Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (2)

Първа глава

Само преди малко всичко беше наред.

Никита се прибираше вкъщи след две години казарма и половин година гангстерска одисея. Беше облечен във войнишка униформа — сякаш се уволнява сега. Двете години казарма вече бяха зад гърба му, а последните шест кървави месеца ги зачеркна завинаги от живота си. Майка му и баща му го чакаха трезви в апартамента си, празничната трапеза трябва вече да бе сложена.

Щяха да празнуват „уво 93“, завръщането му вкъщи. Но не щеш ли, за беля отнякъде се появи едно черно БМВ, от него наизскачаха някакви бандитски мутри.

И всичките му планове неочаквано се промениха.

— К’во пра’иш бе, новобранец смотан! — нагло кресна единият мутраген, облечен с кожено яке с дебела подплата. — От к’ъв зор, мамка му, се буташ под гумите!

— Омръзнал му е животът…

Към Никита се приближи другият бабаит — с квадратна глава и усмивка. Но усмивката му не беше доброжелателна, а предизвикателна. В смисъл, търсеше си боя.

— Момчета, не сте прави — миролюбиво отговори Никита. — Защо минавате на червено?

— Този град е наш, ясно ли е! — тросна се първият. — Ние командваме парада тука, схващаш ли! И никой копче не може да ни каже, ясно!

— Ясно, ясно — предпази се с ръце от него Никита. — Всичко ми е ясно, изчезвам.

Трябваше да си тръгне, докато още не е станало късно. Ако влезеше в конфликт с тях, щеше да си навлече само неприятности и отново да започне война. А Никита вече беше толкова уморен от нея…

— Ей, на к’ъв се пра’иш, бе! — надменно и арогантно се тросна борецът и го дръпна за ръката. — Къде тръгна бе, помияр!

Никита го изгледа с такава физиономия, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Но не се разплака, а прецеди злобно през зъби:

— Виж, за помияра ще си платиш.

— Ама, верно! Ти к’во, ше ми се отваряш ли още.

Мутрата понечи да го удари с юмрук, но той вече беше подготвен. Приклекна рязко и с мощен замах му вкара един в слабините. Бабаитът изви от болка и се гътна на земята.

Другият погледна Никита с пренебрежение и се опита да го удари с крак. Но не улучи. Той отби удара и му нанесе първокласен ъперкът. Мутрагенът загуби равновесие и се строполи на асфалта като чувал.

Но това беше само началото.

От колата слязоха още двама. Единият имаше отвратителна мутра, дълбоко хлътнали очи и кървавочервен белег на дясната буза. Върху разкривените му устни бе изписана ехидна усмивчица.

А другият… Никита се препоти двадесет пъти, като видя огромния тип, който идваше бавно и заплашително. Човек скала, с празен поглед в тесните, рибешки очи. В тях се четеше пълно равнодушие към всичко. Но в същото време те го осъждаха. Не изразяваха нито злоба, нито ярост, нито вълнение, просто го осъждаха — хладнокръвно и непоколебимо.

Човекът скала се приближи.

— Смачкай го — нареди му белязаният.

В същия момент тежкият юмрук на онзи полетя към Никита. Той успя да избегне удара, мръдна леко водено и с все сила му вкара едно кроше. Юмрукът му се вряза в челюстта на нападателя, но онзи сякаш не усети. Май дори не забеляза, че са го ударили. С огромните си ръчища човекът скала го сграбчи за колана на панталоните и за яката на шинела, с едно движение го вдигна рязко във въздуха и го метна на земята. Стори му се, че се е забил половин метър в нея. Отгоре му се стовари тежък юмрук.

Никита видя навреме и прецени опасността, но успя само да мръдне глава леко вдясно. Юмрукът беше насочен към темето му, но уцели рамото му и му смаза ключицата. Адска болка нахлу във всяка клетка на тялото му. Ръката му моментално се схвана. От силната болка едва не загуби съзнание.

А човекът скала замахна още веднъж…

Всичко стана за части от секундата. Изведнъж до беемвето спря една лада шестица. С крайчеца на окото Никита забеляза от прозореца й да се подава нечия нежна ръка. Държеше пистолет със заглушител. Последва изстрел. Още един…

Човекът с белега трепна с цялото си тяло. Единият куршум го улучи под носа, заби се в плътно стиснатите му устни. Устата му се превърна в кървава каша от разкъсана плът и зъби. Вторият куршум го простреля точно между веждите.

Никита не чу първите изстрели — заглушителят уби и звука от третия. Куршумът се заби в гърба на човека скала, раздробявайки дясната му лопатка. Онзи така и не успя да свали вдигнатия си юмрук.

Никита реши, че четвъртият куршум е предназначен за него. Отмести се рязко вдясно и се скри зад поваления си нападател. И не сбърка, куршум продупчи тялото на гиганта пред него. Вече държеше трупа и не му позволяваше да се килне встрани. Доскорошният враг му стана сигурен щит.

Изведнъж въздухът затрепери от вой на полицейски сирени. Това подплаши бялата лада шестица и стрелеца в нея. Колата даде газ и с бясна скорост се понесе по шосето. Плътно по петите й се лепна полицейска лада седмица.

„Понякога ченгетата схващат много бързо — помисли си Никита. — А бандитите са толкова безмозъчни“ — добави мислено.

Почти с насмешка погледна първата двойка мутри, които бе напердашил. Само преди малко те наблюдаваха със злорадство двубоя му с човека скала, а сега май подмокриха гащите. Единият се бе втренчил с недоумение в тялото на белязания, сякаш не можеше да повярва, че дупката в главата му е съвсем истинска. Другият беше зяпнал стъписано Никита и беззвучно мърдаше устни.

— Е, какво си ме зяпнал? — попита го Никита.

Вече беше отметнал от себе си трупа на човека скала, който само му тежеше излишно.

— Какво направи, бе… — изрече мутрата с усилие.

— Какво, нещо не е наред ли?

— Защо ги… — Онзи огледа труповете с вцепенен поглед.

— Аз?! Да съм ги… Ти какво, братле, да не си се чалнал нещо.

— Кой стреля?

— Ами и аз това искам да разбера.

— Не се прави… Всичко знаеш ти…

Мутрата започна да се съвзема, размърда се леко, но погледът му остана вцепенен.

— Братле, ти май нещо не схващаш, а? — Никита завъртя пръст до слепоочието си. — Аз си се прибирах от казармата, ясно ли ти е… И изведнъж вие ми наскочихте. Спречкахме се. И чак след това се появи килърът. Той очисти шефовете ти.

— Познаваш ли го?

— Кого?

— Килъра.

— Откъде да го познавам.

— Всичко знаеш ти!

Никита започна да се дразни от магарешкия инат на този изрод, с удоволствие би му запушил устата. Достатъчно беше да повтори репертоара — един юмрук по канчето и проблемът е решен.

— Копеле, дай да се омитаме оттука, верно — раздвижи се и другарят му.

Хвана приятелчето си за ръчичка и го помъкна към колата. Онзи мълчаливо го последва. Двамата седнаха в колата и офейкаха. Телата на белязания и на човека скала останаха да лежат на асфалта.

Някъде отдалеч отново се чу вой на полицейска сирена. После пропищя още една. Около мястото на престъплението вече се беше събрала тълпа зяпачи. Всички бяха стресирани — все пак ставаше дума за професионално убийство, и то на мутри. Но никой не бързаше да си тръгва. Хората изплашено и с любопитство оглеждаха Никита и се вторачваха в труповете в краката му.

Той би могъл да си тръгне. Но задължително щеше да се намери някой, който да свидетелства срещу него. Ченгетата щяха да го хванат, да си направят неправилни изводи и да го призоват в съда като обвиняем. Ами ако му потърсят сметка и за старите грехове…

Остана на местопрестъплението и дочака полицейския патрул. Пристигна един млад лейтенант и двама сержанти с автомати.

Лейтенантът хвърли бегъл поглед на труповете и огледа тълпата зяпачи.

— Граждани, някой може ли да обясни какво се е случило тук? — попита гръмогласно.

От тълпата излезе някакво бабе със строг поглед на пламенна революционерка, изпълнена с комунистическа жажда за изобличаване на престъпниците и враговете на народа.

— Ето го! — посочи със закривен пръст към Никита.

Лейтенантът се напрегна. Сякаш чу: „Дръжте престъпника!“.

— Ето го, този видя всичко… — вече по-меко добави бабата.

— Войник ли си? — попита лейтенантът. — В уволнение?

— Аха, в уволнение — глупашки запримигва на парцали Никита. — Ето го блока ми…

— Какво се е случило тук в крайна сметка?

— Ами прибирам се аз към вкъщи значи. Майка ми ме чака, баща ми също…

— Това е ясно. Разказвай по същество.

— С една дума, някакви мутри започнаха да се заяждат. За нас, казват, светофарът винаги свети зелено. Бяха много агресивни…

— Така е, така си беше — побърза да се намеси мъж от тълпата. — Войничето няма нищо общо. Мутрите започнаха да го бият. И изведнъж цъфна една лада шестица, точно от нея дойдоха изстрелите. А после се появи полицейска кола и се юрна след бандитите…

Само след минути лейтенантът вече знаеше всички подробности за случилото се. Никита беше класифициран като потърпевш, но въпреки всичко не го пуснаха веднага. Изчакаха, докато се появи оперативно-следствената група.

Позволиха му да си тръгне едва след като показанията му бяха записани за протокола. Добре че никой не се сети да обърне внимание на датата на уволнението му във военната книжка. Никой не погледна и печата за зачисляването му на военна служба в местния военен отдел. Всички повярваха, че наистина си идва от казармата току-що.

Веднага щом го пуснаха, се прибра вкъщи. Но преди това слезе в мазето на блока — трябваше да вземе някои неща от там…

 

 

— Е, Никита, добре си ни дошъл! — съвсем сериозно го приветства баща му и вдигна за негово здраве винена чаша с минерална вода.

— Добре си ни дошъл, синко! — Майка му също беше в приповдигнато настроение.

Тя сложи в чинията му парче пушена сьомга.

— Благодаря — някак вяло й благодари Никита.

Настроението му хич го нямаше.

Живееха в просторен четиристаен апартамент в реномиран район на столицата, беше ремонтиран по последна мода и бе обзаведен с кожен диван, телевизор „Панасоник“ метър на метър, с една дума, не можеха да се оплачат от живота. Родителите му бяха бодри, спретнати, сериозни, добре облечени. Точно за тази идилия мечтаеше Никита. Мечтаеше за нея още преди половин година, когато всъщност се бе върнал от казармата.

Но тогава попадна в някакъв паралелен свят. Завари родителите си алкохолизирани и пропаднали. Някакъв негодник си беше присвоил апартамента им. В началото беше принуден да се свива заедно с тях в някаква мизерна дупка. След това влезе в мафиотска групировка — за да си върне отнетия апартамент и да изправи на крака родителите си.

Но затъна в разгулния живот, почерпките, момичетата, грубия рекет на бизнесмени, битките между бандите, разчистването на сметки. Имаше и ченгета, и натиск при разпитите, и килии в следствения арест. А после се започна голямата война, борбата за оцеляване. Именно свои хора искаха да го убият. Трябваше да отстоява правото си на живот, в резултат на което остави планина от трупове. Групировката, към която се числеше, престана да съществува. Териториите й бяха заети от друга криминална банда. С ченгетата си беше разчистил сметките. Уж вече бяха квит.

А апартамента все пак си го върна. Скъп ремонт и луксозно модерно обзавеждане — това беше компенсацията, която онзи негодник му остави. И родителите си излекува, върна ги към нормалния живот.

Край, вече можеше да се върне към нормалния живот. Затова днес бе крачил бодро към дома си, уж тези шест месеца изобщо не са били, уж току-що се връщаше от казармата. Настроението му беше превъзходно. Но не щеш ли, дяволът обърка всичките му планове — появиха се онези мутри, сбиха се, стреля се. Натъркаляха се трупове. После — ченгетата, разпити, протоколи.

Но най-после си беше вкъщи. Седеше на празничната трапеза, ала не беше весел, мъчеше го лошо предчувствие.

— Благодаря ти, синко, че се грижиш за нас с майка ти. Благодаря ти, че ни измъкна от дупката — каза баща му и отново вдигна чашата с минерална вода.

— Да пием за твое здраве, сине!

Студената минерална вода бе къде-къде по-приятна на вкус от водката, но на Никита му се прииска да пийне нещо по-силно — да успокои напрежението поне малко.

— Нещо май нямаш настроение, синко — забеляза майка му. — Какво има?

Никита мълчеше.

— Да не се е случило пак нещо лошо? — попита баща му.

— Е, защо мълчиш?

— Не знам, може и да се е случило. Не знам… Но общо взето… Общо взето, ако случайно изчезна, заключвайте вратата и си стойте вкъщи. Като миналия път.

— Почна се старата песен — навъси се баща му. — Пак ли си се забъркал в някаква каша…

— Ами… не аз се забърках. Забъркаха ме… Може би ще се наложи да се защитаваме. Ние тримата…

— Но нали ходим на работа…

— Работа означава да ти плащат много пари. А вие, извинявайте, имате просто работни места, вие сте само трудово заети и нищо повече. С една дума, имам достатъчно пари. Ще ви дам половината, а другата ще оставя за себе си. Стойте си вкъщи и не си показвайте носа навън.

— Както кажеш, синко… — Майка му не беше очарована от новината, но не падаше духом.

И баща му не изпадна в паника. Май вече бяха свикнали с нестандартните ситуации.

Неведнъж се бяха опитвали да ги отвлекат, за да влязат в следите на Никита. Първо го бе направил Чугунов и бе загубил четирима от своите.

След това ги нападна Бермуда. Три мутри намериха смъртта си пред вратата на този апартамент. На следващия ден сценарият се повтори. Отново бяха хората на Бермуда и отново имаше стрелба. Никита бе убил петима накуп.

Имаше много жертви, но за сметка на това родителите му бяха живи и здрави. Ако спазваха указанията му, всичко щеше да е наред. Вратата на апартамента беше устойчива, бронирана. Оченцето на видеокамерата показваше цялата площадка на етажа, всичко се виждаше на екрана на монитора. И бутонът за сигнализиране на полицията им беше подръка. А пък за работата… Това бяха бели кахъри. Винаги можеха да си намерят друга.

Но може пък и да преувеличаваше опасността. Възможно бе никой да не го притеснява. Но от главата му не можеше да излезе трупът на белязания и лицето на оня другия, който го обвини за смъртта на другарите си.

Възможно бе също бабаитът да осъзнае абсурдността на претенциите си. Но можеше и да не го направи. В такъв случай щеше да започне разчистване на сметки и Никита ей така, за нищо и никакво щеше да получи куршум в челото. Ще го убият, без да им мигне окото. Още повече че нападателите му са от мутрите, които спазват правилата и законите на престъпния свят. Явно бяха някакви главорези…

— Вие си стойте спокойно — каза Никита на родителите си. — Аз май трябва да вървя вече…

Прибра се в стаята си и се затвори. Отиде до прозореца и огледа двора. Като че ли нямаше непознати коли. Подозрителни типове — също.

Никита се успокои, но не остана със скръстени ръце. Започна да си приготвя багажа. Сякаш заминаваше на заточение.

В един огромен сак сложи вещи от първа необходимост. Подреди там и всичко за примитивната си дегизировка. Сложи и бронежилетка с трети клас защита, наследство от проклетото минало, стига е събирала прах в шкафа.

Откри още едно наследство от това минало и старателно го нареди на масата — трите пистолета ТТ. Бяха съвсем новички — още със заводската смазка, увити в промазана хартия. Но и трите бяха минали през нелегална работилница — на дулата им беше направена резба за заглушители. А ето ги и тях самите, вървяха в комплект с пищовите, както и патроните — по два магазина за всеки. Освен това имаше и две гранати — едната отбранителна, Ф-1 — лимонка, другата нападателна — РГД-5, на жаргон пиратка. С такъв арсенал не можеха да го изплашат никакви мутри.

Пистолетът ТТ е чудесно оръжие, но е съвсем непригоден за далечна стрелба и не е особено подходящ за водене на престрелка. Скорострелността му не е кой знае каква, а и патроните в пълнителя са само осем. Къде-къде по-добре щеше да е, ако имаше глок или берета. И точността им е по-голяма, и магазинът побира от петнадесет до двадесет патрона.

Но Никита смяташе за безсмислено да се води далечна стрелба, да не говорим за престрелка. Престрелката предполага поражение. За да побеждава, човек трябва да изпреварва противника най-малко с един ход. Елементът на изненада е гаранция за успех. Атаката от засада или даже в гръб не е подлост, а необходимост. Ако хванеш противника неподготвен, печелиш, ако си позволил да те въвлекат в престрелка, загубен си.

Пистолетът ТТ е безценен за внезапна атака от близко разстояние. Само пробивната му способност каква е! При начална скорост на куршума от четиристотин и двадесет метра в секунда той с лекота пробива бронежилетка с трети клас защита.

Никита зареди и трите пистолета, два от тях мушна на дъното на сака, там пъхна и гранатите.

Сега беше ред на дрехите. Сложи едни широки дънки, чифт австрийски обувки с дебела подметка, широк като чувал пуловер, от който не хвърчат пухчета или вълнени конци, плетена черна шапка и разбира се, топло яке от небоядисана естествена кожа. Не забрави да сложи и чифт кожени ръкавици, които също не оставят никакви улики.

Приготви и парите. Имаше само осем хиляди долара — остатъци от някогашното му финансово благосъстояние. Три хиляди щеше да даде на родителите си, а другите пет да остави за себе си. Беше им обещал половината от сумата, но все пак в момента той имаше по-голяма нужда от пари. Те осъзнаваха това много по-добре и от него самия.

От време на време поглеждаше през прозореца. Но не забеляза нищо подозрително. И на площадката на етажа всичко беше спокойно.

Преди да си легне, провери още веднъж дали са заключени резетата на бронираната врата, дали функционира бутонът за сигнализиране на полицията. Всичко беше наред.

Легна си в десет вечерта.

Много му се искаше на следващата сутрин да се събуди късно, в добро настроение и да не го мъчат лоши предчувствия. Тогава може би би повярвал, че не го застрашава никаква опасност.

Но уви, вътрешният му будилник го събуди в шест. Беше късна есен, навън все още беше тъмно. Но пред блока вече стоеше някакъв „Форд Скорпио“. Не го беше забелязал предишния ден. Бе застанал точно на място — пред изхода на двора. От колата се виждаха много добре всички входове на блока. Никой не би могъл да излезе незабелязано. Може би само ако се спусне с въже от четвъртия етаж от другата страна.

Ако знаеше със сигурност, че в онази кола седят враговете му, Никита най-вероятно щеше да направи точно това. Но първо трябваше да се убеди, а после да обмисли всичко много внимателно. Да разбере кой точно го преследва, да изясни съотношението на силите. И чак след това да променя местопребиваването си. Лесно щеше да си намери квартира. По-сложно бе да прецени какъв начин на живот да води на новото място: да чака ли с подвита опашка, или да крои някакви планове.

Той въведе в стаята си идеален ред, изми си лицето, закуси набързо в кухнята и предупреди родителите си, че тръгва. Започна да се облича. Обу дънки, обувки, риза, върху нея навлече бронежилетката и хубаво я затегна. След това нахлузи пуловера, якето, на главата нахлупи шапка. Взе хартиена пазарска торба. Пъхна в нея няколко книги за тежест, взе заредения пистолет и мушна ръката си вътре, като същевременно улови и дръжките на торбата. Метна сака с багажа на гръб, на лявото рамо.

Това е, вече можеше да излиза.

Слезе на двора. Спря за малко до уличната лампа. Запали цигара. Изпусна струйка дим и се насочи към изхода на двора. Но не към този, където стоеше форда, а към другия, предназначен за пешеходци, и после към пътеката между неговия и съседния блок.

Ако входът му действително е бил под наблюдение, нямаше как да е останал незабелязан. Оказа се прав. С крайчеца на окото забеляза от колата да слизат трима типове и бавно да тръгват след него. Единият пъхна ръка под дебелото си яке. Това е то, започна се…

Никита ускори крачка, мина бързо по пътеката между блоковете. Преследвачите му също закрачиха по-бързо.

Можеше да тръгне към трамвайната спирка, но той предпочете да поеме в друга посока. Насочи се директно към безлюдния в този ранен час парк. Вече не вървеше, а почти тичаше — все едно чак сега е разбрал, че го преследват, и се опитва да избяга. От време на време се озърташе уж изплашено назад. Всеки път виждаше преследвачите неотлъчно по петите си.

Небето ставаше все по-светло. Нощната тъмнина отстъпваше място на сутрешния здрач, но редките улични лампи по алеята все още не бяха угасени.

За сметка на това пътечката, по която сви, изобщо не беше осветена. Никита вече тичаше. Преследвачите му също се затичаха. Без да се обръща, той усещаше, че всеки момент ще започнат да стрелят. Все пак мястото бе съвсем безлюдно.

Премина към спринт и на пълна скорост влетя в една полуразрушена тоалетна. Прилепи се до преградната стена и притаи дъх. Чу приближаващите стъпки. И шума от тупването на пакета с книги. В ръката му остана само ТТ-то.

Последния път беше застрелял петима накуп — един голям бос и четиримата му телохранители.

Това беше отдавна. Преди сто години. Макар оттогава да бяха минали всъщност едва три дни.

Сякаш вече беше забравил цялата тази история, но се наложи да си припомни всичко отново.

Най-важното е изненадата. Най-важното е да изпревариш противника с един ход. Най-важното е да победиш.

Едната мутра влетя в тоалетната с голяма засилка и едва успя да вземе завоя. Никита му помогна да спре — съвсем равнодушно го простреля в главата. Примъкна тялото му към себе си, за да го използва като щит.

Вторият си изпроси олово в сърцето. Никита не искаше да го прави, но…

Третият успя да извади пищова си и почти го насочи към него. Но той го изпревари за части от секундата — напълно достатъчно за един изстрел. И мутрата го разбра.

С крайчеца на окото бабаитът видя приятелите му падат по-косени на мръсния под. Мозъкът му успя бързо да анализира ситуацията и да направи извода, че срещу него стои сериозен противник. Затова застина на място, когато Никита опря дулото в гърдите му, и даже престана да диша, а пистолетът се изхлузи от ръката му. Никита не бързаше да стреля.

— Виж ти! Позната физиономия!

Човекът наистина му беше познат. Беше същият, който предния ден го обвини за смъртта на приятелите си.

— Е, какво мълчиш! — попита Никита.

Бабаитът, изглежда, съвсем беше загубил дар слово. Целият трепереше от страх, зъбите му тракаха. Направо си беше глътнал езика.

— Мен ли преследваше, говедо?

Мутрата кимна утвърдително.

— Защо?

Онзи присви рамене, сякаш и сам не знае, но жестът му изглеждаше неправдоподобно.

— Не знаеш, така ли? Добре тогава!

Даде му да разбере, че ако не проговори, всеки момент ще натисне спусъка.

Онзи направо се затресе, краката му се подкосиха и се подпря с рамо на полуразрушената стена, само така успя да запази равновесие.

— Знам… — изрече с усилие.

— Е, говори!

— Ами… такова… натопиха те. Един вид, заради тебе са очистили Посечения…

— Посечения? Онзи с белега ли?

— Ъхъ…

— Кой ме накисна? Ти ли?

— Нее, не съм аз…

— Питам ти ли?

— Ама аз не исках…

— Не си искал, но са те принудили… Добре де, няма значение.

Никита следеше с едно око обстановката наоколо през процепа в стената. Засега всичко беше спокойно, любители на сутрешния крос тичаха в лек тръс в края на алеята, но никой не приближаваше към тоалетната.

— Посечения е имал групировка. По-скоро има… Нали така!

— Да…

— Колко момчета са?

— Ами… около двайсет човека ще има…

— С какво се занимавате? С рекет ли?

— Ами пазим „гърба“ на някои бизнесмени. Но не се занимаваме само с това…

— С какво още.

Онзи бе страшно наплашен и бе готов да предаде и майка си, и баща си без никакви угризения на съвестта.

— Ами с коли… С коли се занимаваме…

— Крадете ги значи. Кой зае мястото на Посечения?

— Валята… Но той не му е заместник, той по принцип си беше бос, бяха на равни начала с Посечения.

— Ами точно този Валята е очистил Посечения. А ти си му помогнал да прехвърли вината върху мен. Що ли не взема да ти видя сметката, гад такава!

— Недей, моля ти се!

— Ами всичко зависи от теб! Къде движи Валята?

— В смисъл?

— В коя кръчма можем да го намерим?

— Аа… Ами в „Рубинена звезда“.

В същия този миг от джоба на мутрата се чу пиукане на мобилен телефон.

— Валята ли звъни? — попита Никита.

— Той е…

— Ще трябва да говориш с него. Давай. Кажи му, че всичко е наред и че сте хванали момчето… И внимавай, една излишна думичка и край, дотук си!

Мутрата закима бързо в знак на съгласие, извади от джоба на якето си джиесема и го долепи към ухото.

— Да, Валя, всичко е на шест… Да, при нас е… Да, караме го… Е, хайде, чао засега…

Никита беше доволен от поведението му. Кимна одобрително и му взе телефона.

— Къде трябваше да ме закарате?

— Ами, в „Звездата“…

— Къде е това?

Мутрата каза някакъв адрес.

— Шофьорът знае ли го?

— Какъв шофьор?

— Ами онзи, който остана в колата.

— Ъхъ…

— Хайде, обади му се да дойде с колата до парка. Ще отидем да го посрещнем.

Онзи сякаш възкръсна от мъртвите. Лицето му мигом се просветли, вече нямаше и помен от бледостта му. Разбра, че му подаряват живота. После щеше да му мисли как да се измъкне.

Той се свърза с шофьора, каза му да докара колата по-близо до парка.

— Е, к’во, тръгваме ли? — попита той.

— Много бързаш! А труповете?

Не само стените на тоалетната бяха разнебитени, но и подът — през една от дупките можеше да мине цял слон. Никита може и да преувеличаваше малко, но ония двамата влязоха в нея без проблем, живият им авер се погрижи.

Преди да хвърлят мутрите в клоаката, Никита огледа пистолетите им. Единият беше с револвер „Наган“, а другият — с протрит от носене „Макаров“. Най-вероятно и двата вече бяха изцапани с кръв. За сметка на това пищовът на третия си го биваше — съвсем нов на вид „Стечкин“ с вместимост на магазина от двадесет патрона и зареден пълнител.

— Убивал ли си с него? — попита го Никита.

— Ами не, само го пробвахме как стреля преди няколко дни…

— Но днес можеше да ме пречукаш с него.

— Недей така, братле, не ме разбра правилно, просто искахме да поговорим с теб…

— Ясна е работата… Добре де, изхвърли в тоалетната нагана и макарова. А стечкинът става мой.

Мутрата вдигна от пода двата пистолета, отиде до разпадащата се дупка на нужника и един след друг хвърли и двата пистолета.

— Я сега погледни дали твоите приятелчета са потънали в лайната! — нареди му Никита.

Онзи не се възпротиви и послушно се наведе ниско над дупката.

— Аха, потънали са — изпълнително му докладва онзи. — Не се виждат…

— Ами тогава довиждане…

Никак не му се искаше да го прави. И може би не той, а някой друг натисна спусъка. Двата куршума пронизаха тялото на мутрата един след друг. Онзи залитна и вече мъртъв, пропадна във вонящата яма.

И този потъна…

Никита огледа внимателно тоалетната. Забеляза следи от кръв. Какво пък, може просто да са счупили носа на някого тук. Никой няма да им обърне внимание. Мушна ТТ-то под якето, скри автоматичния пистолет „Стечкин“ в сака. Така. Вече можеше да върви.

Излезе от тоалетната със съвсем равнодушен вид. И точно в този момент покрай него се шмугна някакъв запален спортист. Никита се спря, извади си цигара, запали я. Дочака, докато мъжът излезе от нужника. Онзи не прояви никакви признаци на безпокойство. Значи не бе забелязал нищо странно. Отлично!

Тъмносиният форд чакаше до металната решетеста врата на парка. Той се приближи до него съвсем спокойно и отвори шофьорската врата.

— Ей, к’во пра’иш, бе! — Мутрата усети чак сега, че нещо не е наред.

Но вече беше късно. Дулото на ТТ-то беше насочено точно към дясното му око.

— Само да мръднеш, и ще те убия… — предупреди го строго Никита и отвори задната лява врата.

Седна на празната седалка и през облегалката опря дулото в гърба на шофьора.

— Тръгваме ли?

— Къде?

— А къде трябваше да се отидем. Къде чака Валята.

— Аа, Валята ли… Не знам къде чака…

— Ще си го изпросиш за лъжата.

— Ама наистина не знам…

— В „Рубинена звезда“.

— За пръв път я чувам.

— Нали ти казах, ще си го изпросиш за лъжата.

— Аа, „Рубинена звезда“… Ресторант ли беше това?

— Аха, ресторант — подсмихна се иронично Никита.

Не толкова го дразнеха, колкото го забавляваха жалките опити на мутрата да се прави на луд.

За да стигнат до ресторанта, трябваше да прекосят целия град. Пристигнаха благополучно в десет часа — доста раничко за ресторант. Но пред входа му вече стояха две западни коли — джип „Чероки“ и запазено BMV седмица.

— Коя е колата на Валята? — Никита попита шофьора и за да бъде по-убедителен, щракна петлето на пистолета.

— Черокито — измънка онзи.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Помисли си пак.

— И беемвето също — смотолеви онзи, след като се поколеба за момент.

— А първо ме излъга… Нали ти казах, ще си го изпросиш за лъжата. — С ръкохватката на пистолета Никита рязко удари мутрата в слепоочието.

Ударът беше смъртоносен. Кой му е виновен? Да не си беше играл на шикалки.

Още по пътя бе извадил от сака дегизировката — брада и мустаци, намъкна рошавата перука на главата и си сложи някакви идиотски слънчеви очила. Успя да презареди ТТ-то. Провери и стечкина.

Премести мъртвеца на дясната седалка и го нагласи, сякаш е задрямал, сложи сака върху коленете му, а самият той седна на шофьорското място. Запали колата и влезе в задния двор на ресторанта. Никой не се опита да го спре. Освен това на портата нямаше катинар.

Несмущаван от никого, Никита спокойно обърна колата с лице към портата и чак след това слезе от нея, като взе пистолетите. Джобовете му бяха доста широки — в левия без проблеми се побра ТТ-то със заглушителя, а стечкинът — в десния.

Вече не се съмняваше, че си има големи проблеми. Толкова големи, че можеха да се решат само ако се изтръгнат от корен. И това трябваше да стане рязко и решително, и най-важното бързо — докато не са израснали други корени.

От покойния шофьор Никита бе научил как изглежда Валята: чернокос бабаит с крива мутра, сякаш топка го е праснала в лицето като малък и е сплескала носа и скулите, а хлътването е останало за цял живот. Мина безпрепятствено през кухнята. По пътя се натъкна на две жени с бели престилки и мъж с износено кожено яке. Те само го погледнаха учудено, но не му казаха нищо.

Мутрите — шестима на брой — седяха на маса в центъра на ресторанта. Никога не би ги объркал със случайни посетители, като куче надушваше мафиотите от километри.

Но сред тях липсваше човек с чертите на Валята.

Понечи да тръгне обратно към изхода, но вече беше късно.

— Ей, к’во пра’иш тука? — изпитателно впи поглед в него един от компанията.

Друг го погледна подозрително в ръцете, после отмести очи към джобовете му. Никита застина на място като прикован — сега не трябваше да прави резки движения.

— Къде е Валята? — попита той.

— Валята ли? Ще дойде малко по-късно. Защо ти е?

— Ами тука един човек иска да говори с него.

— К’ъв?

— Ами един, дето му бил създал проблеми, без да има защо.

Странният му вид и странните думи, ръцете в джобовете — всичко това не можеше да не ги накара да се усъмнят, че има нещо гнило. И нищо чудно, че единият от тях изведнъж рязко пъхна ръка под якето.

С едно движение, Никита извади стечкина от джоба — беше без заглушител и излезе лесно. ТТ-то се появи с малко закъснение. Но междувременно най-досетливият от бабаитите вече беше проснат на масата с простреляна глава.

Владееше перфектно македонската стрелба с два пищова. И получи оценка шест плюс за майсторството, което показа. Потвърждаваха го шестте трупа на мутрите и кръвта из целия ресторант.

Оттегли се от местопрестъплението през задния изход. Вървеше с уж вяла, мързелива походка, но всъщност се движеше достатъчно бързо. На пътя му се изпречи един сервитьор. Изпусна таблата от страх и кой знае защо, вдигна ръце.

— Глупак! — Никита го мушна с дулото на стечкина в слънчевия сплит и продължи нататък.

Колата си беше на мястото. Качвай се, пали и тръгвай.

Той седна зад волана и затвори вратата. Но преди да потегли, изхвърли навън тялото на шофьора. Последваха го и двата използвани пищова.

 

 

Пак бе на доброволно заточение. Отново на квартира. Но този вариант бе за предпочитане пред студената затворническа килия или още по-лошо — пред черната земя. А и апартаментът не беше никак лош — двустаен, след ремонт, обзаведен с пълен комплект стари, но съвсем запазени мебели, с телевизор и телефон.

Никита лежеше на дивана пред телевизора. На масата пред него имаше чиния с пелмени, два пакета чипс, бутилка бира. В ръката му димеше цигара.

Цялото му внимание беше насочено към екрана. Повтаряха вчерашния репортаж от ресторант „Рубинена звезда“. Показваха преобърнатата маса, шестте трупа до нея, дознателите, които обикалят с линийки и четчици, някакъв оператор, който протоколира всичко. Последва днешният коментар за произшествието. Говореше някакъв полковник на милицията.

— Самоличността на убитите е установена. Те са членове на криминална групировка, занимаваща се с кражби и препродажба на автомобили, основно западни. Единият е бил обявен за издирване по подозрение в убийство…

Ето че го издириха, помисли си Никита. Но, уви, нямаше да могат да го осъдят с цялата строгост на закона.

— Разполагаме с оперативни данни — продължи полковникът, — че се е отличавала с особено груби и цинични методи на действие. Заедно с автомобилите са били отвличани и собствениците им. Те са били жестоко пребивани, често до смърт. Имаме основания да предполагаме, че кървавата касапница в ресторант „Рубинена звезда“ е в резултат на търкания между конкурентни групировки, но е възможно и разчистване на сметки между боса и хората му…

— Знаете ли къде се намира той сега? — попита журналистката.

— Въпросната групировка е оглавявана от двама души. Единият беше убит предния ден, когато убиецът е стрелял от автомобил. Не успяхме да го задържим.

— А другият къде е? Интересно какво мисли той за този инцидент.

— И ние бихме искали да разберем същото. Но за съжаление местонахождението му засега не ни е известно. Изчезнал е веднага щом е научил за случилото се. Обявен е за издирване.

— Имате ли някакъв напредък по отношение на самоличността на убиеца? Доколкото е известно, бил брадат мъж с очила.

— И най-вероятно с перука — отвърна полковникът. — По случая се води разследване.

— Зрителите биха искали да разберат доколко успешно се води това разследване.

— Разбирам напълно подобен интерес. Но за съжаление това е следствена тайна.

Никита се подсмихна иронично. Следствената тайна е едно, а посърналият вид на полковника — нещо съвсем друго. Ако беше на прав път, очите му щяха да сияят от задоволство, а той явно бе в задънена улица, както и следствието. Ето защо бе толкова умърлушен.

Никита бе действал професионално, без да оставя каквито и да било улики. Бе изхвърлил пистолетите, бе се отървал от колата, бе изгорил перуката, брадата, мустаците, очилата и ръкавиците. Нещо повече, бе прежалил също и якето, и обувките си.

Якето, разбира се, вече фигурираше в полицейските протоколи. Освен това върху него бяха полепнали фини частици барутен прах, а обувките му бяха оставили следи в ресторанта. Затова без всякакво колебание ги бе изхвърлил през нощта до кофите за боклук. Сигурно доброволните му пожертвования бяха вече грижливо прибрани от някой клошар. Още предния ден бе купил ново яке и обувки, веднага щом се бе договорил със собственичката на апартамента за цената на квартирата и бе взел ключовете от нея.

Ченгетата нямаше да го намерят. Не търсеха там, където трябва. Не би било сложно да научат кой е Никита Брат — свидетел на убийството на мутра с прякор Посечения. Посечения беше убит от неизвестен килър. Никита нямаше нищо общо с този случай.

Стрелбата в „Рубинена звезда“ Също трябваше да е дело на този убиец или на неговия поръчител. Така че Никита нямаше нищо общо и с това убийство.

От предаването стана ясно, че ченгетата все още не знаят за трите трупа в тоалетната.

Имаше и още един важен извод — босът на групировката с прякор Валята се бе покрил някъде. Знае негодникът, че не му е чиста работата. Остави ченгетата да си блъскат главата с този заплетен случай, а самият той си е плюл на петите, за да не им падне в ръчичките, че както са се разлютили…

Ако информацията, която получи от шофьора, бе вярна, групировката трябваше да наброява около двадесет мутри. Десетима от тях вече бяха извън играта. Никита се постара да ликвидира още двама и да припише смъртта им на неизвестния убиец, онзи, безспорния виртуоз в стрелбата с пистолет. Всичко на всичко да са останали най-много десет човека.

Валята бе постъпил правилно, като се бе покрил, но едновременно с това бе направил и голяма грешка — сега ченгетата щяха да му стоварят цялата вина и разследването на серията убийства щеше да се концентрира изцяло върху групировката му.

Валята щеше да се крие, да бяга от ченгетата и без съмнение, нямаше и да се сети даже за някакъв си там Никита със странната фамилия Брат. С една дума, той нямаше от какво да се страхува. Но въпреки всичко ще трябва поне две седмици да не излиза от квартирата, докато не се уталожат нещата. Онзи, който сам се пази, и бог го пази.

Сега трябваше да разбере как са родителите му.

Никита протегна ръка към телефона. Само след пет минути вече знаеше, че при тях всичко е наред и през последните два дни никой не ги е безпокоил.