Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (2)

Глава 2

Четвъртък, 7 октомври 1965 г.

Денят на Кармайн започна в кабинета на комисар Джон Силвестри. Хората от екипа бяха седнали в полукръг около бюрото му. Вляво от него бяха капитан Дани Марсиано и сержант Ейб Голдбърг, а вдясно — доктор Патрик О’Донъл и сержант Кори Маршъл.

Кармайн не за първи път благодареше на щастливата си звезда за двамата по-висшестоящи в йерархията от него.

Високият красавец Джон Силвестри беше книжен плъх, винаги е бил такъв и твърдо вярваше, че когато след пет години се пенсионира, ще може да каже, че никога не е вадил пистолет срещу човек, да не говорим за заредена пушка или карабина. Странно, защото беше влязъл в Армията на САЩ през 1941 като лейтенант и я беше напуснал през 1945, целият накичен в медали, сред които медала на честта на Конгреса. Най-дразнещият му навик бяха пурите, които по-скоро смучеше, отколкото пушеше, и оставяше след себе си лигави фасове, които според Кармайн миришеха като плювалник в каубойски бар от XIX век в Додж Сити.

Силвестри беше напълно наясно, че Дани Марсиано най-много мразеше пурите и обичаше да пъха пепелника си точно под неговия чип нос. Северноиталианската кръв бе направила кожата на Марсиано светла и луничава, очите — сини, а от заседяването зад бюро беше качил няколко излишни килограма. Добър човек, на когото му липсваха лукавост и търпение, за да измести комисаря.

Оставяха Кармайн и колегите му да се заемат с истинска полицейска работа и игнорираха политическия натиск от общината, академичната общност и щатската управа. На тях можеше да се разчита, че ще защитават хората си. А че Кармайн им беше любимецът, това всички го знаеха. Но това едва ли предизвикваше завист, защото означаваше, че Кармайн получава най-сложните случаи, които изискваха дипломатичност или добри връзки с другите правораздавателни органи. Освен това беше най-добрият в разследването на убийства.

Току-що беше завършил първи курс в „Чъб“, когато бе атакувано пристанището Пърл Харбър. Отложи образованието си, за да се запише в армията. По случайно стечение на обстоятелствата беше разпределен във военната полиция и когато се уволни и престана да арестува пияни войници, откри, че обича тази работа. В разбунената армия от военните времена имаше толкова много жестоки и рафинирани престъпления, колкото и по улиците на кой да е град. Когато войната и играта на окупация в Япония свършиха, беше стигнал до чин майор и имаше възможност да довърши следването си в „Чъб“ по ускорена програма. Като взе в ръка дипломата, която му даваше право да преподава английски и математика, реши, че харесва повече полицейската работа. През 1949 постъпи в полицейския участък на Холоуман. Силвестри, който по това време беше лейтенант, бързо забеляза потенциала му и го зачисли при детективите, чийто началник беше в момента. Холоуман не беше достатъчно голям град, за да има отдел „Убийства“ или някакво друго подразделение на градските полицейски части, затова Кармайн работеше по всякакви престъпления. Но убийствата бяха запазената му марка и имаше удивителен процент на разкриваемост — почти сто, от които, разбира се, не всички убийци бяха осъдени. Седеше съсредоточен, но спокоен: този случай изглеждаше доста интересен.

— Ти пръв, Патси — каза Силвестри, който вече изпитваше неприязън към убийството в „Хъг“, защото щеше да се превърне в медийна сензация. Тази сутрин имаше само един малък абзац в „Холоуман поуст“, но скоро, след като изтече информация за подробностите, щеше да е на първа страница.

— Със сигурност мога да твърдя — започна Патрик, — че този, който е захвърлил торса в хладилника с мъртвите животни в „Хъг“, не е оставил пръстови отпечатъци, влакна или други следи от себе си. Жертвата е около шестнадесетгодишна и е цветнокожа. Дребна е, изглежда за нея са полагани добри грижи. — Той се наведе напред с блеснал поглед. — На десния си бут има белег във формата на сърце от бенка, премахната преди десет дни. Но не е пигментирано петно по рождение, а хемангиом, доброкачествен тумор, съставен от кръвоносни съдове. Използван е диатермичен форцепс, за да се прекъсне захранването му и да се съсири кръвта. Сигурно му е отнело часове. След това го е третирал с лекарство за съсирване на кръвта, за да е сигурен, че ще спре кървенето. И е оставил раната да хване коричка и да заздравее. Намерих следи от нещо, което първоначално помислих за мехлем, но не беше. — Пое дълбоко дъх. — Беше маслена боя, с цвета на кожата й.

Кармайн настръхна и той потрепери.

— След като е махнал бенката, все още не му се е струвала идеална, затова я е покрил с маслена боя, за да я направи съвършена. О, Патси, тоя е пълен психопат!

— Да — потвърди Патрик.

— Значи е хирург? — попита Марсиано и побутна пепелника на Силвестри и неговото съдържание далеч от носа си.

— Не е задължително — отвърна Кармайн. — Вчера говорих с жена, която се занимава с микрохирургия на животни в „Хъг“. Тя не е лекар. Сигурно във всеки голям изследователски център като медицинския факултет на „Чъб“ има десетки фелдшери, които могат да оперират не по-зле от всеки хирург. Във връзка с това, което Патси каза, че е направил убиецът, за да съсири кървящата бенка, аз пък подозирах, че е месар. Сега вече мисля, че мога спокойно да изключа тази възможност.

— Но продължаваш да смяташ, че има връзка с „Хъг“? — поинтересува се Силвестри, взе отвратителната си пура и я засмука.

— Да.

— Какво следва?

Кармайн стана и кимна към Кори и Ейб.

— Проверете обявените за изчезнали в целия щат. В базата данни на Холоуман няма такъв човек, освен ако убиецът не я е държал прекалено дълго за това, което е смятал да прави с нея. И понеже не знаем как е изглеждала, да се съсредоточим върху бенката.

Патрик излезе с него.

— Този случай няма да го разкриеш бързо. Копелето не ти е оставило нищо, за което да се хванеш.

— Не знам. Ако маймуната не се беше свестила в хладилника, дори нямаше да разберем, че е извършено престъпление.

 

 

Проверката в базата данни с изчезнали на Холоуман не даде никакви резултати. Кармайн започна да звъни по другите полицейски участъци в щата. Щатските ченгета бяха намерили трупа на десетгодишно момиченце в гората до маршрута „Апалачи“ — едро дете със смесена кръв, обявено за изчезнало от родителите, докато били на къмпинг. Но то беше починало от сърдечен удар и нямаше нищо съмнително около смъртта му.

От полицията в Норуолк съобщиха за шестнайсетгодишно момиче от доминикански произход на име Мерседес Алварес, изчезнало преди десет дни.

— Висока сто петдесет и пет сантиметра, с чуплива, но не прекалено къдрава коса, тъмнокафяви очи, наистина хубаво лице и зряла фигура — каза човекът, който се представи като лейтенант Джо Браун. — О, и с голяма бенка във формата на сърце на десния бут.

— Не мърдай, Джо, идвам до половин час.

Сложи буркана на покрива на форда и препусна по магистрала И–95 с пусната сирена. Взе шейсетте километра за двайсет минути.

Лейтенант Джо Браун беше негов връстник, между четирийсет и четирийсет и пет годишен, и по-развълнуван, отколкото Кармайн очакваше. Браун беше изнервен като всички полицаи в околността. Кармайн разгледа цветната снимка в папката, потърси описания на бенката, която нечия неумела ръка се бе опитала да скицира.

— Тя е точно нашето момиче — каза. — Боже, красива е! Дръж ме в течение, Джо.

— В десети клас е в гимназията „Св. Марта“. Има добри оценки, не създава тревоги, няма гаджета. Произхожда от доминиканско семейство, което живее тук в Норуолк от двайсет години. Бащата е касиер, майката — домакиня. Шест деца, две момчета и четири момичета. Мерседес е — всъщност е била — най-голямата. Най-малкото е момче на три години. Живеят в тих стар квартал и не се забъркват в нищо.

— Някой виждал ли е как отвличат Мерседес? — попита Кармайн.

— Никой. Скъсахме си задниците да я търсим, защото… — Млъкна за малко и лицето му стана тревожно. — Тя е второто момиче, което изчезва през последните два месеца. И двете са в десети глас в „Св. Марта“, от един и същи клас, близки са, но не са първи приятелки. Мерседес имала урок по пиано след училище, трябвало да се върне вкъщи към четири и половина. Като не се появила до шест и след като монахините потвърдили, че си е тръгнала точно когато трябва, господин Алварес ни се обади. Вече бяха разстроени заради Верина.

— Верина първото момиче ли е?

— Да. Верина Гаскон. От креолско семейство от Гваделупа, и те са тук от доста време. Изчезна на път за училище. И двете семейства живеят съвсем близо до „Св. Марта“, само на една пряка. Претърсихме цял Норуолк за Верина, но тя беше изчезнала без следа. А сега и това момиче, същата работа.

— Има ли вероятност някое от двете момичета да е избягало с таен приятел?

— Никаква — беше категоричен Браун. — Може би трябва да се видиш с двете семейства, за да ме разбереш. Те са старомодни латиноамерикански католици, възпитават децата си строго, но с много любов.

— Ще се видя с тях, но не сега — каза Кармайн и отвътре всичко му се сви. — Можеш ли да уредиш господин Алварес да разпознае Мерседес по бенката? Можем да му покажем малък отрязък кожа, но преди това трябва да знае…

— Да, да, аз ще кажа на бедния нещастник, че някой е нарязал красивото му момиченце на парчета — каза Браун. — О, боже! Понякога си мразя работата.

— Дали техният свещеник ще иска да дойде с него?

— Ще се погрижа. И може би и една-две монахини за допълнителна подкрепа.

Влезе полицай с кафе и понички с желе. И двамата мъже изгълтаха лакомо по две и отпиха жадно от кафето. Докато чакаше да му донесат копията от досиетата на двете момичета, Кармайн се обади в Холоуман.

Ейб му каза, че Кори вече е в „Хъг“, а той се кани да отиде при декана Уилбър Даулинг, за да разбере колко хладилника за мъртви животни има в медицинския факултет.

— Има ли информация за други изчезнали, които да отговарят на описанието на момичето? — попита Кармайн, който вече се чувстваше добре похапнал.

— Да, три. От Бриджпорт, Ню Бритън и Хартфорд. Но тъй като нито една от тях няма бенка, не сме ги проверили. Всичките са отпреди месеци — отвърна Ейб.

— Има промяна, Ейб. Обади се на Бриджпорт, Хартфорд и Ню Бритън и им кажи да ти изпратят копия от досиетата им с най-бързата си полицейска кола.

 

 

Когато Кармайн влезе, Ейб и Кори станаха от бюрата си и го последваха в кабинета му, където го чакаха три папки. Към тях се прибавиха и двете, които Кармайн донесе. Взе петте снимки, всичките цветни, и ги нареди в редичка. Бяха като сестри.

Нина Гомес беше шестнайсетгодишна гватемалка от Хартфорд и беше изчезнала преди четири месеца. Рейчъл Симпсън беше шестнайсетгодишна чернокожа, но от по-светлите, от Бриджпорт, изчезнала преди шест месеца. Ванеса Оливаро беше шестнайсетгодишно момиче от Ню Бритън със смесена кръв — потомка на китайци, чернокожи и бели. Родителите й дошли от Ямайка. Изчезнала преди осем месеца.

— Нашият убиец обича чупливи, но не прекалено къдрави коси и специфичен вид красота — плътни, но добре очертани устни, раздалечени големи тъмни очи, трапчинки на бузите. Също така да са високи не повече от сто петдесет и пет сантиметра, да имат добре развито тяло и светла, но не бяла кожа — каза Кармайн, докато преглеждаше снимките.

— Наистина ли мислиш, че са отвлечени от един и същи човек? — попита Ейб, на когото не му се искаше да повярва.

— Разбира се. Виж им профилите. Богобоязливи, уважавани семейства, всички католици, с изключение на Рейчъл Симпсън, чийто баща е епископален свещеник. Симпсън и Оливаро са ходели в местните гимназии, а останалите три в католически училища, две — в едно и също, „Св. Марта“ в Норуолк. После обърнете внимание и на периода. Една на всеки два месеца. Кори, обади се и попитай за изчезнали момичета, отговарящи на описанието, да кажем, десет години назад. Произходът им е точно толкова важен, колкото и физическите данни. Готов съм да се обзаложа, че всички тези момичета са се отличавали с… праведност е твърде старомодна дума, но с доброта. Сигурно са били доброволки и са раздавали храна на бедните, или са помагали в някоя болница. Никога не са пропускали църковна служба, полите им са били под коляното, може да си слагали малко червило, но никога не са се гримирали напълно.

— Момичетата, които описа, са голяма рядкост, Кармайн каза Кори. Тъмното му изострено лице беше съвсем сериозно. — Ако е отвличал по една на всеки два месеца, сигурно е губил доста време, докато я намери. Виж на какъв широк периметър действа. Норуолк, Бриджпорт, Ню Бритън — защо не момичета от Холоуман? Мерседес е захвърлена в Холоуман.

— Всички са захвърлени в Холоуман. Досега имаме само пет момичета, Кори. Няма да хванем почерка му, докато не проследим случаите до времето, когато е започнал да действа. Поне в Кънетикът.

Ейб преглътна шумно, светлото му лице със счупен нос беше станало още по-бледо и изглеждаше болнаво.

— Но няма да намерим труповете преди този на Мерседес, нали? Нарязвал ги е на парчета и ги е прибирал в хладилник за животински трупове, а оттам са отивали в инсинератора на медицинския факултет.

— Сигурен съм, че си прав Ейб — каза Кармайн, който изглеждаше необичайно унил на най-верните си и дългогодишни колеги. Независимо какво беше разследването, Кармайн се носеше през него със солидната елегантност и мощта на бойна колесница. Съпреживяваше, страдаше, съчувстваше и разбираше, но досега никога не бе позволявал някой случай да му влезе така под кожата.

— Какво друго ти говори това, Кармайн? — попита Кори.

— Че в ума си е изградил идеал за съвършенство, на който тези момичета приличат, но винаги в тях се оказва, че има нещо несъвършено. Като бенката на Мерседес. Може би една от тях го е пратила на майната си, а на него не му е харесало такива думи да излизат от девствените й устни. Но всъщност страданието им го възбужда като всеки изнасилвач. Затова не знам дали да го квалифицираме като убиец или като изнасилвач. Той, разбира се, е и двете, но как точно работи мозъкът му? Какъв е истинският му мотив да причинява това?

Кармайн се намръщи.

— Знаем какъв тип жертви харесва и че този тип е сравнително рядък, но и един призрак е по-видим от него. След двете отвличания в Норуолк, полицаите са си скъсали задниците да търсят маниаци, воайори и пришълци по улиците около училищата, непознати, които влизат в контакт със семействата или учениците. Проверили са всички, от доброволците в благотворителните организации до клошарите, пощальоните, продавачите на енциклопедии, както и хората, обявили, че са мормони или Свидетели на Йехова, или някакви други религиозни мисионери. Инкасатори, общински служители, озеленители, телефонни и електротехници. На практика създали мозъчен тръст, който се опитвал да разреши загадката как е успял да се добере достатъчно близо до момичетата, за да ги отвлече, но резултатът бил нулев. Никой не можел да си спомни нищо, което да ги насочи нанякъде.

Кори се изправи.

— Започвам да звъня — каза.

— Добре. Ейб, кажи за „Хъг“ — подкани го Кармайн.

И Ейб извади тефтера си.

— Трийсет души са на щат в „Хъг“, като се започне с професор Смит и се свърши с Алодис Милър, миячката. — Извади два листа от папката под лакътя си и ги подаде на Кармайн. — Ето списък с имената, годините, длъжностите, стажа им и всичко, което може да ни потрябва. Единствената, която има някакъв хирургичен опит, е Соня Либман от операционната. Двамата чужденци дори нямат медицинско образование, а доктор Форбс каза, че припаднал, докато гледал обрязване.

Покашля се и извади още един лист.

— А това са хората, които влизат и излизат често, но техните лица са добре познати — гледачите на животните, лекари от медицинския факултет. „Майти Брайт Сайънтифик Клийнърс“ са сключили договор да чистят „Хъг“, което и правят между полунощ и три през нощта от понеделник до петък, но не се занимават с опасните отпадъци. Това е задължение на Отис Грийн. За това трябва очевидно да си обучен, което добавя няколко долара към заплатата на Отис. Съмнявам се, че „Майти Брайт“ имат нещо общо с престъплението, защото Сесил Потър се връща всяка вечер в „Хъг“ и заключва отделението за животни по-здраво от Форт Нокс, за да не надничат там чистачите. Той нарича маймуните „моите бебчета“. Ако чуят и най-малък звук през нощта, вдигат страшна олелия.

Благодаря за информацията, Ейб. Не се бях сетил за „Майти Брайт“. — Кармайн погледна Ейб с голяма обич. — Впечатления от работещите, които си струва да споделиш?

— Правят ужасно кафе — каза Ейб, — а един умник от отделението по неврохимия пълни стъкленица с вкусни на вид бонбонки — розови, жълти, зелени. Само дето не са бонбонки, а стиропор.

— Преметнал те е.

— Преметна ме.

— Нещо друго?

— Нищо важно. Можеш да изключиш Алодис миячката — прекалено е тъпа. Съмнявам се, че чувалите са сложени в хладилника, докато Отис и Сесил са били на работа. Предполагам, че е станало по-късно.

— Ами вероятният брой на местата за изхвърляне на отпадъците?

— Намерих седем различни хладилника за животински трупове, като изключим този в „Хъг“. Деканът Даулинг не беше много щастлив, че трябва да говори с полицай за нещо толкова незначително и невлизащо в длъжностната му характеристика. Оказа се, че и никой няма точен списък. Но този в „Хъг“ е най-удобен, другите са по-публични и по-натоварени. Човече, през тях минават сигурно милиони плъхове! Мразя ги живи, но от днес много повече ги мразя мъртви. Аз залагам на хладилника в „Хъг“.

— Аз също, Ейб, аз също.

 

 

Кармайн прекара остатъка от деня на бюрото си в проучване на досиетата, докато накрая можеше да ги рецитира наизуст. Всяко беше доста дебело предвид вида на жертвите. Очевидно полицаите от всеки град бяха вложили в разследването повече усилия от обичайното. Обикновено шестнайсетгодишните момичета, които изчезваха, имаха съответната репутация (а понякога и криминални досиета) и изчезването им не беше нелогично. Но не и тези момичета. Жалкото е, мислеше си Кармайн, че не контактуваме достатъчно помежду си. Ако го правехме, щяхме по-рано да стигнем до убиеца. Обаче няма труп, а следователно и физическо доказателство за убийство. Нямаме представа колко убити има, но колкото и да са, със сигурност всички са изчезнали в инсинератора на медицинския факултет. Много по-сигурно, отколкото, да ги погребеш в гората, да речем. Кънетикът има много гори, но те са обитаеми, не са безгранична пустош като в щата Вашингтон.

Интуицията ми подсказва, че пази главите им за спомен. Или пък, ако се е отървал и от главите, е заснел момичетата. На цветен любителски филм, може би с няколко камери, за да запечата от всякакъв ракурс страданията им и собствената си власт над тях. Сигурен съм, че е човек, който обича да си запазва неща за спомен. Това е неговата тайна фантазия, няма да устои на изкушението да я документира. Така че или ги заснема, или пази главите във фризер, или в стъклени буркани с формалин. Колко случаи със запазени за спомен неща съм разследвал? Пет. Но никога масов убиец. Това е такава рядкост! А и другите ми бяха оставили улики. Този не е. Какво ли чувства, когато гледа филмите или главите им? Екстаз? Разочарование? Възбуда? Угризения? Ще ми са да знам, но не знам.

 

 

Отиде в „Малволио“, седна в обичайното си сепаре и си даде сметка, че не е гладен, въпреки че е време за вечеря. Но ще става рано, трябва да си пази силите за този случай.

Сервитьорката беше нова, затова я остави да си запише всичко, от печеното до оризовия пудинг. Красиво момиче, но не беше типът на неговия убиец. Начинът, по който огледа Кармайн от главата до петите, си беше очевидна покана, на която той не обърна внимание. Макар че му напомняше малко за Сандра: красавица, която работеше като сервитьорка, докато пробие на някоя по-хубава работа като актриса или модел. Ню Йорк беше съвсем близо.

Колко неща се бяха случили през 1950 година! Той стана детектив, отвориха „Хъг“, построиха болницата на Холоуман и Сандра Толи започна работа като сервитьорка в „Малволио“. Беше поразен от пръв поглед. Висока и добре сложена като Джейн Ръсел, бедра до сливиците, буйна руса коса и големи късогледи очи върху прекрасното лице. Твърдо вярваше в себе си и в кариерата, която я очакваше като модел. Беше изпратила материали до всички нюйоркски агенции, но не можеше да си позволи да живее там. Затова се бе преместила на два часа път с влак в Кънетикът, където можеше да намери наем под трийсет долара на месец и да яде безплатно като работи като сервитьорка.

Но после всичките й амбиции отидоха на кино, защото и тя бе поразена от вида на Кармайн Делмонико. Не само беше красив и висок над сто и осемдесет сантиметра, но имаше мъжкарско лице, което жените обожаваха, и тяло, напращяло от мускули. Срещнаха се на Нова година. Ожениха се за по-малко от месец, а след три тя вече беше бременна. София, дъщеря им, се роди в края на 1950. В онези дни живееха под наем в хубава къща в Източен Холоуман, в италианския квартал, защото той си мислеше, че като заобиколи Сандра с многобройните си роднини, тя няма да се чувства толкова самотна, когато му се налага да работи до късно. Но тя бе фермерска дъщеря от Монтана и нито разбираше, нито харесваше начина, по който се живееше в Източен Холоуман. Когато майката на Кармайн се отбиваше да я види, Сандра си мислеше, че идва да я проверява, а като допълнение смяташе всички гостувания и покани от семейството и приятелите му за доказателство, че й нямат доверие.

Всъщност не се караха, нямаше дори недоволство. Детето беше копие на майка си, и радваше всички. Никой по-добре от италианците не знае, че ангелите са русокоси.

Кармайн чакаше реда си за безплатни билети за бродуейска пиеса, гостуваща в театър „Шуман“. В края на 1951, когато София беше на една годинка, му дойде редът. Ставаше въпрос за важна пиеса, получила бурно одобрение след гастроли в Бостън и Филаделфия, затова всички важни клечки от Ню Йорк щяха да я гледат. Сандра беше безумно щастлива, извади най-официалната си рокля без презрамки от цикламена коприна, която й стоеше като втора кожа до коленете, а надолу се разкрояваше. Облече бяло палто от норки, за да й е топло в студената зима. Изглади официалния костюм на Кармайн, ризата му с жабото и пояса и му купи гардения за бутониерата. О, колко беше развълнувана! Като дете, което отива в Дисниленд.

Но изникна някакъв случай и той нямаше как да отиде. Сега, като се връщаше назад, се радваше, че не е видял лицето й, когато е научила. Обади й се по телефона. Извинявай, скъпа, тази нощ трябва да работя. Сандра отиде на представлението съвсем сама в цикламената копринена рокля без презрамки и бялото палто от норки. Тогава той нямаше нищо против. Но не му каза, че във фоайето на „Шуман“ е срещнала филмовия продуцент Майрън Мендел Манделбаум и че той е окупирал мястото на Кармайн, въпреки че имал запазена ложа близо до сцената.

Седмица по-късно Кармайн се прибра и откри, че Сандра и София ги няма. На камината имаше кратка бележка, в която Сандра му казваше, че е се е влюбила в Майрън и е хванала влака за Рино. Майрън вече беше разведен и нямаше търпение да се ожени за нея. А София бе черешката на сватбената торта, тъй като Майрън не можеше да има деца.

Беше като гръм от ясно небе за Кармайн, който не беше забелязал колко нещастна е жена му. Не направи нищо от онова, което правеха лошите съпрузи. Не се опита да отвлече детето, да набие Майрън Мендел Манделбаум, да се пропие или да спре да дава всичко от себе си в работата. Не че не го насърчаваха, разгневеното му семейство би свършило с удоволствие първите две неща вместо него и не разбираше защо не им позволява. Просто си призна, че връзката им е била повърхностна и се е основавала само на физическо привличане и нищо друго. Сандра искаше блясък, шик, бурен живот, които той не можеше да й предложи. Заплатата му беше добра, но не тънеше в разкош, а и беше прекалено влюбен в работата си, за да обсипва непрекъснато с внимание жена си. Реши, че в много отношения Сандра и София ще се чувстват по-добре в Калифорния. Но как го заболя! За тази болка не призна на никого, дори на Патрик — макар че той се досети, — а я погреба дълбоко и се опита да забрави.

Всеки август ходеше до Лос Анджелис да вижда София, защото много обичаше дъщеря си. Но по време на тазгодишното посещение разбра, че Сандра всеки ден ходи с лимузината до лъскаво училище, в което сред отегчените от богатството си възпитаници алкохолът, марихуаната, кокаинът и ЛСД се намираха по-лесно от бонбонки. Горката Сандра, бурният нощен холивудски живот я бе превърнал в наркоманка. А Майрън се опитваше да създаде нормална атмосфера около детето, колкото и да беше повърхностен. За щастие София бе наследила любопитството на баща си, беше умна и помъдряла, докато гледа как майка й пропада. Три седмици Кармайн и Майрън убеждаваха София, че ако не стои далеч от наркотиците и алкохола и не завърши образованието си, ще свърши като Сандра. С годините Кармайн започна да харесва втория съпруг на Сандра, дори нещо повече. Това последно посещение беше скрепило връзката им, а причината за това беше София.

— Трябва пак да се ожениш, Кармайн — му бе казал Майрън. — И да заведеш момиченцето в по-здравословна атмосфера от тази. Ще ми липсва много, но я обичам достатъчно, за да знам, че далеч оттук ще й е по-добре.

След Сандра Кармайн се бе заклел никога повече да не се жени и досега спазваше това обещание. За сексуално удовлетворение си имаше Антония, далечна братовчедка, вдовица от Лайм. Тя му се бе отдала с много нежност и любов.

— Можем да си доставяме удоволствие, без да си усложняваме живота — каза му тя. — Нямаш нужда от женски номерца, каквито ти правеше Сандра, а за мен друг като Конуей никога няма да има. Затова, когато имаш нужда или аз имам нужда, ще си звъним.

Прекрасна уговорка, която продължаваше вече шест години.

 

 

Патрик влезе в „Малволио“ точно когато Кармайн довършваше оризовия си пудинг, пухкава, вкусна и сладка смес, поръсена обилно с индийско орехче и канела.

— Как мина с господин Алварес? — попита Кармайн.

Потръпна и лицето му се изкриви.

— Ужасно. Знаеше защо не можем да му покажем нищо друго, освен бенката, но молеше и молеше, толкова много плака, че едвам аз сдържах сълзите си. Свещеникът и двете монахини бяха като манна небесна. Те го изнесоха полужив.

— Пий едно уиски, аз черпя.

— Точно това се надявах да кажеш.

Кармайн поръча две двойни ирландски уискита на сервитьорката, която го сваляше, и не каза и дума, докато Патрик не изпи половината питие и цветът не започна да се връща на лицето му.

— Знаеш не по-зле от мен, че работата ни прави по-твърди — каза Патрик, въртейки чашата в ръка. — Но през повечето време престъпленията са само гадни и жертвите, колкото и да ми е мъчно за тях, не ме преследват в сънищата. Но не и това! Такава жестокост към такова невинно дете. Смъртта на Мерседес ще съкруши семейството й напълно.

— По-лошо е, отколкото си мислиш, Патси. — Кармайн се огледа бързо, за да е сигурен, че никой няма да го чуе. След това му каза за останалите четири момичета.

— Значи е сериен убиец?

— Залагам си главата, че е така.

— И се цели в тези членове на обществото, които най-малко го заслужават. Хора, които не създават никому проблеми, не струват пари на държавата, нито досаждат с обаждания за лаещи кучета като съседите ми или пък като гадните копелета от данъчното. Това са хора, които моят ирландски баща би нарекъл „солта на земята“ — заключи Патрик и гаврътна питието си наведнъж.

— Съгласен съм с теб, освен за едно. Засега всичките са със смесена кръв и както много добре знаеш, за някои това вече е престъпление. Въпреки че отдавна живеят в Кънетикът, произходът им е карибски. Дори Рейчъл Симпсън от Бриджпорт има корени на остров Барбадос. Така че започва да прилича на расова вендета.

Празната чаша се стовари със силен трясък на масата и Патрик се измъкна от сепарето.

— Прибирам се, Кармайн. Ако не го направя, ще се заседя тук и ще продължа да пия.

Кармайн не остана много след братовчед си. Плати, даде два долара бакшиш на сервитьорката заради доброто старо време със Сандра и измина няколкото крачки до дома си, намиращ се осем етажа под луксозния апартамент на доктор Хидеки Сатсума в „Натмег Иншурънс“.