръзнали. Парят като огън.

По стръмния склон на вододела нямаше лед и трябваше да сипят в златарското корито цяла кофа ситен, твърд, зърнест като захар сняг, докато стопят достатъчно вода за кафе. Пушилката пържеше бекон и размразяваше сухари. Малчо носеше дърва и поддържаше огъня, а Джой сложи скромната трапеза, състояща се от две чинии, две канчета, тенекиена кутия със сол и чер пипер и тенекиена кутия със захар. Когато седнаха да се хранят, тя и Пушилката ядоха от една чиния и пиха от едно канче.

Беше вече към два часа след пладне, когато прехвърлиха билото на вододела и започнаха да слизат по един от притоците на Потока на индианката. В началото на зимата някакъв ловец на елени беше проправил пътека в пролома — когато се качвал и слизал, той бе стъпвал в собствените си следи. Поради това сред мекия сняг, покрити от по-късните валежи, се очертаваха редица криволичещи издигнатинки. Ако не стъпеше направо на тях, човек се подхлъзваше в неутъпкания сняг и обикновено падаше. Освен това ловецът на елени е бил изключително дългокрак. На Джой се искаше сега двамата й другари да могат да си запазят участъци и понеже се боеше, че те забавят хода си поради очевидната й умора, тя настоя да върви първа. Бързината и начинът, по който тя слизаше по коварните дири, предизвикаха несдържаното възхищение на Малчо.

— Виж я ти нея! — възкликна той. Това се казва момиче на място! Гледай как мята мокасините. Не е като с високи токчета! Знае да си служи с краката, дето й ги е дал господ. Каква жена става от нея за някой ловец на мечки!

Тя се обърна с бегла усмивка на благодарност, която включваше и Пушилката. Той долови в нея приятелско чувство, но в същото време много рязко усети колко женствена е тази, която го е погалила с тази дружеска усмивка.

Когато стигнаха брега на Потока на индианката и погледнаха назад, те видяха проточилата се разпокъсана върволица златотърсачи с мъка да слизат от билото.

Тримата се спуснаха от брега върху леглото на потока. Замръзналата до дъно рекичка беше двадесет-тридесет стъпки широка и лежеше между осем до десет стъпки високи брегове от алувиални наноси. По снега, който покриваше леда, не личаха никакви преспи следи и те разбраха, че са излезли над участъка Откритие и над последните участъци, запазени от златотърсачите от Морския лъв.

— Внимавайте да не стъпите в някой извор — предупреди Джой, когато Пушилката ги поведе надолу по потока. — Ако пропаднете, при петдесет и пет градуса ще останете без крака.

Тези извори, обичайни за повечето рекички на Клондайк, не замръзват и при най-ниските температури. Водата извира от бреговете и се разлива в локви, които се покриват с ледена корица и навалял отгоре сняг. Така, стъпил върху сух сняг, човек може да пропадне през дебелата един пръст ледена кора и да се намери до колене във вода. Ако за пет минути не успее да свали мокрите си обувки м чорапи, може да заплати с краката си.

Макар и да беше само три часът след пладне, паднал бе вече продължителният полярен здрач. Те гледаха да не пропуснат на някой от двата бряга белязано дърво, по което щяха да познаят средата на последния запазен участък. Джой, поривиста и нетърпелива, го видя първа. Тя изтича пред Пушилката и извика:

— Някой е бил тука! Вижте снега! Търсете белега! Ей го! Вижте онази елха!

Внезапно тя потъна до кръста в снега.

— Сега я наредих! — жално възкликна тя. И веднага извика: — Не се приближавайте до мен! Аз ще се измъкна.

Крачка по крачка, проваляйки се всеки път през тънката кора лед, скрита под сухия сняг, тя си проби път до по-сигурно място. Без да губи време, Пушилката се втурна към брега, където пролетните води бяха струпали между храстите сухи съчки и клони, които сякаш само чакаха клечка кибрит. Докато девойката стигна при него, от стъкнатия огън вече изскачаха първите пламъчета и искри.

— Седнете! — заповяда Пушилката.

Девойката послушно седна на снега. Той смъкна торбата от гърба си и постла одеяло под краката й.

Отгоре долитаха гласовете на идващите подир тях златотърсачи.

— Нека Малчо запази участъците — настоя Джой. Върви, Малчо каза Пушилката, като се мъчеше да свали нейните вкоравили се вече от лед мокасини. — Отмери хиляда стъпки и забий двата средни кола. Ъгловите колове можем да сложим после.

Пушилката разряза с ножа си вървите и кожата и а мокасините й. Те се бяха така втвърдили от леда, че пукаха и пращяха под натиска на ножа. Кожените сивашки чорапи и дебелите вълнени чорапи под тях представляваха ледени обвивки. Ходилата и прасците й сякаш бяха сложени в калъпи от вълниста ламарина.

— Как са краката? — попита той, без да спре. Доста вкочанени. Не мога да мръдна пръстите и не ги усещам. Но всичко ще се оправи. Огънят гори чудесно. Внимавайте сега да не ви измръзнат ръцете. Трябва вече да са се схванали, ако се съди но това колко трудно ги движите.

Той си сложи ръкавиците и горе-долу за цяла минута яростно се заудря с дланите по бедрата. Щом усети бодванията на раздвижилата се кръв, той смъкна ръкавиците, си и се залови да къса и дере, да реже и кълца вдървилите се чорапи. Ето че се появи бялата кожа на единия крак, после на другия, изложена на ухапванията на петдесет и седемте градуса под точката на замръзването.

Тогава започна търкането със сняг, което продължи със свирепо настървение, докато девойката се загърчи, задърпа и размърда пръстите и с радост се оплака, че я боли.

Полувлачена от него, тя допълзя до огъня. Пушилката сложи краката и на одеялото близо до спасителните за плътта пламъци.

— Ще трябва за малко сама да се погрижите за тях. — каза той.

Сега Джой можеше без страх да си свали ръкавиците и да разтърка краката си с умението на видял и патил човек, като внимаваше те да поглъщат топлината на огъня бавно. Докато тя вършеше това, Пушилката затърка ръцете си. Снегът не се топеше, нито овлажняваше. Леките му кристалчета приличаха на пясък. Постепенно с бодежи и болки кръвообращението се възвърна в измръзналата плът. Тогава той стъкна огъня, свали леката торба от гърба на девойката и извади от нея сухи чорапи и мокасини.

Малчо се върна по реката и се покатери на брега при тях.

Запазих като нищо точно хиляда стъпки съобщи гой. — Номер двайсет и седми и номер двайсет и осми. Едва бях забил горния кол на двайсет и седми, когато налетях на първия дъртак от тия, дето вървяха подир нас. Той направо ми заяви, че нямало да ме остави да запазя двадесет и осми. Пък аз му казах…

— Е? — възкликна Джой. — Какво му казахте?

— …Ами казах му направо, че ако не се дръпне веднага петстотин стъпки назад, като нищо ще направя замръзналия му нос на сладолед с шоколадени еклери. Той се дръпна назад и аз забих средните колове на два честно и почтено отмерени участъка от по петстотин стъпки. Той си запази следващия и май че досега тая сбирщина е вече запазила Потока на индианката чак до изворите и надолу до другия му край. Нашето е сигурно. Сега е много тъмно и не се вижда, ама ъгловите колове можем да сложим утре сутринта.

Когато се събудиха, видяха, че времето се е променило през нощта. Беше толкова топло, че Малчо и Пушилката, все още завити двамата заедно с одеялата, решиха, че не ще да е повече от тридесет градуса под нулата. Студът беше секнал. Одеялата им бяха покрити с пет пръсти дебел слой скреж.

— Добро утро! Как са краката? — поздрави Пушилката, като погледна през пепелта от огъня към Джон Гастел, която беше седнала в спалнята си чувал и внимателно изтръсваше снега.

Малчо накладе огъня и насече лед от реката, а Пушилката приготви закуската. Докато се нахраниха, съмна.

— Ти върви да забиеш ъгловите колове, Пушилка — рече Малчо. — Там, където къртих лед за кафето, отдолу има пясък; аз ще стопя вода и ще промия едно корито от тоя пясък за късмет.

С брадва в ръка, Пушилката отиде да забива коловете. Той тръгна от долния централен кол на „двайсет и седем“ и се запъти под прав ъгъл през тясната долина към нейния край. Той крачеше методично, почти машинално, защото в ума му се тълпяха спомени от предишната вечер. Струваше му се, че беше някак си спечелил власт пад нежните извивки и здравите мускули на тези крака и глезени, които бе разтривал със сняг, и като че ли тази власт се простираше върху всички жени. По някакъв смътен и пламенен начин го обзе чувството за притежание. Сякаш оставаше само да се приближи до тази Джой Гастел, да вземе ръката й в своята и да каже: „Ела.“

И в това настроение откри нещо, което го накара да забрави за властта си над белите женски крака. Той не заби кол на края на долината. Защото не стигна края на долината, а вместо това се намери пред друг поток. Пушилката запомни една изсъхнала върба и голяма елха, която можеше лесно да се познае. Тогава се върна при потока, където бяха централните колове. Запъти се по широкия, приличащ на подкова завой, който реката правеше на това равно място, и разбра, че двете реки бяха една и съща река. След това с мъка прекоси два пъти през снега от брега на едната река до брега на другата, първия път от долния кол на „двайсет и седем“, втория път от горния кол на „двайсет и осем“, и установи, че горният кол на втория участък се намираше по-долу от долния кол на първия участък. В сивия вечерен полумрак Малчо беше отмерил двата им участъка по подковообразния завой!

Пушилката с мъка се дотътри до малкия стан. Малчо, току-що привършил промиването на едно корито пясък, като зърна другаря си, закрещя:

— Провървяло ни е! — викаше той и протягаше коритото. — Я го виж! Цял куп злато. Двеста долара и нито цент по-малко! Пълно със злато още от най-горния пласт. По доста находища съм се бутал, но толкова каймак никъде не съм избутал!

Пушилката хвърли безразличен поглед към едрия златен пясък, наля си канче кафе край огъня и седна. Джой долови, че нещо не е наред и го изгледа с тревожен поглед. Но Малчо се ядоса, че другарят му не се възхити от откритието.

— Защо не скачаш от радост? — попита той. — Тука ни чакат купища злато! Или двеста долара само от едно промиване ти се виждат малко?

Пушилката отпи глътка кафе, преди да му отговори:

— Малчо, защо нашите два участъка приличат на Панамския канал?

— Я ми обясни тая гатанка.

— Е, източният край на Панамския канал лежи на запад от западния му край, това е всичко.

— Продължавай — подкани го Малчо. — Още не съм разбрал шегата.

— Накъсо казано, Малчо, ти си запазил двата ни участъка на голям подковообразен завой.

Малчо остави златарското корито на снега и се изправи.

— Продължавай… повтори той.

— Горният кол на „двайсет и осми“ е десет стъпки по-долу от долния кол на „двадесет и седми“.

— Искаш да кажеш, че нямам нищо запазено?

— Още по-лошо: запазили сме десет стъпки по-малко от нищо — отговори Пушилката.

Малчо се втурна тичешком надолу по брега. След пет минути той се върна. Джой го посрещна с въпросителен поглед, а той и кимна в отговор. Без да проговори, Малчо отиде при едно отсечено дърво, седна и втренчено се загледа в снега пред мокасините си.

— Е, можем да вдигнем стана и да поемем обратно към Доусън — обади се Пушилката и започна да сгъва одеялата.

— Много съжалявам, Пушилка. — промълви Джой. — За всичко съм виновна аз.

— Няма значение — отговори той. — Дребна работа.

— Но виновна съм аз, само аз — настоя девойката. — Обаче татко ми е запазил участък по-надолу, до Откритие, аз зная. Ще го отстъпя на вас.

Пушилката поклати глава.

— Малчо! — замоли се тя.

Малчо поклати глава и прихна да се смее. Той се смееше презглава. Кикотенето му и потиснатите взривове от смях преливаха в истински рев.

— Това не е истерия… обясни той. — По някой път ми става ужасно весело както сега.

Погледът му падна случайно върху златарското корито. Той отиде при него, мрачно го ритна и разпръсна златото наоколо си.

— То не е наше — каза той. То е на дъртака, дето го накарах снощи да се дръпне на петстотин стъпки. И туй, дето е най за ядосваме, е, че той отмери четиристотин и деветдесет от тия стъпки в полза на… в своя собствена полза. Хайде, Пушилка. Да поемаме към Доусън. Пък ако ти се ще да ме пречукаш, пръст няма да мръдна, за да те спра.