Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (8)

Глава 8

Вторник, 2 декември 1965 г.

Франсин Мърей не се появи и на другия ден и всички освен родителите й бяха сигурни, че Чудовището я е отвлякло. О, родителите също го знаеха, но как би могло човешкото сърце да живее с такава съсипваща болка, докато все още имаше и други възможности? Веднъж беше ходила на пижамено парти, без да им каже. Бяха го забравили, но се бе случило. Чакаха и се молеха, хващаха се и за сламката, за да докажат, че това е грешка и Франсин ще се появи усмихната на вратата.

Когато Кармайн се върна в кабинета си към четири следобед, след цял ден разпити, включително и в „Хъг“, все още нямаше никаква положителна информация. Два месеца разследване и нищо.

— Делмонико.

— Лейтенант, обажда се Дерек Деймиън от гимназия „Травис“. Бихте ли могли да дойдете веднага при мен?

— Идвам до пет минути.

Дерек Деймиън, помисли си Кармайн, сигурно си тръгва от „Травис“ винаги последен от учителите. Вероятно е истински кошмар да управляваш тази огромна разноезична гимназия, но той се справяше добре.

Беше застанал на вратата на централната сграда на „Травис“, но в мига, в който фордът спря до училищния двор, се затича по стълбите.

— Не съм казал нищо на никого, лейтенант, казах само на момчето, което го намери, да не мърда.

Кармайн го последва зад левия ъгъл на централната сграда, където имаше неугледна пристройка, прилична на навес. Беше свързана с тухлената стена чрез къс проход, който оставяше на прозорците по нея три метра светлина и въздух и им откриваше гледка към боядисана в бежово метална стена.

Образованието беше грижа на общината. Градове като Холоуман, обременени с бясно нарастващо население в най-бедните квартали, се затрудняваха да осигурят подходящи училищни сгради. Така се бе появила пристройката — хангар, в който се помещаваше баскетболна зала с места за зрители, а в дъното имаше съоръжения за гимнастика — гимнастически коне, висящи от тавана халки, успоредки и две вертикални греди с напречна летва за висок и овчарски скок. От дясната страна пък бяха плувният басейн, трибуните и кътът за борба, бокс и фитнес. Там момичетата скачаха грациозно, а момчетата спукваха от бой боксовите круши.

Влязоха в салона от двора, но можеха да го направят и от сградата. Късият проход имаше топла връзка, която беше задължителна при лошо време, но също така имаше и вход отвън.

Дерек Деймиън поведе Кармайн покрай баскетболното игрище и трибуните му към гимнастическия кът, от двете страни на който можеше да се сяда върху наредени покрай стените шкафчета. Така ги наричаха в армията, а в гимназията, доколкото си спомняше, им викаха просто сандъци. До последния сандък от редицата покрай стената на прохода стоеше висок, атлетичен чернокож младеж, по чието лице се стичаха сълзи.

— Лейтенант, това е Уинслоу Слър. Уинслоу, кажи на лейтенант Делмонико какво намери.

— Това — каза момчето и подаде яркорозово яке. — На Франсин е. Името й е на него, виждате ли?

ФРАНСИН МЪРЕЙ. Беше избродирано на машина на закачалката на якето.

— Къде го намери, Уинслоу?

— Там вътре, под една от рогозките, само маншетите му се подаваха. — Уинслоу вдигна капака на един от сандъците и вътре видяха две гимнастически рогозки, едната навита, а другата небрежно сгъната.

— Как го намери?

— Аз съм състезател на висок скок, лейтенант, но имам слаби челюсти. Ако не се приземя, както трябва, се изместват — обясни Уинслоу с чист холоумански акцент, но словоредът му показваше, че има добри оценки по английски и не се събира с банди.

— Потенциален олимпиец, има много предложения от колежи — прошепна Деймиън на ухото на Кармайн. — Мисли си за „Хауърд“.

— Продължавай, Уинслоу, справяш се добре — каза му Кармайн.

— Има една много дебела рогозка и аз ползвам само нея. Треньорът Мартин я държи винаги в един и същи сандък, за да я намирам лесно, но не беше където е обикновено, когато дойдох да потренирам днес след училище. Почнах да я търся и я намерих на дъното на този сандък. Странна работа, господине.

— Колко странна?

— Обикновено сандъкът е пълен, рогозките са навити и подредени като кренвирши една върху друга. В някои от другите сандъци са направо натъпкани като сардели. А моята дебела рогозка въобще не беше навита. Беше сгъната и сложена по цялата дължина на сандъка. А тази, от която се показваха маншетите на якето на Франсин, беше най-отгоре. Имах някакво предчувствие, затова дръпнах маншетите и ето на.

На пода покрай сандъка имаше пет разпънати рогозки. Кармайн ги огледа със свито сърце.

— Предполагам не помниш в коя рогозка беше якето?

— О, напротив. В тази, която е най-отгоре в сандъка.

— Уинслоу, ти си мой човек — Кармайн се ръкува приятелски с него. — Стискам палци да спечелиш златен олимпийски медал през 68-ма! Благодаря ти за усилието и добрия нюх. А сега се прибирай, но не говори с никого за това, ясно?

Разбира се — съгласи се Уинслоу, обърса сълзите си и си тръгна с походка на голяма котка.

— Цялото училище тъгува — обясни директорът.

— И с право. Мога ли да набера външна линия от този телефон? Благодаря.

Потърси Патрик, който все още беше на работа.

— Ела сам, ако можеш, а ако не можеш, прати Пол, Ейб и Кори и цялата си апаратура. Може би имаме някаква следа.

— Имате ли нещо против да изчакате с мен, господин Деймиън? — попита той, като се върна при вече затворения сандък, върху чийто капак лежеше якето на Франсин.

— Разбира се, че не — отвърна Деймиън. Изкашля се, пренесе тежестта си на другия крак и въздъхна дълбоко. — Лейтенант, ще се чувствам, все едно не си изпълнявам задълженията, ако не ви кажа, че назряват проблеми.

— Проблеми ли?

— Расови проблеми. „Черната бригада“ прави мощна кампания и използва изчезването на Франсин като повод. Тя не е испаноговореща и когато попълва формуляри, се определя като чернокожа. Никога не споря с моите цветнокожи ученици как да се самоопределят расово, лейтенант — за мен това е накърняване на правата им. Придържам се към новата концепция за коренното население, че само човек от коренното население може да реши какъв е. — Поклати глава и се намръщи. — Но аз се отклоних. Мисълта ми е, че някои от моите най-буйни ученици казват, че става въпрос за бял човек, убиец на чернокожи момичета и че полицията не си дава зор да го хване, защото е влиятелен служител в „Хъг“ и има много връзки сред политиците. Тъй като в моето училище има петдесет и два процента чернокожи ученици и четиридесет и осем процента бели, ако не държа под контрол привържениците на „Черната бригада“, ще настане страшна бъркотия.

— Боже, само това ни трябва! Господин Деймиън, правим и невъзможното, за да открием убиеца, давам ви честната си дума. Просто не знаем нищо за него, не знаем дали работи в „Хъг“, пък и никой в „Хъг“ няма политическо влияние! Но ви благодаря за предупреждението, ще се погрижа в „Травис“ да има охрана. — Премести погледа си от сандъка към вратата, от която се влизаше в топлата връзка към централната сграда. — Имате ли нещо против да поразгледам? Как да стигна до кабинета по химия оттук? Лаборатория ли е или е класна стая?

— Направо по коридора, класна стая е. Лабораторията е в крилото с другите лаборатории. Заповядайте, лейтенант, огледайте, където искате — каза Деймиън, отиде до един стол, седна в него и зарови в длани главата си.

Вратата към прохода беше обикновена, а не с двойно заключване. Дали някога е била с двойно заключване? От тази страна не можеше да се отвори без ключ. Кармайн влезе в триметровия тунел и се озова директно срещу дамските тоалетни.

Убиецът знае всичко! — помисли си той поразен. Сграбчил я е, когато е отишла до тоалетната, а тя е била известна с честите си посещения там, завлякъл я е през триметровия коридор към тунела в празния салон. Най-вероятно е отворил вратата, преди да я хване. И е знаел, че в салона няма да има никого! Така е всяка сряда след часовете, защото тогава идва фирмата, която почиства, за да измие подовете. Но вчера не са чистили, защото Франсин изчезна и не са им позволили да влязат. Когато е дошъл в салона, е пренаредил рогозките, сложил я е в най-близкия сандък и се е погрижил дебелата рогозка на Уинслоу да я покрие напълно. Дали й е запушил устата, или пък й е инжектирал нещо, за да я упои?

Претърсихме всеки квадратен сантиметър на това училище два пъти, но не я намерихме. И когато не я открихме, разбрахме, че е дванайсетата жертва, отвлечена от „Травис“, преди радиостанцията на полицейската кола да се свърже с базата. И двата пъти някой от търсещите е отворил този сандък и е видял това, което е видял във всички останали — навити гимнастически рогозки. Може и да е бръкнал вътре, но Франсин нито е помръднала, нито е издала звук. И когато се убедихме, че Франсин я няма, когато изгубихме интерес към „Травис“, той се е върнал и я е взел. Ще поставя на Кори задача да разучи ключалката, той е най-добрият в това.

Може би повтаряме една и съща грешка — да подценяваме прецизността и усилията, които полага, когато планира ударите си. Между две отвличания няма какво друго да прави, освен да крои как ще грабне следващата си жертва. Колко време, преди да го направи, я набелязва? Дали ги е подбрал преди години, когато са били на прага на пубертета? Дали има списък на стената, прилежно оформен в таблица — име, дата на раждане, адрес, училище, религия, раса, навици? Сигурно ги наблюдава, вероятно е знаел за слабия пикочен мехур на Франсин. Дали не е учител по заместване, обикалящ от училище на училище с прекрасни препоръки и безупречна репутация? Това трябва веднага да го проверим.

— Дали е оставил якето, за да ни разиграва, или Франсин е успяла да го скрие в рогозката? — попита той Патрик, докато гледаше как Пол прибира загадъчното яке в пластмасова торба.

— По-скоро смятам, че Франсин го е скрила — отвърна Патрик. — Той е нагъл, но да ни остави яке, значи да издаде част от методите си. Досега бяхме убедени, че момичетата са били сграбчвани и веднага отвеждани. Защо да ни казва, че невинаги прави така? Мисля, че иска да вървим все по една съща следа и да гоним един и същ лъч светлина. Което означава, Кармайн, че това откритие не бива по никакъв начин да изтича към пресата. Имаш ли доверие на момчето, което го е намерило? А на директора?

— Да, имам. А как е останала незабележима в това шкафче, Патси?

— Той я е завлякъл. Такъв педант не би й запушил устата, преди да я сложи в задушното и миризливо шкафче. Няма следи да е повърнала, но хората са различни и някои лесно повръщат. Ако е била със завързана уста, е щяла да се удави в повръщаното. Не, не би рискувал това да стане. Тя е прекалено ценна за него, планирал е отвличането й поне два месеца.

— Ако намерим тялото й…

— Значи не мислиш, че ще я намерим жива?

Кармайн хвърли към братовчед си онзи поглед, който Патрик наричаше „презрително строг“.

— Не, няма да я намерим жива. Не знаем къде да търсим, а нямаме право да претърсим местата, които искаме. Така че когато намерим тялото й — продължи той, — най-добре е да разгледаш кожата й с микроскоп. Някъде по нея трябва да има пробождане, защото той не е имал време да я инжектира така, че да скрие следата от един добър патоанатом. Вероятно е използвал много фина игла, а и този път парчетата от трупа може да не са в такова добро състояние.

— Може би — каза Патрик мрачно. — Мога да взема назаем микроскопа „Цайс“ на „Хъг“. Моят е пълна бракма в сравнение с него.

— С нашия неограничен бюджет, не виждам защо да не си поръчаш такъв. Може да пристигне навреме за Франсин, но когато го получиш, съм сигурен, че ще му намериш добро приложение.

— Това, което най-много харесвам в теб, Кармайн, е наглостта ти. Ще те разпънат на кръст, защото аз няма да се подпиша под искането.

— Да вървят на майната си — каза Кармайн. — На тях не им се налага да се срещат с нещастните семейства. Още имам кошмари.