Милан Кундера
Самоличност (25)

25

На следващия ден, събота сутринта, Шантал отвори прозореца и видя възхитително синьото небе. Почувства се щастлива и весела и ни в клин, ни в ръкав подхвърли на Жан-Марк, който се готвеше да излиза:

— Какво ли прави моят беден Британик?

— В какъв смисъл?

— Дали е още такъв похотлив? Дали е още жив?

— Защо си спомни за него?

— Не знам. Просто така.

Жан-Марк излезе и тя остана сама. Отиде в банята, после отвори гардероба си с желанието да се направи много хубава. Огледа рафтовете и нещо привлече вниманието й. Шалът й бе грижливо сгънат и поставен върху купчина бельо, а си спомняше, че го е хвърлила там съвсем небрежно. Дали някой не й е подреждал дрехите? Чистачката идва веднъж седмично и никога не се занимава с гардероба й. Учуди са на собствената си наблюдателност и си каза, че я дължи на възпитанието, получено някога в лятната вила. Там се бе чувствала до такава степен наблюдавана, че се научи да запомня как точно си е подредила нещата, за да разпознае и най-малката промяна, внесена от чужда ръка. Радостна, че това вече е минало, Шантал доволно се огледа и излезе. Долу отвори пощенската кутия, където я очакваше ново писмо. Прибра го в чантата си и се зачуди къде да го прочете. Намери малка градинка и седна под огромния есенен клон на жълтееща липа, запалена от слънцето.

„… когато звънтят по тротоара, токчетата ви ми напомнят за пътищата, които не съм изминал и които се устремяват в различни посоки като клоните на дърво. Пробудихте в мен фиксидеята от ранната ми младост — тогава си представях живота пред мен като дърво. Наричах го дървото на възможностите. Човек вижда така живота само за кратко. После той ни се явява като наложен веднъж завинаги път, като тунел, от който няма излизане. И все пак някогашният образ на дървото остава в нас под формата на незаличима носталгия. Вие ми напомнихте за това дърво и затова искам в замяна да ви предам образа му, да ви накарам да чуете опияняващия му шепот.“

Шантал вдигна глава. Над нея клоните на липата се разстилаха като златен таван, украсен с птички. Сякаш това бе същото дърво, за което се говореше в писмото. В съзнанието й метафоричното дърво се смесваше със старата й метафора за розата. Трябваше да се прибира. Още веднъж вдигна очи към дървото за сбогом и си тръгна.

Честно казано, митологичната роза от младостта й не й бе донесла много приключения и не й напомняше нито една конкретна ситуация — освен по-скоро смешния спомен за онзи англичанин, много по-възрастен от нея, който преди повече от десет години бе посетил агенцията и я бе ухажвал в продължение на половин час. Едва по-късно научи, че се славел като голям сваляч и обичал голите терени. Срещата остана без последствия, освен че се превърна в предмет на шеги в разговорите й с Жан-Марк (именно той измисли на англичанина прякора Британик) и че придаде значение на няколко думи, които дотогава й бяха безразлични: гол терен, например, и Англия — обратно на асоциациите, които буди у другите, тази страна и до днес представлява за нея място на удоволствия и порок.

На връщане Шантал все още чува чуруликането на птичките в липата и си спомня стария порочен англичанин. Безгрижно върви в мъглата на тези образи, докато приближава улицата, на която живее. На петдесет метра от кръчмата вижда, че са изкарали маси на тротоара и че нейният млад кореспондент седи там без книга, без вестник, само с чаша червено вино пред себе си, нищо не прави и гледа в празното с изражение на щастлива леност, което съвпада с настроението й. Сърцето й се разтуптява. Как дяволски е пресметнал всичко! Откъде е знаел, че ще я срещне точно след като е прочела писмото му? Смутена, сякаш върви гола с червено наметало, тя се приближава до него, до шпионина на интимния й живот. Намира се само на няколко крачки и очаква той да я заговори. Какво ще направи тогава? Никога не е желала тази среща! Но не може да се измъкне, като побегне като плахо девойче. Забавя крачка, опитва се да не го гледа (Господи, наистина се държи като девойче, означава ли това, че толкова е остаряла?), но странно, той седи пред чашата си с вино с безразличието на божество, взира се пред себе си и сякаш не я вижда.

Тя вече се е отдалечила и продължава към къщи. Мигар Дю Баро не е посмял? Или се е овладял? Как не. Безразличието му е било толкова искрено, че Шантал вече няма съмнения — грешката е нейна, гротескна грешка.