Робърт Силвърбърг
Нощни криле (7)

7.

През нощта направих в стаята си четвъртото и последно за този ден Наблюдение и за първи път в живота си открих отклонение. Не можех да си го обясня. Това беше едно смътно чувство, смес от слухови и вкусови усещания от контакта с живота на някаква огромна маса. Изплаших се и останах долепен до инструментите си доста по-дълго от обикновено, но в края на Наблюдението знаех не повече, отколкото в началото.

А след това аз си спомних за своите задължения.

Наблюдателите още от детските си години са научени да обявяват тревогата си без задръжки; всеки път, когато Наблюдателят реши, че светът е в опасност, той трябва да бие тревога. Трябва ли сега да съобщя на Защитниците? Четири пъти през живота ми беше обявявана тревога, и всеки път — погрешно, и всеки Наблюдател, виновен за лъжливата тревога, беше обречен на ужасяваща загуба на статуса. На един му извадиха мозъка и го сложиха в хранилището на паметта; друг стана нютер; на третия изпочупиха всички инструменти и го изпратиха при необвързаните; четвъртият, който напразно се опитваше да продължи Наблюденията си, беше подложен на издевателства от страна на другарите си. Не виждам кой знае какви добродетели в насмешките над онзи, който е прибързал, защото за Наблюдателя е по-добре да вдигне лъжлива тревога, отколкото да премълчи изобщо. Но такива са обичаите на нашия съюз и аз съм длъжен да им се подчинявам.

Обмислих си положението и реших, че не си струва напразно да раздвижвам въздуха.

Помислих си, че Хормон още същата вечер пося в главата ми много и най-различни мисли. Това можеше да бъде нормална реакция на разговорите му за скорошно нахлуване.

Не исках да действам. Реших да не усложнявам положението си с прибързана тревога.

И не я обявих.

Изпотен, объркан, с разтуптяно сърце, аз затворих количката и глътнах хапче за сън.

* * *

Събудих се призори и се хвърлих към прозореца в очакване да видя по улиците нашественици. Но всичко беше тихо. Над двореца висеше зимна сивота и сънени Слуги отпъждаха от вратите равнодушни нютери. Първото Наблюдение ми се удаде трудно, но за мое облекчение нощната странност не се повтори. Въпреки че не забравях и това, че нощем чувствителността е по-голяма, отколкото след сън.

Хапнах и излязох на двора. Хормон и Евлуела бяха вече там. Тя изглеждаше уморена и потисната, изтощена от нощта, прекарана с Принца на Рам, но аз не й казах нищо за това. Хормон, небрежно облегнат на стената, изпъстрена с кръгли раковини, ме попита:

— Е, как е наблюдението ти?

— Нищо.

— Какво ще правиш?

— Ще бродя по Рам — отговорих аз. — Идвате ли с мен? Евлуела? Хормоне?

— Разбира се — каза той, а тя кимна леко и ние, като туристи, се отправихме да разглеждаме великолепния Рам.

Веднага стана така, че Хормон ни стана гид в тази бъркотия на древности в Рам, което опровергаваше твърдението му, че никога по-рано не е бил тук. Той описваше всичко онова, което виждахме на продухваните от вятъра улици, не по-зле от всеки Летописец. Тук бяха хаотично представени всичките хилядолетия на Рам. Ние видяхме куполите на силовите станции от Втория Цикъл, Колизея, където в незапомнено далечни времена със зверове са се биели хора, самите те приличащи на зверове. И сред развалините на това вместилище на ужасите Хормон ни разказваше за грубостта на онази невъобразимо далечна древност. „Те са се биели — разказваше той, — голи, пред гигантска тълпа от народа. Хората са излизали невъоръжени срещу зверовете, които са се наричали лъвове — гигантски космати котки с космати глави — и когато лъвът е агонизирал, победителят се е обръщал към Принца на Рам с молба да му прости престъплението, което е извършил и което го е хвърлило на арената. Ако той се е биел добре, Принцът правел жест с ръка: с вдигнат нагоре палец сочел няколко пъти към дясното рамо. Но ако човекът проявявал страх, или пък лъвът продължавал да напада и след нанасянето на смъртоносната му рана, Принцът правел друг жест и човекът е трябвало да се бие със следващия звяр.“ Хормон ни показа този жест: юмрук с изправен среден пръст, рязко вдигнат нагоре.

— А как са разбрали за това? — попита Евлуела, но Хормон се престори, че не е чул.

Видяхме и редица ядрени пилони, построени в началото на Третия Цикъл, за да изтеглят енергия от земното ядро. Те сега не функционираха, а стояха и ръждясваха. Видяхме разбития скелет на машината за времето от Втория Цикъл: могъща колона, двадесетина пъти по-висока от човешки ръст. Видяхме и хълма, върху който се издигаха беломраморните развалини на Рам от Първия Цикъл, приличащи на дантела от скреж върху стъкло. Когато влязохме във вътрешната част на града, ние минахме покрай батареите на отбранителните съоръжения, готови всеки момент да стоварят върху врага цялата мощ на Волята. Видяхме пазара, на който гости от звездите купуваха от селяните старинни предмети. Хормон моментално се вряза в тълпата и купи нещо. Наминахме и към местната чаршия, където пристигналите отдалеч можеха да намерят всичко, каквото си пожелаят, от квазиживот до разбит лед. Ние обядвахме в малко ресторантче на брега на Тивър, където без особени церемонии ни обслужваха мутанти; по настояване на Хормон ядохме за обяд някаква тестообразна горчива маса върху чиния.

* * *

След това вървяхме през покрита аркада, край островчета от хора, заобиколили Амбулантните Търговци, които предлагаха стоки от звездите, скъпи дреболии от Анфрика и безвкусни изделия на тукашните Производители. Като излязохме оттам, попаднахме на малък площад, на който се издигаше фонтан във формата на кораб, а долу се виждаха разбити и разместени каменни стъпала, водещи към планини от чакъл, обрасли с плевели.

Хормон кимна и ние бързо пресякохме площада и излязохме при един великолепен дворец, който беше задушил под себе си един хълм, обрасъл с гъста зеленина.

— Казват, че това е центърът на света — каза Хормон. — В Йорсалем също може да се намери място, което претендира за това право. А това тук е отбелязано на глобуса.

— Как така светът може да има един център — попита Евлуела, — ако той е кръгъл?

Хормон се засмя. Влязохме вътре. Вътре, в зимен мрак, се възвисяваше колосален блестящ глобус, залян отвътре с ярка светлина.

— Ето го вашият свят — произнесе Хормон с величествен жест.

— Ох! — въздъхна Евлуела. — Всичко! Тук е всичко, всичко има!

Глобусът беше образец на истинско майсторство. Той показваше не само очертанията, но и релефа; моретата му изглеждаха дълбоки басейни; пустините му бяха толкова естествени, че в гърлата ни се впиваха острите нокътчета на жаждата; градовете му кипяха от суета и живот. Разгледах континентите: Ейропа, Анфрика, Айза, Стралия. Видях и просторите на Земния Океан. Проследих с поглед златистата верига на Земния Мост, който пресякох съвсем наскоро с толкова труд. Евлуела се втурна към глобуса и започна да ни показва Рам, Егапт, Йорсалем, Парриш. Тя се докосна до високите планини, северно от Хинда, и тихо каза:

— Ето тук съм родена, където са ледовете, където планините се докосват до луната. Ето тук са владенията на Въздухоплавателите. — Тя прекара пръст към Парс и обратно, към страшната арабанска пустиня и до Егапт. — Ето тук съм летяла през нощите на моето детство. Ние всички трябва да летим и аз летях тук. Стократно си мислех, че умирам. Ето тук, в тази пустиня… Пясък в гърлото, пясък реже крилете ми… Паднах на земята, минаваха дни, а аз лежах гола върху горещия пясък и не можех да се помръдна. След това ме забеляза един Въздухоплавател, вдигна ме, излетя заедно с мен и когато аз бях високо, силите ми се върнаха и ние полетяхме към Егапт. А над морето той умря. Животът го напусна, въпреки че беше млад и силен; падна в морето и аз паднах след него, за да бъда с него, а водата беше гореща даже през нощта. Вълните ме люлееха и настъпи утрото, аз видях живи камъни, като растящи във водата дървета, и разноцветни риби; и те се издигнаха и започнаха да хапят неговото люлеещо се тяло с разперени във водата криле, и аз го оставих, бутнах го надолу, за да си почине там; аз се издигнах и полетях за Егапт, самотна, изплашена и там срещнах теб, Наблюдателю. — Тя ми се усмихна стеснително. — Покажи ни мястото, където си прекарал младостта си, Наблюдателю.

* * *

Пряко сили, като че ли изведнъж ми се бяха вдървили ставите, аз се приближих до другата страна на глобуса. Евлуела застана до мен, а Хормон се отмести встрани, като че ли изобщо не му беше интересно. Посочих изрязаните островчета, които се издигаха като две дълги ленти от Земния Океан: остатъци от изчезнали Континенти.

— Тук — посочих един остров на запад. — Тук съм роден.

— Толкова далече! — възкликна Евлуела.

— И толкова отдавна — казах. — В средата на Втория Цикъл. Както ми се струва понякога.

— Не! Това не може да бъде! — но тя ме погледна така, като че ли действително можех да бъда на няколко хиляди години.

Усмихнах се и я погалих по кадифената шия:

— Само ми се струва така — казах аз.

— А кога си напуснал дома?

— Когато бях два пъти по-възрастен от теб — отговорих аз. — Дузина години бях Наблюдател в Палеш. След това Волята ми заповяда да се отправя отвъд океана, в Анфрика. Отидох, поживях малко в горещите страни. Ходих и по-нататък, в Егапт. Там срещнах една малка Въздухоплавателка. — Настъпи мълчание. Дълго гледах към островите, които бяха мой дом, и във въображението ми изчезна непохватния, очукан от живота старец, какъвто бях сега, и се видях млад и силен да се катеря по зелените планини и да плувам в студеното море, да извършвам Наблюдение на края на белия бряг, в който постоянно се удря прибоят.

Аз си спомнях, а през това време Евлуела се приближи до Хормон и попита:

— А ти? Покажи ни откъде си ти!

Хормон вдигна рамене.

— На този глобус мястото не е показано.

— Но това е невъзможно!

— Нима?

Тя се притисна към него, но той я отстрани и ние минахме през страничния изход, като се озовахме на улицата.

Аз започнах да се изморявам, но Евлуела ме дърпаше напред, като искаше до обяд да разгледа целия град; и ние вървяхме през преплетени улици, край блестящите палати на Магистри и Търговци, край вонящите крака на Слуги и Амбулантни Търговци, преминаващи в катакомби, покрай убежищата на Клоуни и Музиканти, през квартала на Сомнамбулите, чиито обитатели ни умоляваха да влезем и да купим истината, която им се явяваше в транса.

Евлуела ни погледна, но Хормон поклати отрицателно глава, а аз само се усмихнах и ние отминахме. Сега бяхме на края на парка, съвсем близо до градския център. Тук се разхождаха жителите на Рам, като се придвижваха с необичайна за горещия климат енергия; ние също се присъединихме към тези маршируващи пехотинци.

— Виж! — каза Евлуела. — Колко е ярка!

Тя сочеше към сияещата арка на грамадна полусфера, която покриваше някаква си стара сграда. Присвих очи и можах да видя отвътре изветряла каменна стена и тълпа от хора.

Хормон каза:

— Това е Устата на Истината.

— Какво? — попита Евлуела.

— Ела! Ще видиш!

Под полусферата се точеше опашка. Застанахме в единия й край и скоро стигнахме до входа, като разглеждахме започващата зад прага страна на застиналото време. Защо ли тази сграда и още няколко съседни бяха снабдени със специална защита — това не знаех и попитах Хормон, чиито познания бяха изключително задълбочени, като знания на Летописец. Той отговори:

— Защото това е царството на определеността, където онова, което казва някой, абсолютно съвпада с онова, което е в действителност.

— Не разбирам — каза Евлуела.

— На това място е невъзможно да се излъже — обясни Хормон. — Можете ли да си представите друг древен паметник, който да се нуждае от по-голяма защита?

Той направи една крачка в тесен коридор, фигурата му стана неясна и аз побързах след него. Евлуела се колебаеше, мина известно време, преди да се реши да влезе.

Тя се спираше пред всеки праг, като че ли я издухваше вятърът, който духаше покрай разделителната линия между големия свят и джобната вселена, в която се намирахме.

Устата на Истината се намираше зад втората защитна линия. Натам се виеше опашка и един важен Разпоредител контролираше броя на влизащите в светилището. Мина известно време, преди да ни разрешат да влезем. Озовахме се пред една свирепа уродлива глава, разядена от времето, ужасните челюсти бяха широко отворени. Раззинатата уста представляваше тъмна и зловеща дупка. След като хвърли поглед към главата, Хормон кимна, сякаш бе удовлетворен, че всичко се е оказало такова, каквото си го е мислел.

— И какво трябва да направим сега? — попита Евлуела.

Хормон каза:

— Наблюдателю, сложи си дясната ръка в Устата на Истината.

Намръщих се, но се подчиних.

— Сега — каза Хормон — един от нас ще ти зададе въпрос. Ти си длъжен да отговориш. Ако излъжеш, челюстите ще се затворят и ще ти отхапят ръката.

— Не! — възкликна Евлуела.

Внимателно огледах челюстите, стиснали китката ми. Наблюдател без ръка не става за нищо; във времената на Втория Цикъл можеше да си поръчаш протеза, по-добра от собствената ти ръка, но Вторият Цикъл остана в миналото и подобен лукс сега вече не се намира.

— Но как става това? — попитах аз.

— В обсега на това помещение Волята е необикновено силна — отговори Хормон. — Тя неумолимо отделя истината от лъжата. Зад ъгъла на тази стена спят трима Сомнамбули, чрез които говори Волята, а те управляват Устата. Страхуваш ли се от Волята, Наблюдателю?

— Страхувам се от собствения си език.

— По-смело! Пред тази стена никога не е била изричана лъжа. Никой не е губил тук ръката си!

— Тогава, хайде — казах аз. — Кой ще пита?

— Аз — каза Хормон. — Отговори ми, Наблюдателю, без да извърташ, може ли да се каже, че животът, прекаран в Наблюдение, е живот, преминал плодотворно?

Дълго мълчах, като си събирах мислите и гледах към челюстите. Накрая казах:

— Да се стои на стража в името на човека — това сигурно е най-благородната задача, на която може да се посвети човек.

— Внимавай! — извика разтревожено Хормон.

— Но аз още не съм свършил — възразих аз.

— Тогава давай по-нататък.

— Но да се посветиш в търсенето на враг — плод на нечие въображение, е глупаво; да се превъзнася онзи, който дълго и добросъвестно търси врагове, които никога няма да дойдат — това е глупаво и погрешно. Животът ми мина напразно.

Челюстите на устата на Истината не трепнаха.

Издърпах ръката си. Оглеждах дланта си така, сякаш току-що е израснала от китката ми. Изведнъж се почувствах остарял с няколко цикъла. Евлуела, с широко отворени очи и длан, притисната до устните, беше потресена от онова, което казах. Думите ми сякаш още звучаха пред ужасния идол.

— Беше казано откровено — каза Хормон, — но и без особено самосъжаление. Много жестоко съдиш себе си, Наблюдателю.

— Говорих, за да спася ръката си — отговорих аз. — На теб ти се искаше да излъжа?

Той се усмихна и се обърна към Евлуела:

— Сега е твой ред.

* * *

Малката Въздухоплавателка внимателно се приближи до Устата на Истината и се виждаше, че се страхува. Тънката й ръчица се разтрепери, когато я сложи върху студения камък на челюстите. С усилие се преборих с желанието да се хвърля и да я измъкна от изкривената в дяволска гримаса каменна глава.

— Кой ще задава въпрос? — попитах аз.

— Аз — отговори Хормон.

Крилете на Евлуела леко потръпнаха. Лицето й побеля, ноздрите трепнаха, приповдигна се горната устна. Тя стоеше, облегната до стената, и с ужас гледаше към мястото, където лежеше ръката й. Зад защитната линия я гледаха размазани лица, устни произнасяха думи, които, без съмнение, означаваха недоволство от дългата ни визита, но нищо не се чуваше. Въздухът беше топъл, влажен и застоял, сякаш идваше от кладенец, изкопан в пластовете на Времето.

Хормон каза бавно:

— Тази нощ ти позволи на тялото си да даде наслаждение на Принца на Рам. Преди това ти беше подарила себе си на Мутанта Хормон, въпреки че подобни връзки се забраняват от обичай и закон. Още по-рано ти си била приятелка на Въздухоплавателя, сега покойник. Ти си можела да имаш и други мъже, но за тях аз нищо не зная, пък и това не е важно за моя въпрос. Кажи ми ето какво, Евлуела: кой от тримата ти е доставил най-голямо физическо удоволствие, кой от тях съумя да разтърси чувствата ти, кого от тримата ти щеше да избереш за свой приятел, ако имаше възможност да избираш?

Исках да протестирам, защото Мутантът зададе три въпроса, а не един, като се възползва от подходящия момент. Но не успях, защото Евлуела отговори без никакво колебание, сложила до лакът ръка в гримасничещата уста:

— Принцът на Рам ми даде огромна наслада, равна на която аз още не познавах, но той е студен и жесток и аз се страхувам от него. Своя загинал Въздухоплавател обичах по-силно от когото и да било преди и след него, но той беше слаб, а аз не бих искала да имам слаб приятел. Ти, Хормоне, даже сега ми се струваш чужд и чувствам, че не познавам нито тялото, нито душата ти, но все пак, въпреки голямата пропаст между нас, само с теб аз бих се съгласила да прекарам дните си.

Тя извади ръка от Устата на Истината.

— Добре казано! — възкликна Хормон, въпреки че искреността в думите й го нараняваше и му беше приятна в еднаква степен. — Ти придоби красноречие, когато обстоятелствата наложиха това. Е, сега е мой ред да рискувам ръката си.

* * *

Той се приближи до устата.

Аз казах:

— Ти зададе първите два въпроса. Не искаш ли да довършиш започнатото и да зададеш третия?

— Не, не — каза той. Със свободната си ръка той направи жест, за да отбележи това предложение. — По-добре се посъветвайте и задайте един общ въпрос.

Ние се дръпнахме настрана. Тя, с неприсъща за нея разпаленост предложи своя въпрос и доколкото той беше същият, който исках да предложа и аз, съгласих се и казах тя да пита.

— Когато стояхме пред глобуса, Хормоне, аз те помолих да ни покажеш мястото, където си роден, а ти каза, че е невъзможно да го намерим на картата. Много странно. Кажи ми: такъв ли си, за какъвто се представяш, действително ли си Мутант, скитащ се по земята?

Той отговори:

— Не.

Формално той отговори на въпроса в онзи вид, в който го формулира Евлуела, но и без думи беше ясно, че отговорът не е равностоен с нашите, и той, без да изважда ръката от Устата на Истината, продължи:

— Аз не показах родното си място, защото го няма на глобуса, защото съм роден под звезда, която не трябва да назовавам. Аз не съм Мутант във вашия смисъл на думата, но в известна степен — да, защото в родния ми свят аз имам друго тяло. А тук живея десета година.

— Какво правиш на Земята? — попитах аз.

— Длъжен съм да отговоря само на един въпрос — каза Хормон, а после се усмихна. — Но аз все пак ще отговоря: изпратен съм на Земята в качеството си на военен наблюдател, за да подготвя нашествието, което ти чакаш толкова дълго и което ще започне в близките часове.

— Лъжеш! — се изтръгна от мен. — Всичко е лъжа!

Хормон високо се разсмя. И извади ръката си от Устата на Истината, цяла и невредима.