Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (8)

VII

Боже мой, какъв незабравим ден! Какви чудни хоризонти се разкриват внезапно пред мене! Страх ме е… Може би моята радост и моите надежди ще бъдат краткотрайни… Но нека поне да ми остане споменът.

Към четири часа салоните на Розьоре се изпълниха с гости. Около камината бяха насядали старите дами. Сред тях баба със сивата си кадифена рокля и бялата си коса съвсем приличаше на маркиза. А щом погледнах мама, веднага разбрах, че тя страшно скучаеше.

В един ъгъл Жак и старите господа разискваха върху „положението“.

Кристиан и аз стояхме до един прозорец. Жан-Луи бе завел повечето от младите момичета на тенис. Без съмнение там беше и богатата наследница, която той се надяваше да завладее.

— Боже мой! — въздъхна по едно време Кристиан. — Каква ледена атмосфера.

Аз не отговорих нищо, защото точно в този миг госпожа Пуртау гледаше към нас! Но моята непоправима братовчедка продължи:

— Колко скучаещ вид имат горките дами! Виж, дори и леля Клер и леля Лиз изглеждат смразени. Да им предложим някоя игра, за да ги оживим…

Едно младо момиче, което стоеше до нас, ни погледна гневно.

— Мълчи, Кристиан.

Но тя възкликна възмутено:

— Да мълча! Тогава би било съвсем ужасно!

— Моля ти се, Крист…

Но аз не довърших… Кого виждах на другия край на салона?… Жил Шевриер?…

Той в Розьоре!… Халюцинация? Чудо! Останах като вцепенена… но сякаш някакво дяволче шепнеше на ухото ми: „Той е дошъл заради тебе, да, заради тебе“. И боже мой, аз имам силно желание да му повярвам, защото зная връзките на баронеса Дьо Пуртау и зная, че тя не обича хората на изкуството, защото преди известно време Жак искаше да се отдаде на литературно творчество… Но може би пък Шевриер е приятел на Жак?…

Всички тези мисли преминаха само за миг в главата ми и ето че Кристиан ме улови за ръката.

— Ще дойдеш ли?

— Къде?

— Да поприказваме с Шевриер.

Възхитих се на дързостта й, но все пак я последвах с разтуптяно сърце.

Ръкувахме се сърдечно и получихме обяснение за тази неочаквана среща: господин Шевриер гостува в По на госпожа Д’Андийе, приятелка на неговата майка и приятелка на домакинята. Следователно той беше доведен от госпожа Д’Андийе.

Госпожа Пуртау посрещна новодошлите с любезна, светска усмивка, но предполагам, че не беше много доволна от свободата, която си бе позволила госпожа Д’Андийе… При това смехът на Кристиан изпълваше целия салон…

— Флориз — каза внезапно братовчедка ми, която не се стесняваше от нищо, — трябва да представим господин Шевриер на баба ти и майка ти. Моите лели, драги приятелю, са най-сладките лели в света.

— Не се съмнявам — съгласи се Шевриер, като ме гледаше.

Аз не бях съвсем спокойна. Не знаех как ще се отнесат към него баба и мама. Те научиха за срещата ни в сладкарницата. Мама тогава не направи никаква забележка, защото сигурно бе забелязала щастливото ми изражение, но баба не скри недоволството си.

За щастие баба бързо беше завладяна и сега, като размисля, съзирам обяснението на тази лесна победа. Някога тя сигурно е получавала много комплименти и трябва да е останала чувствителна към тях. А кой друг по-добре от господин Шевриер можеше да се показва едновременно тъй почтителен и любезен?

Почувствувах, че се изчервявам от радост, но в това време мама ми каза:

— Скоро ще поднесат чая. Намери Жак и му кажи да доведе младите в трапезарията. Ти знаеш, че Амели разчита на тебе за тези дребни неща. Ще помогнеш после при поднасянето на чая и сладките.

Поднасях чая, сандвичите и дребните сладки заедно с Кристиан и още две-три други момичета.

По едно време започнах да се питам толкова ли е лаком Жил Шевриер, та постоянно се оказва на пътя ми?

И ето че най-после той ми каза:

— Мога ли да ви задържа за пет минути, госпожице?… Знаете ли, че дойдох тук само заради вас?… Имах голямо желание да ви видя отново…

Мълчание.

— Да, госпожа Д’Андийе спомена и вашето име, когато изреждаше обичайните посетители на Розьоре. Аз веднага помолих да я придружа, като обясних, че за мене ще бъде много интересно да се запозная с тази среда на провинциални благородници.

Искаше ми се да избягам, но стоях като вцепенена. Колко ли глупава съм изглеждала така, навела нос над чинията със сладки, за да скрия смущението си!

Вероятно Жил Шевриер забеляза неудобното ми положение, затова каза:

— Госпожице, позволете ми да взема чинията. Ето, ще я оставя тук на масичката. Няма смисъл вече да поднасяте сладки — всички са преситени. Виждате, гостите се пръскат вече. Нека да ги последваме, искате ли?… Да отидем в парка.

Наистина около нас салоните започнаха да се изпразват. Повечето от младите мъже и девойки отиваха към тенискорта. Забелязах, че Кристиан се отдалечаваше по една сенчеста алея заедно с един приятел на Жак и съжалих, че нямам свободното държане на братовчедка си!

— Но…

— Какво? Страхувате се да не ви мъмрят? Толкова ли са строги баба ви и майка ви?

— Строги! О, не, те са много добри.

— Противното би ме изненадало. Те са много интересни жени и аз мога само да ви завиждам, че сте отрасли между тях. Майка ви има някакъв чар, на който човек веднага се поддава, а баба ви е просто прекрасна. Вече не се учудвам, че сте… това, което сте.

Ново мълчание. Господин Шевриер ме поведе към градината след група млади хора, но после сви вляво из алеята, по която преди малко се бе отдалечила Кристиан.

Познавам добре целия парк. Слизахме към един игрив поток, с който граничеше имението на госпожа Пуртау.

— Няма да ми се сърдите — започна спътникът ми, — ако ви кажа, че днес ви намирам за още по-хубава с тази пролетна рокля, ако изобщо може да бъдете по-хубава от това, което сте.

— О — възкликнах аз глупаво, — роклята ми е толкова евтина.

— Може, но добива стойност на вашите рамене… Цената не е от значение. Понякога цветът на шипката е по-прекрасен и от най-гордата роза. Тази рокля, колкото и да е евтина, ви стои прекрасно, госпожице… госпожица Флориз, струва ми се.

— Да.

— Името ви е хубаво.

— По-скоро е старомодно… и малко смешно…

— О, не, името е много хубаво и ви подхожда.

Разхождаме се бавно. Жил Шевриер ме разпитва за Габизо, за живота ми и за вкусовете ми. Нима не се познаваме отдавна, а само от няколко дни? Не мога да се позная. Аз съм тъй дива и сдържана, а към този човек изпитвам неочаквано доверие! Бъбря непрекъснато и странно нещо — нашите вкусове като че съвпадат…

Но внезапно неговият настойчив поглед ме накара да млъкна. Ние стояхме неподвижни, изправени един срещу друг сякаш в очакване. После Жил Шевриер заговори. Какво ми каза той? Че се радва, задето ме е срещнал, че веднага съм го пленила, че съм изпълнила мислите му… че се изненадал, когато открил, че съм точно такава, за каквато е мечтал.

За първи път слушах подобни думи… Слушах с наслада и не откъсвах очи от водата, която се плъзгаше между камъчетата.

— Я гледай каква среща!

Подскочих. Кристиан се приближи към нас. Очарованието изчезна… и вече не се върна, защото Кристиан ни раздели… Всъщност не, то не е изчезнало нито за миг от сърцето ми. Там звучат още чутите думи, там е отпечатан един разтапящ поглед… Боже мой, какво ми става, само ако мама узнае… И все пак аз не се лъжа, днес ме докосна ласкавото крило на любовта.

Любовта!… Толкова ли е страшна тя? Толкова ли е неразумно да оставям свободен полета на лудите ми надежди?…

Кой драска на вратата ми като мишка? О, Кристиан… Кристиан току-що си отиде. Ето приблизително нашия разговор:

Тя (по пижама): — Какво! Полунощ, а още не си се съблякла. Ако леля Клер те види… Забелязах, че прозорецът ти свети и това ме изненада. Аз не мога да заспивам рано, но обикновено ти задрямваш още в девет часа. Мога ли да зная какво правиш?…

Аз (като скривам тетрадката и писалката): — Хм… Нищо…

Тя: — Тогава сигурно си гледала звездите и си мечтала. Така и предполагах. Хайде, кажи истината… За кого мечтаеше?… За Шевриер?…

Аз: — За Шевриер?… Откъде ти хрумна?

Тя: — Отникъде! Познавам тебе, познавам и Шевриер. Явно не ти е говорил само за времето и цветята, докато се разхождахте сами по алеята.

Аз (засегната): — А ти не се ли разхождаше сама с приятеля на Жак?… Аз само последвах твоя пример.

Тя (смее се): — Не си на прав път. Този господин, когото Жак ми представи, искаше да го препоръчам на татко, който би могъл да му бъде полезен в Сайгон… защото, забравих да ти кажа, че след няколко дни той заминава за Индокитай. Виждаш, в цялата работа няма нищо опасно. Но аз не дойдох да се разправям с тебе, а исках само да ти кажа: признаваш или не, ти отдавна мечтаеш за Шевриер. Забелязах го още след първата ви среща. Ти веднага глътна въдицата. И ето, днес го видя отново. Той започна веднага да те ухажва и завладяването на твоето малко сърчице върви с бързи стъпки. Хайде, не се сърди, по-добре признай, че съм отгатнала всичко.

Аз (обезоръжена): — Може и да е вярно.

Тя: — Впрочем и Шевриер не ми изглежда по-малко увлечен. Слушай сега добре: аз първа бих се радвала, ако мислех, че всичко това ще има добър край, но откровено казано, не го вярвам. А пък ти ми беше казала, че искаш да се омъжиш…

Аз (отново враждебно настроена): — Е, та какво?… Ти никога ли не си мислила за женитба?…

Тя: — Да, но не като тебе. Тази мисъл не ме преследва тъй упорито. Напротив, казвам си, че колкото по-късно дойде женитбата, толкова по-добре ще бъде. Сега животът ми е свободен, щастлив, разнообразен и искам да му се наслаждавам колкото е възможно по-дълго.

Аз: — Това е егоизъм.

Тя: — Може би. Ти бързаш повече от мене и аз те разбирам. Колкото и да си щастлива в Габизо, съществуването ти тук е безкрайно отегчително… И все пак няма смисъл да се залъгваш с Шевриер, само ще изживееш едно разочарование. Той се влюбва в хубавите жени, но никога не мисли за женитба. Сам го признава. Впрочем така е по-добре, защото не мога да си представя, че от него става добър съпруг.

Аз (нервно): — Значи ти смяташ, че съм изградила вече отначало докрай един роман, чийто герой е господин Шевриер?… Какво въображение, мила!

Тя: — Не мисля нищо, исках само да те предупредя. Това е всичко. Лека нощ, Флориз, спи добре.

Аз: — Лека нощ, Кристиан.

И братовчедка ми излезе от стаята.

Несъмнено Кристиан има право и като добра приятелка иска да ме предпази от грешна стъпка… И все пак една лоша мисъл ми мина през ума. Не ме ли предупреждаваше тя прекалено усърдно? Дали зад думите й не се криеше някаква сподавена ревност? Дявол да го вземе! Тя изглеждаше много доволна от неочакваната среща с Шевриер… и колко фамилиарно се държеше с него… Но не, може би всичко това беше само обикновено приятелство. Кристиан е откровена и аз греша, като я подозирам в такива долни сметки. Струва ми се, че ако сърцето й беше засегнато, тя щеше да ме предупреди без заобикалки. Да прикрива и премълчава не е присъщо за нея.

За мене ще бъде по-добре да обуздая възторга си и да подрежа крилата на илюзиите си. Трябва да бъда благоразумна и да не се поддавам на никакви изкушения. Занапред ще приемам хладно комплиментите на Жил Шевриер.