Робърт Силвърбърг
Нощни криле (9)

9.

Ясно е: в случай че настъпи моментът на последната битка на Земята, ще се мобилизират всички съюзи, освен Наблюдателите. За нас, които толкова време пазехме всички подстъпи, не се намери място в стратегията на боя; ние автоматично се разпускахме след потвърждаване на тревогата. Дойде времето съюзът на Защитниците да покаже своите умения. В течение на половината Цикъл те строяха планове какво да правят по време на война. Към кой от тях ще прибегнат сега? Какви действия ще предприемат?

Имах намерение да се настаня в някое общежитие и да изчакам кризата. Беше безнадеждно даже да се мисли, че ще намеря Евлуела и жестоко проклинах себе си, че й позволих да избяга ей така: без дрехи, без защита в това смутно време. Къде ще отиде? Кой ще я защити?

Един младичък Наблюдател, който се носеше презглава с количката си, едва не ме блъсна.

— Внимавай! — изкрещях аз.

Той вдигна глава. Погледът му беше такъв, сякаш са го ударили с нещо по главата.

— Истина ли е? — попита той. — Тревога?

— А ти не чуваш ли?

— Но тя истинска ли е?

Посочих количката му.

— Ти знаеш как да провериш това.

— Казват, че човекът, който е дал тревогата, е пиян стар глупак, когото вчера са изгонили от хотела.

— Може и така да е… — съгласих се аз.

— Но ако тревогата е истинска…

Казах му с усмивка:

— Ако това е така, ние всички можем да си отпочинем. Хубав ден за всички нас, Наблюдателите.

— Твоята количка! Къде ти е количката? — ми се развика той.

Но аз вече не му обръщах внимание, вървях към една покрита с резба каменна колона — спомен от императорския Рам.

Върху тази колона бяха изрязани древни изображения: битки и победи, монарси на други страни, които бродят позорно оковани по улиците на Рам; тържествуващи орли — символ на процъфтяващата империя. Стоях пред колоната със странно спокойствие, любувайки се на ювелирната резба. Към мен се носеше позната фигура: Летописецът Бъзил. Извиках го, като му казах:

— Ти се появи навреме! Няма ли да се съгласиш да ми обясниш всичките тези изображения, Летописецо? Те ме очароват, любопитството ми расте.

— Ти ненормален ли си? Нима не чуваш? Тревога!

— Аз я дадох, Летописецо.

— Тогава бягай! Завоевателите са близо! Ти трябва да се биеш!

— Само не аз, Бъзил. Времето ми свърши. Разкажи ми за изображенията! За победените крале, за претърпелите крах императори. Все едно, човек на твоите години не може да участва в битките.

— Сега всички са мобилизирани!

— Всички, освен Наблюдателите! — казах аз. — Почакай минутка! Аз почувствах влечение към миналото. Хормон изчезна, бъди ти мой гид в тези отминали цикли!

* * *

Летописецът диво замаха с глава и се хвърли настрани, за да избяга. Хвърлих се към него с намерението да го хвана за костеливата ръка и да го домъкна до интересуващото ме място, но той се отскубна от мен и аз хванах само тънкия му шал, който неочаквано лесно остана в ръцете ми. Той се хвърли напред, млатейки въздуха с ръце, и се скри от погледа ми.

Вдигнах рамене и започнах да разглеждам шала, който завладях така неочаквано. Той беше пронизан с блестящи метални нишки, които образуваха объркани шарки, уморяващи очите. Всяка нишка изчезваше от материята, за да се появи на най-неочакваното място, сякаш разклонение от някоя династия, неочаквано открита в някой далечен град. Изкуството на тъкача стоеше над всички похвали. Заметнах шала върху раменете си.

Затътрих се по-нататък.

Краката ми, които сутринта ми отказваха, сега ме носеха с лекота. Младостта се беше върнала при мен и аз вървях през градския хаос, без да се затруднявам от избора на пътя. Стигнах до реката, преминах я и там, на далечния бряг на Тивър, видях двореца на Принца. Тъмнината се сгъстяваше и все повече огньове се запалваха след заповедите за мобилизация, и от време на време се раздаваха кънтящи удари: взривове от екраниращи бомби, изхвърлящи облаци дим, който скриваше града от погледите на завоевателите. Пешеходците по улиците ставаха все по-малко. Сирените все още виеха. По покривите на сградите набързо се задействаха защитни устройства; чувах писъка на отражателите, които се разклащаха от една страна на друга, за да се подсигури максимален обхват. Нямаше никакво съмнение, че нашествието действително е започнало. Инструментите ми можеха и да сгрешат заради някакво си смущение, но нещата нямаше толкова да се задълбочат, ако първоначалното донесение не беше потвърдено от съобщенията на стотици други членове на моя съюз.

Запътих се към двореца и пред мен изникнаха двамина запъхтени Летописци. Те ме извикаха, но не разбрах думите им: това беше езикът на техния съюз; и аз си спомних, че на мен е шалът на Бъзил. Не им отговорих и те преминаха към обикновената реч.

— Какво става с теб? Веднага на място! Ние трябва да записваме! Ние трябва да коментираме! Ние трябва всичко да видим!

— Взели сте ме за някой друг — отговорих им тихо. — Аз нося шала на вашия брат Бъзил, който го довери на моите грижи. Няма място за мен в тази битка.

— Наблюдател! — възкликнаха с ужас те, наругаха ме всеки поотделно и се хвърлиха по-нататък.

Усмихнах се и тръгнах към двореца.

Вратите бяха разтворени. Нютерите, които охраняваха портала, бяха избягали, избягали бяха и двамата Разпоредители, които по-рано стояха зад вратите. Просяците, наводнили широкия площад пред двореца, сега си проправяха път в самата сграда, за да намерят там убежище за себе си; това събуди яростта на наследствените притежатели на привилегии, пребиваването на които в тази част на сградата беше скрепено със закон; и те се нахвърлиха върху пришълците с неочаквана сила и омраза.

Видях сакати, които си служеха с патериците като с палки; видях слепци, които удряха с удивителна точност; кротки послушници, които използваха всички видове оръжие — от стилети до звукови пистолети. Заобиколих това безсрамно зрелище и влязох в двореца, разглеждайки параклисите, където Пилигримите се молеха за благословението на Волята, а Свързочниците отчаяно измолваха отгоре наставления за това, как да се избегне предстоящото стълкновение.

Неочаквано дочух звук на тръба и викове:

— Дайте път! Дайте път!

През двореца вървеше редица от сурови Слуги, които се насочваха към стаите на Принца. Двама от тях мъкнеха една извиваща се и разярена фигура с полуразтворени криле.

— Евлуела! — започнах да викам, но гласът ми потъна в шума, не можах и да си пробия път до нея. Слугите ме отхвърлиха настрани. Процесията изчезна в покоите на Принца. Хванах последния поглед на малката Въздухоплавателка, бледа и крехка, обкръжена от охранници. И тя отново се скри от мен.

Хванах за ръкава един нютер, който си мърмореше нещо и бродеше наблизо с безразличен вид.

— Това е Въздухоплавателка! Защо са я довели тук?

— Той… той… те…

— Кажи ми!

— Принцът… негова жена… в колесницата му… той… той… те… завоевателите…

Блъснах това ломотещо същество и се хвърлих към вратите. Пред мен се изправи стена от мед, девет пъти по-висока от ръста ми. С все сила ударих по нея.

— Евлуела! — извиках дрезгаво. — Ев-лу-ела!

Нито ме изгониха, нито ме пуснаха. Не ми обърнаха внимание. Хаосът, който цареше край западните врати, обхващаше цялото помещение и тъй като насам тичаха разярени бедняци, аз се обърнах и се затичах към най-близкия изход.

* * *

Стоях на двора, който водеше към кралския приют, пасивен и безразличен към всичко. Във въздуха пропукваше електричество. Аз реших, че това е излъчване на едно от защитните устройства на Рам, което беше въведено в действие, за да се противопостави на нашествието. И в същия миг разбрах, че това означаваше непосредствена близост на враговете.

В небето заблестяха звездолети.

Когато ги забелязах по време на Наблюдението, те изглеждаха черни на черния фон на безкрайността, но сега те горяха като ярки слънца. Поток от блестящи, тежки, подобни на скъпоценни украшения сфери изпълни небето; те увиснаха една до друга, разгърнали се от изток на запад в непрекъснат строй, покривайки целия небосвод; и когато те изникнаха едновременно, аз чух грохот и звън от невидим оркестър, възвестяващ появяването на завоевателите на Земята.

Не мога да кажа дали бяха далече звездолетите, много ли се рееха над главите ни, каква беше конструкцията им. Знаех само, че те са тук, в преобладаващото си величие. Ако бях Защитник, душата ми щеше да затрепти само от техния вид.

Лъчи кръстосваха небето с всевъзможни оттенъци. Битката започна. Не можех да разбера действията на нашите Защитници, също така загадъчни бяха за мен и маневрите на онези, които бяха дошли да проверят възможностите на нашата планета с гръмко минало, но със скромно настояще. За свой срам, аз се чувствах настрани не само от битката, но и над битката, сякаш нямах причини за безпокойство. Искаше ми се Евлуела да бъде с мен, а тя беше някъде в покоите на Принца. Ако някой сега беше действително добре, то това беше Хормон, Хормон-Мутантът, Хормон-шпионинът, Хормон — чудовищният предател на нашия свят.

— Път за Принца на Рам! Принцът на Рам води Защитниците в бой за земята на дедите ни!

От двореца се появи блестяща машина с формата на сълза, с широко обзорно стъкло, което даваше възможност на всички да видят законодателя, чието присъствие трябваше да повдигне бойния дух на войниците. При ръчките за управление, гордо изправен, стоеше Принцът на Рам! Жестоките му юношески черти бяха застинали в сурова решителност, а до него, облечена като императрица, седеше Въздухоплавателката Евлуела. Тя, изглежда, беше в транс.

Кралската колесница се издигна в небето и изчезна в тъмнината.

Стори ми се, че се появи още един апарат и че се отправи след първия, а колесницата на Принца се появи отново; стори ми се, че тези двамата започнаха да кръжат по стесняваща се спирала, готови за схватка. Рой сини искри забули и двата апарата, а после те се метнаха нагоре и надалеч и се скриха зад един от хълмовете на Рам.

Имаше ли битки по цялата планета? Бяха ли подложени на нападение Парриш и светият Йорсалем, и сънените градове на Изчезналите Континенти? Навсякъде ли висяха звездолети? Не знаех. Аз описвах събитията само в малкото късче небе над Рам и даже в този случай знанията ми за онова, което се случваше, бяха слаби, неопределени и недостоверни. Имаше мигновени избухвания, по време на които виждах носещите се в небето батальони на Въздухоплавателите, а след това настъпваше тъмнина, сякаш върху града намятаха кадифено наметало. В отблясъците на взривовете аз видях огромните машини на Защитниците ни, водещи забързан разговор от покривите на сградите; същевременно виждах звездолети, неподвижни и неповредени. Дворчето, в което стоях, беше празно, но отдалеч се носеха гласове, пълни със страх и предчувствия, които се чуваха едва-едва. Или това беше чуруликането на птиците? Изведнъж го прекъсваше грохот, който разтърсваше целия град.

Край мен мина, марширувайки, взвод Сомнамбули. На площада пред двореца се суетяха, по всяка вероятност Клоуни — фигури, които разпъваха блестяща мрежа със застрашителен вид. Проблясващи мълнии осветиха в небето тройка Летописци на Гравитационната платформа, които записваха случилото се. Стори ми се, но не бях сигурен, че във висините препусна апаратът на Принца на Рам, спасявайки се от преследвача.

„Евлуела“ — прошепнах аз, когато двете светещи точки изчезнаха от погледа ми. Направиха ли звездолетите десант на войските? Достигнаха ли потоците енергия, които изригваше това надвиснало във височината сияние, до повърхността на Земята? Защо Принцът хвана Евлуела? Къде е Хормон? Какво правеха Защитниците ни? Защо не падаха корабите на врага?

През цялата тази дълга нощ аз наблюдавах битката, слял се с древните павета в дворчето. И нищо не разбирах.

Настъпи изгревът. Бледите лъчи се отразиха в сградите. Докоснах с пръсти очите си: изведнъж ми дойде наум, че съм могъл да заспя стоешком. Може би ще трябва да помоля за членство в съюза на Сомнамбулите, си казах аз. Сложих ръка върху шала на Летописеца, загърнат около раменете ми, чудейки се как съм могъл да го завладея. И отговорът дойде.

Погледнах към небето.

Вражеските кораби бяха изчезнали. Видях обикновеното сутрешно небе, сиво, с проблясъци от розово. Почувствах вътрешен подтик и се огледах да потърся количката, но веднага си спомних, че повече не трябва да Наблюдавам, и почувствах опустошеност, много по-голяма, отколкото усещах обикновено в този час.

Свърши ли битката?

Победени ли са враговете?

Може би корабите на завоевателите са вече свалени и останките им лежат безпорядъчно около Рам?

Всичко наоколо мълчеше. Аз не чувах повече небесния оркестър, а после от тази мрачна тъмнина дойде звук, гърмящ звук, сякаш по улиците на града се движат някакви каруци. И невидими Музиканти свиреха една и съща нота, дълбока и резонираща, която изведнъж рязко се скъса.

От високоговорителите за всеобщо информиране се донесе тих глас:

— Рам падна. Рам падна.