Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nightwings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020)

Издание:

Роберт Силвърбърг, Нощни криле

Художник: Димо Кенов

Издателска къща „РОЛИС“, София, 1991

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от moosehead
  3. — Допълнителна корекция

3.

Утринната светлина беше ярка и рязка, като че ли вървяхме в един млад, току-що създаден свят. Пътят беше съвсем безлюден. В последно време хората много-много не пътешестват, само ако не са Пешеходци по обичай и професия, като мен например.

Само от време на време давахме път на задминаващата ни колесница на някой от членовете на съюза на Магистрите, теглена от дузина равнодушни животни-нютери, впрегнати в три-четири редици. Четири такива екипажа ни задминаха в първите два часа на новия ден. Всеки от тях, беше старателно заперден и затворен, за да скрива гордите черти на Магистъра от погледите на простолюдието като нас. Край нас профучаха още няколко екипажа на колела, с нещо натоварени догоре, и над главите ни прелетяха група флотери. Общо взето, пътят бе свободен.

В околностите на Рам се виждаха многобройни следи от миналото: самотно стърчащи колони, остатъци от акведукти, които не пренасяха нищо и не водеха за никъде, портали от изчезнали храмове. Това беше най-древният Рам, но тук имаше и следи от по-късни цикли: селски колиби, куполи на помпени станции, празни жилищни кули. Понякога срещахме обгорял корпус на някой древен летателен апарат. Хормон изследваше всичко това, понякога подбираше мостри. Евлуела гледаше с широко отворени очи, без да казва нищо. Ние вървяхме и вървяхме, докато не се изправиха пред нас градските стени.

Те бяха построени от сини лъскави камъни и осем пъти надвишаваха човешки бой. Пътят ни водеше под арка с издадена напред козирка. Портите бяха отворени. Когато дойдохме по-близо до тях, насреща ни излезе фигура с качулка и маска. Човек с необикновена височина, облечен с тъмните дрехи на съюза на Пилигримите. Никой не може да се приближава до Пилигрима по собствено желание, но трябва да внимава, ако той му кимне. Пилигримът кимна.

Той произнесе през металната решетка на устата:

— Откъде?

— От юг. Малко живях в Егапт, след това се преместих в Талия по Земния Мост — отговорих аз.

— А сега накъде?

— В Рам, не задълго.

— Как върви Наблюдението?

— Както обикновено.

— Имаш ли къде да отседнеш в Рам? — попита Пилигримът.

Поклатих глава.

— Надяваме се на благоволението на Волята.

— Волята невинаги е добра — каза Пилигримът с отсъстващ тон. — В Рам няма голяма нужда от Наблюдатели. Защо идваш с Въздухоплавателната?

— За компания. И защото тя е млада и се нуждае от защита.

— А кой е онзи, другият?

— Той е необвързан, Мутант.

— Това виждам и аз. Но защо той е с теб?

— Той е силен, а аз съм стар и затова ние пътешестваме заедно. Накъде си тръгнал, Пилигриме?

— В Йорсалем. Има ли друг път за Пилигрима?

Аз вдигнах рамене.

Пилигримът каза:

— Защо не дойдеш с мен в Йорсалем?

— Моят път води на север, а Йорсалем е на юг, до Егапт.

— Ти си бил в Егапт и не си посетил Йорсалем? — попита той смаяно.

— Да. Просто нямах време да отида в Йорсалем.

— Хайде да вървим сега. Ние ще тръгнем по този път заедно, Наблюдателю, и ще говорим за времена древни и времена бъдещи, и аз ще ти помагам в твоето Наблюдение, а ти ще ми помагаш в моето общуване с Волята. Съгласен ли си?

* * *

Това беше изкушение. Пред Очите ми пламна видението на Златния Йорсалем, неговите свещени постройки и гробници, местата за възраждане, където старите ставаха млади, неговите шпили, молитвените домове. И въпреки че бях човек, който си върви по пътя, за миг ми се прииска да се обърна назад и да тръгна с Пилигрима за Йорсалем.

Започнах да се колебая.

— Но моите приятели…

— Остави ги. На мен ми е забранено да странствам с необвързани и съвсем не ми се иска да пътувам с жена. Ние с теб, Наблюдателю, заедно ще отидем в Йорсалем.

Евлуела, която стоеше отстрани и се мръщеше в продължение на целия този разговор, ме погледна с поглед, изпълнен със страх.

— Аз няма да ги изоставя — казах.

— Тогава ще тръгна за Йорсалем сам — каза Пилигримът.

От одеждите му се показа ръка с дълги, бели, прилепени един до друг пръсти. Докоснах се почтително до крайчетата им и Пилигримът каза:

— Нека бди над теб милостта на Волята, приятелю Наблюдател! И когато бъдеш в Йорсалем, намери ме!

Той си тръгна, без да произнесе повече нито дума.

Хормон каза:

— Нали на теб ти се искаше да тръгнеш с него? Искаше ли?

— Мислех за това.

— Какво толкова ще намериш в Йорсалем, което да го няма тук? Онзи е свещен град. И този също. Тук ще можеш да си отпочинеш. Не ми изглежда да си готов сега за дълго пътешествие.

— Може би ти си прав — съгласих се аз и като събрах последните си сили, с широка крачка се приближих към портите на Рам.

През прореза в стената ни оглеждаха любопитни очи. Когато бяхме преминали наполовина през портите, спря ни дебел, сипаничав Пазач с увиснали бузи и ни попита каква работа имаме в Рам.

Аз назовах своя съюз и целта на пристигането си и на лицето му се мярна недоволна гримаса.

— Иди някъде другаде, Наблюдателю. На нас са ни нужни само онези, които носят полза.

— Наблюдението също носи полза — казах разярено.

— Не се и съмнявам. Не се и съмнявам. — Той се наклони към Евлуела. — Това кой е? Наблюдателите не се променят. Нали?

— Тя е само моя спътничка.

Пазачът дрезгаво се засмя.

— Бас държа, че ти пътешестваш често по този път. Не мисля, че на нея това й стига. На колко е тя, на тринадесет, четиринадесет? Ела тук, малката! Разреши ми да те обискирам! Нямаш ли контрабанда? — и той започна бързо да я опипва, намръщи се, когато стигна до гърдите й, и вдигна вежди, когато се натъкна на хълмчетата от крилете й под лопатките. — Какво е това? Какво е това? Отзад е повече, отколкото отпред? Въздухоплавателка, а? Мръсна работа е това — Въздухоплавателки, пътуващи със стари вонящи Наблюдатели. — Той замърмори и затършува с ръка по-нататък.

Хормон пристъпи яростно към него и в очите му блесна смъртта. Аз навреме го хванах за ръката с цялата си сила и го избутах назад, докато не беше погубил всички ни. Той се отскубна, като едва не ме събори; след това изведнъж се успокои, затихна и запази ледено спокойствие, докато дебелият Пазач не завърши търсенето на контрабанда.

Измина още известно време, след което Пазачът се обърна към Хормон и попита:

— А ти какво си?

— Необвързан, Ваша милост — отговори той с рязък тон. — Смирен и ненужен продукт на тератогенетиката, но въпреки това и независимо от това свободен човек, който желае да влезе в Рам.

— Като че ли тук са ни малко уродите.

— Аз малко ям и много работя.

— Ти щеше да работиш още повече, ако беше нютер — каза Пазачът.

Хормон се изчерви. Аз попитах:

— Може ли да минем?

— Един момент. — Пазачът нахлузи на главата си шлема за предаване на мисли и очите му се свиха, когато той предаваше съобщение в хранилището на паметта. Лицето му се напрегна, след това се отпусна и след няколко секунди дойде отговорът. Ние не го чухме, но появилото се на лицето на Пазача объркано изражение ясно говореше за това, че не е намерена някаква причина, за да ни затръшнат достъпа към Рам.

— Минавайте — каза той — Всички! Бързо!

Ние преминахме портите.

* * *

— Аз можех да оставя мокро място от него.

— А вечерта щяха да те нютират. А така, само малко търпение — и ние сме в Рам.

— Но как само той я опипваше!…

— Теб много те привлича Евлуела — казах аз. — Спомни си, че тя е Въздухоплавателка и има сексуална несъвместимост с необвързаните.

Хормон не обърна внимание на това заяждане.

— Тя ме привлича не повече, отколкото теб, Наблюдателю. Но ме боли да гледам как я ухажват по такъв начин. Аз щях да го убия, ако ти не ме беше издърпал.

Евлуела каза:

— Сега, когато сме в Рам, къде ще се спрем?

— Дайте ми най-напред да намеря щабквартирата на моя съюз — казах аз. — Аз ще се регистрирам в Хотела на Наблюдателите. А след това ще отидем в Ложата на Въздухоплавателите да се нахраним.

— А след това — каза сухо Хормон, — ние ще отидем при Необвързаните — в Сточната Канавка — за медни монети.

— Жал ми е за теб, защото ти си Мутант — казах му аз, — но ми се струва, че да се самосъжаляваш не е красиво. Хайде да вървим!

Ние вървяхме по калдъръмената, продухвана от вятъра улица, вървяхме в Рам. Сега се намирахме във външния пръстен на града, където приземните постройки завършваха с тромавите корпуси на защитните устройства.

Вътре се издигаха блестящи кули, които бяхме видели от полята през изминалата нощ; остатъци от древния Рам, старателно съхранявани в течение на десет хилядолетия, а може би и повече; пазарът; заводската част; гърбиците на станциите по съобщенията; храмовете на Волята; хранилищата на паметта; подслоните за Спящите; братствата на извънземните; правителствените сгради; щабквартирите на всевъзможни съюзи.

На ъгъла, до една сграда от втория цикъл, със стени от някаква си каучукообразна маса, аз открих обществен шлем за предаване на мисли и го сложих на главата си. В същия този момент мислите ми препуснаха надолу по кабела, достигнаха до разпределителя, откъдето излизат отклонения към мозъците-колектори в хранилищата на паметта. Преминах през разпределителя и видях самия мозък, нагънат, бледосив на фона на зеленината на обиталището му. Един Летописец някога ми беше казал, че през миналите цикли хората са правели машини, за да мислят вместо тях, въпреки че тези машини били ужасно скъпи, изисквали много място и изгаряли огромно количество енергия. Но това не беше най-смешното чудачество на прадедите; защо да се строи изкуствен мозък, когато смъртта всеки ден подарява толкова великолепни истински мозъци, които може да бъдат поставени в хранилища за памет? Може би те не са знаели как става това? Трудно е да се повярва.

Назовах пред мозъка своя съюз и попитах за координатите на нашия хотел. Отговор получихме веднага и продължихме по-нататък: Евлуела от едната страна, Хормон от другата, а аз, както винаги, карах количката, върху която бяха разположени моите инструменти.

Градът гъмжеше от хора. Нито в Егапт, нито в което и да било друго място по време на северните ми странствания не ми се беше случвало да видя такива тълпи. Улиците бяха пълни с Пилигрими — тайнствени, криещи лицата си под маски. Блъскаха ги загрижени Летописци и мрачни търговци. И тук-там се мяркаха Магистри. Евлуела видя вече няколко Въздухоплаватели, но догмите на нейния съюз не й позволяваха да ги приветства, докато не премине през ритуалното пречистване. Мъчно ми е да кажа, че аз срещнах много Наблюдатели и всички те ме гледаха с неудоволствие и недружелюбно. Забелязах още множество Защитници и значително количество членове на малки съюзи: Раздавачи, Слуги, Производители, Писари, Свързочници и Транспортьори и, разбира се, безбройно множество нютери, които мълчаливо и смирено си вършеха работата, както и група извънземни с всевъзможен вид, бродещи по улиците. Болшинството от тях, вероятно, бяха туристи, някои бяха долетели по работа, която имаха с мрачните, разяждани от болести земни жители.

Забелязах много Мутанти, които внимателно се промъкваха през тълпата, но никой от тях не изглеждаше толкова гордо, както вървящият до нас Хормон. Сред себеподобните си той беше просто уникален, всички останали — петнисти, пъстри и изкривени, с недостатъчно или излишни крайници, деформирани по хиляди начини, бяха нащрек, гледаха накриво, същества, които удряха токове и се кланяха, шепнеха, подмилкваха се; това бяха притежатели на празни кесии и изсъхнали мозъци, търговци на печал и прекупвачи на надежда; никой от тях не се държеше с подобно достойнство, даже и да се смяташе за човек.

Указанията на мозъка бяха точни. Ние стигнахме до хотела на Наблюдателите за по-малко от един час. Аз оставих Евлуела и Хормон на улицата и сам вкарах количката в двора.

Във фоайето се шляеха около дузина членове на моя съюз. Приветствах ги с нашия обичаен поздрав и те лениво ми отвърнаха. И това са онези, върху които се гради безопасността на Земята! Зяпльовци и лигльовци!

— Къде мога да се запиша? — попитах аз.

— Ти нов ли си? Откъде си?

— За последен път се регистрирах в Егапт.

— Там да си беше и останал. Тук няма нужда от Наблюдатели.

— Къде мога да се регистрирам?

* * *

Едно самодоволно момче ми посочи екрана в ъгъла. Приближих се до него, сложих отгоре пръсти, изчаках въпроса и си казах името, което Наблюдателят има право да каже само вътре в Хотела. Екранът светна и един човек с изпъкнали очи, с емблемата на Наблюдателите върху дясната, а не на лявата буза, което свидетелстваше за високото му положение в съюза, ми повтори името и каза:

— Трябваше да проучиш всичко по-добре, преди да тръгнеш за Рам. Хотелът е препълнен.

— Аз търся подслон и работа.

— Човек с твоето чувство за хумор трябва да членува в съюза на Клоуните — каза той.

— Аз не виждам нищо смешно в това.

— Според правилата, които приехме с болшинство гласове на последната ни сесия, хотелът не е длъжен да приема нови наематели, ако няма такава възможност. Много ти здраве, приятел!

Бях зашеметен.

— Нищо не ми е известно за такова ограничение! Това е невъзможно! Съюзът да изхвърля свой член от собствения си хотел… когато той се явява с подбити крака, едва жив от умора, човек на моите години, дошъл от Егапт по Земния мост, гладен, чужд в този град…

— Защо не се свърза най-напред с нас?

— Не ми и мина през ум, че това е необходимо.

— Нови ограничения…

— Нима Волята може да допусне такива ограничения? — развиках се аз. — Аз си търся правата! Да изхвърлите на улицата онзи, който е Наблюдавал още преди вие да сте били родени…

— По-полека, братче, по-полека.

— Но сигурно имате някой ъгъл, където мога да заспя… и огризки, за да ме нахраните…

Гласът ми от заплашителен стана умоляващ и неговото лице омекна, от равнодушно стана съчувствено.

— Ние нямаме места, нямаме храна. Сега настъпиха тежки времена за нашия съюз, сам знаеш. Говори се, че напълно ще ни разпуснат, като безполезен лукс, като дупка в джоба на Волята. Ние сме с много ограничени възможности. В Рам постоянно прииждат Наблюдатели и сега порционът ни е много оскъден, а ако те пуснем, дажбата ни ще стане още по-оскъдна.

— Но къде да отида? Какво да правя?

— Моят съвет е — произнесе той тихо, — да молиш за милост Принца на Рам.