Робърт Силвърбърг
Нощни криле (8)

8.

Тръгнах си от сияещата полусфера зашеметен и объркан, бутайки пред себе си количката, и попаднах на улицата, неочаквано тъмна и студена. Нощта беше настъпила със стремителността на вятъра; беше почти девет, наближаваше времето за Наблюдение.

В мозъка ми отекваха думите на Хормон. Той скрои всичко: доведе ни при Устата на Истината, изтръгна признание за неверието ми, а признание от друг тип — от Евлуела; без да се замисля, издаде сведения, които трябваше да пази за себе си, като смяташе, че аз ще бъда потресен до дъното на душата си.

— Може Устата на Истината да е фалшификация? Не можеше ли Хормон да излъже, без да се страхува от нищо?

Никога, откакто съм започнал да се занимавам със своята работа, аз не съм Наблюдавал извън определения час. Но сега беше време за разрушаване на обикновеното; не можех да чакам, докато стане точно девет. Като приседнах на продухваната от вятъра улица, разтворих количката, подготвих инструментите и се спуснах в бездната, изпаднал в транс.

Подсиленото ми съзнание с вой се юрна към звездите.

Крачех по безкрайността като бог. Чувствах налягането на слънчевия вятър, но аз не бях Въздухоплавател и то не можеше да ми попречи; издигнах се още по-нагоре от този поток яростни частици светлина, в тъмнината на края на слънчевите владения. И там усетих друго налягане.

Звездолетите бяха съвсем наблизо.

Не туристически рейсови кораби, возещи зяпачи, решили да погледат нашия разпадащ се свят. Не и търговски транспорт, нито танкери, събиращи междузвездно вещество, нито кораби-курорти, обикалящи по хиперболични орбити.

Това бяха военни кораби, черни, чужди, страшни. Не мога даже да кажа колко бяха на брой; знаех само, че те се носят към земята с милиони пламъци, изхвърляйки пред себе си конуси отблъскваща енергия, същата, която почувствах през миналата нощ, която гърмеше в мозъка ми, подсилена от инструментите, минавайки през мен така свободно, както слънчев лъч през кристал.

* * *

Заради това аз Наблюдавах през целия си живот!

Учеха ме да ги познавам. Молех се никога да не ми се случи да видя това, а после в опустошението си се молех да го съзра, накрая престанах да вярвам в това. А след това, по милост на мутанта Хормон, аз все пак видях, наблюдавайки по-рано от часа си, свит на студената улица на Рам до Устата на Истината.

Нас, Наблюдателите, ни учат да не излизаме от транса по-рано, докато всичко не бъде окончателно потвърдено и едва след това да се бие тревога. Старателно проверих себе си, прескачайки от един канал на друг, после на трети, като извърших триангулация; и откривах навсякъде несъмненото присъствие на титанична сила, която се носеше към Земята с невъобразима стремителност.

Или аз се заблуждавах, или нападението беше действително започнало. Изобщо не можех да се отърся от вцепенението и да обявя тревога.

Без да бързам, аз се наслаждавах на това непознато усещане. Стори ми се, че са минали часове. Галех инструментите, получавайки чрез тях пълно потвърждение на вярата, която ми възвърна днешното Наблюдение. В съзнанието ми слабо блещукаше мисълта, че губя ценно време, че е мое задължение да прекратя това безсрамно кокетство със съдбата и да съобщя на Защитниците.

Накрая се освободих от транса. Върнах се в света, който бях призван да охранявам.

Евлуела стоеше до мен: объркана, изплашена, с безсмислен поглед… Тя си хапеше юмрука, за да не заплаче…

— Наблюдателю! Наблюдателю, чуваш ли ме? Какво се е случило? Какво става?

— Агресия — казах аз. — Колко дълго съм бил в транс?

— Половин минута. Не зная. Ти беше със затворени очи. Мислех, че си умрял.

— Хормон каза истината. Окупаторите са близо. Къде е той?

— Изчезна, когато си тръгвахме от Устата — прошепна Евлуела. — Наблюдателю, страх ме е. Чувствам как всичко се свива в мен. Аз трябва да летя… не мога да остана повече тук!

— Почакай — казах аз, като я докоснах по ръката. — Не сега. Най-напред ще вдигна тревога, а после…

Но тя вече беше започнала да си смъква дрехите. Голото й до пояса тяло заблестя на вечерната светлина, а край нас напред-назад сновяха хора, напълно безразлични към онова, което трябваше да се случи. Исках да задържа Евлуела, но време беше да дам тревога, не можех да протакам повече и аз се обърнах към количката си.

Като в сън, породен от всепоглъщаща любовна страст, аз се протегнах към превключвателя, който щеше да задейства системата за общопланетна тревога.

Може би вече са я вдигнали? Може някой друг Наблюдател да е видял онова, което видях и аз, който, по-малко скован от объркване и съмнения, вече е изпълнил крайната задача на Наблюдателя?

Не. Не. В този случай аз щях да чувам сега виенето на сирените от орбиталните станции.

Докоснах превключвателя. С крайчето на окото си видях Евлуела, освободила се от своите дрехи и започнала да шепне думите, които изпълват със сила слабите й криле. Още миг и тя щеше да бъде във въздуха, нямаше да мога да я задържа.

С бързо и сигурно движение аз включих сигнала за тревога.

* * *

В този момент видях една набита фигура, която се промъкваше към нас. Хормон, помислих си аз и като скочих на крака, се хвърлих към него, за да го хвана и задържа. Но онзи, който се приближаваше към нас, не беше Хормон, а някакъв си важен слуга с тлъсто лице, който повика Евлуела:

— Не бързай, Въздухоплавателко, спусни си крилете! Принцът на Рам ме изпрати за теб.

Той се вкопчи в нея. Малките й гърди се приповдигнаха, очите гневно заблестяха.

— Махни се от мен! Подготвям се за полет!

— Принцът на Рам те вика — повтори Слугата, като я заключи в тежките си обятия.

— Принцът на Рам тази нощ ще има други грижи — казах аз. — Тя няма да му трябва.

Едновременно с думите ми в небето завиха сирени.

Слугата я пусна. Устата му безмълвно се отваряше, той направи един от предпазните жестове на Волята и погледна към небето, мърморейки:

— Тревога! Кой е дал тревога? Ти ли, старче?

По улицата се замятаха обезумели хора.

Евлуела, след като се освободи, се скри зад мен — тя не можеше да лети, защото крилете й се бяха разгънали едва наполовина — и моментално беше погълната от човешкия прибой. Заглушавайки застрашителния вой на сирените, гърмяха високоговорителите за всеобщо уведомяване, като инструктираха хората за начините за спасение. Висок и слаб човек, със знака на Защитниците върху бузата си, летеше право към мен, бълвайки думи, съвсем нечленоразделни, за да могат да бъдат разбрани, профуча край мен и изчезна в тълпата. Светът, изглежда, беше полудял.

Само аз оставах спокоен. Вдигнах глава в известно очакване да видя там летящите над Рам черни кораби на завоевателите. Но не видях нищо, освен реещи се нощни огньове и други предмети, които обикновено висяха над главите ни.

— Хормоне! — извиках аз. — Евлуела!

Аз бях сам.

Странна опустошеност ме изпълни. Дадох тревога. Завоевателите са наблизо; аз бях лишен от своето занимание. Повече нямаше нужда от Наблюдатели.

Почти любовно се докоснах до уморената количка, която ми беше спътничка толкова години. Погалих с пръсти изпъстрените с петна и вдлъбнатини инструменти; след това се обърнах, изоставих я и закрачих по улицата: без количка, без товар, един човек, чийто живот получи и изгуби смисъл в един и същи миг. А край мен цареше хаос.