Милан Кундера
Самоличност (38)

38

Той усеща на бузата си допира на ръката й, по-точно допира на върховете на трите й пръста като студена следа, все едно, че го е докоснала жаба. Ласките й винаги са били бавни, спокойни, винаги му се е струвало, че искат да удължат времето. А трите пръста, бегло допрели се до бузата му, не бяха ласка, бяха напомняне. Сякаш отнесена от някаква буря, от някаква вълна, тя разполага само с този светкавичен жест, за да му каже: „Все пак бях тук! Минах оттук! Каквото и да се случи, не ме забравяй!“.

Жан-Марк машинално се облича и мисли за това, което са си казали за Лондон. „Защо в Лондон?“, бе попитал той, а тя му бе отговорила: „Много добре знаеш защо в Лондон“. Това бе ясен намек за заминаването, обявено в последното му писмо. „Много добре знаеш“ означаваше: „Знаеш какво пише в писмото“. Но въпросното писмо, извадено от пощенската кутия, можеше да е известно само на изпращача и на нея. С други думи, Шантал е смъкнала маската на бедния Сирано и е искала да му каже: „Ти ме покани в Лондон и аз ти се подчинявам“.

Но ако е отгатнала (боже мой, как е могла да отгатне?), че той е авторът на писмата, защо го е приела така лошо? Защо е толкова жестока? Ако всичко е отгатнала, защо не е отгатнала и причините за измамата? В какво го подозира? Зад всички тези въпроси има само една сигурност — той не я разбира. Тя впрочем също нищо не е разбрала. Разсъжденията им са поели в противоположни посоки и му се струва, че никога вече няма да се срещнат.

Мъката, която изпитва, не желае да се уталожи, напротив, иска да подлюти раната и да я покаже на всички, както човек показва на всички понесената несправедливост. Той няма търпението да изчака завръщането на Шантал и да разсее недоразумението. Вътре в себе си отлично знае, че това би било единственото разумно поведение, но мъката не разбира от разумни доводи, тя има собствен разум, в който няма нищо разумно. Това, което иска неразумният му разум, е, когато се прибере, Шантал да намери апартамента си празен, без него, такъв, какъвто бе обявила, че го желае, за да бъде сама и никой да не я шпионира. Той слага в джоба си няколко банкноти — това са всичките му пари, — после се колебае дали да вземе, или не ключовете си. Накрай ги оставя на масичката в антрето. Когато ги види, тя ще разбере, че той няма да се върне. Само няколко сака и ризи в гардероба и няколко книги в библиотеката ще останат за спомен от него.

Жан-Марк излиза, без да знае какво да прави. Важното е да напусне този апартамент, който вече не е негов. Да го напусне, преди да реши къде ще отиде после. Чак като се озове на улицата, ще си позволи да мисли за това.

Но когато излиза от сградата, изпитва странно усещане за нереалност. Дори спира насред тротоара, за да размисли. Къде да отиде? В главата му се въртят разни идеи: Перигор, където живеят провинциалните му роднини, които винаги го приемат с удоволствие; някой евтин хотел в Париж… Докато размишлява, едно такси спира на светофара. Той му прави знак.