Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брат (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Брат, мсти за любовь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2007

Редактор: Димитрина Атанасова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 978-954-26-0544-7

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Още преди време Никита беше сложил скрита камера над входа на апартамента си. Сега можеше да вижда какво се случва на площадката отпред, без да отваря вратата. И видя двама не чисти руснаци — така наричаше хората от кавказки произход. По принцип нямаше нищо против дружбата между народите, но не му хареса с каква наглост тези двама типове от бившите републики звънят на съседката му.

Вратата се открехна леко, но не се отвори докрай — верижката я застопори в определено положение. Никита чу гласовете на стопанката и гостите й:

— Идваме по обявата. Давате апартамента под наем, нали така? — с лек акцент попита единият представител на някоя от южните републики.

За Никита това беше нещо ново. Съседката му дава апартамента си под наем — много интересно.

Докато се обличаше, за да я посети, не чистите руснаци вече бяха влезли в апартамента, но вратата беше оставена отворена. Кандидатите за наематели оглеждаха жилището. Никита също влезе.

— Никита! Какво правиш тук? — учуди се стопанката.

Познаваха се, но само бегло.

— Какво, да не давате апартамента под наем?

— Да. Защо?

— За дълго ли?

— За три месеца.

— И колко искате?

— Защо се интересуваш?

— Да, наистина, защо се интересуваш? — намеси се в разговора им единият представител на бившите републики.

Но Никита продължи да разговаря със съседката си и сякаш не го забелязваше.

— Брат ми и жена му ще ми дойдат на гости. За дълго. И няма да е лошо, ако им наема квартира до своя апартамент.

— Наистина няма да е лошо — отзивчиво му кимна съседката.

— Колко искате за месец?

— Ами апартаментът е двустаен, обзаведен, с телефон… Общо взето, четиристотин и петдесет долара на месец.

— Чудесно, цената ме устройва. Общо стават хиляда триста и петдесет.

Бяха много пари. Но животът му бе по-ценен. А от това жилище зависеше неговата безопасност. Никита знаеше много добре с кого си има работа. Льончик нямаше да миряса, докато не го прати на онзи свят.

— Ей, нацалник, цакай малко! — започна да се репчи другият. — Ние взема тази апартамент.

— О, извинете, момчета, но вече дадох квартирата — въздъхна собственичката, сякаш съжаляваше за това.

— На кого?

— На съседа си.

— А защо не дошъл по-рано този, пфу, съсед? — презрително присви очи онзи.

— Това не е ваша работа, уважаеми! — Никита строго смръщи вежди.

— Говедо! — изсъска другият азиатец.

— Е, ще се обиждаме ли сега?

— Ще се обиждаме.

— Ще ви помоля веднага да напуснете апартамента ми! — възмутено каза съседката. — Или ще извикам полиция.

— Пфу, каква апартамент, лоша апартамент — презрително се изплю кавказецът.

Никита не можа да се сдържи да не вкара едно кроше на този недостоен представител на южните народи.

Кавказците си тръгнаха. Никита си поговори със съседката и след около пет минути си тръгна, за да вземе пари за наема.

Тъкмо беше излязъл на площадката, когато чу:

— Ей, драги, цакай малко, трябва поговори!

Двамата кавказци с нагли физиономии тръгнаха да се качват към него по стълбите. Вървят едни такива наперени, свиват юмруци.

— Хубаво, ще си поговорим — сви рамене Никита и без много приказки вкара един шут в ченето на първия.

Зъбите му изтракаха, нещо изпука в устата му. Азиатецът моментално оклюма глава и се стовари върху онзи, който вървеше след него.

Продължение нямаше. Сблъсъкът завърши с тази печална за кавказците сцена.

— Нисто, тъпкано върне тебе! — заплаши го вторият, преди да си тръгнат.

Това не направи позорното им отстъпление по-достойно.

 

 

Беше началото на октомври. Навън бе студено, но монахинята с черно расо и бяло покривало на главата сякаш не усещаше студа. Лицето й бе унило, но очите й бяха озарени от някакъв странен огън. Симпатично личице, очите й — красиви, а пък устничките направо да ги изядеш…

Кубика спря пред нея като прикован и я зяпна възхитено.

Монахинята му се усмихна сдържано и погледна кутията в ръцете си — „Събираме помощи за църквата…“

— Какво, мангизи ли ти трябват? — грубо я попита Кубика.

Момичето изведнъж посърна, сведе очи към земята и бавно започна да отстъпва.

— Ей, чакай бе, къде тръгна! — хвана я за ръката Кубика.

Но тя успя да се освободи и отстъпи още няколко крачки.

— Как не ви е срам, млади човече! — чу се строг глас зад гърба му.

Кубика се обърна и видя някаква стара жена. Изгледа я презрително и изкриви устни, сякаш е ял киселец.

— К’во искаш бе, бабе? Я се разкарай, докато не съм се ядосал.

— Как си позволявате? — възмутено извика старата жена.

— Абе я си затваряй устата, дърта кукумявке! — озъби й се Хлебарката, хващайки Кубика под ръка, и го дръпна да си тръгват.

— Хайде да се махаме оттук. Че може и ченгетата да дойдат.

Връщаха се от една кръчма. Бяха се наобядвали хубаво, бяха пийнали водчица, всичко както трябва. Че защо да се крият от някого? Трябваше да забравят за известно време пътя до клуба, докато не гръмнат онзи изрод на име Никита.

Иначе спокойно можеха да си обикалят другите кръчми. Колкото им е кеф. Финансите им го позволяваха.

Качиха се в колата. Зад волана беше Щурма. На него не му разрешаваха да пие — точно сега не им трябваха проблеми с ченгетата.

— Еех, че е хубаво. — Доволен, Кубика се настани удобно на задната седалка в мерцедеса.

Погледна през прозореца. Отново видя монахинята. Стоеше на тротоара и събираше милостиня. Много апетитно гадже…

— Искам я! — посочи я с пръст Кубика.

Беше обърнал доста водчици и сега беше готов за всякакви подвизи.

— Че тя даже в колата няма да се качи — неодобрително поклати глава Хлебарката. — Нали е монахини, един вид, светица.

— Ами точно това искам да проверя, светица ли е, или не. Ако е девствена, значи е светица, ако не е, значи само се прави на такава.

— По-добре не я закачай.

— Слушай, Хлебарка, по принцип си точно момче. Като дясна ръка си ми. Само че недей да ме учиш какво да правя, става ли!

— Че аз не те уча.

— Ами млъквай тогава. Сега набързичко ще проведем една от старите операции. Или вече си забравил как отвличахме мадами?

— Ами не, не съм.

Хлебарката си знаеше работата много добре. Щурма трябваше да спре точно до жертвата. Не се изложи. Вратата на мерцедеса се отвори за секунди, Хлебарката протегна напред дългите си ръце, подаде се леко навън и сграбчи монахинята.

Тя даже не можа да разбере какво става и вече беше в колата.

Хлебарката затисна устата й с ръка, затръшна вратата и я прехвърли на свободното място между себе си и Кубика.

Монахинята мучеше, дърпаше се, опитваше се да се освободи. Но вече нищо не можеше да й помогне. Хлебарката имаше не ръце, а клещи.

— Това е обир, мадам! — подигравателно каза Кубика и изтръгна кутията с парите от ръцете й.

— Така, я да видим какво има тука!

Той проби дъното на кутията и в скута му се изсипаха някакви монетки. И хартийки имаше. Именно хартийки — че то банкнотите по сто и хиляда рубли пари ли са?

— Мизерия! — с погнуса се намръщи Кубика и отметна настрана монетите и хартийките, сякаш пипа нещо мръсно.

Монахинята престана да се мята като риба на сухо. Притихна. Един вид, смири се със съдбата си. Даже вече нямаше нужда Хлебарката да й запушва устата.

— Не е мизерия — каза тя тихо. — А лепта.

— Откъде пък я измисли тая лепта сега?

— Една жена отишла в храма да се помоли — започна тя със спокоен тон. — Имала само две монети. Лепта — това е много дребна монета. Тя оставила и двете. Дала на Бог всичко, което имала. Господ Иисус Христос ни учи, че никой не е дал повече от нея.

— Слушай бе, какви са тия глупости, дето ми ги дрънкаш?

— Ти си непокаял се грешник. Душата ти е черна. Покай се и пусни Господ Бог в сърцето си, пречисти заблудената си душа.

— Ама че досада, не млъкна значи! Затваряй си устата, ясно ли е?

— Както искаш. Ще млъкна. Но ти нямаш никаква власт над мен.

— Имам, имам. И още как имам! Като ти го вкарам до сливиците, ще видиш имам ли власт над тебе, или нямам.

Монахинята пребледня като платно, цялата затрепери от страх. А после изведнъж се успокои.

— Значи Господ Бог ми изпраща това изпитание, за да провери силата на смирението ми — измърмори тя под носа си.

Но Кубика я чу.

— Точно така, смири се. И ще ти стане хубаво.

Пристигнаха в една къща извън града. Кубика нареди на Щурма да заведе монахинята в стаята с решетките и да я заключи в нея. Можеха да я затворят и в мазето, при Антон и Елдар, но там нямаше върху какво да я опъне. А в другата имаше поне легло.

Кубика отиде в стаята си. Тя беше най-голяма в цялата къща. Но за сметка на това беше най-мръсна и разхвърляна, с паяжини по ъглите, а и мебелите не бяха читави. Добре поне, че Тонка беше тук. А накъде без нея. Тя му беше като пътна чанта, навсякъде беше с него.

Тонка стоеше до прозореца. Изглеждаше като бизнес дама в елегантния си костюм с панталон за около хиляда долара. Ухаеше приятно на скъп френски парфюм.

— Какво, май не можеш да се спреш — попита го, без да се обръща към него.

— Не те разбрах. Какво ти става? — намръщи се Кубика.

— Добре де, знам, че мислиш с онази си работа и се заглеждаш по всяка втора. Мина през всичките ония кучки, уж фотомодели. Хубаво, да беше продължил с тях, и без това сами си го търсеха. Но как можа да хвърлиш око на монахиня! Имаш ли акъл изобщо?

— Ей, какво, да не сте се наговорили всички?

— Кои сме тези всички?

— Ами, Хлебарката и той ми чете морал. Сега пък ти.

— Не пипай монахинята. Грехота е, свята жена е.

— Абе да им го начукам аз на всичките светици.

— Точно така, способен си да оскверниш всичко свято с оная си работа!

— Що не млъкнеш, а!

Тонка се обърна ядосано и впи злобен поглед в него.

— Не съм ти някоя курва, разбра ли! Да не си посмял повече да ми говориш така!

— Смея, и още как!

Прекалено много си позволяваше нещо мадамата. Загубила беше всякакво чувство за мярка. Как да не й дадеш урок на такава?

Кубика се приближи до нея. Усмихна й се ехидно и със сила я шамароса през лицето. Тя загуби равновесие, полетя назад към стената и се просна на пода. Той отново се приближи до нея и искаше да я изрита, но премисли. Наведе се, сграбчи я грубо за косата и започна да я влачи по пода. Тонка пищеше от болка и сипеше проклятия, но той не я слушаше. Слушаше само себе си.

— Ти си една никаквица! Мръсница! Просто парцал! — крещеше като обезумял. — Ако искам, мога да избърша пода с тебе. Ако искам… — Изведнъж спря, настъпи я и я погледна замислено. Устните му се изкривиха в демонична усмивка.

— Ако искам, мога да те хвърля на тълпата. Да ти се изредят един след друг всичките момчета… Пу! — Кубика злобно се изплю върху смазаната и унизена жена и излезе от стаята.

Можеше да я накаже още сега, да насъска момчетата, те с радост биха я оправили във всички дупки. Всъщност не! Щурма й беше роден брат. Ще вземе да се разсърди. А сега всеки боец му беше ценен. Добре де, да върви по дяволите тази кучка. Трябваше да се заеме с монахинята. Беше омагьосан от тази жена. Тя направо го подлудяваше.

В стаята при монахинята беше Щурма. Здраво момче, със самочувствие. Случвало се бе да се репчи излишно, да се прави на голям тежкар. Но иначе бе свястно момче и бе проверен на практика. Сега охраняваше монахинята. За него, за боса си я пазеше.

— Тръгвай, вече не ми трябваш. — Кубика му посочи вратата. Демек, омитай се.

— Какво мислиш да правиш с нея? — попита го Щурма неочаквано нагло.

— Как какво — ухили му се ехидно Кубика. — Ще я изчукам. А ти какво, да нямаш нещо против?

— Имам! — отсече Щурма.

Кубика усети как кръвта започна да пулсира в слепоочията му от наглото поведение на този сополанко.

— Какво каза?!

Яростта му нарастваше с всяка изминала минута, обливаше го на вълни и ставаше все по-взривоопасна.

— Това, който чу! Няма да я пипнеш и с пръст! — Щурма застана пред монахинята, прикривайки я с широката си гръд.

А тя се радваше. Е, как няма да се радва, нали се намери герой, който да я защити…

— Сам си го изпроси, помияр такъв! — Кубика не можа да сдържи гнева си и го сграбчи за дрехите.

Но с един мощен удар в слънчевия сплит Щурма тутакси блокира дишането му, накара го да разтвори ръце и да го пусне. И начаса го млатна с отворена длан в ченето. Кубика загуби равновесие и полетя към вратата.

Все пак Щурма не беше като смотаната си сестра.

— Правилно, брат ми! — чу Кубика зад гърба си.

Обърна се и видя Тонка. Свестила се беше гадината, дошла беше да гледа как братленцето й му прави стойки тука.

Нищо, сега щяха да видят те едни стойки.

Извън себе си от ярост, Кубика скочи на крака, стрелна се към Тоня, сграбчи я, вдигна я на ръце и я метна върху Щурма. Онзи не очакваше такъв обрат на събитията, стъписа се, опита се да смекчи падането на сестра си и изпусна от поглед Кубика. А той вече се готвеше за атака — затича се към Щурма, помете го с цялата си тежест и го повали на земята. Започна яростно да го налага с юмруци по лицето — счупи му носа, изби му няколко зъба, направи му мозъка на пихтия. А след това започна да го рита злобно и от време на време удряше по някой ритник и на Тонка.

Усещаше огромен прилив на сили в себе си и те бяха неконтролируеми. Би ги и двамата, докато не се изтощи напълно. Монахинята през цялото време седеше на леглото, беше се свила от ужас и страх в ъгъла. Стана по-ниска и от тревата — нито се вижда, нито се чува. Може би точно заради това Кубика не я удари нито веднъж.

Накрая остави Щурма и сестра му. И двамата бяха в безсъзнание. Нямаше нужда да налага повече безжизнените им тела.

Тогава обърна зверското си лице към монахинята.

— Събличай се, кучко! — кресна й той.

Тя трепереше от страх, но събра смелост да поклати отрицателно глава. Той замахна да я зашлеви, но го спря Хлебарката. За какъв дявол се беше домъкнал сега…

— Защо? — попита го просто той.

Ръката на Кубика увисна във въздуха.

— Така трябва! — подхвърли той през рамо.

— Недей. И без това си загазил достатъчно. — В гласа на Хлебарката се усещаха нотки на упрек.

— А тебе какво те засяга!

— Нали ти казах, не я закачай. Виждаш ли, и Щурма се застъпи за нея. И другите момчета могат да се вдигнат срещу теб. Недей. Спри се!

Проклетата монахиня! И Щурма я защитава. И Хлебарката даже… Кубика беше достатъчно благоразумен, за да осъзнае нестабилността на положението си.

Момчетата му бяха готови да го последват навсякъде и да убият когото и да било, а сега се оказваше, че някаква си нещастна монахиня е способна да събуди такива необясними чувства у тях.

Кубика не искаше да признава грешката си.

Кой знае какво щеше да се случи след това, ако Хлебарката не му беше казал:

— Хайде, да вървим. Секса дойде. Носи информация от полицията.

Хлебарката му подхвърли идея, която можеше да го измъкне от сложната ситуация. И той се хвана за нея — остави монахинята, Щурма и сестра му. От външната страна на вратата имаше ключ. Кубика заключи и го прибра в джоба си.

 

 

Тоня дойде на себе си от ласкавото докосване на нечии нежни меки ръце. Тя отвори очи и видя пред себе си красивото лице на младата монахиня.

Да, момичето беше много красиво. Нищо чудно, че Сашка се е застъпил за нея. Тоня ненавиждаше красивите момичета. Но монахинята, кой знае защо, не предизвика враждебни чувства у нея. Тя излъчваше някаква особена кротост и топлота. Наистина беше свято същество.

Но нали и Тоня можеше да е като нея. Тя всъщност не беше лошо момиче, но Кубика — като същински сатана — я бе отклонил от правия път. Проклет да е дано този мерзавец!

Беше я пребил жестоко. Но защо лицето не я болеше? Дали защото ръцете на монахинята притежаваха някаква особена сила и изцеляваха болката…

Пред очите на Тоня монахинята свести брат й. Облекчи и неговите болки.

След като реши, че е изпълнила мисията си, тя пак отиде на леглото и се сви в ъгъла.

— Благодаря ти! — благодари й искрено Сашка.

— Не, аз ви благодаря — изчурулика божията невеста с нежното си гласче.

— Ненавиждам тази гадина! — сви юмруци брат й.

— Животно! — съгласи се Тоня.

Тя се надигна от пода, разходи се из стаята — май можеше да ходи. Приближи се до вратата. Беше заключена.

— Можеш ли да станеш? — попита брат си.

— Разбира се, но искам да полежа поне две минутки…

— Не две минутки, поне два часа трябва да лежите — обади се монахинята. — Имате сериозна травма на крака. Но ще ви мине…

— Ще му мине — повтори Тоня.

За момент в стаята настъпи пълна тишина. Монахинята сякаш потъна в тази тишина и се сля с нея. Сякаш престана да съществува.

— Трябва да се махнем от този мръсник — каза Сашка.

— Къде ще отидем?

— Ами където и да е… В чужбина например. Ще му приберем парите и ще офейкаме зад граница. С неговите милиони няма да умрем от глад там.

— За какви милиони говориш? — не го разбра Тоня.

— За тези, които Кубика крие от нас.

— А ти знаеш къде ги крие, така ли?

— Знам. Всичко знам.

— И къде?

— В село Куряево, на гробищата, има там един гроб…

— Сериозно ли говориш?

Кубика май му бе контузил сериозно главата и сега брат й бълнуваше… Или наистина знаеше тайната му. А сега бе просто в такова състояние, че не се страхуваше да я разкрие.

— Трябва да бягате оттук — неочаквано каза монахинята.

Сякаш някаква неведома сила я свали бързо и меко на пода.

— Вратата е заключена — поклати глава Тонка.

— Не е трудно да я отворим.

Тя се наведе над Сашка, пъхна ръка под якето му и извади пистолета му — китайски, безшумен, тип 67. Хубава играчка — така казваше брат й, когато се хвалеше с него.

— Остави пистолета — опита се да й нареди Тоня.

Но монахинята само поклати глава. Загледа се за миг в него, сякаш се зачуди нещо. И неочаквано бързо и ловко го зареди.

Насочи го към Тоня.

— Какво правиш? — Ужасена, тя отстъпи назад към вратата.

— Махни се оттам — спокойно и учтиво я помоли монахинята.

Тоня послушно отстъпи встрани и чу два почти безшумни изстрела. Металната ключалка издрънча и поддаде.

Изглеждаше невероятно, но беше факт. С лекота, сякаш на игра, монахинята прати два куршума в ключалката от разстояние три метра. Изстрелите бяха толкова точни, че тя вече не приличаше на нищо. После се приближи до вратата и с леко натискане на бравата я отвори.

— Ей сега идвам — тихо каза тя и изчезна в тъмнината на коридора.

Сашка не можеше да повярва на очите си. В тях се четеше неописуемо удивление и възхищение. Тоня само сви рамене от недоумение.

 

 

Секса разказваше дълго и отегчително как е проучвал адреса на Никита по номера на ладата осмица. Намерил някакво ченге, бутнал му някоя рубла. После го размотавали насам-натам, направил едно, друго, трето… Кубика отдавна да го беше прекъснал.

Но вече се беше успокоил. Успокои се след инцидента с Щурма и Тонка. За да превключи на друга вълна, му трябваше време.

Накрая вникна в темата.

— Накратко — прекъсна го той, — откри ли адреса?

— Да.

— Казвай.

Секса изрецитира улицата, номера на блока и апартамента.

— Сега ще пратим там хора. Между другото, дали това говедо си е вкъщи по това време?

— Не знам.

— А аз знам — прозвуча неочаквано приятен женски глас.

В стаята влезе монахинята. Дясната й ръка беше отпусната надолу и държеше пистолет. Всички се стъписаха от недоумение.

Единствен Кубика се развесели.

— Я виж ти! Че тя държи пищов! Я по-добре, маце, остави тази играчка, да не взе да гръмне. И да се простреляш, без да искаш.

Сигурно беше взела пистолета на Щурма. Явно беше намерила и резервен ключ в дрехите му. И затова е успяла да излезе от стаята. Само че не е хубаво да се пипа по джобовете на покойниците и без разрешение да се влиза при важни хора. Нищо, щеше да я накаже после…

Дори през ум не му минаваше, че монахинята може да стреля по него или по когото и да било. Че тя даже не знаеше как се зарежда това чудо. Нищо, щеше да види тя. Ще види как се зарежда „пушката“ му за стрелба…

Монахинята сякаш не го чу.

— Онзи апартамент е проклет — тихо каза тя.

— Какъв апартамент? — не я разбра Хлебарката.

— Онзи, в който имате намерение да отидете. Проклет е. Всеки, който припари до него, намира там смъртта си. И само той оцелява. Защото го пази бяла магия. А вас не, над вас витае смъртта.

Думите й приличаха на бълнуване на психичноболен човек. Тази луда монахиня говореше пълни глупости, някакви налудничави измислици.

— Разкарайте оттук тая чалнатата! — възмути се Секса и нервно намести кожената шапка на главата си.

— Защо не я разкараш ти? — недоволно изсумтя Хлебарката.

— Ей сега.

Секса направи крачка към монахинята. Но тя мигом насочи пистолета към него. И натисна спусъка. Шапката на Секса отхвръкна от главата му. Още не беше паднала на земята, монахинята стреля пак. И я улучи отново.

Шапката падна на земята. Монахинята направи още два изстрела. И двата куршума продупчиха шапката на едно и също място.

Кубика загуби и ума, и дума. На Хлебарката щеше да му се откачи ченето, а на Секса му се разтрепериха краката. Нито един от тримата не посмя да мръдне от мястото си.

— В пълнителя има още три патрона — спокойно, сякаш на проповед, каза монахинята. — За всеки по един. — Изведнъж изпусна пистолета от ръцете си. — Но не мога да стрелям.

Тя прикри лицето си с ръце, свлече се бавно на земята, сви се на топка и тихо зарида. Плачеше не от мъка, а сякаш от радост. Глупачка…

Секса скочи към нея и вдигна пистолета от земята. Замисли се за момент и го насочи към нея.

— Какво правиш, идиот такъв! — спря го Хлебарката.

Той взе пистолета от ръцете на Секса, чукна го с юмрук по главата и го сложи да седне в креслото.

— Поседни малко, глупако, успокой се!

Хлебарката премести поглед към Кубика.

— Това момиче не е случайно — каза той.

— Не е…

— И знае нещо за апартамента.

Монахинята спря да плаче, надигна се от пода и погледна виновно Кубика…

— Нищо не знам. Нарочно ви заблудих.

— Защо?

— Дяволът ме въведе в изкушение.

— Дяволът ли?

— Дяволът. От него се криех зад стените на манастира. Пуснете ме, моля ви… Там ме чакат…

— Ще те пуснем — неочаквано реши Хлебарката. — Но първо ще ни направиш една услуга.

— Каква?

— Ще дойдеш с нас с твоята кутия за просия и ще звъннеш на вратата на онзи апартамент.

— Защо? — попита вместо нея Кубика.

— Ами уж тя събира подаяния по домовете. Нашият клиент ще лапне въдицата веднага и ще отвори.

— Мислиш ли?

— Е, дори и да не отвори, все някак ще го накараме да излезе.

Кубика кимна одобрително — демек, нека отидат с монахинята до апартамента и после ще я пусне.

Вече нямаше никакво желание да обладае тази кучка. Погледът му неволно се спря на пистолета, който Хлебарката взе от Секса.

 

 

Никита чу звънеца на входната врата на апартамента. Но не в този, в който се намираше в момента, а в съседния — в този на Марта.

Погледна през шпионката и видя някаква монахиня. Стоеше пред вратата, облечена в черно расо и с бяло покривало на главата.

Откога монахините са започнали да обикалят домовете за милостиня? Някакъв прецедент ли е това… А не, някой искаше да си разчисти сметките с него, реши моментално, след като видя на две крачки от монахинята подозрителна сянка.

Тя не беше монахиня. Това беше клопка. Ако й отвореше, в апартамента сто процента щяха да нахлуят неколцина здравеняци е черни пищови и черни помисли.

— Какво искате? — попита Никита.

Микрофонът прие звуковия сигнал и го предаде на радиопредавателя, който се намираше в съседния апартамент.

— Какво искате? — чу се от празния апартамент.

Той очакваше да чуе нещо от сорта на: „Дайте милостиня в името на Христос!“. Но чу нещо съвсем друго:

— Никита, не отваряй!

Гласът му беше до болка познат.

Изведнъж пред монахинята изскочи някакъв бабаит, сграбчи я за врата и я притисна към себе си.

— Ама че гадина! — изхриптя злобно той.

Държеше пистолет. И сякаш всеки момент щеше да го насочи към монахинята.

Никита натисна едно копче. Бравата на входната врата в съседния апартамент се задейства от подадения електрически сигнал и заключващият механизъм изщрака — тя се отвори.

Бабаитът й тегли един шут с крак, разтваряйки я широко, и насочи пистолета си напред. Но не бързаше да влиза в жилището. Първо нахълтаха някакви други двама с пистолети. Той влезе след тях. Заедно с монахинята.

Малко по-надолу по стълбите имаше още един.

Никита излезе от апартамента. Държеше пистолет със заглушител.

Веднага щом се появи на стълбищната площадка, вратата на асансьора се отвори.

— Виж ти, нашето говедо! — чу глас с акцент.

Да не повярва човек — старите му приятелчета от Кавказ дошли да си разчистят сметките с него. Сега обаче нямаше време за тях.

Видя как боецът на Льончик се опули изненадано насреща му и се хвана за пистолета, но вече беше късно. Повали го само с един изстрел — в сърцето.

И продължи нататък. Нахълта в апартамента. Бабаитът с монахинята стоеше в коридора. Даже не успя да се обърне, когато Никита опря дулото на пистолета в тила му и натисна спусъка. Забрави моментално за втория труп…

От кухнята изскочи някакъв, но той го изпревари и му заби една оловна пломба в челото. Улучи още един тъкмо когато онзи изскачаше от спалнята. Даже с някакво съжаление го уби. Писна му да убива…

Без да обръща никакво внимание на монахинята, изскочи от апартамента и видя насреща си побратимите от бившите републики. Бяха трима. И тримата в пълен шок. Ужасът на кървавата саморазправа ги беше парализирал.

— Май ме търсехте за нещо? — подсмихна се Никита.

— А не, не сме… Ний такова… Ний си върви…

— Видяхте всичко! — каза Никита и насочи пистолета към единия.

Стори му се, че някой се изпусна, и във въздуха се разнесе ужасна миризма.

— Не, не, ний нищо не видели…

— Никита, те няма да кажат нищо — прозвуча зад гърба му един много мил и познат глас.

— Хайде, изчезвайте оттука! — кресна им заплашително той.

И онези се изпариха като дим. Само зловонната миризма остана.

Никита хвана под мишници трупа на стълбите и го замъкна в апартамента. Затвори вратата след себе си. Чак след това се обърна към монахинята.

— Марта!

Да, това беше тя. Веднага позна това нежно лице, тези мили очи, изпълнени със сълзи на радост, и тази толкова позната срамежлива усмивка.

— Никита…

— Милата ми — прегърна я Никита и я притисна към себе си.

Но сантименталната сцена свърши дотук. Изведнъж Марта се отдръпна от него.

— Този апартамент е проклет. Не искам да оставам повече тук.

Да, беше права. Този апартамент наистина беше проклет. В него умря Люба, Анка, сега и тези тримата негодяи, към които се присъедини и трупът от стълбището… И самия него веднъж замалко не го убиха тук. Наистина, това не беше апартамент, а прокобно място, над което постоянно витае смъртта.

— И аз…

Никита хвана Марта за ръка и внимателно я изведе от апартамента. Предпазливо спря за миг на площадката отпред. Ослуша се. Като че ли беше спокойно. Чак след това я заведе в съседния апартамент, в който живееше напоследък. Заключи вратата след себе си.

— Марта!

— Никита!