Едгар Уолъс
Фантома на Лондон (10)

Тайнствената светлина

Нито Алън, нито Джон промълвиха дума до полицейския участък.

Джон само попита.

— Кой ме е издал?

— Получихме сведения. Нямам право да ви разкривам имена.

— И вероятно сте ме следили още от онази злополучна вечер? — прибави Джон. — Пожелавам ви повишение в службата.

Но в полицейския участък той се поуспокои и попита.

— Какво ме заплашва за това деяние, Алън?

Алън беше уверен, че нищо не можеше да спаси момчето от каторжна работа.

Беше едва единадесет часа вечерта, когато той излезе от участъка и с бързи крачки се отправи към дома на Майстер.

Зад високата каменна стена той можеше да види прозорците на горния етаж. Един от тях светеше.

Алън помисли, че може би Майстер приема някой от многобройните си странни клиенти, промъкнал се в дома през таен вход, разположен някъде встрани от къщата.

Като пресичаше улицата, Алън видя как от стената се отдели тъмна фигура. За негова голяма изненада непознатият не се спусна да бяга, след като го видя, а изчака спокойно Алън да го освети с фенерчето си.

Мъжът се оказа строен брюнет с малка брадичка.

— Кой сте вие и какво правите тук?

— Аз мога да ви задам същия въпрос — отговори непознатият.

— Аз съм инспектор от полицията — каза Алън.

Непознатият се изсмя и каза:

— Позволете да ви се представя — инспектор Блис от Скотланд ярд, а вие навярно сте инспектор Уембъри.

— Следите ли някого тук — попита Алън.

— Отдавна не съм бил в Дептфорд — отвърна Блис, забавяйки отговора си. — Сега се опитвам да свикна наново с района. Вероятно сте се запътили към Майстер? Когато се върнах в Англия, някой ми каза, че Майстер сега живее в Дептфорд и аз много се учудих — навремето той имаше голяма практика в Лондон.

Като каза това, Блис заобиколи Алън и изчезна в тъмното.

След като остана сам, инспектор Уембъри почука на вратата. Различни мисли се въртяха в главата му: за Мери, която остана сама в неуютното жилище, за бедния й брат и очакващата го присъда и дългогодишна каторга. След известно време вратата се отвори и се показа Морис Майстер. Той покани Алън да влезе вътре. Роялът беше отворен и навсякъде по пода бяха разпилени ноти: по всяка вероятност Майстер се беше занимавал с любимото си развлечение…

— За какво ме търсите? — попита адвокатът и Алън долови тревога в гласа му.

— Дойдох при вас по молба на Джон, когото арестувах преди час за кражбата на бисерите на госпожа Дарнлей — сухо отвърна Алън.

Майстер мълчеше и изглежда усилено размишляваше.

— Намерихте ли бисерите?

— Да, те бяха сложени в картонена кутийка. На нея имаше следи от скъсан етикет, по който смятам да открия притежателя й.

Майстер каза веднага:

— Мисля, че ще мога да ви помогна — по всяка вероятност тази кутийка е била моя. Преди около седмица Джон поиска да му я дам и аз, разбира се, не можех да зная за какво му е нужна.

По този етикет Алън се надяваше да свърже името на Майстер с кражбата, но и този път опитният адвокат се изплъзна. Сега Уембъри не виждаше никаква възможност да привлече Майстер към делото, освен ако съдружникът му не го издаде. Но Алън беше убеден, че Джон няма да го направи.

— Мога ли да се видя с господин Ленле? — попита Майстер.

— Да. Той ме помоли да ви заведа веднага, макар че обвинението е сериозно и не може да се разчита на гаранция.

Майстер отиде за палтото си и обеща да не се бави.

Алън Уембъри остана сам в стаята и нетърпеливо започна да се оглежда. Той недоумяваше къде могат да водят четирите врати, които имаше тази стая. Особено го заинтересува една от тях, която беше затворена със здраво резе. Той с любопитство оглеждаше вратата, когато в процепа над нея светна и след няколко секунди светлината изчезна. Вероятно това беше някакъв сигнал.

В този момент влезе Майстер, обличайки палтото си.

— Господин Майстер, обяснете ми, моля ви, какво означава тази светлина?

— За каква светлина става дума? — бързо попита последният. — Сигурен ли сте, че сте видели нещо? — прибави той, след което обясни: — Тази лампа замества звънеца — мразя звънците. Когато някой натисне копчето на входната врата, се запалва една лампа.

Алън беше сигурен, че Майстер не казва истината.

— Бихте ли слезли долу да видите кой ме търси толкова късно? — помоли Майстер.

Уембъри слезе и както очакваше, не намери никого на входа. Той подозираше, че Майстер желае да остане сам. Когато се качваше по стълбите, чу звук като от затварящ се сандък. Но като влезе в стаята, видя, че адвокатът спокойно слагаше ръкавиците си.

— Никой ли няма? Сигурно някой е позвънил по погрешка.

— А докато отсъствах, лампата запали ли се? — попита Алън.

— Не.

— Странно — забеляза Алън, гледайки настойчиво Майстер. — Защото когато бях на входната врата, аз натиснах звънеца и тя би трябвало да се запали, нали?

Майстер започна да обяснява нещо за неизправността на мрежата и почти изблъска инспектора от стаята. Двамата тръгнаха към участъка.

Когато се прибра в квартирата си, Алън с тъга си мислеше, че с нищо не е в състояние да помогне на Мери, която сигурно се чувстваше самотна. Той не можеше да предположи, че в този момент момичето не беше само.