Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брат (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Брат, мсти за любовь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2007

Редактор: Димитрина Атанасова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 978-954-26-0544-7

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

— Ще живееш при мен — каза Марта и силно се притисна към него. — Няма да позволя на никого да те нарани. На никого.

— Защо? — учуди се Никита. — Има ли някой, който иска да ме нарани?

— Нека само пробва…

— Милата ми тя. Какво щях да правя без теб…

Той бавно я сложи да легне по гръб и нежно докосна с език меката част на ухото й. Това й достави удоволствие.

— Страхотен си — прошепна му тя, когато той слезе малко по-надолу.

— Не, ти си страхотна…

Както обикновено, той вървеше към целта много бавно.

— Винаги ли ще си толкова нежен с мен?

— Винаги…

Никита щеше да й бъде първият, не се бе любила с други. Онези тримата изверги не се брояха. Заради тях тя не можеше да мисли за мъже и за секс без отвращение. Досега. Никита успя да пробуди нежните й чувства. Той бе налучкал правилната тактика, с която да я завоюва — бавно и нежно настъпление. И Марта не издържа на изкушението. Едва в този ден тя стана истинска жена.

Правиха секс дълго, чак до вечерта. После някой позвъни на вратата.

Марта се разтревожи.

— Не отваряй — каза Никита.

— Не, тя знае, че съм тук.

— Коя е тя?

— По-добре да не знаеш… Стой тук. Да не си посмял да излезеш!

Остави го в спалнята. Набързо наметна един халат и отиде да отвори вратата.

След малко той чу, че пусна гостенката вътре.

„На никого няма да позволя да те нарани…“, „По-добре да не знаеш…“ Никита не бе придал особено значение на тези фрази. Затова съвсем спокойно лежеше в леглото й и чакаше с нетърпение момента, когато тя ще изпрати посетителката и ще се върне при него.

Изведнъж вратата на спалнята се отвори. На прага стоеше млада жена: не беше нито красива, нито грозна, със спортно телосложение, облечена в строг делови костюм, а рибешките й очи излъчваха ледена празнота.

— Така си и знаех — каза тя с прикован в него поглед.

Зад гърба й Марта мълчеше.

— Сега разбирам защо е жив все още.

В ръцете й, сякаш от нищото, се появи пистолет — дамски браунинг, джобен размер. Насочи го към него.

— Налага се да поправям грешката ти, момиче…

Приглушен изстрел… Жената изненадано ококори безжизнените си очи, олюля се, пистолетът се изхлузи от ръцете й. С последни сили тя се опита да се обърне към Марта. Но не можа. Строполи се на пода. Под лявата й лопатка кървеше миниатюрна дупчица.

Марта стоеше в коридора бледа като смъртта. Беше затворила очи, цялото й тяло трепереше конвулсивно. От пистолета в ръката й и излизаше тънка струйка дим.

Все още стъписан от случилото се, Никита скочи от леглото и тръгна към нея. Но тя го спря, насочи пистолета към него и истерично извика:

— Не се доближавай!

Той спря и се дръпна.

— Марта…

Беше шокиран от поведението й.

— Какво „Марта“! — От очите й бликнаха сълзи. — Знаеш ли кого убих!… Сестра си… Родната си сестра…

Тя изпусна пистолета, закри лицето си с длани, облегна се на стената и бавно започна да се свлича надолу.

Никита отиде при нея и я прегърна. Марта се притисна към него.

— Убих я заради теб — изстена тя и зарида.

 

 

— Кой е? — чу се мъжки глас зад затворената врата.

— Имате телеграма…

Марта завършваше първи курс в театралната академия. Там бе понаучила някои неща, други усвои сама. Владееше до съвършенство изкуството на грима и превъплъщението.

Актьорският й талант се проявяваше с пълна сила не по време на студентските сценки, а когато изпълняваше поръчковите убийства.

Тя можеше да бъде и смахната хипарка бунтарка, и разглезена капризна госпожица, и строга делова дама, и вулгарна развратница, както и елитна проститутка.

Този ден се представяше за уморена и измъчена от живота пощальонка, която даже няма сили да вдигне очи към момчето с ниско чело и груби маниери. Той отвори вратата и взе телеграмата.

— Подпишете се, ако обичате — сухо го помоли Марта.

Той обаче сякаш не я забелязваше. Мръщеше чело, кривеше устни — опитваше се да разбере каква е тази хартийка, дето са му донесли.

А тя беше съвсем обикновена. В нея пишеше, че на някой си Валерий му се е родила дъщеря.

— Каква дъщеря? — объркано врътна очи мутрата.

Не разбираше нищо, но не по друга причина, а защото телеграмата не беше предназначена за него.

— Това апартамент сто четиридесет и три ли е? — сякаш чак сега се сети да попита Марта.

— Ами не, ти к’во, сляпа ли си? ’Що не вземеш да си отвориш зъркелите малко…

Но се наложи той да го направи. Когато видя насочения срещу него пистолет, очите му замалко да изскочат от орбитите.

Съвсем невъзмутимо, Марта натисна спусъка. Куршумът се вряза в корема на жертвата. Момчето изкрещя, залитна назад и падна посред коридора. Тя спокойно влезе в апартамента, изпъна ръка и натисна два пъти спусъка. Куршумите го пронизаха точно в сърцето. Мутрата не помръдна повече.

Изведнъж от стаята изскочи млада жена с дете на около пет годинки.

— Серьожа! — извика тя и се хвърли върху трупа на мъжа си, обляна в сълзи.

— Татко! Татенце! — запищя и момченцето.

Ледена ръка сграбчи сърцето на Марта и то се сви от непоносима болка. Стана й лошо, пред очите й запулсираха черни кръгове.

Жената я видя, но не се изплаши. Отново притисна глава към гърдите на мъжа си, ридаейки неистово. До нея истерично пищеше детето.

С подкосени крака, Марта излезе от апартамента, хвърли пистолета и бавно слезе по стълбите. В двора я чакаше кола. Тя не помнеше как е свалила грима си, как се е преоблякла и се е прибрала вкъщи.

Успокоителното и леденият душ я накараха да се съвземе малко. Но през нощта не можа да спи, сънува кошмар — видя майката и детето. Цяла нощ оплакваше съпруга и бащата заедно с тях…

 

 

Люба се прибра вечерта. Имаше вид на елегантна делова дама. Напоследък не изпълняваше поръчки, двете с Анка контролираха редовите изпълнители. Понякога на Марта й се струваше, че Люба вече не й е сестра, а студен и бездушен наставник.

— Всичко е наред, сестричке — каза й Люба. — Ето, вземи, това е за теб…

Тя сложи на масата две пачки със стодоларови банкноти, стегнати с ластик. Предплатата плюс тази сума ставаха общо тридесет хиляди долара. Това беше хонорарът й за изпълнената поръчка.

Не се опитваха да пренасочат Марта към убийства на чиновници, бизнесмени и други от рисковата група. Ликвидирането на членове на престъпни групировки не беше по-безопасно, но Марта имаше късмета винаги да излиза суха от водата. Та нали можеха и да й отмъстят, да й отмъстят жестоко… Само че тя не се страхуваше от нищо.

От нищо… Освен от онази млада жена и детето. „Серьожа“, „Тате, татенце!“ — виковете им оглушаваха ушите й и не й даваха покой.

— Трябва да заминеш за Канарите — каза Люба.

— Не ми е до почивка сега.

— Кой ти е казал, че отиваш на почивка?

— Защо тогава да ходя на Канарите?

— Получихме поръчка. Много важна. Лично ти ще прибереш петдесет хиляди долара.

— Не искам — мрачно каза Марта, гледайки в една точка.

Люба я погледна учудено.

— Нещо май не те разбрах, сестричке…

— Не искам да убивам повече. Не искам.

— Такава ти е работата.

— Писна ми от тази работа. Искам да напусна.

— С какви пари ще живееш тогава?

— Все някак ще се оправя.

Люба дълго мълча. Обмисляше нещо, преценяваше наум.

— Не можеш да напуснеш — заяви накрая. — Това не е стандартна работа, от която можеш да се откажеш просто ей така, като пуснеш молба. Това е работа, от която можеш да се откажеш само на онзи свят…

— Но нали си ми сестра. Родна сестра.

— И какво от това? Ти сама си избра тази съдба. Не мога да ти помогна с нищо.

Марта се умълча за дълго.

Не изпадна в истерия, не започна да удря глава в стената. Но повече не се опита да експлоатира роднинските чувства на сестра си.

Знаеше прекрасно в какво се е превърнала Люба. Разбираше не по-зле в какво се е превърнала самата тя. В този свят на смъртта, в който живееха, нямаше място за сантименталности. Това беше свят на вечния студ, в който има само роботи, програмирани да изпълняват поставената задача. Поръчка-убийство-заплащане. Нищо повече.

Ако Марта искаше да излезе от играта, сестра й не беше човекът, към когото трябваше да се обърне. Трябваше да си помогне сама. Никой нямаше да й протегне ръка за помощ. Можеше да разчита само на себе си. Но не беше по силите й да се противопостави на тази мощна машина, на тази фабрика за смърт.

— Какво трябва да направя? — попита тя.

— Ето, това вече е приказка — одобрително кимна Люба.

Тя отново стана грижовна и добра сестра.

Изведнъж й хрумна, че ако решеше да излезе от играта, пътуването й до онзи свят ще бъде уредено не от кого да е, а именно от Люба.

Сега обаче й беше уредила „екскурзия“ на Канарите.

 

 

Висок четиризвезден хотел, палми, басейни, почернели лица на доволни туристи — всичко беше чудесно. И луксозната стая напълно съответстваше на имиджа й — съпруга на някого от „новите“ руснаци, пътешестваща без мъжа си.

Пристигна на Канарите по работа, но работата й в един момент се превърна в почивка. Набелязаният за ликвидиране не беше там.

„Обектът е Никита Брат, авторитетна мутра, ръцете му са изцапани до лакти с кръв…“ — каза й Люба, преди Марта да реши да замине. Това я накара да се съгласи. После погледна снимката — съвсем порядъчен на вид млад мъж. Изобщо нямаше физиономия на престъпник.

Но „физиономия на престъпник“ е доста абстрактно понятие. Човек може да има страшно лице, но да е чист и честен по душа, а зад ангелската красота би могъл да се крие истински дявол. Марта отдавна знаеше тази стара истина.

Затова се съгласи да ликвидира Никита Брат и замина на „екскурзия“ на Канарите. Но никак не й се искаше да го убива. Дори се зарадва, когато научи, че няма кого да преследва. Обектът за ликвидация не се появи на острова, а никой не я бе инструктирал да го търси другаде.

Тя чакаше появата му всеки ден и всяка вечер заспиваше доволна просто защото той така и не се появи.

Почина си добре и веднага щом Люба й се обади и й каза да се прибира, хвана първия полет за Русия. Вече на борда на самолета, й мина мисълта, че няма да е никак зле, ако остане да живее в чужбина. Но тази светла мечта угасна на мига.

Да живееш в чужбина, е добре, когато имаш пари. А още по-добре, когато никой не те преследва. А нея със сигурност щяха да я преследват, организацията нямаше да я пусне толкова лесно.

 

 

Вече бе започнала да си мисли, че поръчката за Никита Брат е анулирана. Люба й бе казала, че обектът е изчезнал някъде, а поръчителят е мъртъв.

Но след време отново й показа снимката му.

— Обектът се появи — каза тя. — Така че имай готовност.

— Но нали каза, че поръчителят е мъртъв…

— Поръчителят може и да е мъртъв, но си е платил. Затова обектът трябва да бъде ликвидиран.

Говореше така, сякаш става дума за предмет. Марта всъщност не беше учудена.

— Но това е безсмислено. На кого му е нужна тази смърт?

— Това не е наша работа. Нашата работа е да поддържаме имиджа на фирмата на високо ниво.

Сестра й говореше някакви абсурдни неща, но беше безполезно да спори с нея.

 

 

Чернокосото слабо момче избягваше да я гледа в очите. Сякаш се страхуваше тя да не запомни лицето му. А може би самият той се страхуваше да не би да я запомни. И нищо чудно — тя бе наемен убиец от висока класа и в неговите очи изглеждаше като богиня на смъртта. А той бе шофьор. Истински ас, супер професионалист, но само шофьор.

Задачата му беше да я закара до обекта и да й подсигури бързо оттегляне от местопрестъплението.

Беше студен ноемврийски ден, но Марта беше облечена доста леко. Бе наметнала удобно кожено яке, с черна барета до веждите и слънчеви очила, които прикриваха половината от лицето й. В колата беше топло, а тя нямаше никакво намерение да слиза от нея.

Знаеше, че подтикнат от някаква странна приумица, Никита Брат се прибира вкъщи облечен с войнишка униформа. Сякаш си играе на някаква детска игра. Лицето му направо сияеше от щастие, в очите му светеше игриво огънче.

Каквото и да казваха, той не приличаше на жесток престъпник. Изобщо. Но… Тя просто трябваше да го убие.

Марта видя как някаква западна кола наби спирачки до него. От нея се изсипаха няколко мутри с кожени якета и му скочиха. Но срещнаха мигновен отпор — един след друг изпитаха здравия му мъжки юмрук.

После се появи някаква горила с огромни размери. След него вървеше още един изрод. Марта не можа да повярва на очите си. Беше той — единият от извергите, които я изнасилиха. Изведнъж пред очите й причерня и ненавистта погълна всичките й мисли.

— Карай! — нареди тя на шофьора.

Той направи всичко както трябва — закара я бързо до мястото и спря навреме. Страничното стъкло се спусна плавно. Марта насочи пистолета и натисна спусъка.

Досега не беше стреляла в главата на някого. Този път обаче вътрешните й спирачки отказаха. И дори със злорадство стреля по него.

Може би точно този гад е избил зъбите й тогава, в нещастното утро след абитуриентския й бал. Този тип беше садист, извратеняк, но най-вече не беше човек. Върна му го за всичко. Върна му го тъпкано. Първият куршум изби зъбите му, вторият направи подлите му мисли на каша, забивайки се точно в челото му.

Беше си отмъстила. Но само на един. Засега. Имаше още двама. Може би точно единият в момента пребиваше Никита Брат. Марта натисна спусъка. Улучи гиганта. Веднага разбра, че не е същият. Тогава стреля по Никита, но той навреме се прикри с трупа на човека скала.

В този миг се чу воят на полицейски сирени и шофьорът натисна педала на газта. Полицейската кола се лепна за тях. Но шофьорът с пагони не би могъл да се мери с професионален крадец на коли.

Бе отмъстила за страшното унижение и позора, който преживя, бе си го върнала за това, че съсипаха живота й. Но само на един. Останалите двама бяха все още живи. Единственото, което я интересуваше в момента, беше да се добере до тях. И кой знае защо, изобщо не съжаляваше, че е изпуснала Никита Брат.

Но се появи Люба. Заедно с Анка. Нахокаха я за провалената акция и дори я глобиха с пет хиляди долара.

„Не ми трябват парите ви!“ — идеше й да викне.

Но не го направи. Разбираше много добре с какви хора си има работа. Всички около нея бяха коравосърдечни и бездушни. Тя самата също бе започнала да става такава. Забелязваше, че все по-рядко мисли за Люба като за родна сестра.

„Прави каквото искаш, но обектът трябва да бъде ликвидиран — със заповеднически тон й бе казала тя. — Оправяй се сама, помощ от никого няма да видиш.“

Наложи се да се качи на колата и да го проследи. Сама. И го направи.

Но това, което видя, беше странно. Той влезе в парка, а по петите му тръгнаха три мутри. Върна се сам и си тръгна с джипа им. Последва стрелбата в ресторанта. По-късно разбра, че е застрелял шестима.

Бе се отървал от колата. Бе се качил в такси. През цялото това време Марта караше плътно след него и установи къде живее.

Можеше да го причака някъде и да му тегли куршума, без да се замисля много. Но нямаше особено желание да го прави. Този тип все повече започваше да й харесва. Освен това той самият очевидно беше професионалист и беше постоянно нащрек. Марта можеше да стреля бързо, но той вероятно стреляше още по-бързо. Тогава го причака пред магазина и разигра сцената с портокалите. Постановката обаче не се получи много удачна. Всъщност изпълнението беше блестящо, но не защото Марта играеше роля, а защото беше самата себе си. Не можеше да си обясни защо, но пред Никита й се искаше да изглежда слаба и беззащитна. Разтапяше се пред него. Като снежинка в топла длан.

Никита се наведе да събере портокалите от земята. В този момент за нея се откри идеална възможност да го застреля. Но тя не се възползва от случая. Не можа да го направи.

Той беше толкова внимателен, грижовен, нежен. Очите му сияеха, думите му бяха пламенни, беше толкова развълнуван. Изглежда, се беше влюбил в нея. А че тя хлътна по него до уши, това беше сто процента сигурно.

Задачата да го ликвидира обаче все още стоеше пред нея.

Никита й предложи помощта си. Не можа да му откаже. Заведе го в апартамента си. В прегръдките му животът й се стори сладък сън. Беше безпомощна, когато устните му се докосваха до нейните, а ръцете му леко и нежно галеха тялото й.

Марта никога не беше ходила с момче. Интимната близост с мъж й се бе струвала нещо ужасно. Заради онези изверги…

Но Никита изцели раната в душата й. Топлотата и нежността му разтопиха леда. Тя се почувства жена, съвсем обикновена жена и в един миг й се прииска да изпита върховия миг на сексуалната наслада. Никита беше нежен с нея и тя беше готова да му се отдаде, но в последния момент се изплаши. И той го разбра. Остави я.

Нямаше нужда от обяснения в любов, от възвишени слова. И без това знаеше, че Никита я обича истински. Само влюбен мъж може да разбира така добре една жена.

Но на следващата сутрин Люба се появи отново. И отново й потърси сметка защо не е изпълнила поръчката.

За нея Никита беше просто обект за ликвидация. Но за Марта той бе най-любимото същество на света. Как би могла да го убие?

Люба обаче успя някак да я пречупи. Съзнанието на Марта сякаш потъна в черна мъгла. В този момент беше готова да го застреля. И докато той спеше кротко, тя стоеше над него с пистолет зад гърба… Но не, не можеше да го застреля. Легна до него, прегърна го и се разплака.

Готвеше му капан, а сама падна в него.

Същия ден му отиде на гости. И пак се опита да се пребори със себе си. Сипа отрова в шампанското му. Но преди да вземе чашата, Никита дълго я милва и гали. Заля я океан от щастие и любов. И когато той реши да отпие, тя изби чашата от ръцете му.

Дотук беше — вече не беше способна да го убие. По-добре беше да сложи край на собствения си живот, отколкото на неговия.

А после се появиха неочакваните гости — вторият от насилниците й и тримата главорези.

Никита беше прикован към радиатора с белезници, а в спалнята при Марта нахлу тип с нахална мутра. Усмихнат цинично. Ругаеше грозно.

Вкара му два куршума с истинско удоволствие. Онзи дори не успя да гъкне.

Зарадва се, че предвидливо бе оставила чантата си в спалнята. Сякаш бе знаела какво ще се случи.

Тогава се появи вторият мерзавец. За да „помогне“ на приятелчето си. И отиде на онзи свят заедно с него.

Марта се облече бързо и излезе в коридора. Нямаше никого. Но в хола стояха двама, а Никита бе разпънат на радиатора. Сред неканените гости беше и онзи, вторият от нейните насилници. Позна го веднага. От него разбра как да намери третия. После го застреля. Приближи целта си с още една крачка.

Така се издаде. Наложи се да разкрие истинската си самоличност на Никита. Да му разкаже коя е всъщност и защо е трябвало да убие тази отрепка Валята. Не му каза обаче, че той също е бил сред мишените й.

Никита не се отдръпна от нея. Сякаш й прости. Макар че, както сам каза, нямаше за какво. Той смяташе, че не човек избира съдбата си, а тя него. Но не искаше Марта да продължи по кървавия си път. И й предложи помощта си.

Бе силен и не знаеше що е страх. Винаги нанасяше удара пръв и затова винаги побеждаваше. Вярно, в случая с Валята се изложи, но тя му се притече на помощ. Явно заедно бяха силни и можеха да се справят с всичко.

Заедно щяха да ударят организацията, за която тя работеше. И щяха да победят.

Но не за организацията мислеше Марта, когато уби сестра си. Мислеше за Никита. Защото Люба искаше да го убие. Точно за това беше дошла — да поправи „грешката“ й.

Но Никита не беше грешка. Той беше най-скъпото, което Марта имаше в живота си. Бе загубила сестра си, превърнала се отдавна в бездушен робот, но бе намерила Никита. И на никого не би позволила да го нарани. Дори и на Люба.

Затова застреля родната си сестра. Сестрата, която я насочи по пътя на убийствата и кръвта. Люба беше нейният зъл демон, нейният ад. Но все пак й беше сестра. Родна сестра.

 

 

— Не мога да повярвам… Не мога…

Марта се отдръпна от Никита и се наведе над трупа на сестра си. Но не заоплаква на умряло, не се нахвърли с проклятия върху него. Дори престана да плаче. Очите й бяха безизразни, а тя се бе превърнала в каменна статуя.

Той взе пистолета от ръцете й — хубава джобна играчка на известната немска фирма „Кехлер и Кох“, смъртоносна безшумна играчка. Играта завърши със смъртта на сестра й.

— Тя искаше да ме убие. Защо? — попита той.

Марта мълчеше. Нито един мускул не трепна по каменното й лице.

— Каза, че трябва да поправи грешката ти. Какво означава това?

Отново не получи отговор. Сякаш си говореше сам.

— Трябвало е да ме убиеш, нали?

Марта като че ли оживя. Погледна го изплашено. Размърда устни:

— Да… Трябваше… Но не можах…

Бе застреляла Посечения, бе убила човека скала. По Никита също бе стреляла. И би могла да го улучи… Разпилените портокали на тротоара, срещата му с нея — това не беше случайно запознанство. Явно нарочно е нагласила всичко. Трябвало е да го убие… Но не е имала сили да го направи… А сега бе погубила собствената си сестра, за да го спаси…

— Защо… Защо трябваше да ме убиеш?

— Поръчка.

— Кой…

— Не знам. Пътувах до Канарите, за да те ликвидирам.

— До Канарите ли?

Всичко му стана ясно.

Витал. Витал е организирал всичко. Но това беше толкова отдавна… И в същото време толкова скоро.

Двамата с Витал бяха преследвани от групировката на Капитана. Заедно се бяха борили за място под слънцето. И триумфално се бяха завърнали в групировката. Но Витал бе заграбил всичко за себе си. А Никита… Никита беше изместен на заден план.

Нещо повече, Витал му бе отнел любовницата, а него бе изпратил на Канарите. Но капитан Светлов го бе предупредил, че се готвят да го убият. Затова Никита замина за островите малко по-късно. След като си разчисти сметките с Витал.

Витал вече не беше сред живите. Но килърът, когото бе наел, е бил по петите му. И този наемен убиец се оказа Марта. Звучеше невероятно…

— Знам кой е поръчал убийството ми. Но този човек отдавна е в гроба.

— Знам. Но Люба настояваше. Най-важна била репутацията на фирмата. Каза, че щом поръчката е платена… Каза точно това…

Момичето се втренчи в трупа на сестра си с празни очи и прошепна едва чуто:

— Повече нищо няма да каже…

Той приклекна до нея, прегърна я, целуна я и тихо каза:

— Тя никога повече няма да те кара да убиваш.

Марта потрепери.

— Да, никога повече няма да убивам — прошепна замаяна. — Дотук бях… Не мога повече… Всичко да върви по дяволите…

Никита я притисна още по-силно.

— Точно така, скъпа моя. Ще заживеем нов живот. В него няма да има смърт и убийства. Но преди това…

— Преди това трябва да ме извадиш от играта.

— Точно така. Ще нанесем удара заедно. Ще нападнем бързо и внезапно. Ще сринем този синдикат на смъртта. Ще отмъстим за теб.

— Няма нужда от отмъщение. Стига толкова. Не искам. Повече нищо не искам…

Тя изпадна в истерия. Единственото, което Никита можеше да направи, беше да отиде в кухнята, да й налее водка и да я накара да я изпие.

Марта се поуспокои. Но главата й се замая и не бе в състояние да води сериозен разговор. Никита я убеди да изпие още една чаша. Тя се успокои и заспа дълбоко.

Никита трябваше да се справи с трупа.

На балкона намери един кашон от хладилник и опаковъчен найлон. Замъкна тялото там.

Не можеше да повярва — Марта бе убила собствената си сестра. Бе я застреляла, за да спаси живота му. Господи, колко силно се бе влюбила в него. Ако не бе станало така, сега на балкона нямаше да лежи сестра й, а той, и щеше да се вкочанява на студа.

Никита почисти коридора. Забърса кръвта по пода, сви окървавената пътечка, изнесе я на балкона. Трупът бе вече вкочанен. Омота го с найлона, уви го в пътечката и го сложи в кашона.

А сега?

Колата на Марта беше в гаража — стар, от листова ламарина. И не беше охраняем. Но този му минус сега се превърна в плюс. Намери ключовете в чантата й.

Сестра й сигурно бе пристигнала с кола. Потърси ключовете у нея, но не ги откри. Може пък да е дошла с такси…

Не видя чужда кола в двора. Значи предположението му за таксито бе вярно.

В гаража беше много студено. Колата сигурно бе замръзнала и за нищо на света нямаше да запали. Но не, ладата осмица запали още със завъртането на ключа. Ето какво значи нов акумулатор. Докато двигателят загряваше, Никита реши да претърси гаража. Интуицията му подсказа да погледне под една празна туба от бензин. Шестото му чувство не го излъга — там имаше тайник с арсенал на килър: два автоматични пистолета от добре познатата система „Глок 17“, половин дузина новички ТТ-та — най-евтините и най-точните пистолети. Всички оръжия бяха комплектувани със заглушител. Имаше също няколко взривни устройства фабрично производство с магнитно прикрепяне.

Не пипна нищо, взе само едно ТТ. Беше свикнал с тази система. Скри го под шофьорската седалка, а после изкара колата от гаража и паркира пред блока.

Навън беше студено, но той се поизпоти, преди трупът да се окаже в багажника — от тежестта и напрежението. Страхуваше се, че неочаквано може да се натъкне на някого от съседите и да предизвика подозрението им с пренасянето на тежкия товар. Но като че ли всичко мина нормално. В полунощ излезе с колата.

Не срещна никакви препятствия и по-нататък. Стигна до едно гробище, намери пазачите и сложи на масата пред тях бутилка „Абсолют“.

— Момчета, трябва да свършите нещо…

Онези даже не си отвориха устата да попитат какво. Подобни нощни визити явно не бяха нещо необичайно. Времената бяха смутни, нали, и в тях властваха дивашките нрави и кървавите закони. А резултатът — планини от жертви на покушения, които все някъде трябваше да се погребват.

Прибраха бутилката. После го изучаваха мълчаливо. Сякаш да разберат що за животно е — голяма мутра, просто мутра или ни риба, ни рак.

Накрая единият проговори:

— Хиляда кинта и за двамата…

Никита със сигурност бе попаднал в категорията „ни риба, ни рак“. За мутрите очевидно поддържаха по-ниски цени. А големите мутри пък сигурно изобщо не си плащаха.

— Нали разбираш — обясни другият, — доста е студено…

Но парите и водката ги изведоха на студа. За три-четири часа работа с ударни темпове те разкопаха един изоставен гроб, отвориха ковчега и сложиха трупа вътре.

Никита изчака, докато свършат работата до край. Тръгна едва когато се убеди, че двойният гроб няма да предизвика никакво подозрение.

Вече беше утро, когато се върна при Марта. Тя все още спеше, в същата поза, в която я бе оставил. На него също му се спеше. Но първо си взе топъл душ. След това огладня. Макар да умираше за сън, си направи закуска — омлет с бекон. За всеки случай приготви две порции. И не сгреши.

Марта се бе събудила и веднага пристигна в кухнята.

— Скъпи, вече си облечен? — прегърна го тя със сънена, но доволна усмивка.

Тъкмо искаше да й каже, че не „вече“, а „все още“ е облечен, но реши да не доизяснява:

— Аха…

— Мирише ми на нещо много вкусно!

— Постарах се. Измий си ръцете и сядай да хапваме.

— Ей сега.

Тя се приближи до прозореца и погледна надолу. По съненото й лице се изписа угриженост.

— Нещо притеснява ли те?

— Не, не, какво говориш…

— Струва ми се, че се притесняваш от нещо. Сякаш очакваш някой да дойде всеки момент.

— Ами, честно казано, да…

— Кой? Приятелката на Люба ли?

— Приятелката на Люба? Ти откъде знаеш за нея?

Изведнъж Марта се сети какво бе извършила. Започна да трепери цялата, краката й се подкосиха и тя се свлече на стола със страдалческа гримаса от изнемога.

— Значи… Значи не е било сън…

Закри лицето си с ръце и се преви на две. Никита помисли, че пак ще получи истеричен припадък, и за всеки случай наля малко водка и я сложи пред нея.

— Застрелях сестра си — каза тя, втренчена в една точка. — Не мога да повярвам…

— Ами недей да вярваш, ще ти бъде по-леко.

— Не искам да вярвам… Какво си направил с нея?

— Оставих я там, откъдето връщане няма. Вече е в земята. — Той наля водка и на себе си, до горе. — Мир на праха й…

Марта се държеше учудващо спокойно. Пиха до дъно.

— Това така или иначе… щеше да се случи някой ден — каза тя, сякаш се оправдаваше пред себе си. — Такава ни е професията…

— Беше… Беше такава.

— Да, беше. Повече няма да убивам.

— Точно така. Но първо трябва да те отървем от излишния надзор.

— Няма да можем да се справим с организацията сами.

— Само ти се струва така. Мечка страх, „господин Колт“ не страх.

— Не знам, ти си силен. Но аз вече за нищо не ставам. Съсипах се… Вече никого няма да мога да убия…

— Не си се съсипала, а си се възстановила. Стана нормален човек. Ще си имаме свое семейно огнище. Ти ще бъдеш негова пазителка. А аз ще бъда ловец. И ще ловувам сам.

Тя не му отговори нищо. Протегна ръка към бутилката, но Никита я изпревари. Сам й наля от „успокоителното“. Когато алкохолът я успокои и й се доспа, я пренесе на ръце до леглото.

Той също легна. Спеше му се много. А и водката му подейства.

Събуди се привечер. Някой звънеше на вратата. Марта спеше непробудно и изобщо не реагираше. А звъненето ставаше все по-настойчиво.

Никита се опита да я събуди, но тя отговаряше само с мучене и за нищо на света не искаше да се събужда. Затова стана той. Скочи в дънките си, набързо наметна ризата си, без да я загащва и да я закопчава. Мушна новото ТТ на кръста под нея. Не беше забравил да го вземе от колата.

На вратата имаше едностранна шпионка. Нямаше опасност да получиш куршум в окото. А отвън не се виждаше нищо.

На площадката пред вратата стоеше жена, която приличаше много на Люба. Имаше същата горда осанка, изглеждаше също така делова и строга — от погледа до облеклото.

Никита се сети, Марта му беше разказвала за някаква Анка, приятелка на сестра й — Анка стрелецът, Анка килърът…

Жената вече се канеше да си тръгне, когато той отвори вратата.

— Здравейте! — Идиотска усмивка кривеше лицето му.

Жената не отговори, само го погледна учудено и враждебно.

За сметка на това Никита сякаш умираше от удоволствие, че я вижда.

— Вие сигурно сте Люба?

— Не, не съм Люба — високомерно отвърна посетителката и го заоглежда внимателно.

Сякаш го позна… Той очакваше от нея точно тази реакция.

Ако това беше Анка, би трябвало да го познае, защото бяха контролирали Марта заедно с Люба. Дори беше възможно да е с едно стъпало по-високо от нея. Така или иначе, тя можеше да го познае по снимката, която им е дал Витал.

Дясната му ръка стискаше заредения пистолет.

— Къде е Марта? — строго попита жената.

И сякаш автоматично пъхна ръка в дамската чанта на рамото си. Задържа я там само части от секундата и понечи да я извади. Това движение явно бе отработено до съвършенство.

Но Никита я изпревари. Рязко отвори открехнатата врата, сграбчи я за яката на палтото от норка и с рязко движение я дръпна към себе си. Но така, че ръката й остана блокирана в чантата заедно с пистолета. ТТ-то му се вряза в корема й.

Атакувай пръв! Никита не пропусна момента. Нанесе удара пръв. Но все още бе рано да празнува победата.

— Само не мърдайте много, мадам…

Той се постара гласът му да звучи колкото се може по-заплашително.

— Какво означава това? — изсъска „гостенката“, задушавайки се от досада и ярост.

Никита я замъкна в апартамента. Дулото на пистолета му остана болезнено врязано в корема й.

Не искаше да го прави. Но се наложи. Просто нямаше друг избор. Отметна глава назад и я удари. Току-виж се оказала някоя каратистка или самбистка. Ако се бе поцеремонил с нея още малко, тя можеше да поеме инициативата…

Никита разбираше много добре, че се е забъркал в история, в която на всяка крачка може да очаква неприятни изненади. Трябваше да предвижда играта на противника с няколко хода напред, за да не бъде изненадан. Ако дори и за миг се отплеснеше и изостанеше — край, можеше да си поръчва опелото…

Жената се оказа доста издръжлива. Ударът му беше силен, но тя устоя и не загуби съзнание, бе само зашеметена. И относително безопасна за известно време. Той се възползва от момента и я сложи да легне с лице към земята. Бързо затвори вратата, претърси я, взе чантата й. Както и предполагаше, в нея имаше пистолет — джобен браунинг без заглушител.

Не си губи времето да съблича палтото й, само го смъкна така, че да ограничи движенията й, все едно е с белезници. За по-голяма сигурност я замъкна в хола, сложи стол върху нея, затискайки я между краката му, и седна отгоре. Извади паспорта от чантата й, отвори го и погледна първата страница.

— Помияр! — чу се отдолу.

— Приятно ми е да се запозная с благовъзпитаната млада госпожица — иронично се подсмихна Никита. — Доколкото разбирам, „помияр“ е дума от литературния език.

— Боклук!

— А това трябва да е нещо от криминалната лексика. Тцъ-тцъ-тцъ, колко неприлично…

— Ще съжаляваш!

— Кого? Вас ли, мадам? Какво пък, може и да ви съжаля. На гроба ви.

Жената изведнъж млъкна. Личеше, че се изяжда от злоба. От яд не можеше дори да говори.

— Люба я няма — сякаш между другото каза Никита. — Няма я и няма да дойде скоро. Излезе. И Марта я няма… И тя излезе. Всички излязоха. Само вие, уважаема Анна Батковна, сте тук. Но това няма да е за дълго. Сега ще извикам патрула и ще приключим с всичко набързо.

— Какъв патрул?

— Как какъв, полицейския, разбира се. А да, извинете, госпожо. Забравих да ви се представя. Старши лейтенант от милицията Иван Голубьов.

— Покажи си документите.

— Разбира се, задължително ще ви ги покажа… Но в районното.

— Лъжеш. Не си ченге!

— А кой съм тогава?

— Ти… — запъна се Анка. — Не знам кой си…

— Е, хайде сега, не знаете. Аз съм Никита Германович Брат. И някакъв си авторитетен мафиот с прякор Витал, уважаема Анна Батковна, е поръчал убийството ми.

Стъписана, жената мълчеше. Той продължи ентусиазирано:

— Пратили сте човек по петите ми. И замалко не ме убихте. Грешката ви е, че не сте проучили добре обекта за покушение. Ако бяхте проучили малко по-добре нещата, може би щяхте да разберете, че зад личността на въпросния Никита Германович Брат се крие съвсем друго лице. И това е старши лейтенант Голубьов, сътрудник в Отдела по разкриване на поръчкови убийства към Главно управление по борба с организираната престъпност. Между другото, Марта и Люба вече дават показания.

— Лъжеш!

Притисната в ъгъла, Анка беше на границата на отчаянието.

— Скоро ще се убедите, че не лъжа. Ще ви направят очна ставка. Може би гражданките Марта и Любов Булигини ще потвърдят във ваше присъствие показанията си. Между другото, те обвиняват вас за всичко. Според техните показания вие, гражданко Макухина, сте организатор, а също така и изпълнител на поръчковото убийство. Те нямали нищо общо. Точно затова съм бил жив. Как можахте да допуснете такава груба грешка? Как така не успяхте да се доберете до мен?

— Нищо не съм направила…

— Само не казвайте, че нямате нищо общо с това. И че гражданките Булигини са ви набедили. На тях им вярвам, а на вас, простете, не.

— Но те лъжат!

— Така си и знаех. Хубаво, ще направим очна ставка. Въпреки че… Въпреки че по принцип няма нужда. Затова дойдох тук сам. Нали знаете, заплатата на ченгетата не е много голяма.

— Какво общо има заплатата?

— Е, как да няма, трябва да сте ме разбрали… Трябват ми пари…

— Колко?

— Колкото повече, толкова по-добре… Мисля, че сто хиляди долара ме устройват. Надявам се, че ме разбрахте правилно. Сто хиляди долара — това е цената на вашия откуп. Аз получавам парите, а вие — свободата си.

— Добре де, ще си ги получиш. Само махни този проклет стол от мен. И ми дай да поседна малко.

— Къде?

— На дивана.

— А пък аз, да си призная, помислих, че искате да поседите в затвора.

— Ама че гадина! Е, няма ли да станеш?

— Кротко, кротко, гражданко. Имам още няколко въпроса към вас.

— Е, хайде, казвай де!

— Интересува ме структурата на вашата фирма.

— На каква фирма?

— Имам предвид фирмата, която продава смърт.

— Слушай бе, ченге! За това не сме се разбирали. Давам ти мангизите и ме пускаш, това е. И нищо повече няма да ти кажа.

— Грешите, мадам. Аз не съм ченге. И никога не съм бил. Метнах те като последна глупачка, убийца долна. Развърза си мръсния език накрая. Няма я вече твоята Марта. Няма я и Люба. Видях им сметката. Лежат на пода в съседната стая. И ти след малко ще легнеш до тях.

За по-голяма убедителност, Никита опря дулото на пистолета в главата й и натисна силно.

— Аа — изви Анка от болка.

— Какво виеш, гадино! Да не те коля случайно.

— Пусни ме!

— Какво, напика ли се от страх? Правилно, страхувай се. Защото няма да ти простя, че си искала да посегнеш на живота ми. Да ме очистиш, искаше, кучко мръсна…

— Не аз…

— А кой?

— Пуснаха ми поръчката от горе.

— Кой ти я пусна?

— Зойка…

— Коя е тази Зойка?

— Тя ни е шеф.

— Един вид, жената в черно. Нещо като президент на фалшивата ви фирма. А Зойка за кого работи?

— Не разбирам…

— Какво толкова има за разбиране. Има президент на фирмата, значи трябва да има и учредител.

— Тя се занимава с всичко сама.

— Добре, за учредителя ще ти повярвам. Но все трябва да имате някаква „шапка“.

— Каква „шапка“? Нямаме никаква „шапка“, независими сме. Имаме повече от десет момичета, професионални убийци от висока класа. Плюс хората, които работят за тях.

— Значи самите вие можете да вземете под „шапката“ си, когото решите.

Анка замълча. Изглежда, разбра, че и без това е казала прекалено много.

— Интересува ме Зойка. Кажи ми второто й име и фамилията.

— Не знам.

— Как мога да я намеря?

— Не знам. Системата на отношенията ни е конспиративна и е на три нива.

— Значи нищо не знаеш.

— Не.

— Тогава ще се наложи да те убия. Защо си ми, след като нищо не знаеш.

На лицето му се изписа пълно безразличие. Истинските килъри убиват точно в такова състояние. Точно с такова изражение може би е убивала самата Анка. И точно по тази причина тя се изплаши, стигна предела на страха.

— Недей… Всичко знам… — спря го тя, примряла от ужас.

— Какво знаеш?

— Казва се Зоя Кречет[1]… Презимето не го знам…

— Кречет — това прякор ли е?

— Не, фамилия.

— Така, ясно. Как мога да я намеря?

— Знам само телефона на свръзката. Но чрез нея няма да можеш да стигнеш до Зоя. Има тройна система за защита…

— Откъде знаеш, че е точно тройна?

— Така ми каза самата Зоя.

— Колко често се срещате с нея?

— Само когато тя реши.

— А ако ти поискаш да се видиш с нея?

— Нищо няма да излезе.

— Каза, че има конспиративна система на три нива. Какво означава това?

— Убиец-организатор-бригадир.

— А след това чрез свръзката правите контакт със Зоя. Така ли?

— Да.

— Марта е убиецът, Люба организаторът. Нали така?

— Да.

— За колко убийци отговаряше Люба?

Никита наблегна на миналото време.

— Трима.

— А ти, доколкото разбирам, си бригадирът. За колко организатори отговаряш?

— За двама.

— Колко бригадири има вашата Зоя?

— Също двама.

— Ето, виждаш ли, а казваше, че нищо не знаеш.

Провървя му. Ако разбира се, можеше да се вярва на тази жена. Оказа се, че Анка е бригадир, следващото звено след нея е някоя си Зоя Кречет — жената в черно.

Предстоеше му дълъг и обстоятелствен разговор с Анка. Трябваше да измъкне от нея всичко, което знае или което предполага.

Като начало притисна сънната й артерия и я „приспа“. След това свали палтото й, завърза ръцете й на гърба с въже, сложи я да се седне в креслото и чак след това я свести.

На човек да му стане жал, като я гледа — главичката, която й удари в челото, не бе минала без последици. Точно между веждите й се беше образувала голяма цицина и се разрастваше все повече встрани, очите й бяха подпухнали, под тях имаше синини. Но Никита не я съжаляваше. Тази жена беше убийца. Преди е убивала със собствените си ръце, а сега с чужди. С лека ръка беше дала разпореждане за екзекуцията му. Само по някакво чудо се бе спасил. Спаси го чудото и любовта.

Цяла нощ я обработва — оказваше й психически натиск, провокираше я, хващаше се за думите й, уличаваше я в противоречие. В крайна сметка измъкна от нея всичко, което знае. Така стигна до заключението, че Зоя Кречет ръководи много силна организация, стабилна и добре осигурена и не са й нужни никакви протекции „от горе“.

Това не бе просто банда убийци, а мафия. Могъщ синдикат на смъртта. Нямаше да може да се справи сам с него.

Но той имаше съюзници. По-точно хора, които можеха да му станат такива. И ако получеше подкрепата им, можеше да разчита на успех.

А той трябваше да победи. Трябваше да измъкне Марта от ръцете на смъртта.

Бележки

[1] Вид полярен сокол. — Б.а.