Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (23)

Глава 23

Четвъртък, 15 февруари 1966 г.

„Тинкър бел“ в Уайт Плейнс се намираше в изискан търговски център с магазини за дрехи и мебели. В него имаше и неизбежните щандове за деликатеси, заведения за бързо хранене, хранителни стоки и химическо чистене. Имаше и няколко ресторанта, които се ползваха повече за обяд, отколкото за вечеря. Беше нова сграда на два етажа, но от „Тинкър бел“ бяха прекалено опитни, за да си сложат магазина на горния етаж. Беше близо до входа, на първия етаж.

Докато оглеждаше магазина отвън, Кармайн забеляза, че е доста голям и изцяло посветен на облекла за малки момиченца. Течеше разпродажба на палта и зимни дрехи. Не бяха евтини изкуствени боклуци, всички бяха от естествени материи. Видя, че дори има щанд за кожи, който се намираше под арка с надпис: „Деца и норки“. Дори в този час няколко десетки клиенти се разхождаха покрай полиците, някои с децата, други — сами. Нямаше мъже. Колко ли джебчии влизаха на такова място, зачуди се полицаят.

Събра цялата си увереност и влезе, но изглеждаше и се чувстваше напълно не на място. Сигурно имаше неонов надпис на челото „ченге“, защото жените бързо се отдръпваха от него и продавачката се опита да се скрие.

— Може ли да повикате управителя, ако обичате? — каза той на нещастното момиче, което не успя да изчезне навреме.

О, слава богу, ще го изведат оттук! Момичето веднага го поведе към дъното на магазина и почука на една врата без табела.

Госпожа Жизел Добчик го въведе в малкия си кабинет, претъпкан с кашони и шкафове с папки. От едната страна на масата, която служеше за бюро на госпожа Добчик, имаше метална каса, но не бе останало място за стол за посетители. Реакцията й към значката, която той й показа, беше нескрит интерес. После разбра, че е жена, която се смущава от много малко неща. Около четиридесет и пет годишна, много добре облечена, руса коса, лакирани в червено нокти, толкова дълги, че приличаха на щипци.

— Познато ли ви е това, госпожо? — попита той, като извади розовата рокля на Маргрета от куфарчето си. После и лилавата рокля на Фейт. — А това?

— Почти със сигурност са от „Тинкър Бел“ — отвърна тя и започна да опипва вътрешните шевове. Изведнъж се намръщи. — Етикетите ни са махнати, но ви уверявам, че са оригинални и са от нас. Имаме си специални трикове за разпознаване, скрити в шевовете.

— Сигурно не знаете кой ги е купил?

— Всеки би могъл да бъде, лейтенант. И двете са десети номер, това значи за момичета между десет и дванайсет години. След като минат дванайсет, започват да искат да приличат повече на Анет Фуничело, отколкото на феи. Винаги имаме по една от всеки номер и цвят на склад, но две — трудна работа. Моля, елате с мен.

Тя излезе от кабинета си и той я последва. Минаха през голям участък с блестящи празнични рокли, наредени на десетки стендове със закачалки. Кармайн разбра какво е имала предвид, когато каза, че е трудна работа да се намерят две от един размер. Имаше над две хиляди рокли в нюанси от бяло до тъмночервено, всичките обшити с кристали, перли или фалшиви опали.

— Шест размера за деца от три до дванайсет години, двайсет различни модела и двайсет различни цвята — обясни тя. — Прочути сме с тези рокли, продават се веднага, щом ги изложим. — И се засмя. — Не можем да си позволим да има две момичета с едни и същи рокли на едно и също парти. Да носиш „Тинкър Бел“ е знак за социален статус. Всяка майка и всяко дете от окръг Уестчестър ще ви го кажат. Марката е популярна и в Кънетикът, някои от клиентите ни пътуват от Феърфийлд и Личфийлд.

— Мога ли, след като си взема куфарчето и роклите, да ви поканя на обяд, госпожо Добчик? Или на кафе? Тук се чувствам като слон в стъкларски магазин, а и мога да ви разгоня клиентите.

— Благодаря, имам нужда от почивка.

— Това, което казахте — че не трябва да има две момичета с еднакви рокли на едно и също парти — ме навежда на мисълта, че водите доста подробна документация — каза той, след като отпи от шоколадовия си шейк. Прекалено много детски радости имаше тук.

— О, да, налага ни се. Само че двата модела, които ми показахте, са сред най-популярните в продължение на няколко години и сме продали много от тях. Розовата дантела не се продава от пет години, а лилавата — от четири. Вашите бяха толкова повредени, че е невъзможно да се определи кога са ушити.

— Къде се произвеждат?

Тя отхапа от поничката си. Очевидно ролята на експерт й харесваше.

— Имаме малка фабрика в Уорчестър, Масачузетс. Сестра ми ръководи магазина в Бостън, а аз този в Уайт Плейнс, брат ни се занимава с фабриката. Семеен бизнес, ние сме единствените собственици.

— Идват ли мъже да купуват при вас?

— Понякога, лейтенант, но като цяло клиентите на „Тинкър бел“ са жени. Мъжете могат да купуват бельо за съпругите си, но обикновено избягват да купуват официални рокли за дъщерите си.

— Някога продавали ли сте две дрехи от един и същ размер и цвят на един и същ купувач в един и същ ден? Например за близначки?

— Да, случва се, но трябва да изчакат един ден, за да получат втората рокля. Жените, които имат близначки, поръчват предварително.

— А какво ще кажете ако някой дойде и купи да речем моята розова дантела и лилавата… с както там й беше името…

— Английска бродерия — подсказа тя.

— Благодаря. Ще си го запиша. Купувал ли е някой два модела с един и същ номер, но от различни цветове в един и същи ден?

— Само веднъж — каза тя и въздъхна от удоволствие при спомена. — Ама че покупка беше! Дванайсет рокли за момичета от десет до дванайсет години, всичките различен модел и цвят.

Косата на Кармайн настръхна.

— Кога?

— Мисля, че беше към края на 1963 година. Мога да проверя.

— Преди се върнем и да го направите, госпожо Добчик, ми кажете спомняте ли си тази клиентка? Как изглеждаше?

— Много добре си спомням — каза идеалната свидетелка. — Не и името й, защото плати в брой. Беше във възрастовата група на бабите. Към петдесет и пет. Носеше палто от самур и елегантна самурена шапка. Косата й беше синкава, с добър, но не прекален грим, голям нос, сини очи, елегантни бифокални очила и имаше приятен глас. Чантата и обувките й бяха на „Шарл Журдан“ и съчетани идеално. Имаше дълги самуренокафяви ръкавици, същия цвят като чантата и обувките. Униформен шофьор занесе всички кутии до лимузината. Беше черен линкълн.

— Не прилича на човек, който има нужда от социални помощи.

— Господи, не! Това си остава най-голямата покупка на дребно на официални рокли, която някога сме имали. Всяка струва по сто и петдесет, получихме хиляда и осемстотин долара тогава. Вадеше стодоларови банкноти от пачка дебела два пръста.

— Случайно да я попитахте защо купува толкова много официални рокли от един и същ размер?

— Разбира се, кой не би попитал? Тя се усмихна и каза, че е местен представител на благотворителна организация, която ще изпрати роклите като коледни подаръци в сиропиталище в Бъфало.

— Повярвахте ли й?

Жизел Добчик се усмихна широко.

— Звучи толкова правдоподобно, колкото да купиш дванайсет рокли от един и същ размер, нали?

— Май да.

Върнаха се в „Тинкър Бел“, където госпожа Добчик извади документацията от покупката. Нямаше име, платено е в брой.

— Записали сте номерата на банкнотите — забеляза Кармайн. — Защо?

— Тогава имаше съмнения за фалшиви пари и затова, докато момичетата опаковаха, аз ги проверих в банката.

— И не бяха фалшиви?

— Не, бяха си истински, но банката се заинтересува от тях, защото били печатани през 1933 година, веднага след като спадна стандартът на живот, а бяха почти като нови. — Госпожа Добчик сви рамене. — На мен какво ми пукаше? Бяха законни платежни средства. Според човека от банката били запазени в дълбок резерв.

Кармайн огледа списъка с осемнайсетте номера.

— Съгласен съм. Номерата са последователни. Много необичайно, но не ми помага с нищо.

— Това част от някакъв голям, вълнуващ случай ли е? — попита госпожа Добчик, докато го изпращаше до вратата.

— Боя се, че не, госпожо. Пак заплаха от фалшиви пари.

 

 

— Вече знаем, че Призраците са планирали втората серия убийства предварително — каза Кармайн на очарованата си публика. — Покупката е направена през декември 1963 година, доста преди първата жертва Розита Есперанца да бъде отвлечена. Две години са отвличали по едно момиче на всеки два месеца, за да ги докарат до дванайсет, а роклите от „Тинкър Бел“ са били в нафталин, докато им дойде времето. Каквито и да са Призраците, те не следват лунния цикъл. Това искаха да знаят психиатрите, когато започнаха да убиват всеки месец. Луната няма нищо общо с Призраците. Те следват слънцето, всичко е по дванайсет.

— Информацията от „Тинкър бел“ ще помогне ли? — попита Силвестри.

— Сега не, едва когато има процес.

— Но първо трябва да намерите Призраците — каза Марсиано. — Коя мислиш, че е бабата, Кармайн?

— Единият от Призраците.

— Но ти каза, че това не са престъпления, извършени от жени.

— И още го твърдя, Дани. Но е много по-лесно един мъж да се маскира като възрастна жена, отколкото като млада. Тогава грубата кожа и бръчките нямат значение.

— Реквизитът ми хареса — отбеляза сухо Силвестри. — Самурено палто, шофьор и лимузина. Можем ли да се опитаме да намерим лимузината?

— Утре ще натоваря Кори с това, Джон, но не храня големи надежди. Предполагам, че шофьорът е бил другият Призрак. Странно, госпожа Добчик си спомняше всяка подробност за бабата, чак до бифокалните очила, но нищо за шофьора, освен че носел черен костюм, шапка и кожени ръкавици.

— Защо, логично е — каза Патрик. — Твоята госпожа Добчик е в бизнеса с дрехи. Всеки ден обслужва богати жени, но никога мъже наемни работници. Жените складират в паметта си и познават всеки вид кожа и всяка марка френски чанти и обувки. Обзалагам се, че бабата не е свалила и за секунда ръкавиците си, дори когато е броила стотачките от пачката.

— Прав си, Патси. Била е през цялото време с ръкавици.

Силвестри изсумтя.

— Значи пак не се приближаваме до Призраците.

— От една страна — да, Джон, но имаме напредък. Тъй като не оставят следи и никой не може да ни даде описание, търсим игла в купа сено. Колко хора живеят в Кънетикът — три милиона? Малък щат, няма големи градове, само дузина по-малки и стотина съвсем малки. Е, това е нашата купа сено. Като започнах разследването, не след дълго осъзнах, че търсенето на иглата не е правилния подход. Роклите от „Тинкър бел“ на пръв поглед са още една задънена улица, но аз не мисля така. Те са още една улика, нов пирон в ковчега. Всичко, което ни носи информация за Призраците, ни приближава към тях. Засега имаме пъзел на ясно, синьо небе, но роклите от „Тинкър Бел“ са парченце от него. Пъзелът расте.

Кармайн се облегна, твърдо стоящ зад идеята си.

— Първо, Призрака се превърна в два Призрака. Второ, двата Призрака са близки като братя. Не знам какъв е цветът на кожата им, в колективното си съзнание те виждат лице. Лице преди всичко. И то такова, каквото не се среща при белите момичета и е много рядко сред цветнокожите. Призраците работят като екип в истинския смисъл на думата — всеки си има своите задачи и области на компетентност. Вероятно се отнася и до това, което правят с жертвите си, след като ги отвлекат. Изнасилването ги възбужда, но жертвата трябва да е девствена във всеки един смисъл на тази дума — те не се интересуват от мръсници с химени. Може би единият Призрак я целува за първи път, другият я дефлорира. Виждам ги как си разпределят задачите — ти правиш това, аз онова. Не знам кой точно я убива, но предполагам, че по-покорният от двамата го прави. Той също така почиства. Единствената причина, поради която пазят главите, са лицата. Което значи, че когато ги намерим, ще намерим и всички глави, чак до тази на Розита Есперанца. Когато деянията им не са били известни на полицията, те са се опиянявали да отвличат посред бял ден, но от Франсин Мърей нататък са се отказали. Започвам да си мисля, че са се ориентирали към нощните отвличания заради полицията, а не защото са измислили съзнателно нов план. Просто нощните отвличания не са толкова рисковани.

Патрик седеше присвил очи, все едно се съсредоточаваше върху нещо много дребно.

— Лицето — каза той. — За първи път те чувам да се откажеш от всички други критерии, Кармайн. Какво те кара да мислиш, че само лицето ги интересува? Защо се отказа от цвета на кожата, вярата, расата, височината, невинността?

— О, Патси, знаеш колко пъти съм се фиксирал върху всичките по отделно и заедно, но накрая реших да се съсредоточа върху лицето. Хрумна ми изведнъж, докато си карах колата. Ей така — бум! — И той сви юмрук. — Маргрета Бюли ме наведе на тази мисъл. Моята черна перла сред толкова матови. Какво общо имаше тя с другите момичета? И отговорът беше — лицето. Нищо друго, освен лицето. Черта по черта, тя е същата като останалите. Заблудих се от различията, и то толкова, че пропуснах приликата — лицето.

— Ами невинността? — попита Марсиано. — Това също я свързва с останалите.

— Да, така е. Но не невинността кара нашата двойка призраци да отвличат определени момичета. Лицето им ги кара. Ако момичето няма хубаво лице, дори да притежава цялата невинност на света, няма да заинтригува Призраците — млъкна и се намръщи.

— Продължавай, Кармайн — подкани го Силвестри.

— Призраците — или може и Призрака — познават някого с такова лице. И го мразят повече от цялото останало човечество, взето заедно. Зарови лице в дланите си и се хвана за косата.

— Единият от тях или и двамата? Доминиращият със сигурност, а покорният може да е с него просто заради тръпката. Той е слугата, мрази всички, които мрази и доминиращият. Когато ми каза, че Призраците не се интересуват от гърди, Патси, ти попълни още едно парченце от пъзела. Сплесканите гърди, епилираните пубиси. Това ни навежда на мисълта, че лицето е на дете преди пубертета, но ако е така, защо не отвличат по-малки деца? Не им липсва нито изобретателност, нито кураж да го направят. Дали пък единият от Призраците не е познавал притежателката на лицето, когато се е превръщала от момиче в жена? И я е мразил повече като жена, отколкото като дете? Това е загадката, на която нямам отговор.

Силвестри изплю пурата си от вълнение.

— Но с втората дузина отиват все повече в посока на децата, Кармайн. С тези празнични момичешки роклички.

— Ако знаехме коя е притежателката на лицето, щяхме да знаем и кои са Призраците. Докато карах насам от Уайт Плейнс, се опитвах да си представя къщите на всички служители на „Хъг“ и да се сетя дали от някоя стена не ме е гледало това лице, но такова там нямаше.

— Все още ли стоиш твърдо на хипотезата, че убийците са от „Хъг“? — попита Марсиано.

— Единият призрак е определено от „Хъг“. Другият не е. Той измисля всичко и може би извършва част от отвличанията сам. Няма начин да не е от „Хъг“, Дани. Да, ще ми кажеш, че труповете са могли да бъдат оставени в някой от хладилниците на медицинския факултет, но къде другаде, освен в „Хъг“ е възможно да вземеш две до десет големи торби и да ги внесеш вътре, без да те забележат? Колкото по-малко носиш, толкова повече курса трябва да направиш. В другите паркинги хора идват и заминават по двайсет и четири часа в денонощието, а паркингът на „Хъг“ е с магнитни карти и напълно празен, да речем, в пет сутринта. Забелязах, че на една от стените е завързана голяма количка като от супермаркетите, с която учените могат да си внасят книги и документи. Не казвам, че Призраците не са могли да използват и други хладилници, а че е най-лесно и просто да използват този в „Хъг“.

— Простото и лесното е по-вероятно — каза Силвестри. — Значи „Хъг“ остава.

— Ти само се моли да не е Дездемона, Кармайн — каза Патрик.

— О, сигурен съм, че не е тя.

— А! — извика Патрик и наостри уши. — Значи подозираш някого?

Кармайн пое дълбоко въздух.

— Не подозирам никого и това е най-голямото ми притеснение. Трябва да подозирам някого, тогава защо не го правя. Имам чувството, че изпускам нещо, което е точно под носа ми. Сънувам и всичко ми е кристално ясно, но когато се събудя, е изчезнало. Мога само да продължа да си човъркам мозъка.

 

 

— Говори с Елиза Смит — каза Дездемона, опряла глава на рамото на Кармайн. Беше се преместила при Кармайн след страховитото среднощно посещение в апартамента й. — Знам, че ни ми казваш нищо важно, но съм убедена, че смяташ, че убиецът е от „Хъг“. Елиза е работила там още от основаването му и въпреки че не си вре носа където не трябва, знае много неща, които другите не знаят. Професорът понякога й споделя, особено ако е ядосан на някой служител — когато го изнерви Тамара или когато Кърт Шилер изпадне в някое от настроенията си. Елиза има магистърска степен по психология от „Смит“ и докторска от „Чъб“. Не съм почитателка на психолозите, но професорът много уважава мнението й. Виж се с нея и поговорете.

— Професорът някога изпитвал ли е нужда да говори с теб за Елиза?

— Разбира се, че не! Аз си се движа в своя орбита, която не се пресича с орбитите на другите. Нещо като неравноделен такт съм. На мен гледат като счетоводител, не като на учен, а това значи, че нямам никакво значение за професора. — Тя се сгуши в него. — Сериозно ти говоря, Кармайн. Говори с Елиза Смит. Знаеш много добре, че от този разговор може да дойде разрешаването на случая.