Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брат (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Брат, мсти за любовь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2007

Редактор: Димитрина Атанасова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 978-954-26-0544-7

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Жената я гледаше с възхищение, сякаш е някаква богиня, слязла от небесата.

Никита с усмивка на уста слушаше разказа на Марта. Сергей Абрамович я доведе в кабинета му и веднага си тръгна. Двамата останаха сами.

— Значи казваш, че са те взели за някоя селянка. Палтото ти не им се харесало. Прекалено скромно им се видяло… Идиоти! И знаеш ли защо са идиоти?

— Защо?

— Ами защото това палто струва точно две хиляди долара.

— Колко, колко? — Това беше изненадващо и за самата Марта.

Никита никога не я беше осъждал за стремежа й да живее скромно и уединено. Разбираше, че душата й е устремена към бог, че разкошът не може да я поблазни и не се грижи толкова за гардероба си. Беше й абсолютно безразлично с какво е облечена. Затова се наложи той да поеме грижата за облеклото й в свои ръце. Шуби от естествена кожа не искаше да носи. Затова той спря избора си на едно топло еко-палто. Избра най-скромното наглед. За две хиляди долара. И шалът й не беше евтин. Само че Марта даже и не предполагаше за това. Не го беше питала за цените, а и той смяташе, че не е нужно да й ги казва.

Палтото беше скъпо, от високо качество. И щеше да изглежда такова, ако Марта го носеше с шик, с достойнството на заможна дама от висшето общество. Само че тя предпочиташе да се държи непринудено като някое наивно селско девойче. Та тя дори и козметика не ползваше. Впрочем, на Никита му беше все едно. Обичаше я и за него беше без значение как изглежда тя в очите на хората…

Вече знаеше причината за неочакваната й визита. Беше дошла заради братовчед си. Желанието й да помага на хората я беше довело тук.

— Трябваше да дойдеш направо при мен, скъпа моя. И щях да ти кажа, че ситуацията в момента е сложна. Има голям наплив на чужденци. А ти много добре знаеш колко важно е за нас да поддържаме реномето на хотела на международно ниво. Затова се налага да отказваме стаи на нашите скъпи съотечественици…

— Не е много справедливо…

— Какво да се прави…

— Но нали ще намерим стая за братовчед ми? — попита Марта.

— Не, ще го настаним в нашия апартамент.

— Мислех, че гостите ще те притесняват…

— Така е… Затова те ще живеят у нас, а ние ще се преместим в хотела. За нас има един чудесен апартамент, казваме му пентхаус… Да не си помислиш, че говоря за списанието „Пентхаус“. Така наричат апартаментите на последния етаж…

— За толкова глупава ли ме имаш?

Марта можеше и да му се обиди, но отдавна се беше научила да бъде смирена. Същинска светица е тази жена.

— Лошо ли ни беше в нашия апартамент, че ще се местим? — попита го Марта.

— Не… Но ситуацията го изисква. Много лоши хора има на този свят…

— Стига, няма нужда да ми обясняваш — кимна му Марта.

Знаеше прекрасно какви пакости могат да им направят подобни хора.

— Умница си ми ти, всичко разбираш…

— Кога ще се местим?

— Ами направо сега.

Никита повика в кабинета си двамата си телохранители. Нареди им да организират преместването им в президентския апартамент.

До вечерта ще успеят да се справят. Мебелите няма нужда да се пипат. Само няколко куфара ще трябва да се подредят и да се превозят до хотела.

 

 

Артюх се появи в най-неподходящото време. Шалмана тъкмо се беше наобядвал и се възползваше от часа си за следобедна отмора — едно момиче на повикване му правеше минет. И не щеш ли, точно в този момент, без никакво предупреждение, при него нахълта Артюх…

Но изглеждаше доста обезпокоен. Затова се наложи да изрита навън курвата.

— Е, казвай, какво е станало?

— Провалихме се, Петрович. — Разпери безпомощно ръце Артюх.

 

 

Съвсем непринудено я прегърна през талията, не можа да се сдържи:

— Вървете по дяволите!

Всички я възприемаха като тихо и скромно момиче от провинцията. Всъщност беше точно така. Но това в никакъв случай не означаваше, че могат да си позволяват всякакви своеволия с нея.

— Ау, колко грубо — намръщи се той.

— Да, но хората навън говорят така. Нали сам казахте, че театралното изкуство води началото си от народната среда.

Давид Исакиевич се вгледа внимателно в нея. Направи си някакъв извод наум и неодобрително поклати глава.

— Оказва се, че не сте толкова наивна, колкото изглеждате.

— Ами те наивните момиченца, Давид Исакиевич, обикновено си седят вкъщи.

Демонстративно му обърна гръб и с грациозна походка тръгна по дългия коридор. През цялото време, докато беше в полезрението му, чувстваше възхитения му поглед в гърба си.

Марта посещаваше старателно курсовете, преподавателите имаха големи надежди за нея. Само че това не й носеше никакво вътрешно удовлетворение. Беше загубила страстта си към театъра. Вече го нямаше онова вдъхновение, което само преди половин година я тласкаше към Москва и актьорската професия. И всичко това заради онези трима негодници. Мерзавците бяха съсипали живота й.

Анестезиращият ефект от физическото натоварване и уроците в един момент изчезна. Марта все по-често започна да се самовглъбява и трудно сдържаше емоциите си. Ненавиждаше насилниците си и мислено се молеше върху тях да се стовари най-страшното божие наказание.

— Марта, престани да хленчиш! — смъмри я веднъж Люба. — Престани да се вкисваш, че съвсем ще прокиснеш.

— На кого ще си му нужна такава? — пригласяше й Анка.

Двете бяха силни, издръжливи, истински спортистки. Навремето много сериозно бяха тренирали спортен многобой, но се задържаха в големия спорт само докато навършиха двадесет години, за повече не им стигнаха силите. Сега също се занимаваха със спорт, но като че ли повече за собствено удоволствие, отколкото за нещо друго.

— Че аз и сега на никого не съм нужна — изхлипа Марта.

— Глупачка! Нужна си на мен — каза Люба.

— И на мен — добави Анка.

Щом Марта провесваше нос, Люба незабавно я юрваше на извънреден крос и не приемаше никакви извинения.

През лятото Марта се провали на кандидатстудентския изпит.

Прибра се цялата обляна в сълзи.

— Те… Тя… Не харесаха зъбите ми — плачеше тя с глас.

Всичките й предни горни зъби бяха златни. И всичко това заради онези мръсници.

— Мразя ги! Ненавиждам ги! Искам да ги убия…

Честно казано, зъбите й не бяха причина за неуспеха й.

Не издържа изпита, защото игра без вдъхновение, просто беше наизустила текста, и слепец би го забелязал.

Но тя справедливо обвиняваше за провала си тримата негодници. Те бяха пречупили духовната й същност.

— И какво, ще ти олекне ли от това? — съвсем сериозно я попита Анка.

— Ако ги убия ли?

— Да.

— Да, ще ми олекне.

Може би отмъщението наистина щеше да излекува някак страшната й душевна рана.

Тя знаеше, че издирването на престъпниците не е дало никакви резултати. Или ги търсеха през пръсти, или те просто бяха изчезнали завинаги от градчето им.

— Марта, знам, че сега ти е много тежко. Но има само един начин, за да ти стане по-леко.

Люба й посочи маратонките в ъгъла на стаята.

— А не, стига толкова. Знам по-добър начин — заканително поклати глава Анка.

Само след половин час и трите вече се кандилкаха в електричката. Но не стигнаха до гарата в Москва. Слязоха на една спирка в предградието на столицата. Качиха се на автобус, който ги закара до някаква сграда с огромен сутерен. След малко Марта се озова там.

Насреща им се появи мъж на средна възраст със загоряло от слънцето лице и дълги мускулести ръце.

— Момичета, ама днес е неделя — каза им той.

— Е, хайде де, Митрич, какво пък толкова — махна с ръка Анка. — Недей да мърмориш, а посрещай гостите.

— Какво да ви прави човек…

Митрич просташки намигна на Марта, с което, явно, изрази симпатиите си към нея.

— Донесли сме ти малко водчица — каза Люба и многозначително потупа книжния плик в ръцете си.

— Ами с това да бяхте започнали! — грейна от щастие Митрич. — Сами ли ще се оправите, или да ви помагам?

— Е, все някак ще се справим и сами.

— Какво искате, бойно или спортно?

— Засега спортно — каза Анка.

Марта скоро разбра за какво става дума. Оказа се, че се намира в тир. А Митрич беше едновременно и пазач, и инструктор по стрелба. Тирът беше негов дом.

Той въведе момичетата в дълга прохладна зала и включи лампите. В противоположния й край Марта видя редиците от мишени. След това й връчиха пистолета.

— Това е спортен малокалибрен „Марголин“ — поясни й Анка.

Заведе я до една кабинка от шперплат, едва достигаща до кръста й.

— Оттук ще стреляш. А това там — посочи в далечината тя — са мишените. Трябва да ги поразиш.

Обясни й подробно как да направи първия си изстрел. След това повтори всичко отначало няколко пъти. И така, докато Марта не научи инструкциите наизуст. След това й дадоха зелена светлина да стреля.

Както каза Анка, мишените изглеждаха съвсем простичко: бял фон, зелено очертание на гръден кош и кръгове с цифрови обозначения. Най-добре бе да се уцели точно десетката или поне кръгчето й.

Марта се стараеше. Изпращаше куршумите към целта един след друг. Но нямаше никакъв опит, а и пистолетът беше прекалено тежък, ръката й трепереше от тежестта му. Не можа да уцели нито веднъж.

— Слушай сега, нагласи процепа на мерника така, че да съвпада с целта върху мишената — търпеливо й обясни Люба. Тя пое щафетата по инструктажа от Анка. — После притаяваш дъх и плавно натискаш езичето на спусъка. И запомни, не трябва да чакаш пистолетът да гръмне сам.

Най-после й провървя. Първият куршум уцели мишената. Вярно, извън цифровите очертания, но за нея това си беше цяло постижение.

 

 

През следващите почивни дни тя бе отново в тира.

В началото на седмицата Люба и Анка се гавреха с нея как ли не. Първо я накараха да държи в дясната ръка тежка ютия, после й тикнаха гира. За сметка на това до края на седмицата не я пипаха изобщо. Оставиха ръката й да си почине.

От първия изстрел Марта уцели седмицата, от втория — осмицата. Третият куршум отиде на вятъра, затова пък с четвъртия и петия отново улучи осмица.

Но след това, колкото и да се стараеше, нямаше никакъв напредък. Не можеше да уцели повече от осмица, но и не излизаше извън цифровите очертания.

— Ами представи си, че това не са мишени, а онези негодници… Е, сещаш се… Представи си ги — неочаквано я посъветва Люба.

Марта го направи, но не улучи нито веднъж.

— Видя ли сега? — натърти сестра й.

— Какво да видя?

— Не уцели. И знаеш ли защо? Защото позволяваш да те ръководят емоциите. А това означава, че се вълнуваш. Когато се вълнуваш, ръката ти трепери, а при стрелба тя трябва да е стабилна. Сега да пробваме така. Представи си тези мръсници и ги изтикай някъде на заден план в съзнанието си, в подсъзнанието. Сякаш ги виждаш пред себе си, но не мислиш за тях. Ще мислиш само за това, че трябва да поразиш целта.

Марта я послуша. И за първи път беше близко до десетката. Един от куршумите направи малка дупчица в кръга на деветката.

На следващата неделя Марта отиде в тира сама. Спортната стрелба я увлече силно.

 

 

— Какво, сестра ти не дойде ли с теб? — посрещна я Митрич. — И Анка ли я няма? Защо така?

Марта му харесваше. И все пак на появата на Люба би се зарадвал много повече. Марта знаеше защо.

— Помолиха ме да ви пратя много поздрави — усмихна му се тя и извади от чантата си бутилка вносна водка.

— Гледай ти! — зарадва се Митрич. — „Абсолют“! Цял литър! Хайде да обърнем по чашка! — намигна й заговорнически той.

— Не, не, моля ви — усмихна му се Марта.

— Ами да — почеса се по тила Митрич. — Толкова си слабичка, нежничка… И да пиеш… Вярно, и аз говоря едни глупости… Ами ела тогава, просто ще поседиш малко в стаичката при мен, ще разгледаш някое друго списание по стрелба и ако искаш, може да послушаш моите бръщолевици.

— Бих искала да поработя малко.

„Да поработя“, беше обичайна фраза на Люба. Марта не каза „да пострелям“, а именно да „поработя“.

— Ще успееш, има време. Освен това там сега — той кимна към залата — работят поетите.

— Поетите ли?

— Ами да, аз така им викам. Хайде, да вървим. — Митрич внимателно я хвана за ръка, сякаш се страхуваше да не я нарани.

Заведе я в стаичката си и я настани в едно старо изтъркано кресло, а самият той седна на табуретката. Сложи бутилката на масата и ласкаво я погали, обхващайки я с две ръце.

В този момент се чуха изстрели. Марта вече имаше някои познания за стрелковите оръжия и не й беше трудно да се досети, че се стреля с боен пистолет.

— Ето, нали ти казах, поетите съчиняват поемите си — усмихна се под мустак Митрич.

— Защо пък поети?

— Нали знаеш кои са борците? — попита той.

— Не, не знам.

— Пълен мрак и невежество! Макар че, разбира се, не ти и трябва да знаеш. Нищо хубаво няма да видиш от тях.

— И кои са тези борци?

— Сами са се кръстили така, всъщност са най-обикновени бандити. Чувала ли си нещо за рекета?

— Амиии… по принцип да… Гледах нещо по телевизията…

— Пак добре, че само по телевизията си гледала и не си се сблъсквала с тях. Те са престъпници, рекетьори. Всички са едни яки, напомпени. А физиономиите им… не е за приказване. Винаги ми иде да се прекръстя, като ги видя. И то като имаш предвид, че не съм особено набожен. Не могат и да говорят като хората. Основните им приказки са: „таковата“, „нещо такова“, „верно“, „значи“… И само псуват, псуват на всяка дума.

— А защо им казваш „поети“?

— Ами още като влязат, и ми казват: „По е тия, по мишените, ша постреляме. По е т’ва поне сто пъти ша гръмнеме“… „По е тия“, „по е т’ва“… Поети, с една дума.

Митрич, изглежда, беше подхванал любимата си тема. Представи ги в много забавна светлина. Марта даже се посмя. А после се появиха самите борци.

Тя чак изтръпна, когато в стаичката на Митрич нахлуха две добичета с бръснати вратове и квадратни лица. На нея в един момент също й идеше да се прекръсти.

— Ооо, к’во става бе, Митрич! Верно, ти таковата, к’во, да не си си поръчал мацка нещо? — басово каза единият и се втренчи в Марта с неприятен опипващ поглед.

— ’Що бе, не е лошо гаджето — похотливо се усмихна другият и нагло я попита: — Ша дой’ш ли с мен за стотачка?

— Какво? — не го разбра Марта.

Когато се досети за какво става дума, едва не извика от ужас и страх. Точно такива изроди я бяха изнасилили. Тя хвана главата си с ръце и цялата започна да трепери. Сякаш всеки момент щеше да се свлече на пода и да се замята в истеричен припадък.

— Ей, к’во ти става бе, верно! Таковата, да не ти е превъртяла чивията, мамка му! — стъписа се първата мутра.

— Я се пръждосвайте оттука! — гневно кресна Митрич. — Съвсем сте си загубили ума! Хубавото момиче тръгнали да ми завличат. Ще видите вие, като кажа на Гената. И на Любка ще кажа — не преставаше да нарежда той.

— На Любка ли? Тази, дет’ движи с Анка ли?

— Точно тя.

— Тя пък к’во общо има общо има?

— Това е Марта, сестра й, а ти й предлагаш стотачка. Съвсем си превъртял, а?

— Сестрата на Любка, значи… Не, ама и ти си един, Митрич, защо не каза веднага! Мълчиш си, мамка му… Марта, таковата, значи, извинявай…

— Хайде, дим да ви няма!

— Добре де, Митрич, искаме само таковата…

— Казах, изчезвайте! — викна с дрезгав глас Митрич.

Мутрите изчезнаха на секундата.

Но на Марта не й стана по-леко. Продължи да трепери. Страхът скова душата й както и преди, сграбчвайки я с ледените си ръце. Добре поне, че Митрич успя да вразуми тези изроди. Ами ако се ядосат и се върнат… Ще пребият Митрич, а нея ще изнасилят като животни…

Този път със сигурност не би го преживяла.

Митрич приседна до нея. Започна да я гали по гърба.

— Защо се изплаши толкова? — попита я. — Да не би вече да си се напатила от такива?

Марта закима утвърдително.

— Изобщо не им обръщай внимание. Те са животни. Истински животни. Имат си пастир. Той няма да позволи да те закачат. А и Люба винаги ще се застъпи за теб.

Ето тук започваше най-странното.

— А те какво, да не би да се страхуват от Люба? — Марта откри лицето си и погледна Митрич през сълзи.

— Е, не треперят от страх. Но се пазят от нея. Не всички, то се знае. Но тези двамата със сигурност. Люба може да ги строи в две редици.

— Как така?

— Не знаеш ли?

— Не…

Митрич не й отговори веднага. Дълго мисли, сякаш преценяваше добре всички „за“ и „против“.

— След като Люба не ти е казала нищо, и аз няма да ти кажа — заключи накрая. — По-добре вземи пийни малко водчица. Трябва да се успокоиш.

Той отвори бутилката, наля й половин чаша и я сложи пред нея. Взе от хладилника отворен буркан с кисели краставички, набоде една с вилица и й я подаде.

— Пийни си, замези. Ще ти олекне.

Марта я изпи. Имаше гаден вкус и беше много люта, направо й се насълзиха очите. Но пък наистина й олекна.

Прибра се вкъщи чак привечер. Доста се застоя при Митрич. Първо изчака, докато „поетите“ се настрелят на воля. После просто си седя при него. Ръцете й трепереха, вече не можеше да стреля. Едва след като се посъвзе горе-долу, тръгна към електричката.

Пред блока им стоеше новичка лада деветка с цвят на мокър асфалт. Преди не я беше забелязвала. Загледа се неволно в нея и даже се спря.

— Харесва ли ти? — каза някой точно зад гърба й.

Марта подскочи от уплаха. Обърна се и видя Люба. До нея вървеше Анка.

— Харесва ми — кимна одобрително момичето.

— Тогава се качвай, тръгваме — каза Анка. Приближи се до колата и отключи шофьорската врата.

— Какво, да не е твоя?

— Наша е — каза Люба. — Моя и на Анка. Е, какво стоиш, качвай се!

— Къде отиваме?

— Да видим новата квартира. Отиваме в града.

След около половин час Марта вече разглеждаше наетия от Люба и Анка нов апартамент. Беше тристаен, добре обзаведен, с телефон. Вярно, намираше се в краен квартал, но за сметка на това станцията на метрото им беше на две крачки.

— Ще живееш ли с нас? — неочаквано попита Анка.

— Че как иначе? — учудено я погледна Марта.

Сякаш имаше при кого другиго да отиде.

— Ти трябва да решиш — каза Люба. — Щом искаш, живей с нас, не те гоним.

Дали това не беше някакъв намек? Един вид, ние те издържаме, плащаме за квартирата, а ти не правиш нищо…

Може би трябва да се прибере при родителите си. Все пак не я приеха в академията, следователно няма причина да остава в Москва…

— Не те гоним — увери я Анка. — Тъкмо обратното, искаме да останеш с нас. Привързах се към теб. Ето, вече всяка ще си има отделна стая. Холът е за мен, а за теб е…

За Марта беше отредена най-малката стая, но пък най-уютната. Люба зае стаята насреща.

През нощта Марта ожадня и отиде до кухнята. Вратата на хола беше отворена. Тя не се сдържа и надникна. Нямаше никого. Къде ли бе отишла Анка?

Съвсем скоро тя научи къде е била. Там, където беше и на следващата — в стаята на Люба. Оказа се, че на двете им харесва да спят в едно легло…

Това откритие я потресе. Но беше още по-шокирана, когато след половин година разбра как сестра й и приятелката й си изкарват прехраната.

 

 

— Отлично, Марта! — похвали я Люба.

Седемдесет и две точки от възможни осемдесет — за Марта това беше жив рекорд. Можеше да направи и осемдесет, но Люба сякаш беше полудяла — искаше от нея да поразява мишените с интервал от три секунди между изстрелите, и при това — не със спортния „Марголин“, а с огнестрелен „Макаров“.

Минаха юли, август… януари — през цялото това време Марта редовно посещаваше тира. Митрич винаги я посрещаше с доволна усмивка на лице. Само че кой знае защо се мръщеше, когато Марта улучваше десетката.

Този ден Люба бе решила да й направи изпит. Остана доволна.

Пътуваха към къщи вече не с ладата деветка, а с почти ново ауди. Сестра й караше, Анка беше до нея, а Марта седеше отзад.

— Е, какво, харесва ли ти колата? — кой знае защо попита Анка. Сякаш я беше купила току-що и Марта се качваше на нея за първи път.

— Харесва ми.

— И ти трябва да си вземеш такава.

— За такава кола няма да изкарам пари и след сто години.

— Дори след хиляда — уточни Анка. — Нали не работиш никъде…

Така си беше. Марта искаше да започне работа като продавачка в някой магазин. Даже отиде на събеседване по една обява. Одобриха я, но Люба не й разреши. Каза й: стой си кротко, щом те гледат, и не се оплаквай много. С парите всичко е наред, никой не те упреква, че го подяждаш. Следващата година ще влезеш в академията, ще се изучиш, а после работи колкото щеш.

— Хич не й трябва да работи — каза Анка.

— А иска да живее добре…

— Всичко е пред нея…

С това разговорът за работата приключи. Но останаха някои недомлъвки.

— Имам едно предложение — каза Анка. — Хайде да отидем на ресторант, ще хапнем, ще пийнем и ще отпразнуваме успеха ти, Марта.

— Какъв успех? — не разбра момичето.

— Ами нали се научи да стреляш. Седемдесет и две точки от осемдесет — все пак си е голям успех.

— Е, няма да влезеш в „Книгата на Гинес“ с този резултат. Но наистина може да отскочим до някое ресторантче.

— И кой по-точно?

— Ами който и да е, няма значение…

Първо минаха през къщи. Нагласиха се за излизане и оставиха колата на платен паркинг.

— Няма смисъл да ходим с нея — каза Анка. — Аз например ще пия шампанско. Или даже водка, да направя компания на Люба. И да му мисля после, че трябва да карам… Ааа не, благодаря!

Така или иначе, Анка изтъкна доста убедителен аргумент в своя полза. Наложи се да вземат такси.

— Къде наблизо има хубав ресторант? — попита Анка таксиметровия шофьор.

— Ами трябва да отидем чак в центъра.

— Дай нещо по-наблизо.

— Ами… сещам се за „Астра“.

— Карай натам тогава.

Марта хареса ресторанта. Беше мъничък и уютен. Сервитьорите бяха много любезни и внимателни. Светлините бяха интимно приглушени, залата — наполовина празна, музиката свири тихичко. Но обстановката изведнъж престана да й харесва. Причина бяха двама с анцузи и къси кожени якета, с бръснати глави и дебели вратове, накичени със златни ланци. Бяха средни на ръст, с прилично широки рамене. Но се държаха доста неприлично. Изтегнаха се небрежно в меките кресла на съседната маса. Повикаха сервитьора с щракане на пръсти.

— С една дума, искам всичко да е на ниво — високо каза единият.

Цялата поръчка приключи само с тази кратка фраза. Сервитьорът им се усмихна угоднически и изчезна в полумрака на залата.

Люба и Анка не обърнаха никакво внимание на двамата бабаити. За сметка на това Марта се втренчи изплашено в тях.

Единият я забеляза и й щракна с пръсти. По всичко личеше, че с този жест я вика на тяхната маса. О, божичко, да не би да е куче, че да я викат така!

Тя мигом отмести поглед от него и се вторачи в чинията си.

С удоволствие би изчезнала веднага оттук. Но Люба и Анка, както изглежда, нямаха никакво желание да си тръгват. На тях им бе добре. Даже много добре. На това му се казва хубаво прекарване.

За известно време мутрите се вглъбиха в някакви свои проблеми, говореха си лениво за нещо. След това единият се изтегна в креслото, прехвърли крак върху крак, запали цигара, пусна струйка дим и впи нагъл поглед в Марта.

Тя не издържа, вдигна очи и погледна към него. Начаса последва щракване с пръсти. Мутрата отново я викаше. На всичкото отгоре й намигна. Явно си мислеше, че тя веднага ще доприпка при него като кученце.

— Люба, да вземем да си тръгваме, а? — каза тя на сестра си.

— Защо? — попита Люба.

— Нещо не ми е добре.

— От онези там ли се изплаши? — Анка изгледа пренебрежително мутрите.

— Не се бой от тях — каза Люба. — Нали си с нас.

Тяхното спокойствие донякъде се предаде и на нея. После се сети как единият от „поетите“ бе започнал да й се извинява, когато разбра, че е сестра на Люба.

Това я успокои напълно и тя престана да обръща внимание на бабаитите. Те обаче решиха да привлекат вниманието й.

Единият от тях се приближи към масата им. Без да поиска разрешение, най-нагло се настани в свободното кресло, разлегна се в него като бей, преметна крак върху крак и погледна Марта с хищна усмивка.

— Е, какво, мацки, защо се умълчахте? — попита грубо.

Момичето изплашено избегна погледа му. Люба и Анка го изгледаха с нескрито презрение, но си мълчаха.

— С една дума, тая кръчма е на моя територия. И ще си цакате на мен — заяви нагло мутрата.

— Абе ти какво, да не си тапир, а? — ехидно го попита Анка.

Както и Люба, тя изглеждаше доста внушително. Беше облечена в официален костюм с панталон, усмихваше се небрежно с половин уста, но очите й излъчваха студен блясък. Мутрата дори не благоволи да я погледне, цялото му внимание беше насочено към Марта.

— Не, викат ми Папуняка. — Той изобщо не усети иронията.

— Що не вземеш да се разкараш оттука, Папуняк? — каза Люба ядосана.

— А ти, коконо, не подскачай много! — грубо й кресна онзи. — Да не ти обърнат матката наопаки. С една дума, от вас по петдесет процента — каза той, посочвайки с пръст Люба и Анка. — А ти, коте, ще ми цакаш само двадесет процента. Но всеки ден ще ми пускаш безплатно. Разбрахме се значи.

Мутрата стана, разкърши се малко и протегна ръка към Марта.

— Хайде, да вървим!

— Къде?

— В колата ми. Да видим как се чукаш.

Сякаш температурата й се качи до четиридесет градуса, сърцето й щеше да изскочи от гърдите, на челото й се появиха капчици пот. В съзнанието й изплуваха най-кошмарните й спомени: просната на капака на вишневочервената лада деветка, заобиколена от трима долни насилници…

— Махни си ръката, говедо! — Люба се надигна от мястото си.

— Млък, кучко! — кресна мутрата, изкриви устни сякаш в погнуса и й показа „рога“ с ръка.

Но ръката му начаса се оказа в здравата хватка на Люба. Тя го тласна силно с бедро нагоре и дългият й крак полетя към лицето му. С втория удар го подсече под коленете. Бабаитът позорно се сгромоляса на пода.

Другарят му скочи от мястото си, но насреща му се хвърли Анка. Тя подскочи високо и го ритна в гърдите. Мутрата полетя назад и помете масата зад себе си — чу се трясък на чупеща се мебел, звън на чинии. Анка отново му се нахвърли и го довърши ефектно с лакът в главата. Повече не стана, само се гърчеше на пода.

— Ние не сме проститутки, идиот такъв, ясно ли е!

За да изглежда обяснението й по-убедително, Люба взе от масата чиния с руска салата и я размаза върху лицето на бабаита. Мутрите бяха наказани и опозорени. Доста потиснати, те се преместиха на друга маса и си поръчаха отново. После единият отиде до телефона и се обади на някого. Атмосферата в ресторанта се наелектризира от жажда за отмъщение.

— Тръгваме си — каза Анка и повика сервитьора.

Плати му и първа стана от масата. Не се сдържа и помаха с ръка на мутрите.

— Чао, момчета. И гледайте повече да не правите бели в гащите.

Неволно, Марта се усмихна. Колко й се искаше да бъде толкова силна и независима, като Анка и Люба. С лекота да се справя с такива негодници. Да не се страхува от тях, а да ги презира.

На излизане от ресторанта се разминаха с трима бръснати бабаити. Личеше си, че бързат за някъде. Минаха покрай тях и не им обърнаха никакво внимание.

— Сега ще се върнат. За нас… — каза Анка и кой знае защо, пъхна ръка в кожената чанта на рамото си.

Люба направи същото и напипа нещо в нея. Марта чу някакво прещракване.

Анка започна да маха с ръка, за да спре такси, но нито една кола не спираше. В момента, в който петте мутри изскочиха от ресторанта, една черна волга заби спирачките до тях.

Люба бързо отвори задната врата, със сила набута Марта вътре и скочи след нея. Анка също не чака покана.

— Дай газ! — каза тя на възрастния шофьор.

— Какво сте се разбързали толкова? — тъкмо започна да се прави на много умен онзи, но Анка го скастри:

— Дай газ, казах!

В гласа и в погледа й имаше нещо, което накара шофьора да й се подчини веднага. Вече нямаше желание да се прави на интересен. Той натисна педала на газта до край и се понесоха по шосето.

Люба се обърна и дълго гледа назад.

— Карат след нас — каза накрая и в гласа й прозвуча досада.

Марта се изплаши. Нима беше възможно мутрите да хукнат да ги преследват? Че те са петима, и всичките са едни здравеняци…

— Колата им е хубава, БМВ. Не можем да им избягаме.

Момичето изпадна в паника. Ами ако ги настигнат?

Анка обаче не загуби самообладание, а спокойно обясняваше на шофьора накъде да кара.

— Спри тук. Такаа, много добре… Вземи! — Тя пъхна парите в ръцете му и изскочи от колата.

Люба също вече беше на улицата и помагаше на сестра си да слезе.

Намираха се до някакъв тъмен, безлюден парк. Пред тях започваше алея с отъпкан сняг, счупени пейки и изпотрошени лампи.

— Точно това ни трябва — каза Анка и направи място на Марта да мине най-отпред, а те с Любка останаха отзад.

— Да вървим.

С бърза крачка тръгнаха по алеята. Но в началото й зад тях вече беше спряло беемвето и мутрите се изсипаха от него.

— В пълен състав са — каза зад гърба й Люба.

Гласът й беше спокоен, в него нямаше и капчица вълнение. За сметка на това Марта умираше от страх. Все й се струваше, че ония ей сега ще ги настигнат, ще ги пребият, а след това ще ги изнасилят… Не се замисляше, че могат да я убият. Страхуваше се много повече от издевателството, отколкото от смъртта.

— Така, така… Почти стигнахме. Още малко. Ето тук.

Анка хвана Марта за рамото и я насочи към една странична алея. Закрачи бързо след нея, побутвайки я отзад, за да върви по-бързо.

Мутрите свиха след тях.

— Ей, пикли, накъде побягнахте! — проехтя басовият глас на единия. — Спрете, искам да ви кажа нещо!

Анка продължи да бута Марта напред.

— Абе остави ги да вървят — каза друг. — Натам няма изход, честно. По-нататък е летният дансинг. Точно там ще се поразкършим малко…

Искаше й се да бъде смела и силна като сестра си и приятелката й. Не владееше карате, не можеше да се бие като тях, но за сметка на това стреляше много добре.

 

 

Случи се точно след седмица. Люба и Анка излязоха по работа, а Марта остана да шета вкъщи. Сготви обяд, разтреби апартамента, започна да мие пода. Точно се беше развихрила, когато Люба се прибра най-неочаквано.

— Остави парцала! — каза й сериозно тя. — Трябва да поговорим.

Седнаха в кухнята.

— Вярно ли е, че не са те приели в академията заради зъбите ти? — започна отдалече сестра й.

— Ами… честно казано, не точно заради това… Но по принцип…

— Златните зъби вече не са на мода.

— Знам.

— Трябва да си сложиш керамични.

— Вече съм мислила за това, но излиза много скъпо.

— Скъпо е, така е — кимна Люба. — Много е скъпо. Толкова пари не се намират на улицата.

— Знам.

— Но можеш да си ги изкараш.

— Как?

— Много лесно. Нали сама каза, че мутрите не са хора…

— Казах, и какво от това?

— Каза също, че можеш да убиеш такъв, без да ти мигне окото.

— Мога.

— Ами направи го тогава. Трябва да се ликвидира един. Една мутра…

— Как така да се ликвидира?

— Да ликвидираш някого, на нашия жаргон означава да го убиеш.

— На вашия жаргон ли?

— Марта, ти си умно момиче. И сигурно се досещаш с какво се занимаваме.

— Преподавате в детско-юношеска спортна школа…

— Това е за прикритие. А с какво се занимаваме основно според теб?

— Не знам.

— Но трябва поне да се досещаш! Имаме пистолети, стреляме отлично, можем да убиваме… Е, не се ли сещаш?

— Освен това владеете каратистки хватки…

— Марта, може ли да си толкова глупава… Ние сме килъри.

— Килъри? Но това са…

Марта заекна и смаяно зяпна сестра си. Не че бе ужасена от този факт, напротив — бе едва ли не възхитена.

— Да, килърите са наемни убийци. Убиваме за пари. Откъде, мислиш, имаме пари за този апартамент, за западна кола?

— Мутри ли убивате? — попита Марта.

— Мутри също.

— И какви още?

— Хора…

Марта изтръпна. Убиват хора — тоест съвсем порядъчни мъже, жени, деца, старци… Каквито са и техните родители.

— Как може…

— Виж какво, ние сме само изпълнители, изпълняваме поръчки. Представи си например, че двама приятели работят заедно, имат общ бизнес. Но единият решава да се отърве от съдружника си, за да притежава сам фирмата. Той идва при нас и ни казва: така и така, този човек трябва да се ликвидира. Какво ни остава да направим?

— Ако човекът е свестен, да откажете.

— Хубаво, да речем, че ние откажем. Поръчителят ще намери друг убиец и в крайна сметка въпросният човек пак ще бъде ликвидиран. Но не от нас, а от някой друг. И този друг ще прибере парите, а ние няма да изкараме нищо. Разбери, ние просто изпълняваме желанието на клиента, неговата присъда. Защото, ако не го направим ние, ще го направи друг.

Люба говореше страшни неща. Но Марта възприе жестоката й философия и се съгласи с нея.

— Така че — помисли си. Ако си съгласна, ще изкараш десет хиляди долара. С Анка ще ти помогнем да очистиш въпросната мутра.

— А ако не се съглася?

— Не мога да ти кажа веднага какво ще стане — каза Люба след кратка пауза и я изгледа зловещо. Момичето разбра веднага какво ще се случи, ако откаже…

Вече беше посветена в тяхната страшна тайна. Поръчковите убийства бяха извън закона. За подобно деяние можеше да се влезе в затвора, да се получи смъртна присъда. За да не излезе истината наяве, можеха да пратят Марта там, където щеше да опази тайната — в гроба.

— Освен това… — Погледът на Люба ставаше все по-мрачен. — … ти видя как убихме онези петимата… Така че помисли си, хубаво си помисли…

Изведнъж Марта съвсем ясно осъзна в какъв капан се беше оказала. Тя нямаше избор. Трябваше да реши или да убива в комбина с Люба и Анка, или… Не, не, по-добре да не мисли за това…

— С вас съм…

— Ами чудесно тогава.

— Но няма да убивам обикновени хора…

— Добре, ще убиваш мутри — реши Люба. — За тях, между другото, плащат по-добре.

 

 

В онзи момент парите я вълнуваха най-малко.

Студен празен вход, мръсни стръмни стъпала. Марта седеше на широкия перваз на площадката между третия и четвъртия етаж.

Люба я бе посъветвала да се дегизира като металистка и тя беше облечена с кожено яке с метални капси, дънки с кръпки, а прическата й бе тип „бръкнал съм в контакта“. И най-важното, трябваше да гледа с празен, отвлечено блуждаещ поглед, сякаш току-що се е боцкала. С една дума, трябваше да изглежда точно като металистка наркоманка. За по-голяма достоверност на перваза до нея имаше използвана еднократна спринцовка.

Марта трепереше цялата. Налагаше се да се вземе в ръце, защото отстрани изглеждаше недостоверно. Би трябвало да е изпаднала в делириум и да изпитва удоволствие, нали уж току–що си е инжектирала наркотик. Но започна да трепери неконтролируемо и не можеше да спре. Беше изплашена.

Жертвата трябваше да се появи всеки момент — момче на около двадесет години, бригадир на група рекетьори. Вчера й бяха дали снимката му. Преди да я погледне, тя си бе припомнила лицата на тримата мерзавци. Колко хубаво би било, ако на снимката види някого от тях. Но уви, беше друг…

Този тип не я беше изнасилил, тя нямаше за какво да му отмъщава, но беше мутра. Може би е изнасилил друго момиче или би го направил в бъдеще.

Тези мисли я озлобиха и тя успя да се настрои психически за предстоящото убийство. Всичко беше наред. В последния момент обаче загуби самообладание.

Трябваше да се вземе в ръце, да се стегне малко. Опитваше се да се успокои, но треперенето не спираше.

В един момент си помисли, че трябва да захвърли всичко и да избяга. Да вървят по дяволите и Люба, и Анка…

Но какво щеше да прави след това? И коя беше тя без тях, силните и уверени в себе си? Не, тя трябваше да е като тях. Не тя трябваше да се страхува от мутрите, а те от нея. Само тогава би могла да забрави преживяния кошмар, само тогава би могла да намери себе си, само тогава би живяла нормално…

Отдолу се чуха нечии стъпки. Можеше да е кой ли не. Но Марта беше сигурна — това е той, човекът, когото трябва да убие.

Оказа се права, той беше: спортно облечен здравеняк с квадратно лице и сплескан нос, от очите му лъхаше студенина и презрение към всичко.

Изведнъж той спря пред нея, олюля се леко на широко разкрачените си крака и кой знае защо, удари с юмрук дланта си.

— Ти к’во пра’иш тука, бе! — попита я заплашително. — ’Що не си намериш друго място за боцкане?

— Ей сега си тръгвам… — погледна го тя изплашено.

Имаше секунди да извади ТТ-то със заглушител от якето, да го хване здраво за ръкохватката, да пъхне показалеца си в скобата на спусъка, да сложи пръст върху езичето и с рязко движение да вдигне пистолета до линията на прицелване. Всичко беше обмислено до последната подробност. Оръжието щеше да излезе лесно от джоба й, без да се закачи със заглушителя за дрехата.

Но Марта изведнъж се стъписа и не можа да го извади. Даже не се и опита.

— Изчезвай оттука, боклук такъв! — викна и бабаитът.

— Да, да, тръгвам…

Мутрата й обърна гръб и бавно започна да се качва нагоре по стълбите.

Нарече я боклук и я оскърби грубо… Това я изведе от блокажа. Тя извади пистолета. Но не можа да го вдигне, ръката й сякаш изтръпна. Оръжието й се стори ужасно тежко.

Едно е да стреляш по мишени в тир, а друго — да държиш на прицел жив човек. Вече не беше толкова уверена в себе си, не смяташе, че мутрите не са хора. Мутрите да бяха лоши и гадни, но все пак бяха човешки същества…

Онзи изведнъж спря и бавно се извърна към нея.

— Ей, ама ти май нещо не ме разбра.

Думите застинаха на устните му. Видя ТТ-то в ръцете й. Реагира мигновено и светкавично мушна ръка под дебелото си яке. Още няколко секунди и щеше да стане опасен… А Марта беше блокирала. Опасността не я подтикна към действие, напротив — скова я.

Прозвучаха два тихи изстрела. Мутрата се олюля, отметна глава назад, коленете му се подкосиха. Той извади ръката с пистолета от якето си. Но не за да стреля, а за да се хване за парапета. Желязото се изхлузи от пръстите му и издрънча на стълбите.

Още беше жив, когато се появи Люба. Държеше пистолет „Валтер“. Погледна Марта с укор и промълви:

— Какво направи бе, момиче! — В гласа й нямаше нито капчица злоба.

— Ами… така стана — безпомощно сви рамене сестра й.

— Имаш още един шанс. — Люба посочи ранения бабаит. — Довърши го!

Прозвуча като заповед. Марта нямаше избор — трябваше да се подчини. Насочи пистолета. Онзи я погледна с ненавист.

— Е, к’во, кучко, давай, стреляй! — изхриптя злобно той и затвори очи.

— Не съм кучка! — каза тихо Марта и натисна спусъка.

Куршумът го улучи в сърцето.

Люба я беше учила, че контролно се стреля в главата, но тя не можа да го направи.

— Да вървим.

Хвърлиха пистолетите върху трупа и безпрепятствено слязоха по стълбите. Прекосиха двора една след друга. Анка ги чакаше в колата от другата страна на блока.

— Е, какво? — попита тя.

— Стана така, че свършихме работата заедно — отговори й Люба и строго погледна сестра си.

— Като за първи път ти прощавам. Но хонорара ще го разделим поравно. Някакви въпроси?

— Не…

— Ще приспадна от твоя дял за валтера. Заради теб загубих такъв хубав пистолет.

Беше й все едно колко пари ще получи. Изобщо й беше все тая. Не й пукаше за нищо. Нямаше никакви угризения на съвестта. Нещо в нея беше умряло. Сякаш беше загубила способността си да чувства.

Впоследствие дълго се чуди защо стана така, защо се стъписа и се вцепени. Нали е толкова лесно — насочваш пистолета и стреляш.

Последното препятствие по пътя към ада рухна…

 

 

Никита беше потресен. Но фактът си беше факт — Роза, тоест Марта, беше наемен убиец.

— Убивала съм само мутри — каза тя. — Дотук деветима…

За всеки е получавала пари. И то не малко. Имаше кола, хубав апартамент…

— Онези отрепки така и не ги намерих. А после… — Марта изведнъж млъкна, сякаш се изплаши от нещо. — … после случайно видях единия…

— Значи ти си била в онази бяла лада шестица…

— Да.

— Впечатляващо точен изстрел.

— За това съм си мечтала цели две години. Не можех да си позволя да не улуча…

— А другия защо го уби?

Тя като че ли отново се изплаши от нещо и го погледна някак странно, с опасение.

— Ако ти кажа, че исках да те спася, не би ми повярвал.

— Така е.

— И няма да сбъркаш. Тогава не те познавах. А онзи го ликвидирах, защото го взех за този тук… — тя кимна към трупа на Валята.

Човекът скала всъщност беше много по-едър, но тогава тя е била принудена да действа при нестандартни обстоятелства. Нищо чудно, че се е объркала. Още повече че онзи беше с гръб към нея.

— На двамата вече отмъстих. Остана един — каза Марта.

— Кучин, по прякор Ловеца. Ще го намеря…

— И какво?

— Ще го убия.

— Не говоря за това. Какво ще стане, когато отмъстиш и на него? Ще продължиш да убиваш, така ли?

Марта го погледна разтревожено. В очите й се появи страх. Но не беше страхът, който изпитва изправеният пред смъртоносна опасност. Страхуваше се да не загуби Никита.

— Не искам да убивам… — В очите й се появиха сълзи. — Не искам…

— Какъв е проблемът тогава?

— Организацията… Зад гърба ми стои много силна криминална организация… Няма да ме оставят…

Никита можеше да я разбере по-добре от всеки друг. Беше го изпитал на собствен гръб — ей така, да решиш и да излезеш от бандата.

— Ще те оставят — каза й решително. — А ако не те оставят на мира, босът ти ще почива в мир… На онзи свят.

— Това е невъзможно.

— Напълно възможно е. Аз поне знам за какво става дума.

— Нали няма да ме изоставиш? — попита го тихо и се приближи плахо, сякаш се страхуваше да не я отблъсне.

— Никога — увери я Никита и я притегли към себе си. Целуна я страстно, но веднага се дръпна. — Да оставим романтиката за по-късно — каза решително. — Сега трябва да се махаме оттук.

— А труповете? Няма ли да се отървем от тях? — попита Марта.

Бе отново невъзмутимо спокойна, както преди, когато прочете смъртната присъда на Валята.

— Не, много ще се забавим. А е и рисковано. Апартаментът не е мой, тук съм под наем. Но се постарах хазяйката да получи погрешна представа.

— Как така погрешна…

— Някога ползвала ли си грим?

— Ами… по принцип да!

— Тогава всичко трябва да ти е ясно.

— Преобразил си се?

— Точно така. Преобразих се, както и ти, когато се запознахме. Доколкото си спомням, беше ослепителна блондинка.

— На име Роза.

В очите й отново се появи едва доловим страх. Сякаш криеше някаква страшна тайна.

— Между другото, защо се беше издокарала така тогава?

— Нали ти казах, уча в театралната академия… — Тя избегна погледа му. После се сепна: — Е, какво, тръгваме ли?

— Да, първо трябва да си събера багажа. А трябва да заличим и „пръстчетата“ си…

— Защо?

— Ченгетата прибирали ли са те някога?

— Не…

— Но мен са ме прибирали. „Пръстчетата“ ми са заведени в полицейските регистри.

— Какво си направил?

— Ами нищо, дребна работа.

Той възнамеряваше да й разкаже за миналото си. Искаше тя да знае колко отвратително се е чувствал в кожата на мутра. Тя трябваше да знае, че и на него му се е налагало да убива. За да не мисли, че е по-лоша от него, щеше да й разкаже всичко. Но не сега.

Унищожиха всички улики, намекващи за пребиваването им в апартамента. Марта разглоби на части пистолета си и го изхвърли през прозореца. Никита имаше още два пистолета. Даде й единия.

Излязоха от блока в пет сутринта — по това време хората сънуват десетия си сън.

Но се оказа, че не всички спят. До входа стояха две коли — най-обикновени лади седмици. Не бяха празни.

В момента, в който двамата излязоха от входа, едната от вратите се отвори, после втора… Появиха се някакви типове.

— Убийте ме, ако не е той! — Единият от тях посочи Никита. — Никога няма да го забравя този гад!

Никита го позна. Беше същият онзи, заради когото започна цялата история. Беше в джипа на Посечения. Тогава бяха четирима и оцеля само той.

— Връщаме се! — Никита хукна обратно към входа, сграбчвайки Марта за ръка.

Но и тя не се подвоуми какво да прави.

Двамата се скриха бързо във входа, докато мутрите слизаха от колата и вадеха оръжие.

Бяха петима. Явно това беше останало от групировката на Посечения и Валята.

Как бе могъл да допусне такава груба грешка? Как не се бе сетил, че някой може да чака Валята пред блока? Но все още не беше късно грешката да бъде поправена.

Да извади пистолета, бе въпрос на секунди. Малко преди да излязат, Никита бе свалил от новото ТТ парафиновата хартия, бе изчистил заводската смазка, бе го заредил и му бе сложил заглушител. Марта също боравеше добре с оръжието. Нямаше да й трябва много време, за да извади пистолета.

Мутрите се юрнаха вкупом към входа. Явно си мислеха, че бегълците тичат нагоре по стълбите. Но грешаха. Никита и Марта ги причакваха в тъмното преддверие на входа.

Двама от нападателите бяха с късоцевни автомати. Но напразно си мислеха, че ще успеят да ги използват.

Никита и Марта разполагаха с една, максимум две секунди. Ако не успееха да се възползват от тях, щеше да започне престрелка. А в тяхното положение това бе равносилно на сигурна смърт.

— Твоите са отдясно, моите отляво — каза Никита и пръв натисна спусъка.

В същия миг стреля и Марта. Ония с автоматите, крайният отдясно и другият отляво, се олюляха и се свлякоха на пода. Последва серия изстрели в автоматичен режим. Мутрите падаха един след друг като покосени. Никой от тях не успя да разбере какво става, камо ли да стреля.

Никита и Марта излязоха напред и продължиха да стрелят, докато не свършиха патроните. Пистолетите им заглъхнаха и полетяха върху труповете.

— Е, това е всичко — тихо каза Никита.

Той нагласи сака на рамото си и сви ръка в лакътя, за да я изведе от входа като кавалер.

— Те сами са си виновни, нали? — също толкова тихо и по детски наивно попита Марта и го хвана под ръка.

Съвсем невъзмутимо, сякаш нищо не се е случило, двамата излязоха от входа и благополучно стигнаха до нейния блок.