Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (7)

Шеста глава

Връзката с бригадата на Анка се поддържаше от Леша Ветряков — свястно момче. И добро. От гледна точка на секса.

Днес сутринта й се обади и й прати съобщение на пейджъра, че трябва да отиде при него. Имало някаква информация за нея.

Можеше да го извика при себе си, но реши, че е по-добре да отиде. Така и направи. В тристайния му апартамент се отбиха Оля и Таня, след това влязоха Витка и Галка. Огледаха прецизно всеки ъгъл, после внимателно провериха района около блока. Всичко беше наред. Зоя вече можеше да се качи.

В апартамента на Леша беше приятно и уютно. Той самият беше много приятен. Освен това беше силен и сексапилен.

Зоя предпочиташе да наема жени, но за посредници беше наела мъже. И никак не съжаляваше за това. Редките забави със случайни момченца не й носеха нужното удовлетворение. А за секс беше ненаситна. Така че всяка нейна среща с Леша започваше по един и същи начин…

— Лешик, чакал си ме? — попита го пренебрежително.

— Що за въпрос? Разбира се, че ви чакам!

— А къде е шампанското?

— Не ми е до това сега — намръщи се Леша.

И Зоя също смръщи вежди. Фамилиарно-игривият й тон изведнъж стана хладен.

— Нещо сериозно ли е?

— Анна е изчезнала. Люба също. И това, като имаш предвид, че не е изпълнена една стара поръчка.

Зоя знаеше много добре за какво става дума. Един мафиотски бос беше поръчал убийството на приятелчето си. Мястото на ликвидацията бяха Канарските острови. Но поръчката така и не беше изпълнена. Първо дълго не можеха да открият жертвата, после Марта стреля не по когото трябва. После откри момчето, но съобщение за ликвидацията му така и не беше получено. А ето че сега Анка и Любка бяха изчезнали.

Всичко това не беше на добре.

— Трябва да се свържем с Марта — каза Зоя. — Ето от кого трябва да тръгнем.

— Уви — разпери безпомощно ръце Леша. — Това е невъзможно.

— Защо?

— Нали сама си разработила системата за безопасност. Връзка с килърите имат само организаторите и бригадирите. Но и двете липсват. Първо тях трябва да намерим.

— И къде по-точно?

— Затова се получава омагьосан кръг.

— Никаква възможност ли няма да се свържем с Марта?

— Без Анна и Люба? Няма как — убедено поклати глава Леша. — Извинявай, но ставаш заложник на собствената си система за безопасност.

— Никой ли не се е опитал да се свърже с диспечерите?

— Не, всичко е спокойно.

Всичко било спокойно… Сърцето й обаче се свиваше от лошо предчувствие. Трябваше да се вземе в ръце.

— Нали знаеш какво да правиш в случай на евентуална опасност — сякаш помежду другото подметна тя.

— Знам. Радиостанцията е наред. Ако евентуално стане нещо, веднага съм в ефир.

В случай на опасност посредникът трябваше да забрави за телефона и джиесема, както и за обикновените радиостанции. В действие влизаше стационарната радиостанция, настроена на определени честоти.

Зоя се прибра доста обезпокоена. Предчувствието, че ще се случи нещо лошо, не й даваше покой. През всичките три часа, докато правиха секс с Леша, тя постоянно скачаше и го караше да звъни на диспечерите, за да проучи каква е обстановката. Това не беше секс, а същински ад.

Трябваше да се предприеме нещо. Не биваше да се седи със скръстени ръце. Наложително бе преди всичко да се доберат до Марта и до онзи недострелян тип. Току-виж се окаже, че те са две звена от една и съща верига…

Едната й ръка — бригадата на Анка — беше парализирана. Не можеше да действа с нея. Но имаше още една — бригадата на Витка. Трябваше спешно да се свърже с втория посредник, за да направи връзка с нея. В близките няколко часа Витка трябваше да получи бойна задача…

 

 

Анка лежеше на пода в хола, зад дивана. Беше с вързани ръце и крака, със залепена със скоч уста. Нито да избяга, нито да извика. Никита можеше да не се притеснява за нея.

Беше дошла с кола — мерцедес 300. Той го закара на платен паркинг — току-виж му потрябва.

Когато излезе, Марта остана с Анка. Макар че не беше нужно.

Почти две денонощия бяха минали, откакто бе убила сестра си. По принцип би трябвало поне малко да се е отърсила от шока. Но се получи тъкмо обратното. Марта все повече се самовглъбяваше. Алкохолът не й помагаше вече, от него само й се доспиваше.

— Идваш ли с мен? — попита я Никита за всеки случай.

Тя само поклати отрицателно глава — не, никъде няма да ходя. И не страхът беше причина за отказа й, тя просто нямаше желание да прави нищо. Беше изпаднала в ужасна черна апатия. Беше й все едно дали Зоя ще я преследва, дали ще я убият, или помилват. Смирено щеше да приеме всеки удар на съдбата, стига да не убива никого повече…

Марта не реагира по никакъв начин на присъствието на Анка. Сякаш тя не беше приятелка на сестра й, а някакво чучело. Гледаше я, като че ли е манекен.

Не се интересуваше от нищо друго, освен от собствените си терзания.

За сметка на това Никита беше твърдо убеден в силите си. Той трябваше да я спаси от грозящата я опасност. Би се разпънал на кръст, но щеше да направи това, което е решил.

Бе изтръгнал от Анна цялата информация, която можеше да получи от нея. Тя знаеше как да се направи връзка с всички килъри, които й бяха пряко подчинени, как да притиснат помощните специалисти.

Вече бе успял да се свърже с капитан Светлов. Бе се ограничил само с намеци, но му бе обещал, че скоро ще му даде много интересна информация.

Светлов щеше да си свърши работата както трябва. С голямо удоволствие би обезвредил килърите и всички, които работят за тях. Но ако го направеше, можеше да изплаши диспечерите и посредниците и в крайна сметка ще се прекъсне връзката със Зоя Кречет. И тогава всичко щеше да отиде по дяволите. А опасността щеше да надвисне над главата на Марта като дамоклев меч.

И щеше да започне голямото преследване. Килърите от втората бригада щяха да тръгнат по пътя на войната. Тогава щеше да загине не само Марта, но и самият той щеше да си изпати, даже и Светлов нямаше да бъде пожален. Не трябваше да се съмняват в могъществото на дамата в черно.

Затова засега трябваше да действа сам. Имаше възможност да намери Зоя чрез диспечерите. Но само ако всичко станеше бързо, още преди някой да успее да реагира… Шансовете за това бяха минимални, но си заслужаваше да опита.

Никита излезе да проучи нещата. Вече имаше един адрес.

 

 

Стройно симпатично момиче с късо манто от норка и момче с приятни черти, облечено в скъпо стилно палто, се качиха на четвъртия етаж и позвъниха на една тежка бронирана врата.

След около пет минути през скрития високоговорител се чу недоволен мъжки глас:

— Кого търсите?

— Никита.

— Вие кой сте?

— Приятел съм му от казармата.

— Никита го няма.

— Кога ще се върне?

— Ами честно казано, нямам представа.

— Как можем да го намерим?

— Уви, не знам.

Момчето и момичето се спогледаха. Бащата на Никита говореше доста убедително. А и самият Никита не бе никак глупав. Ако се беше скрил, скрил се е от всички, дори от родителите си.

Изглежда, тук нямаше да намерят нищо.

Но не бързаха да си тръгнат. Трябваше да получат колкото се може повече информация.

Момчето и момичето слязоха на долния етаж и позвъниха на първата врата, която видяха. След минута имаха възможността да разговарят с едно красиво девойче.

Момчето извади от джоба си червеното си удостоверение със златиста щампа и й го показа.

— Следовател от ГУВД^[1], старши лейтенант Бернарски. Бих искал да поговорим с вас…

— Да, разбира се…

Госпожицата ги пусна да влязат в апартамента.

Не научиха нищо съществено от нея. Освен едно — оказа се, че Никита има кола, която постоянно стои на платен паркинг.

Двама невзрачни на вид мъже, облечени в съвсем обикновени шушлякови якета, безпрепятствено влязоха във входа и се качиха на деветия етаж. Нямаше смисъл да звънят на вратата — вече им беше известно, че стопанката е изчезнала някъде.

Но все пак би трябвало да е оставила поне нещичко след себе си.

Вратата беше качествена, бронирана, но бравата не беше кой знае какво. След пет минути шперцът от специална сплав я счупи и те спокойно влязоха в апартамента.

Без да губят време, мъжете веднага се захванаха за работа. Бавно, сантиметър по сантиметър претърсиха цялото жилище. Интересуваше ги най-вече някакъв тефтер. Току-виж намерили адреса на килъра Марта.

Но не откриха никакъв тефтер. Затова пък вниманието им беше привлечено от персоналния компютър. Включиха го, но не успяха да го стартират. Имаше парола.

— Трябва да я налучкаме — каза единият.

— Ще пробвам.

 

 

Първият диспечер живееше близо до станцията на метрото „Битцевски парк“. Никита пристигна с ладата на Марта.

Той притежаваше бял нисан с десен волан, наследство от гангстерското му минало, но по ирония на съдбата го използваше рядко. Сега колата беше на паркинг близо до дома на родителите му. Можеше да отскочи за нея, но както обикновено, нямаше време за това. А и имаше друг транспорт подръка.

Спря пред стар пететажен блок. Пред входа имаше голяма замръзнала локва. А вътре беше студено, стените бяха надраскани с имена на различни рок групи. Качи се на третия етаж и се насочи към вратата вдясно.

Беше съвсем обикновена — дървена, облицована с евтина изкуствена кожа, с шпионка. Никита натисна звънеца и след малко чу отвътре:

— Кой е?

Той не знаеше кой ще му отговори — мъж или жена, и на каква възраст ще е. Трябваше да се ориентира по гласа и бързо да намери правилния отговор.

Гласът беше на стара жена. Той каза:

— От „Социални грижи“ съм.

— За пенсията ли?

— Да, да, за пенсията.

Пенсията за старците е нещо свято. Бе намерил правилния подход и вратата се отвори.

Точно както си мислеше: стара жена — дребно бабенце, безобидно като божа кравичка. Едва ли някой би я заподозрял в съдействие на някаква престъпна организация. Освен него.

— Здравейте, Мария Тимофеевна!

С широка усмивка, той я стисна за ръцете, ограничавайки движенията й. Току-виж, натиснала някой бутон.

— Аз не съм Мария Тимофеевна! — опули се насреща му учудено тя.

Но вече беше късно. Никита я подбутна леко навътре и с крак затръшна вратата след себе си. Секретната брава изщрака.

— А коя сте тогава? — попита я с фамилиарна учтивост.

— Алла Генадиевна.

— И между другото, помагате на престъпниците.

— Как смеете!

— Млъквайте, Алла Генадиевна! Всичко знам за вас.

Каза го толкова убедително, че бабето едва не получи сърдечен удар.

— Кой сте вие? — попита, пребледняла като платно.

— Агент от КГБ — с гръмовен глас заяви Никита. — Днес вече Федерална служба по безопасност…

Алла Генадиевна беше от онзи тип хора, които само при споменаването на КГБ изпадаха в тих ужас. А ако й опрат и пистолет в главата, то инфарктът й е в кърпа вързан.

— Интересува ме престъпната ви дейност — продължи да й оказва психически натиск Никита.

Той я заведе в хола, сложи я да седне в едно кресло, но не пусна ръцете й.

— Не ви разбирам…

— Вие сте диспечер на една сериозна престъпна организация. Имате ли поне представа, че те се занимават с поръчкови убийства?

— Какво говорите! — ахна бабата.

— Но това че организацията е престъпна, сте предполагали.

— Ами… честно казано… — Изведнъж се сепна: — Чакайте, не мога да ви разбера…

— Е, щом не разбирате, ви чакат петнадесет години в лагер. Но ако си помислите и сте готова да ни сътрудничите, ще се разминете само с мъмрене. Така че решавайте. Ще ни сътрудничите ли?

— Да! — Бабето се предаде окончателно.

— Искам да знам само едно — на кой телефон се обаждате, за да предадете съобщение на посредника.

Алла Генадиевна беше готова да каже и майчиното си мляко. Но… Знаеше номера само на втория диспечер. Нищо повече.

— Как подавате сигнал за опасност?

Тя му показа едно копче, монтирано отстрани на масичката за телефона.

Никита я огледа добре, погледна я отвътре. Точно така, отдолу имаше примитивен радиопредавател. С едно натискане на копчето той пращаше сигнал за опасност на дамата в черно.

— Някога натискали ли сте това копче? — попита той.

— Да ви кажа, не се е налагало.

— Даже и през ум да не ви минава да го правите. Сигналът за опасност ще отиде по предназначение, но едновременно с това ще се задейства взривното устройство в радиопредавателя.

Никита искаше да изплаши бабето, за да не реши да натисне копчето.

— Какво говорите! — пребледня тя.

— Алла Генадиевна, вие сте в голяма опасност. В най-близко време ще вземем апартамента ви под охрана. Но въпреки всичко, докато не унищожим криминалната организация, опасността постоянно ще тегне над вас.

— Разбирам… — затрепери от страх бабето.

— Трябва да ни помогнете да заловим тази банда. Преди всичко като патриот на великата ни Родина…

— Да, да! Какво трябва да направя?

— Чисто и просто нищо. Не трябва да показвате никакви признаци на безпокойство. С една дума, не трябва да натискате това копче.

— Дума да не става, боже опази…

— И второ, да не звъните и да не уведомявате за посещението ми втория диспечер. Ако той сам ви се обади, нито дума за мен.

— Ще направя всичко както казвате! — клетвено обеща Алла Генадиевна.

— После обаче ще трябва да живеете само от пенсията си.

— Е, какво да се прави… — тежко въздъхна тя.

— Но това, разбира се, е по-добре, отколкото да караш на затворническа дажба.

— Да, да, разбира се! — изтръпна тя. — Това безусловно е по-добре…

Вече беше сигурен, че никой няма да научи за нахлуването му в дома на първия диспечер. Поне в близките няколко часа.

 

 

Призля му, когато разбра на кой адрес съответства телефонът на втория диспечер. Беше на другия край на града, на улица „Подбелска“. За да стигне дотам, трябваше да прекоси цяла Москва. А времето го притискаше.

Наложи се да остави колата и да се довери на метрото. Щеше да стигне по-бързо.

Трябваше да се качи на станция „Битцевски парк“, да направи прекачване от „Тургеневска“ към „Чисти езера“, а след това пеша към улица „Подбелска“. Под земята нямаше натоварени улици, нямаше задръствания и мотрисите се носеха с бясна скорост, но въпреки всичко му се струваше, че пътуването ще бъде безкрайно.

Затова реши да вземе такси и с много мъки успя да стигне до адреса. Слезе пред висок блок с асансьор. По пътя бе отскочил до един магазин да си купи тъмни слънчеви очила, а тояжката я намери на улицата — беше намислил нещо.

— Кой е? — попитаха от другата страна на вратата.

— Много се извинявам, толкова ми е неудобно… — Престори се на просяк, който търси подаяние.

Никита изобщо не подхождаше за тази роля — беше здрав и широкоплещест, някак не му приличаше да проси милостиня. От другата страна на вратата веднага щяха да го пратят по дяволите и да го смъмрят, че яко момче като него трябва да си изкарва хляба с труд, а не с просия. Но никой не би го прогонил, ако докаже, че е немощен. Не беше толкова сложно.

На площадката пред вратата стоеше слепец — това се виждаше през шпионката. С тъмни очила, с жалостиво изражение и тояжка в ръка. С този външен вид Никита можеше да се надява на успех.

— Какво искате?

— Дайте колкото можете…

Вратата се открехна. Отвътре се подаде нечия шепа с няколко монети. Никита протегна лявата си ръка, сграбчи я и бутна вратата, за да я отвори, но тя не помръдна — верижката беше сложена.

Промуши дясната си ръка през пролуката и удари човека от другата страна. Изглежда, го улучи в лицето. Уж не замахна силно, но на онзи му омекнаха коленете и се свлече на пода. „Слепецът“ свали верижката и отвори — на пода лежеше хилаво мъжленце с очила с голям диоптър.

Беше в безсъзнание. Пълен нещастник…

Никита огледа масичката за телефона — точно както предполагаше, намери същото копче за сигнализация. Значи този никаквец беше вторият диспечер.

Той го свести, представи му се за лейтенант от милицията и просто му показа копчето за подаване на сигнал. Това беше достатъчно.

— Не съм виновен! Не съм виновен… Принудиха ме…

— Казвай телефонния номер!

Нямаше време за задушевни разговори.

Очилаткото изрецитира номера на посредника и отново захленчи.

— Инвалид съм по рождение. Няма как да си изкарвам прехраната. А те ми плащаха…

— Вече няма да ти плащат.

— Разбирам… Ще ги арестувате ли?

— Кого?

— Ами тези, за които работя…

— Разбира се. И тебе заедно с тях. Между другото, в затвора няма привилегии за инвалидите.

— Не искам да влизам в затвора…

— Има една възможност, за да се измъкнеш от отговорност.

— Каква?

Очилаткото беше готов и родната си майка да продаде, за да не го хвърлят зад решетките. Именно от това се възползва Никита.

 

 

Зоя се обади привечер. Леша вдигна слушалката.

— Да?

— Как е обстановката?

— Всичко е наред.

— Хубаво.

Тя затвори телефона, а Леша нервно закрачи из стаята.

Като че ли наистина всичко беше наред. Бе позвънил на първия диспечер на неговия канал за връзка, както и на втория. И двамата се държаха така, сякаш нищо не се е случило. И никой не ги е безпокоил. И сигнал за опасност не беше постъпвал.

Но не всичко беше наред, не всичко… Леша започна да се безпокои все повече.

Някой позвъни на вратата. Звъненето не беше просто подканващо, а много упорито. Той се изплаши. Ами ако бяха ченгетата? Разтревожен, хукна към стаята, където беше радиопредавателят. Но разумът надделя над страха. Като начало все пак реши да провери кой звъни.

Погледна през шпионката и видя някакво момче. Беше се ококорило паникьосано, косата му — настръхнала от страх. Явно не беше на себе си.

— Трябва ми телефон! Телефон! — повтаряше настойчиво. — Трябва да се обадя! На човека му е зле!

И за да потвърди думите си, отстъпи леко встрани — на площадката пред вратата, точно до асансьора, лежеше някакъв мъж.

— Нямам телефон! — викна му Леша отвътре.

Ами ако се окаже някакъв капан? Ще му отвори вратата, онзи ще нахълта в апартамента и вместо да хукне към телефона, ще се нахвърли върху него. В най-добрия случай може да е някой крадец… А в най-лошия…

Леша отстъпи от вратата.

Тя бе здрава — дървена, вярно, но много стабилна и се отваряше навън. Такава врата не можеше лесно да се избие с крак.

Изведнъж чу, че нещо зад гърба му издрънча глухо. Още веднъж. И още веднъж…

Леша се върна паникьосан към вратата и разбра какво става — момчето стреляше по бравата с пистолет със заглушител. Още малко и…

Страхът не го скова, тъкмо напротив — хукна веднага към стаята, където беше радиопредавателят. Трябваше да даде сигнал за опасност…

 

 

Някакъв пиян до козирката алкохолик бе проснат до радиатора за парното. Беше се разположил много удобно, но Никита му намери друго място за сън. Беше як, а и асансьорът работеше — с една дума, качи го на шестия етаж и го търкулна пред апартамента, който му трябваше.

Но уви, нищо не излезе. Посредникът не му отвори. Веднага си пролича, че е стара лисица, такива като него не се лъжеха лесно.

Но и Никита бе старо куче. Веднага щом разбра, че планът му няма да успее, пусна в ход примитивния метод — извади пистолета и започна да стреля по бравата.

Тя издържа точно половин минута. Можеше да влезе спокойно.

Но още преди да посегне към дръжката, вратата зейна. В апартамента избухна мощен взрив, ударната вълна думна по нея сякаш с огромен чук и я разтвори широко — „Заповядайте!“…

Никита веднага разбра какво е станало. Но за всеки случай влезе. Вътре беше ад — пушек, миризма на изгоряло, страшен прахоляк. Огледа апартамента набързо. Нямаше никого. В епицентъра на взрива всичко беше пръснато на парченца, стените бяха срутени. Нямаше никаква възможност да се влезе по-навътре. Димът се стелеше на кълбета и беше трудно да се диша. Освен това пламна пожар… Абсурдно бе да се мисли, че посредникът е оцелял.

Трябваше да се омита оттук, докато не бе станало късно. С широка крачка, Никита се насочи към изхода на апартамента, качи се на горния етаж и веднага чу отдолу паникьосаните гласове на съседите: някои викаха, други се възмущаваха гръмогласно, трети настояваха незабавно да се извика милиция и линейка за алкохолика.

Никита извика асансьора, спокойно влезе в кабината и слезе на първия етаж. Тръгна си безпрепятствено от блока, без да привлича излишно внимание. Но беше в ужасно лошо настроение. Толкова се стара, а нищо не излезе. Посредникът му се измъкна. Отиде на оня свят. Няма да хукне да го гони, я!

Край, веригата се прекъсна. Но може би все имаше за какво още да се захване…

Наблизо видя уличен телефон и тръгна към него.

 

 

Срещнаха се със Светлов точно след два часа. За това време успя да се прибере вкъщи, за да се преоблече и да отскочи до мястото, където беше оставил колата си. Пристигна с нея в кафенето, където вече го чакаха.

Със Светлов беше дошъл и капитан Вершинин.

И двамата му бяха стари познайници. Докато беше член на рекетьорска банда, не се отнасяха с него много радушно: при първата им среща го изтезаваха с найлонов плик на главата; при втората си играха на „слонче“ — надянаха му противогаз и стискаха маркуча за дишане; накрая направо изложиха живота му на опасност, насъсквайки мутрите срещу него — разиграха такава сценка, та босовете му да решат, че е доносник. Тогава ги мразеше до дъното на душата си, но по-късно точно тези ченгета му помогнаха да се измъкне от сигурна смърт, а след това да избегне отговорността по обвинение в убийство.

Отношенията им не можеха да се нарекат приятелски. Той все още не можеше да забрави как му подляха вода и как го изтезаваха с противогаза. Но ако възникнеше проблем, веднага им се обаждаше, те също се обръщаха към него за помощ, ако евентуално срещнеха затруднения. Съвсем наскоро Никита им беше помогнал да се справят с банда търговци на оръжие.

— Аа, здрасти, здрасти, Никита-изкормвача — протегна му ръка Лев Вершинин.

Нагла рижа мутра. Усмивчицата му подхождаше много на външността.

— Късно е вече — погледна часовника си Светлов. — Ако имаш нещо да ни казваш, трябва да побързаш.

— Ааа, не — неодобрително поклати глава колегата му. — В никакъв случай. Аз например за никъде не бързам. А нашият приятел има доста да ни разказва. Да речем, за групировката на Посечения…

Никита го погледна учудено. Откъде знаеше това?

— Не казвай нищо, драги! — заяви Вершинин, сякаш да го спре да не каже някоя глупост. — Знам те аз тебе, сега ще ми пуснеш пак старата плоча: нищо не знам, нищо не съм видял…

— Ама аз наистина нищо не знам.

— Ами хубаво, щом не знаеш, значи не знаеш… А за Посечения имаш големи благодарности от нас с Игор. И от колегите, които се занимаваха със случая. Вярно, те не знаят, че цялата работа си я свършил ти, но въпреки това имаш задочни благодарности от тях.

— Нищо не разбирам — поклати глава Никита.

— Не ти и трябва. Просто ликвидирай тези гадове и това е. Да ти кажа, сега се ядосваме с едни типове. Да вземем да ти ги пратим на теб, а? А ти ще се оправиш с тях както си знаеш… Или по-точно както си знаем…

— Остави го на мира — спря го Светлов. — Не даваш на човека и дума да каже.

— Няма проблем. Имам само още един въпрос. Кой стреля по Посечения?

Никита се замисли за миг и се усмихна с половин уста.

— Честно казано, въпросът е много на място. По Посечения е стрелял наемен убиец.

— Това е ясно…

— Този наемен убиец е преследвал мен. Но си изпати Посечения.

— Той какво, да не би да се е объркал?

— Не. Случаят е друг. Дълго е за разказване.

— Ами ние не бързаме — наместя се по-удобно в креслото Светлов.

— Нали казахте, че нямате много време…

— Е, хайде сега, другата работа може да почака.

— Няма да ви разкажа цялата история — заканително поклати глава Никита. — Дори да ме изтезавате… Но едно-друго мога да ви подшушна. Игор, помниш ли, ти ме предупреди, че Витал иска да ми види сметката.

— Е, как да не помня.

— Оказа се прав. След мен на Канарите е бил изпратен килър. Но не ме намерил.

— И продължил да те преследва тук.

— Точно така. Не го е възпряло даже това, че Витал е бил вече в гроба, и това му е било известно.

— Значи зад този килър стои много сериозна организация.

— Именно. Оглавява я жена. Зоя Кречет. За нея работят основно жени, но има и мъже.

По лицата на Светлов и Вершинин се изписа нескрито любопитство. Обяснимо — информация за банда наемни убийци не се намира под път и над път.

— Организацията е разделена на две структури — продължи Никита. — Всяко звено действа автономно. Убийците и групите за поддръжка са свързани с така наречените организатори, чрез тях — с бригадирите. Нагоре веригата продължава с диспечери и посредници. И вече чрез тях може да се стигне до самата дама в черно. Само чрез тях и чрез никой друг…

— Много интересно — каза Вершинин, замислен дълбоко.

— Откъде имаш тази информация?

— Ами едно мишленце ми я каза…

— А къде е сега това мишленце?

— Ами задави се със сиренце…

— И умря?

Нямаше намерение да предава Анка на ченгетата. Защото тя, на свой ред, щеше да предаде Марта. А Никита се страхуваше точно от това.

— Добре де, да оставим мишленцето — със съжаление въздъхна Светлов.

Явно е имал голямо желание да поговори лично с осведомителя.

— Как да влезем в следите на организаторите?

— Вече влязох.

— А бригадирите?

— Дай по-нагоре.

— Какво значи по-нагоре?

— По-нагоре са диспечерите. И до тях се добрах. След това е посредникът. Но той, уви, ми се изплъзна. Предполагам, вече сте научили за взрива на улица „Пионерска“.

— Да му се не види! — онемя от изненада Вершинин. — Значи ти си бил!

— Не, не, не бях аз. Дамата в черно е предвидила всичко. В случай на опасност посредникът трябва да й изпрати сигнал. За целта при него има радиопредавател. Примитивен, но с голям капацитет. Натискаш копчето, устройството изпраща сигнал и после се взривява.

— Така посредникът отива в рая.

— Именно.

— Излиза, че си я стреснал тази Зоя, тоест жената в черно.

— Май е така.

— Не трябваше сам да се захващаш с тази работа.

— Не трябваше. Мислех, че така ще стане по-добре.

— А стана по-зле. Какво предлагаш да правим сега? — попита Светлов.

— Имам адресите на килърите и на другите членове на една от бригадите.

— Отлично! — зарадва се Вершинин и се обърна към Светлов: — Трябва да се обадя вкъщи. Да им кажа, да не ме чакат.

Още на място, криминалистите се заеха с трескава дейност. Свързаха се с началниците и колегите си. Описаха им накратко ситуацията и получиха подкрепата им за начало на операцията. И тя започна.

С акцията по залавянето на килърите се зае Вершинин. Светлов остана с Никита.

— Положението е много сериозно — каза той. — Ако всичко, което ни каза, е вярно, значи Зоя Кречет е вече нащрек. И предполагам, ти е ясно, че не стои със скръстени ръце. Възможно е самият ти да се намираш в голяма опасност.

— И тя е в опасност.

— Харесва ми доброто ти настроение. Но шегата настрана. Преди всичко искам да знам телефона на посредника.

Към полунощ той получи разпечатка с номерата, които са се свързвали с него. Един се открояваше. Светлов уточни адреса, на който е регистриран. Намираше се в район „Отрадное“.

Светлов тръгна лично натам, заедно с трима въоръжени омоновци^[2].

Никита тръгна с тях, също въоръжен. Разбира се, нямаше намерение да показва на никого ТТ-то си.

Беше късно през нощта. Крайният квартал отдавна спеше. Намериха нужния вход, етаж и апартамент. Прозорците бяха тъмни — собствениците или спяха, или изобщо ги нямаше.

Вратата беше съвсем обикновена, не бронирана, отваряше се навътре.

Светлов натисна звънеца и той изчурулика някаква весела мелодия. Но никой не отвори.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се криминалистът към якия омоновец.

Той вяло сви рамене:

— Докато намериш някой шлосер от квартала…

И се превърна в кълбо от енергия и сила. Подскочи светкавично, изрита с двата крака вратата и меко падна на ръце.

От мощния удар вратата изскърца жално и изпука. Мъжът я ритна още веднъж и тя поддаде. Вече можеха да влизат спокойно.

Омоновецът влезе първи. Но мигом излетя обратно като стрела.

— Залягай! — кресна.

В движение сграбчи Светлов и един от колегите си, и ги повали на пода. Третият омоновец и Никита мигом залегнаха след тях.

Последва гръм. Ударната вълна мина над главите им, съпроводена от огнено кълбо, и се отдръпна. В апартамента лумна пожар.

— Имаше бомба — задъхано обясни омоновецът едва поемайки въздух. — Не беше самоделка. Червените лампички мигаха и беше ясно за какво става дума…

— Вътре няма никого — реши Светлов.

Не грешеше.

Пожарникарите пристигнаха много бързо — десет минути след взрива. Бързо и сръчно ограничиха разрастването на пожара и го потушиха за минути.

Пристигнаха и спецовете от Федералната служба за безопасност. Светлов им се представи и обясни какъв е случаят.

— Шантав ден! — Федералният изруга. — И нощта също беше такава. Това е четвъртият взрив за днес.

— Как четвъртият? — попита Светлов и погледна Никита.

— Ами така, четвъртият.

— На кои адреси са другите?

Човекът му ги съобщи. Светлов отново погледна Никита.

— Тези ли са?

— Да… — стъписан кимна той.

Бяха адресите на диспечерите.

— Пострадали има ли?

— Да. Загинала е възрастна жена. И младо момче, инвалид по рождение.

Никита кимна на Светлов — да, бяха същите.

Значи и в техните радиопредаватели са били монтирани взривни устройства, които са можели да се задействат от насочен радиосигнал. Жената в черно е била уведомена за близката опасност и е побързала да се отърве от диспечерите.

— Обявили са ни война — тихо каза Никита.

— А не, драги, войната си я започнал ти — смръщи вежди Светлов. — Но тя не е твоя, а наша.

Той се свърза с Вершинин.

— Какво става?… Задържали сте един? Разприказва ли се?… Ами чудесно! При нас обаче стана засечка. Загубихме и последната нишка… Нищо, все ще измислим нещо…

Операцията по залавянето на килърите продължи през цялата нощ. Вершинин и Светлов се включиха в нея. Никита ги следваше неотлъчно навсякъде, но не вземаше участие. Стараеше се да стои в сянка.

Отначало всичко вървеше много добре. Заловиха един, втори, трети килър. Един след друг прибраха и помощните специалисти. Но на разсъмване късметът започна да им изневерява. Пристигат на посочения адрес, а там няма никого. Стопаните напуснали домовете си спешно и завинаги.

— Нали каза, че само бригадирът има връзка с килърите? — попита Светлов.

Никита кимна утвърдително.

— Но него го няма.

— Няма го.

— Задавил се е със сиренцето.

— Задавил се е.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Тогава кой е предупредил килърите?

— Не знам — недоумяващо сви рамене Никита.

— Не е лошо да разберем. Добре де, хайде да вървим на следващия адрес.

Никита кимна одобрително. Но нямаше намерение да го последва. Когато Светлов се разсея за малко, той се възползва и незабелязано се изплъзна. Дим да го няма…

 

 

Марта се събуди посред нощ. Вратата към коридора беше открехната и през процепа се процеждаше светлина. Беше някак странна, сякаш идва от небитието — синя, прозрачна, и всеки момент ще изчезне.

Но не изчезна. Напротив, стана още по-ярка. Появи се Люба. Беше в същия строг делови костюм, а светлината образуваше ореол около нея.

Друг на нейно място би се сковал от суеверен страх. Но Марта не се изплаши. Тя скочи от леглото и се хвърли към сестра си.

— Прости ми, прости ми! — Това не беше вик, а по-скоро стон.

Толкова искаше да я прегърне, но видението изведнъж изчезна. И светлината угасна. Марта остана сама в непрогледния мрак. И се събуди. Този път наистина.

Люба не беше привидение, а кошмарен сън. Кошмарен ли? Кошмарът е страшен, а Марта не се изплаши. Напротив, тя искаше Люба да се появи отново.

Може би щеше да успее да измоли прошка. Не бе искала да я убива. Просто така се случи. Просто в онзи момент Никита беше най-ценното на света за нея… Той и сега й беше скъп. Но Люба също.

Люба я бе отклонила от правия път, бе я накарала да убива. По нейна вина Марта бе станала килър. Но тя не съдеше сестра си за това — просто така й било писано, съдба…

Това, че уби Люба, също беше съдба. Тя не искаше да стане така, не искаше. Люба трябваше да я разбере…

— Разбирам те — дочу се нечий глас.

Марта извърна глава към входната врата. Люба пак беше там, обгърната от светлина. Мъртва, но в същото време жива.

— Разбирам те, сестричке — каза й тя, но мъртвешко сините й устни даже не се помръднаха. — За всичко е виновна любовта…

— Любовта… — В очите на Марта се появиха сълзи.

— Ти ме предаде. — В безжизнено мъртвите очи на Люба се появи упрек. — Но аз няма да те предам. В голяма опасност си. Смъртта идва към теб. Виждам ги. Двама са. Двама мъже… Виждам ги… Пази се…

Марта потрепери… и се събуди.

Лежеше на леглото в топъл домашен халат. Нямаше сили да се съблече и да си постеле чаршафите. Беше много изморена. Всичките й мисли бяха погълнати от Люба. Явно започваше да губи разсъдъка си… Появиха се и първите признаци на лудостта — привидя й се Люба.

Изведнъж почувства прилив на сили, здравият й разум се възвърна. Но предчувствието за близка опасност не я оставяше.

Люба я бе предупредила за опасност. За някакви двама мъже. Неочаквано образите им изникнаха в съзнанието й. Бяха невзрачни, облечени в евтини шушлякови якета…

Дали не полудяваше наистина?

Но всичко можеше да се провери.

Тя скочи от леглото, облече се бързо, отвори тайника си и извади оттам автоматичен пистолет — многозарядна „Астра“, със заглушител. Безценно оръжие.

Приближи се до входната врата, ослуша се — беше тихо. Отвори и излезе на площадката — гробна тишина.

Слезе на двора, но не видя нищо подозрително. Нямаше никакви мъже в шушлякови якета, те бяха плод на въображението й. Въпреки това обаче Марта не се върна. Мина през арката между блоковете и тръгна по една алея, от двете й страни се редяха дървета, пейки и счупени лампи.

Тя продължи да върви нататък. Стигна до края на алеята и спря до самотна кола. Валеше сняг, но капакът й беше чист. Пипна го — беше топъл, значи, колата е спряла скоро.

Скри се зад близкото дърво. Навреме. След малко се появиха двама мъже. Невзрачни, облечени в шушлякови якета.

Бяха недоволни от нещо.

— Трябваше да погледнем все пак дали е тя — каза единият.

— Абе няма какво да го мислим! Тя е била, няма кой друг да е…

Марта излезе напред.

— Да не би случайно да говорите за мен? — попита тя с тънък момичешки гласец.

Първият, който изрази съмнение, се вгледа внимателно в нея.

— Нали ти казах, че онази не е била… Това е тя!

Той се дръпна назад и мушна ръка в якето си. Но беше късно. Марта стреля първа. Куршумът го улучи в сърцето.

Блазнеше я идеята да залови втория жив, да си поговори с него, да понаучи туй-онуй… Но не биваше. Личеше му, че е опитен и коварен престъпник. Не трябваше да си играе с огъня. Вкара му два куршума в гърдите.

И двамата бяха мъртви. Под якетата им намери пистолети. Но не ги взе, нямаше смисъл.

Прибра се вкъщи. Първото, което й направи впечатление, бе, че вратата е открехната. Преди да тръгне, беше заключила. Може би някой е влизал в апартамента, докато я е нямало.

Преди да прекрачи прага, Марта внимателно се вслуша във вътрешния си глас. Но интуицията й не се опита да я спре. Затова влезе и погледна в хола.

Анка лежеше на дивана. Беше я сложила там, за да не се мъчи на пода. Не я бе развързала, нито бе махнала скоча от устата й. Но от съжаление й бе направила инжекция с приспивателно — да спи на мекичко на дивана. Бе я завила с вълнено одеяло.

Анка спеше… А може би… Марта включи лампата. И неволно потръпна.

Възглавницата под главата на Анка беше пропита с кръв. А в главата й зееха две дупки…

Всичко бе ясно. Когато е излизала, се е разминала с онези двамата. Тя ги е чакала долу, а през това време те са застреляли Анка. Взели са я за Марта. Е, единият се усъмни, но тя разсея съмненията му завинаги.

Марта се свлече на пода и обви главата си с ръце. Не се разплака, нито изпадна в истерия. Гигантската вълна на черна апатия я погълна отново.